Персепликуис

Глава 29 От ясно небе

Изненадващо количество хора оцеляха от нападението над Акуеста и излязоха от подземните си скривалища в един друг свят. Елфите ги нямаше, както и града. Бяха останали само телата на загиналите и руините от някога масивните стени. В последващите седмици времето се стопли, снегът се стопи и хората поеха по пътищата. Мнозина се отправиха на юг или на изток към Колнора, която бе останала непокътната. Родените на север се завърнаха сред пустош, която се заклеха да застроят отново. Малка част останаха в Акуеста, вдигайки камъните и смитайки прахта.

Императрицата се установи в имението на лорд Балдуин. Преместването на правителството отне няколко седмици, но скоро пратеници в имперски униформи плъзнаха по пътищата, носейки новини и заповеди от императрицата.

За ужас на акуестанци, императрицата реши да не се връща. Тя оповести плановете си да построи нов град на хълма Амбертън, който да се нарича Нови Персепликуис, вземайки името на древната имперска столица. Свика всички инженери, каменоделци, дърводелци, пътни работници и мнозина други занаятчии. Тъй като много бяха безработни, а една голяма част — и бездомни, те се стичаха натам. Сред тях имаше и изненадващ брой джуджета, най-голямата група от дребния народ, която се бе повявала от векове. Никой не знаеше откъде изникнаха, но щом пристигнаха, работата закипя и преминаващите край хълма се удивляваха от звуците на чукове в нощта.

Сред хората плъзнаха слухове. Една история настояваше, че не елфите били разрушили Акуеста, а националисти, които пуснали лъжи за тях, за да всеят смут. Дигън Гаунт се сражавал срещу избраника на императрицата, сър Ейдриън, за да се разреши съдбата на империята. Друга мълва твърдеше, че Напаст Ръфъсова се бил вдигнал от гроба и опустошавал наред, дирейки императрицата. Когато я открил в Акуеста, тя го отвела настрана, за да запази хората си, убивайки го отново на върха на хълма. Казваха, че трупът му останал на тайно място, охраняван от пазачи, за да не се съживи отново.

Най-немислимата — и съответно най-популярна — история разказваше за удивителни приключения с чудовища, герои и злодеи. В нея се говореше как елфите нападнали и нищо не можело да ги спре. Но мъдрата императрица изпратила десетима герои в недрата на Елан, за да донесат Релакан от гроба на Новрон. Сред тях бил тешлорът сър Ейдриън, джуджешки принц, с когото те се сприятелили в дълбините, набожен монах, последният жив гигант и добрата чародейка Ариста — чиято зла близначка била Вещицата от Меленгар. Историята мълвеше как храбрият отряд си проправял път през пещери, преплувал сияещите води на подземно море, сражавал се с орди гоблини и убил гиларабрин. Въоръжен с Релакан, сър Ейдриън надвил краля на елфите и спасил империята. Историята непрекъснато се обогатяваше, включвайки и нови образи като крадец, моряк и майстор мечоносец.

От значение бе само това, че императрицата беше невредима и че Амилия Обичната бе с нея. Но не всички новини бяха приветствани, тъй като новите укази обявиха джуджетата и полуелфите за пълноправни граждани на империята. Това породи Пролетните бунтове в Колнора и Вернес, които сър Бректън потуши.

На север кралство Меленгар бе почти изчезнало. Елфите бяха доразрушили пощаденото от имперската инвазия. Младият крал Олрик, който нямаше наследници, не се завърна, сестра му също. След повече от седемстотин години династията на Есендън спря да управлява. Граф Моувин Пикъринг, понастоящем имперски губернатор Пикъринг, пое управлението на провинция Меленгар. Той бе добър и справедлив човек, не след дълго се разнесоха слухове за предстоящата му сватба с лейди Аленда Ланаклин.

Смъртта на Арчибалд Белънтайн остави провинция Чадуик без владетел. Тази празнина бе запълнена, когато императрицата ръкоположи Дигън Гаунт за граф. В речта си тя спомена, че това било не само заслужено, но и подходящо.

С наближаване на Летния фестивал хералди обхождаха всяко кътче на империята, оповестявайки новини за Нови Персепликуис. Първите сгради вече се издигаха на хълма, позволявайки на императрицата да премести двора си. Тя възнамеряваше да използва празника да почете онези, които бяха изложили живота си на риск за империята.

