Персепликуис

Глава 19 Затваряне на портата

Ренуик се намираше на четвъртия етаж на имперския палат. Пред него архиварят шумолеше с пергаменти, мърморейки си нещо, като от време на време почесваше врат с дългите си мастилени пръсти. Дребосък със заешко лице, с прецизни очи и широка цепка между предните си зъби, той се бе настанил зад огромното си бюро и нещо драскаше. Звукът на перото му напомняше на оръженосеца за мишка, гризяща дърво.

Наоколо притичваха царедворци, циркулирайки през многобройните врати. Няколко лица се обърнаха към него, но само за кратко. Поне административното крило бе свободно от бежанци. Всяко друго кътче от двореца бе изпълнено с тях. Хора задръстваха коридорите, седнали с присвити колене, за да направят път на преминаващите. Други спяха, използвайки вързопите си за възглавници, притиснали ръце към телата си. Ренуик предполагаше, че въпросните вързопи съдържат нищожния остатък от живота им. Мръсни, изплашени лица гледаха стреснато край стените. Предимно семейства — фермери с децата си — дошли от провинцията, където домовете им лежаха изоставени.

Събра стъпалата си, забелязвайки, че сковаността най-сетне ги напуска. Звукът накара архиваря да погледне раздразнено. Ренуик се усмихна, но чиновникът се намръщи и продължи работата си. Лицето на оръженосеца все още пламтеше, обрулено от студения вятър. Бе препускал безспир от Амбертън до Акуеста, където съобщи новините на капитан Евъртън, командир на южната порта. Сетне, прегладнял и измръзнал, беше отишъл в кухнята. Ибис прояви добрината да му подгрее малко супа. В спалното помещение бе заварил тричленно семейство от Фелън Майър да спи в леглото му — майка с две момчета, чиито баща се бе удавил година по-рано в опит да прекоси Уисънд брод по време на пролетното пълноводие.

Ренуик тъкмо се бе свил в едно незаето ъгълче на коридора, когато Бенингтън, един от главните стражници, го сграбчи. Каза само, че трябвало моментално да се яви в кабинета на канцлера и го смъмри, че половината замък го търсел с часове. Бенингтън го остави с впечатлението, че е загазил. Когато Ренуик осъзна, че бе напуснал Амбертън без заповед, сърцето му се сви. Естествено, че императрицата и имперският персонал вече знаеха за придвижването на елфите. Армия съгледвачи наблюдаваше всеки път и проход. Той щеше да си плати за арогантното късогледство.

Щяха да го накажат. Със сигурност вече нямаше да е паж, отново щеше да рине тор в конюшните и да цепи дърва. Мечтите да стане истински оръженосец се стопиха. На седемнадесет вече бе стигнал върха си — една седмица в служба на Ейдриън — фалшивия оръженосец на фалшивия рицар. С жалкия му животец бе свършено. Не можеше да се надява на по-добро бъдеще.

Несъмнено щеше да получи и бой, но други репресии нямаше да има. Ако Салдур и Етелред все още бяха начело, наказанието щеше да е много по-жестоко. Канцлер Нимбус и имперската секретарка бяха добри, любезни хора, което само утежняваше провала му. Дланите му започнаха да се потят, когато си представи…

Вратата на кабинета на канцлера се отвори и лорд Нимбус подаде глава.

— Още никой ли не е намерил… — очите му попаднаха на Ренуик. — Дявол да те вземе, човече! Защо не ни каза, че той бил тук?

Писарят премигна невинно.

— Аз… аз…

— Няма значение. Заповядай, Ренуик.

Ренуик бе шокиран да види в кабинета самата императрица Модина. Тя седеше на перваза, свила колене, тялото ѝ бе приведено, така че роклята ѝ се бе разстлала. Косата ѝ се спускаше по раменете. Тя изглеждаше странно простосмъртна — като момиче. Капитан Евъртън също бе там, изпънат като бряст, прибрал шлема си под мишница. По бронята му все още проблясваха капки разтопен сняг. В другия ъгъл имаше мъж с по-грубовати одежди. Беше висок, строен и рошав. Дрехите му бяха от кожа и вълна, имаше гъста брада.

Лорд Нимбус се настани до бюрото и направи знак на Ренуик.

— Труден си за намиране — рече той. — Би ли ни разказал какво точно се случи.

