Персепликуис

Глава 10 Под хълма

Ариста нямаше представа кое време бе сега или кога бяха слезли от купчината. Краката ѝ, разранени и натежали, се спъваха в камъните. Прозяваше се непрекъснато, а стомахът ѝ къркореше, но нямаше да спрат — още не.

Следваха поредица тесни проходи, често налагащи лазене — а в случая на Елдън, глътнат корем и периодично дърпане. На моменти атмосферата ставаше ужасяващо клаустрофобична. Движеше се настрани през тесни процепи, където носът ѝ се намираше на инчове от другата стена. В този период единствената светлина идваше от робата на Ариста. На моменти я забелязваше да избледнява или да премигва, което я притесняваше. Стягаше се и моментално сиянието се успокояваше, често дори засияваше по-силно, но с напредването на нощта светлината промени отсенките си от бяло до тъмните оттенъци на синьото.

Проходът се разширяваше и свиваше, но Ройс винаги намираше път. Само няколко пъти сбърка и се наложи да се връщат. Тогава Ариста чуваше Магнус да мърмори нещо. Ройс сигурно също го чуваше, но не казваше нищо, дори не поглеждаше в тази посока. Джуджето, чувстващо се из тунелите като риба във вода, не поясни недоволството си. Беше предимно мълчаливо, пътувайки в средата или края на групата, но понякога, когато Ройс влезеше в някой процеп, Магнус кашляше неодобрително. Крадецът не му обръщаше внимание и продължаваше, неизменно за да се върне намръщен. След няколко обърквания Ройс започна да се извръща от пътя в мига, в който Магнус издадеше звук, сякаш му е дошла нова идея. Мълчаливо изработената система устройваше и двама им.

Останалите ги следваха сляпо, съсредоточени единствено върху собствените си крака. След първия час Олрик, който в началото бе указвал очевидната посока или бе задавал въпроси, а сетне кимал, уж че одобрява някакво действие, изостави изцяло преструвката. Скоро и той се влачеше с останалите, следвайки пътя на Магнус или Ройс.

— Ммм — долетя някъде отпред възклицанието на джуджето, сякаш току-що бе опитало нещо вкусно.

Принцесата се олюляваше напред, извивайки се, за да се промуши през поредната тясна цепнатина. Синьото сияние на робата ѝ караше скалата да блести.

— Чудесно — промърмори джуджето.

— Какво?

— Ще видите.

Поеха през процепа, който се стесни. Ариста протегна крак напред, сритвайки камъни, за да стъпи по-стабилно.

— Еха — чу гласа на Ройс, изпълнен с нетипично за него възхищение. Опита се да погледне, но вървящите пред нея Моувин и Олрик закриваха гледката.

Скоро Олрик възкликна:

— Велики Мар! Как е възможно това?

— Какво става? — попита Гаунт зад нея.

— Нямам представа, още не съм стигнала — отвърна тя. — Огромната глава на Моувин ми пречи.

— Ей! — каза виновният. — Вината не е моя. Става много тясно и… Боже!

Ариста продължи.

Моувин беше прав — наистина ставаше много тясно — и тя трябваше да се извие и промуши. Раменете ѝ обърсаха камъка, скалите одраха косата ѝ, а кракът ѝ едва не се заклещи. Стаи дъх и се измъкна.

Веднъж преодоляла цепнатината, тя забеляза, че се намира в огромна пещера, която след часовете червейно пълзене ѝ се стори прекрасна. Водите на някаква отдавна изчезнала река бяха прорязали стените, заглаждайки ги. По пода на пещерата сияеха като огледала вирове, отделени един от друг от скалата.

Второто забелязано от нея бяха звездите.

— Божичко — чу се да казва, поглеждайки нагоре. Таванът на пещерата приличаше на нощното небе. Хиляди огнени иглички сияеха, осветявайки цялата пещера. — Звезди.

— Светещи червеи — поправи я Магнус. — Закрепват се за тавана.

— Красиви са — рече тя.

— Дром не е поставил цялата красота на външността на Елан. Замъците и кулите ви са жалки играчки. Тук са истинските съкровища, които трупаме. На повърхността ни наричат скъперници — но си нямат представа. Трупат злато, сребро и диаманти, пропускайки истинските скъпоценности под нозете си. Добре дошли в дома на Дром. Намирате се на прага.

— Плоска скала — каза им Ройс, сочейки напред към масивен камък с лек наклон. — Там ще се нахраним и поспим.

— Да, звучи чудесно — съгласи се Олрик, енергично кимайки с глава.

Заобиколиха вировете, пълни с отразената светлина. Майрън и Елдън няколко пъти си намокриха краката, загледани в далечния таван, но изглежда никой от двамата нямаше нищо против. Покатериха се на камъка, който бе с големината на залата за пиршества в двореца. Имаше триъгълна форма, удълженият му връх сочеше средата на пещерата, подобно цепещ вълните нос.