Игрите се проведоха в новооснования град, който все още в голяма степен представляваше разчертани пространства. Хиляди се стекоха с надеждата да зърнат сър Ейдриън или сър Бректън, но никой от двамата не влезе в турнира. Сър Ренуик си спечели голяма слава, поваляйки от коня сър Елгар във финалния двубой.

Но гвоздеят на празненствата бе сватбата на сър Бректън с лейди Амилия на лунна церемония, водена от патриарх Мъртън. В последния ден на празненствата императрицата оповести, че е взела за своя дъщеря полуелфа Али, от този момент известна като принцеса Алиена Новронска.

Честванията продължиха две седмици. Когато всичко свърши, пътищата се изпълниха с коли и каруци на поемащите на дълъг път обратно към дома. Върхът на Амбертън, вече известен като Нови Персепликуис, още веднъж бе изпълнен с ехтене на чукове, длета и триони. По южния склон пасяха овце, а по северния крави.

Със залеза започнаха да се появяват светлини по прозорците на „двореца“ — семпла сграда с тридесет стаи. Тя бе първата от джуджешките постройки и бе предназначена за прислугата. Засега в нея се помещаваше имперското правителство.

На стъпалата ѝ, които бяха широки и разкриваха прекрасна гледка, се бе събрала малка групичка, която наблюдаваше залеза и приближаването на имперската каляска.

— Наистина става отлично — обърна се Ейдриън към джуджето, докато стоеше, прегръщайки Ариста. Той беше облечен в мека туника, а тя в удобна синя ленена рокля. — Трудно е да си представя, че само преди четири месеца се бих тук.

Сега изчистената земя разкриваше площи, където постройки щяха да бъдат построени отчасти в хълма. Огромни каменни блокове оформяха ъглите край бъдещи стени, пътища и алеи. Повечето бяха правоъгълни, но имаше осмоъгълни и дори изцяло кръгли. А имаше и такива, които не подлежаха на описание, докарвайки удивление.

— Красиво е — каза Ариста.

— Ба! Още нищо не сте видели! — изсумтя Магнус. Потупа се по челото. — Само ако можехте да надникнете какво има тук, тогава щяхте да го оцените. Този град ще посрами оня отдолу.

Той зарея поглед.

— Ще отнеме време — години, вероятно десетилетия… Но да, ще бъде красиво.

Вечерният летен ветрец довя кикота на децата, докато Али и Мърси преследваха светулки по склона, недалеч от зелениката, където пет момчета бяха прекарали дни в палатка, която наричаха Бърлогата.

Каретата спря и белоперукестият канцлер Нимбус слезе от нея. Бе облечен в обичайните си крещящи цветове, а на врата му висеше тежката златна верига, оказваща длъжността му. Усмихна се на Амилия и Модина, покланяйки се дълбоко.

— Крайно време беше — отбеляза Модина, която се надигаше да го посрещне.

— Простете, Ваше Високопреосвещенство — той се отръска. — Но имаше много за вършене преди духването на последната свещ в Акуеста.

— Колко ще останеш? — запита Амилия.

— Боя се, че няма да е дълго. Дойдох само да видя какво сте започнали и да се сбогувам.

— Не мога да повярвам, че няма да останеш. Не зная как ще се оправям без теб.

— Уви, както казах на Ваше Високопреосвещенство в нашата кореспонденция, време е да продължа напред. Държите нещата под контрол. Нови Персепликуис напредва по план. И двамата знаем, че приех тази длъжност временно. Потеглям утре сутрин.

— Наистина? — запита Амилия. — Толкова скоро? Мислех, че ще останеш поне за няколко дни.

— Страхувам се, че е така, милейди. Сбогувал съм се многократно и зная, че е добре да става кратко.

— Беше чудесен — каза му Модина, стискайки ръката му. — Империята нямаше да оцелее без теб. Всеки поданик ти дължи благодарност.

Нимбус се обърна към Амилия, сочейки към императрицата.

— Свършихме добра работа с нея, нали? Смятам, че дъската наистина помогна.

— Да — съгласи се Амилия и изтича надолу по стълбите, прегръщайки го силно. Целуна го по бузата, с което го сепна. — Благодаря ти. Благодаря за всичко.