— Ами, както казах на капитан Евъртън — Майнс — това е едно от момчетата с мен — видял група елфи да прекосяват Бернум.

— Да, капитан Евъртън ни каза това, но…

— Кажи ни всичко — каза императрицата. Гласът ѝ беше красив и Ренуик бе смаян, че тя се обръща към него. Чувстваше се объркан, езикът му се заплете. Не можеше да мисли, още по-малко да говори. Отвори уста.

— Аз… ами… Всеки…

— Започни отначало, от момента, когато поехте на път — рече тя. — Разкажи за цялото пътуване.

— Трябва да знаем прогреса на мисията — разясни Нимбус.

— О… добре… ами… поехме на юг към Ратибор — поде той, опитвайки се да си спомни колкото се може повече детайли, но бе трудно да го стори под погледа ѝ. Някак успя да преразкаже пътуването до хълма, спускането на отряда в дупката, прекараните в снега дни. Разказа им за Майнс и за дългото си, трудно пътуване на север, препускайки да изпревари елфически авангард.

— Съжалявам, че не останах на поста си. Нямам оправдания за изоставянето му и съм готов да понеса определеното ми от вас наказание.

— Наказание? — рече императрицата с нотка на веселие в гласа, докато слизаше от перваза. — Ще бъдеш възнаграден. Донесените от храбрата ти поява новини са надеждата, от която се нуждаех.

— Наистина, момчето ми — добави Нимбус, — тези новини за прогреса на мисията са много обнадеждаващи.

— Много обнадеждаващи — повтори императрицата и въздъхна облекчено, сякаш отново можеше да диша спокойно. — Поне знаем, че са стигнали невредими.

Тя прекоси стаята до него. Той стоеше застинал, всеки негов мускул бе вцепенен, докато тя се протягаше. Взе лицето му и го целуна, първо по едната буза, сетне по другата.

— Благодаря ти — прошепна тя и на него му се стори, че вижда очите ѝ да блестят.

Не можеше да диша или да откъсне поглед, струваше му се, че ще умре. Самата идея, че щеше да се строполи мъртъв в краката ѝ, не го притесняваше.

— Момчето ще падне — каза Евъртън.

— Аз… аз просто… не бях…

— Не е имал шанс да почине — притече му се на помощ Нимбус.

Ренуик затвори уста и кимна.

— Тогава се погрижете за него — рече тя. — Защото днес той е моят герой.

Напускайки кабинета, Модина не се бе чувствала толкова добре от дни. Открили са начин да влязат! Нимбус беше прав — все още имаше надежда. Бе само дребно късче, капчица, но такава бе същината ѝ. Толкова дълго беше живяла без надежда, че не бе свикнала с чувството, което я зашеметяваше. За пръв път от сякаш цял век можеше да поглежда напред към бъдещето без отврата. Да, не бяха спрели да зимуват. Да, щяха да нападнат града до седмица — но отрядът бе в безопасност, а тя щеше да е подготвена за предстоящата вражеска атака. Надежда имаше.

Достигна стълбището и въздъхна. Стъпалата бяха отрупани с хора. По краищата се притискаха семейства, струпвайки се като довлечени от река листа, докато не запушеха стълбището.

— Сержант — викна тя към един стражник на долния етаж, който водеше разгорещен спор с някакъв мъж с коза. Очевидно селянинът настояваше да я запази в двореца.

— Ваше Високопреосвещенство? — отвърна пазачът, вдигайки глава.

Чувайки това, хората утихнаха и към нея се завъртяха глави. Чуха се ахвания, шепот, към нея бяха насочени пръсти. След указа да бъде предоставен замъкът за бежанци, тя се бе върнала към старата си привичка да отшелничества. Живееше в спалнята си, посещавайки кабинетите на четвъртия етаж и тронната зала веднъж дневно, дори и тогава през задното стълбище. Появата ѝ сред залите бе рядко събитие.

— Разчисти стълбите — каза му тя, гласът ѝ отекнал в коридора. — Не искам някой да падне. Намери на тези добри хора някакво друго място. Със сигурност има по-подходящи места от това.

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Опитвам се, но те… страхуват се да не се изгубят, затова се събират близо до портите.