Модина направи на канцлера знак да се приближи и прошепна нещо в ухото му.

— О, да, новата двойка — рече Нимбус, поглеждайки към Ейдриън и Ариста. — Поздравления за сватбата ви. Какво ще правите сега?

— Да — каза Модина. — След като меденият месец свърши и ти беше ръкоположен, сър Ейдриън, какви са плановете ти?

— Не гледай мен. Ариста движи нещата. Аз мислех, че вече ще сме се върнали в Медфорд.

— О, да — тя подбели очи. — Представям си те като крал, слушайки как графовете и бароните си оспорват правото кой има право да пои добитък на северния бряг на Галевир — или разрешаваш спор с църквата за отказа да плаща данъци върху обширните си земи. Не, зная как ще се извъртят нещата. Ще оставиш мен в тронната зала да се оправям с тази бъркотия, докато ти се дуелираш и ходиш на лов. Съжалявам, но управлявах достатъчно. Това само ще направи и двама ни нещастни. Затова дадох Меленгар на Моувин. Така присъединяването на кралството към империята също бе улеснено, защото постът на губернатор е по-лесен от короната. Знаете ли какво правеше нашият рицар по време на медения месец? — Ариста сръга Ейдриън с рамо. — Защо беше твърде зает, за да участва в турнира?

Всички изглеждаха леко неловко, чудейки се какво ще последва.

Ариста направи драматична пауза, сетне продължи:

— Работеше като ковач в Хинтиндар.

Магнус се изкикоти, Модина скромно се усмихна, но Ръсел Ботуик зарева от смях. Не спря да се пляска по бедрото, докато Лина не положи ръка на крака му.

— Романтичен си — рече той през сълзи на кикот. — Да млатиш наковалнята вместо…

— Ръсел! — сопна се Лина.

— Какво? — запита той, учудено поглеждайки съпругата си. — Просто казвам, че човекът си е объркал приоритетите.

— Е, не е като да съм там денонощно — оправда се Ейдриън. — Но Гримболд се е махнал преди година и имаше много работа. Отчаяни са. Мразя да гледам бащината ковачница затихнала. Земеделската работа отнемаше двойно повече време със затъпените мотики и лопати.

— Но това не е най-подобаващото занимание за един тешлор — изтъкна Нимбус. — А вие… последният повелител на Изкуството… с какво си запълвахте времето?

— Опитах се да се науча да пека — тя си спечели множество изненадани погледи, най-вече от Модина, Амилия и Лина. — Не, наистина, станала съм добра. Арбър казва, че съм готова да смесвам ръж и пшеница.

Нимбус погледна към Модина, която кимна.

Императрицата се приведе.

— Бих желала да ви запитам нещо. Двамата с главния канцлер обсъдихме въпроса и смятам, че той е прав. Има толкова много неща, които трябва да бъдат свършени. Ще има още бунтове като тези през пролетта. С оттеглянето на елфите гоблините отново безчинстват. И, разбира се, нещо трябва да се направи за Тур Дел Фур.

— Присъединявам се към последното — изръмжа Магнус. — Достатъчно зле беше, когато човеци контролираха Дръминдор, а сега из залите му крачат Гхазел.

— Империята се нуждае от добри люде, които да защитават народа, добри ръце, силни и мъдри. Възможностите ми са ограничени — тя посочи към онези от двора ѝ. — Не сме всесилни. Земята е обширна, не можем да сме навсякъде. Сетне идва въпросът със стабилността. Докато съм жива, империята ще бъде стабилна, но дори и малките кралства са се разцепвали след кончината на монарх. Колкото по-голяма е империята, толкова по-сериозна е заплахата. Без изградена структура и солидна традиция, в империята може да избухнат граждански войни.

— Две от нещата, правели Старата империя тъй силна — тъй единна — каза им Нимбус — са били Цензариума и Тешлорската гилдия. Най-добрите от тях оформяли имперския съвет. Те поддържали ред и можели да управляват в отсъствието на владетел. Докато тези институции не бъдат възстановени — докато магьосниците и рицарите не тръгнат по пътищата, посещавайки далечните губернатори, за да се уверят, че те управляват справедливо, докато не охраняват границите на Калис и Естрендор, империята няма да бъде цялостна или безопасна.

— Представете си какво биха могли да сторят сто Ейдриъновци и сто Аристи — каза им Модина. — И ти — погледна към Майрън. — Трябва ни нов университет. Шеридън изгоря. Няма по-подходящ от теб за подобен проект.

— Но аз… — поде монахът.

— Мисли за това като за по-голям манастир — намеси се Нимбус. — Управление на по-голямо братство. Ще преподаваш философия, инженерни науки, езици — включително елфически — и естествено за Марибор. В стария град могат да бъдат изпратени отряди, които да приберат останалите там книги. Това ще бъдат семената, с които ще посееш знание у онези, които желаят да се учат.

— Ще съберем всички произведения и ще ги обединим в най-голямата библиотека, строена някога — додаде Модина.

— Това звучи добре, но моите братя по расо…

— Ще има достатъчно работа за всички.

— Вече започнах с полагането на основите за скрипториума — каза му Магнус. — Пет пъти по-голям е от онзи в Уиндското абатство.

— А Цензариума? — Ариста погледна към джуджето.

Магнус се усмихна засрамено.

— Стените вече се издигат. Ей там вляво са.

— Значи вече е решено? — запита тя, преструвайки се на разгневена.

— Макар със сигурност никой — умело отвърна Нимбус, — най-малко тук присъстващите, да би могъл да иска нещо повече от двама ви, макар да сте си заслужили дълга почивка, бях убеден, че никой от вас не ще изостави императрицата или империята, за която се сражавахте толкова усилено.

— Къде ще бъде рицарската зала? — попита Ейдриън.

Магнус посочи:

— Срещу Цензариума, разбира се. Точно както в стария град.

— Поне ще бъдем съседи — каза Ейдриън.

— Може да обядваме заедно — ухили му се Ариста.

— А между тях ще е фонтанът със статуята на Олрик, Уайът и Елдън — обясни Модина.

— Е? — попита Ейдриън.

Ариста присви очи и сви устни.

— Заменяш се с нас, нали? — попита тя Нимбус.

— Вие сте семената на новия съвет.

— Поне си честен. Добре — рече тя, сетне погледна към Магнус. — Обаче аз ще бъда тази, която ще украси вътрешността на Цензариума. Виждала съм джуджешкия вкус и той не е благоприятен за Изкуството.

Магнус се намуси и промърмори нещо под носа си.

Вратата на двореца се отвори и Ройс пристъпи навън.

— Ейдриън, знаеш ли къде… — той спря в мига, в който видя Нимбус. По лицето му се изписа шок.

— Ройс? — попита Ейдриън.

Ройс не каза нищо, само продължи да се взира в канцлера.

— О, да — рече Модина. — Не си срещал Нимбус, нали?

— Напротив — отвърна Ройс. Той пристъпи напред, приближавайки се към канцлера. — Мислех те за мъртъв.

— Не — отвърна Нимбус. — Още съм жив, скъпи приятелю.

Всички ги гледаха объркани.

— Но как?

— Има ли значение?

— Върнах се — каза Ройс. — Исках да те освободя. Опитах да те спася. Но Амброуз каза…

— Зная, но не аз бях този, който се нуждаеше от освобождаване, нито този, когото трябваше да спасяваш.

Бе ясно и свежо утро. Златиста светлина огря Амбертън и хвърлените от нея сенки се отпуснаха върху никнещия град, издигащ се над земята като новозасадени надежди. В долината около Бернум се виеше ниска мъгла. Въздухът бе тих и спокоен дори и на върха на хълма.

Модина вече бе станала. Уви раменете си в плащ и се отправи към верандата. Откри Ройс там, увесил крака, гледайки как момичетата търчат надолу по оросения хълм, преследвайки мистър Рингс.

— Осъзнаваш, че отнемаш една от любимките ми — рече тя.

Той кимна.

— Направих лорд Уирамлин от племето Ейлиуин стюард и му дадох напътствия да управлява в мир. Оставих ги сами за твърде дълго и трябва да ги нагледам.

Ройс погледна към момичетата.