— И какво прави тук тази коза? Всички животни трябва да бъдат предадени на интенданта и отбелязани от министъра на градската отбрана. Не можем да си позволим семействата да отглеждат прасета и крави в градината на двореца.

— Да, Ваше Високопреосвещенство, но този тук казва, че козата била част от семейството му.

Мъжът ужасѐн гледаше към нея, стиснал краката на козата, която бе преметнал през врата си.

— Тя мий цялото семейство, Ваше Величие. Мола ви, ни я вземвайте.

— Не, разбира се… но семейството ти ще трябва да отседне в конюшнята. Намери му място там.

— Веднага, Ваше Високопреосвещенство.

— И разчисти стълбите.

— Тракия?

Думата долетя от морето лица. Слабият глас почти бе погълнат от врявата.

— Кой каза това? — остро попита тя.

Коридорът утихна.

Някой се изкашля, друг кихна, нечии крака се провлачиха, козата тракна с копитца, но никой не заговори в продължение на минута. Тогава тя видя ръка да се издига над тълпата и леко да се размахва.

— Кой си ти? Излез напред — заповяда тя.

Из телата пристъпи жена, прекосявайки долната площадка. Гледайки я отгоре, Модина не я разпознаваше. Жената бе следвана от неколцина други, пристъпващи сред одеяла и вързопи.

— Изкачи се тук — нареди императрицата.

Когато жената достигна стълбите, разположилите се по тях се изправиха и се притиснаха към стената, за да ѝ направят път. Тя беше слаба, със светлокестенява коса, отрязана на паница на нивото на ушите ѝ, което ѝ придаваше момчешки вид. За рокля ѝ служеше дрипав парцал от сурова вълна. Висеше безформено на раменете ѝ, като мръсният плат бе пристегнат около кръста ѝ с парче връв.

Изглеждаше позната.

Тази походка, начинът, по който си държеше главата, приведените рамене, влачените крака. Познаваше я.

— Лина? — промърмори Модина.

Жената спря и издигна глава при звука. Не бе настъпила промяна в острия луничав нос и кафявите очи без видими вежди. Гледаше към императрицата със смесица от надежда и страх.

— Лина Ботуик? — извика императрицата.

Лина кимна и пристъпи крачка назад, когато Модина се втурна към нея.

— Лина! — Модина я обгърна и я притисна силно. Лина се тресеше, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.

— Какво има?

— Нищо — каза Лина. — Просто… Не знаех, че ни помниш.

Следваха я Ръсел и Тад.

— Къде са близначките?

Жената се навъси:

— Умряха миналата зима.

— Много съжалявам.

Тя кимна и двете отново се прегърнаха.

Ръсел стоеше край съпругата си. Подобно на Лина, той също бе измършавял, облечен в оръфана и тънка риза, увиснала до коленете му, а парче въже се изживяваше за колан. Лицето му бе по-старо, набраздено с още бръчки, а косата му беше по-сива от запомненото. Тад беше наедрял и по-широк в раменете. Вече не беше момче, а мъж, но бе сух и изпит като останалите.

— Императрице! — рече Ръсел. — Истинска бащичка си. Упорита като муле и силна като вол. Елфите са глупаци изобщо да си мислят, че могат да се изправят срещу някой от Далгренските гори.

— Добре дошли в дома ми — рече тя и го прегърна.

— Дилън Макдърн дойде с нас за Зимния фестивал само преди няколко месеца. Гледахме Ейдриън на турнира — каза ѝ Ръсел.

Тя ги бе довела в спалнята си, където седеше на леглото с Лина, докато Ръсел, който никога не можеше да седи, докато разказва история, стоеше пред нея. Тад беше на прозореца, възхищавайки се на гледката.

— Беше страхотен ден — продължи той, но в гласа му се долавяше съжаление. — Опитахме се да те видим, обаче ни върнаха на портата, естествено. Кой ще ти пусне таквиз като нас да видят императрицата? Така че се върнахме в Олбърн.

— След Далгрен Винс ни уреди парцели в земята на лорд Кимбъл. Тогава бяхме благодарни, но с времето се оказа, че не е било толкова добра идея. Кимбъл вземаше по-голямата част от реколтата и ни удържаше за семена и сечива. Взе синовете на Дилън в армията си — и двамата бяха убити. Когато наближи време да вземе и Тад… реших, че няма причина да оставаме и за това.