— Пък и не искам тя да порасне, знаейки само половината история. Искам и да я види с очите си. Трябва да прекося Нидвалден, където не е стъпвал човешки крак, да видя Естрамнадон и Протодървото. Сега три хиляди години изглеждат страшно много време, но един ден… И за двете страни ще е по-добре, ако бъдем мирни съседи. Те не са готови да приветстват хората, нито хората са готови да се прегърнат с тях, но може би с времето…

— Помолих част от онези със смесена кръв да си съберат нещата и да ме чакат при Авемпарта. Вече не сме много — срамота, тъй като те биха станали чудесни посланици, стъпили с по един крак във всяка земя. Биха могли да станат мостове към бъдещето. Ще започнем там, сетне ще ги изпратя обратно. Може би един ден ще видим истински мост над Нидвалден с коли, движещи се и в двете посоки.

Той посочи към двете момиченца.

— Това е началото. Наследникът на единия престол и наследникът на другия преследват заедно голям мишок.

Ейдриън и Ариста също излязоха на верандата. Настаниха се до Ройс и кимнаха.

— Просто се грижи добре за нея — каза Модина.

— Повярвай ми, и косъм няма да падне от главата ѝ, докато съм жив.

Ейдриън внезапно се изсмя и двете се обърнаха към него.

— Какво? — попита Ариста.

— Просто си представих бедните ухажори на Мерседес. Представяте ли си куража на хлапето, което би попитало него за ръката ѝ?

Всички се изсмяха — с изключение на Ройс, който се навъси и промърмори:

— Претенденти? Не се бях замислял…

Ейдриън го плесна по рамото.

— Хайде, ще ти помогна за багажа.

Ройс приключи и с последните дисаги на товарния кон, който прислужниците бяха приготвили. Отново провери ремъците на понито, което Мерседес щеше да язди. Никому нямаше да повери сигурността на седлото ѝ.

Майрън галеше муцуните на конете и ги благославяше. Виждайки погледа на Ройс, той се усмихна и промърмори благословия и за новия крал.

— Сбогом, Ройс. Толкова ми бе приятно да се познаваме. Помниш ли за какво си говорихме в Уиндското абатство при последното ти идване?

Усмивка придърпа крайчетата на устата на Ройс.

— Всеки заслужава малко щастие.

— Да, никога не забравяй това. О, и ако намериш някакви книги от другата страна на Нидвалден, донеси ги при следващото си идване. С радост бих научил повече за елфите.

— Значи се сбогуваме — каза Ейдриън, докато двамата с Ариста слизаха по стълбите, хванати за ръка.

— Най-сетне ще се отървеш от мен — каза му Ройс.

— Ще се върнеш скоро, нали? — попита Ариста.

Той кимна и се усмихна.

— Съмнявам се, че на другия бряг ще имат Монтмърси. Имам място само за няколко бутилки.

— В такъв случай ще се погрижа винаги да имам налично — каза му Ариста. В ръцете си държеше Рога на Гилиндора. — Това принадлежи на владетеля на елфите.

— Благодаря.

— Никакъв ескорт за краля? — попита Ейдриън, оглеждайки се.

— Чакат ни на кръстопътя отвъд гората. Не исках да се взират в мен, докато се сбогувам.

Взе ръката на Ариста и постави тази на Ейдриън отгоре ѝ.

— Предавам го на теб. Официално става твой проблем. Ще трябва да се грижиш за него, а това не е лесно. Той е наивен, доверчив, незрял, ужасно простодушен, невеж за всичко, което си струва да се знае, и яростен идеалист — поспря, артистично мислейки за още качества. — Също така е нерешителен, отвратително честен, ужасен лъжец и твърде добродетелен. Става да се облекчи два пъти всяка нощ, мачка дрехите, вместо да ги сгъва, мляска с отворена уста и говори, докато се храни. Има отвратителен навик да си пука пръстите всяка сутрин на закуска и, естествено, хърка. Последното може да се облекчи като пъхнеш камък под одеялото му.

— Ти си бил? Всички онези нощи, когато лагерувахме? — Ейдриън изглеждаше смаян.

Ариста обви ръце около крадеца и го прегърна силно. Ройс отвърна на прегръдката, сетне за един дълъг момент се вгледа в очите ѝ.

— Той е голям късметлия.

Тя се усмихна и го целуна за сбогом.

След това Ейдриън го сграбчи в мечешките си прегръдки, тупайки го по гърба.

— Пази се, друже.

— Винаги внимавам. О, и ми направи една услуга. Погрижи се Магнус да получи това — подаде му Алвърстоун. — Изчакай да си ида и му кажи… кажи му, че създателят казал, че трябва да го получи.

Модина, Амилия и Нимбус излязоха от двореца заедно с двете момичета и мистър Рингс, когото Амилия неловко държеше в ръце. Императрицата обърсваше сълзите си и полагаше усилия да не позволи на устните си да треперят прекалено очевидно. Когато прекосиха стълбите, тя се наведе и прегърна Мерседес, държейки я за известно време, преди да я пусне. Когато го стори, момиченцето изтича и посочи:

— Това моето пони ли е?

Ройс кимна и Ейдриън я постави върху седлото.

— Чао, Али! — викна тя, галейки гривата на понито. — Отивам да стана принцеса!

Амилия остави миещата мечка.

Нимбус бе облечен в пътни дрехи, на гърба си имаше малка раница, а неизменната кожена чанта висеше до бедрото му.

— И ти ли заминаваш сега? — Амилия го прегърна.

— Съжалявам, че трябва да вървя, Ваше Благородие. Време е.

— Уверена съм, че семейството ти във Вернес ще се радва да те види отново.

Той се усмихна и като наклони глава, откачи златната верига, за да я положи в ръцете ѝ.

— Къде ти е конят? — попита Ейдриън.

— Не ми трябва — отвърна Нимбус.

— Сигурна съм, че империята може да пожали поне това — каза му Модина.

— Убеден съм, че може, Ваше Високопреосвещенство, но предпочитам да вървя.

Последваха още прегръдки, махвания и пожелания за лек път, преди Ройс, Мерседес и Нимбус да поемат надолу по склона. Али търча заедно с тях чак до дърветата и сетне помаха, преди да се върне обратно при Модина.

Нимбус крачеше заедно с тях и Ройс поддържаше бавен ход.

Навлязоха сред дърветата и скоро изгубиха от очи двореца, града и хълма. Пътуваха мълчаливо, заслушани в утринната симфония на птици и насекоми. Мерседес бе запленена от новото си животинче.

— Как се казва понито ми? — попита тя.

— Още си няма име. Искаш ли ти да му избереш?

— О, да… да видим… твоята кобила как се казва, тате?

— Мишка. Императрицата ѝ измисли това име.

Мерседес сбърчи носле.

— Не ми харесва. Моето момче или момиче е?

— Момче — каза ѝ Ройс.

— Момче… добре.

Тя потупа устни със замислено изражение, сетне смръщи вежди, потънала в мисли.

— Какво ще кажеш за Елиас? — предложи Нимбус. — Или Стърлинг.

Ройс се взря в бившия канцлер, който сладко се усмихна в отговор.

— Стърлинг ми харесва — каза Мерседес.

Гората изтъня и те излязоха на полето, където старият път се кръстосваше с новите, прясно прекарани от пътуващите на запад към Ратибор и на север към Колнора. Недалеч от тях изчакваше група ездачи в златно и синьо, яхнали бели коне.

— Тук се разделяме — каза им Нимбус.

Ройс погледна към стройния мъж с перуката.

— Кой си ти всъщност?

Нимбус се усмихна.

— Вече знаеш това.

— Ако не беше ти… — Ройс спря. — Винаги съм съжалявал, че не успях да ти благодаря.

— Аз също искам да ти благодаря, Ройс.

— За какво? — объркано запита въпросният.

— За напомнянето, че всеки, независимо какво е сторил, може да получи опрощение, ако го потърси.

Кльощавият мъж се обърна и закрачи към Ратибор. Ройс го проследи с поглед, сетне се обърна към дъщеря си.

— Да отидем да посетим елфите — рече той. Точно тогава отекна гръм.

Ройс объркано вдигна глава към ясното синьо небе.

— Виж! — рече Мерседес, сочейки пътя.

Ройс се обърна и видя Нимбус да стои неподвижен, насочил очи към небосвода.

Към земята се носеше бяло перо. То се завихряше, плъзгайки се по нежния ветрец, докато се приближи достатъчно към високия мъж с перуката, който се пресегна и го улови между пръстите си. Целуна го нежно, сетне го прибра в кожената си чанта. Затвори я и продължи по пътя, като си свирукаше, докато не изчезна зад един хълм.