— Двамата с Дилън пиехме една нощ и той ми дума: „Ръс, ако трябваше да го понеса отново, щях да избягам.“ Знаех накъде бие, затова се сбогувахме като за последно. Събрахме си багажа и се измъкнахме. Ама бягахме само заради Тад. На Стоктънския мост чухме, че елфите били нападнали Олбърн. Казваха, че изпепелили мястото. Дилън, Винс, дори лорд Кимбъл вече са мъртви сигурно. Дойдохме тук, защото не знаехме къде другаде да идем. Надявахме се, но не очаквахме да те видим.

Вратата на стаята бе блъсната и вътре нахлуха момичетата и мистър Рингс — и тримата спирайки рязко при вида на Ботуикови, застивайки мълчаливо. Модина протегна подканяща ръка и момичетата смутено пристъпиха напред. Миещата мечка се покатери върху рамото на Мърси — за безопасност.

— Това са Мърси и Али — представи ги Модина.

Лина им се усмихна любопитно, сетне се взря в острите уши на Али.

— Тя…

Модина я прекъсна:

— Те са ми като дъщери. Бащата на Али е на много важна мисия и му обещах да се грижа за нея до завръщането му. Мърси е… — тя се поколеба, никога не го бе изричала в присъствието на момичето преди. — Тя е сираче от север, една от първите, видели елфите да атакуват.

— И като стана дума за елфи… — Ръсел продължи подетото от съпругата му.

— Да, Али е от елфическо потекло. Баща ѝ я спасил от робовладелски кораб за Калис.

— И това не те притеснява? — попита Ръсел.

— Че защо? Али е сладко малко момиче. Двете се привързахме една към друга. Нали? — Модина прибра един немирен кичур зад заостреното ухо.

Момичето кимна и се усмихна.

— С баща ѝ може да се скараме за нея, когато той се върне — императрицата се усмихна и на двете. — Къде сте били, пакостнички такива?

— В кухнята, играехме си с Ред.

Модина повдигна вежда.

— С мистър Рингс?

— Те се спогаждат — каза Мърси. — Макар че…

— Какво?

Мърси се поколеба, така че Али пристъпи напред.

— Мърси се опитва да накара Ред да носи мистър Рингс на гърба си. Не се разви добре. Господин Тинли ни изгони, след като Ред събори едни тенджери.

Модина подбели очи.

— Вие сте двойка чудовища.

Лина заплака и прегърна Ръсел, който я погали.

— Какво има? — попита императрицата, отивайки до жената.

— О, нищо — отговори вместо нея съпругът ѝ. — Момичетата… Липсват ѝ близначките. Едва не изгубихме и Тад, нали така, момче?

Тад, който все още стоеше на прозореца, се обърна и кимна. Не бе казал и дума. Тадеус Ботуик, когото Модина помнеше, никога не бе от мълчаливите.

— Оцеляхме всички онези кошмарни нощи в Далгрен — каза Лина, хленчейки. — Но животът в Олбърн уби двете ми момичета и сега… сега…

— Всичко ще бъде наред — каза ѝ Модина. — Ще се погрижа за това.

Ръсел я погледна, кимайки оценяващо.

— Одрала си кожата на баща си. Терън щеше да се гордее с теб, Тракия. Много щеше да се гордее.

Ренуик си нямаше представа какво да прави. Трети пореден ден бе объркан. Искаше да се върне в Амбертън, но императрицата му забрани. Елфическата армия вече щеше да се намира между тях. Опита се да възобнови задълженията си на паж, за да открие, че вече не заема тази длъжност, отново по заповед на императрицата. Очевидно нямаше възложени му задължения.

Носеше нова туника, много по-хубава от всички, които бе имал досега. Хранеше се с великолепни гозби и спеше точно под сър Елгар, срещу сър Гилбърт от Лайл, в двуетажно легло в рицарските помещения.

— Скоро ще имаш предостатъчно работа, хлапе — каза му Елгар. Двамата със сър Гилбърт играеха шах и последният печелеше партията с лекота. — Когато елфите пристигнат, ще си заработиш надницата.

— Носейки кофи с вода до портата за войниците — каза мрачно Ренуик.

— Вода? — попита Елгар. — Това е работа за пажовете.

— Аз съм паж.

— Ха! В легло на паж ли спиш? А тази туника на паж ли е? Храната на паж ли ядеш? Ринеш конюшните? Бил си паж, но сега императрицата ти е хвърлила око.

— Какво означава това?

— Означава, че тя е благосклонна към теб и че няма да мъкнеш вода.

— Но какво…

— Можеш ли да въртиш острие, момче? — попита Гилбърт, докато преместваше пешка напред, карайки Елгар да се разшава неспокойно на стола.

— Така мисля.

— Мислиш?

— Сър Молнес не ми позволяваше…

— Молнес? Молнес беше идиот — изръмжа Елгар.

— Вероятно и затова си строши врата — рече Гилбърт.

— Беше пил — изтъкна Ренуик.

— Беше идиот — повтори Елгар.

— Няма значение — каза Гилбърт. — Почне ли битката, ще се нуждаем от всеки годен мъж. Вчера може да си бил и паж, но утре ще бъдеш войник. И с благоразположението на императрицата — бий се добре и можеш да станеш рицар.

— Не му пълни главата с глупости — рече Елгар. — Той дори не е оръженосец.

— Бях оръженосец на сър Ейдриън.

— Ейдриън не е рицар.

Прозвуча рог и тримата изхвърчаха от помещенията, втурвайки се през тълпите към преддверието. Изскочиха на двора, поглеждайки към стражите на кулите.

— Какво става? — викна Елгар на Бентън.

Стражникът чу гласа му и се обърна.

— Сър Бректън и армията се завърнаха. Императрицата отиде да ги приветства.

— Бректън — мрачно каза Гилбърт. — Ела, Елгар, имаме да си довършваме партия.

Двамата се върнаха обратно, но Ренуик се отправи тичешком към южната порта на града. Подвижната решетка вече бе вдигната и войниците със синьо-златното карирано знаме на Бректън тъкмо влизаха.

Звучаха барабани, отеквайки в такт с крачките на маршируващите. Маршалът яздеше начело и слънцето сияеше по бронята му. Край него яздеше лейди Амилия, увита в тежко вълнено наметало, поръбено с кожа, покрило отчасти задницата и хълбоците на коня ѝ. Ренуик разпозна и други лица: крал Арманд, кралица Адълайн, принц Рудолф и по-младият му брат Хектор; Леополд, херцогът на Рочел и жена му Женвиев, с които олбърнските благородници се изчерпваха. Пристигането им официално оповестяваше падането на източните провинции. Сър Муртас, сър Брент, сър Андиърс и неколцина други, които познаваше от турнирите, крачеха сред кавалерийските редици. Зад тях маршируваха пехотинци. Следваха ги коли с провизии и още бежанци.

Модина изтича да прегърне Амилия в мига, когато последната слезе от коня.

— Ето те! — рече тя, прегръщайки я. — А семейството ти?

— В колите са — каза ѝ Амилия.

— Доведи ги в голямата зала. Гладна ли си?

Тя кимна, усмихвайки се.

— Тогава ще се срещна с тях и ще ядем. Аз също имам хора, с които бих искала да се запознаеш. Нимбус!

— Ваше Високопреосвещенство — канцлерът притича до нея и Амилия прегърна върлинестия царедворец.

Ренуик не можа да види нищо повече, тъй като войниците изпълниха улицата. Отиде до стената и се изкачи над портата, където капитан Евъртън отново беше на пост, наблюдавайки завръщането на армията.

— Впечатляващ е, нали? — каза му Евъртън, докато двамата гледаха колоната от бойниците. — Лично аз ще спя по-спокойно, знаейки, че сър Бректън е тук. И тъкмо навреме, подозирам.

— Какво искате да кажете?

— Не ми харесва небето.

Ренуик повдигна очи. Мрачни мъгли се сблъскваха в странна смесица от кафяво и жълто, отвратителен бульон от гъсти облаци, блъвнал като в котела на някоя вещица.

— Това не ми изглежда естествено.

— И е по-топло — каза Ренуик, едва сега осъзнал, че е навън без наметало, а не трепери. Издиша и не видя дъха си. Притича до ръба на бойницата и погледна на юг. В далечината облаците бяха още по-тъмни, зърна странен зеленикав оттенък в небето.

— Идват.

— Надуйте рога — заповяда Евъртън, когато и последните редици бяха влезли в града. — Затворете портата.