Без дърва и нужда от палатки, лагерът им се състоеше в свалянето на раниците и сядане. Раницата на Ариста беше най-лека, съдържаща само храна, одеяла и вода, но раменете я боляха — и още по-осезаемо, когато свали товара си. Разположи се на ръба, увесила крака във въздуха, и се опря на ръце, раздвижвайки глава. Изпитваше болки във врата. Вдигна поглед към мнимото небе. Елдън се присъедини към нея, повтаряйки действията ѝ. Усмихна се срамежливо, когато забеляза погледа ѝ. Челото и лявата буза на мъжагата бяха раздрани, а туниката му бе скъсана през гърдите и над дясното рамо. Цяло чудо бе, че изобщо успя да премине.

От раницата си измъкна една от дажбите в усърдно зашита торбичка. Разкъса я и откри осолена риба, яйце, хляб, орехи и краставица. Точно както бе омела и гозбата на Ейдриън по време на първата нощ на пътуването с двамата, изяде и тази си порция, а когато приключи, с надежда надникна за още остатъци, но откри само два ореха на дъното. Обмисляше да отвори още една дажба, но разумът се възпротиви. Отчасти утолен, гладът утихна.

Повечето от отряда се настаниха по ръба, подреждайки се като птици върху ограда, поклащайки крака в различен такт. Ройс се настани последен. Както преди, отдели известно време в изследване. Дигън и Магнус се настаниха на известно разстояние от останалите, разговаряйки тихо.

— Велики Марибор, умирам от глад — оповести Моувин, разпечатвайки дажбата си. Изражението му показа разочарование, но той не се отказа. След като опита съдържанието, усмивката му се възвърна. — Този Ибис е гений! Рибата е великолепна!

— Аз… имам… свинско — съумя да изрече Олрик с пълна уста. — Бива го.

— Сякаш съм отново на борда — спомена Уайът, но не обясни защо, разкъсвайки хляба си със зъби.

Майрън разменяше с Елдън орехи — преговорите се провеждана без думи. Дребният монах изглеждаше изтощен, но се усмихваше топло, докато двамата с гиганта кимаха и ръкомахаха. Елдън също се усмихваше, останал във възторг от играта.

След като се нахрани, Ариста се огледа за място да спи. За разлика от гората, където търсеше място без кореняци и камъни, тук всичко бе скала. Нямаше голяма разлика къде щеше да се настани, никое място не изглеждаше особено удобно. Понесла раницата си в ръка, тя се отправи към центъра на камъка, решавайки, че поне ще е добре да не се изтърколи. Зърна Ейдриън в другия край. Бе легнал по гръб, вдигнал колене, отпуснал глава върху сгънатото си одеяло.

— Наред ли е всичко? — попита тя, приближавайки се внимателно.

Той се обърна настрани и погледна нагоре.

— Моля? Да.

— Да? — тя коленичи край него. — Тогава защо си чак тук?

Той сви рамене.

— Просто искам да се уединя.

— Тогава няма да ти преча — тя се изправи.

— Не… вие не ми пречите — спря я той. — Искам да кажа… — въздъхна. — Няма значение.

Звучеше разстроен, объркан, може би дори ядосан. Тя стоеше над него, без да е сигурна какво да прави. Надяваше се, че той щеше да каже нещо, поне да ѝ се усмихне. Вместо това не я поглеждаше. Очите му бяха насочени към мрака. Горчивият звук на думите „няма значение“ отекваше в ума ѝ.

— Ще си лягам — накрая каза тя.

— Добра идея — отвърна той, все така без да я поглежда.

Ариста бавно се върна до средата на камъка, поглеждайки през рамо назад. Той продължаваше да се взира в нищото. Това я притесняваше. Ако ставаше дума за Ройс, изобщо нямаше и да се замисля, но това не бе типично за Ейдриън. Опъна одеялата си и легна, внезапно чувствайки се ужасно, сякаш изгубила нещо ценно. Не беше сигурна какво.

Робата ѝ бе тъмна. Досега не бе забелязала, не бе обърнала внимание на точния момент, когато е изгаснала. Всички бяха уморени, дори и одеждата ѝ. Погледна към светещите червеи. Наистина приличаха на звезди. Трябваше да бяха стотици хиляди.

Момчето бе призрачно бледо, с нездрави очи. Устата му бе леко отворена, сякаш застинала на ръба да зададе въпрос, само дето вече не можеше да оформя думи. Предположи, че използва целия си умствен потенциал, за да не закрещи. До него стоеше Джериш. Боецът се извисяваше над хлапето с изражение, което ѝ напомняше за склещена в ъгъла мечка. И двамата бяха облечени в обикновени дрехи, бронята и емблемите оставени в двореца. Изглеждаше като беден търговец, но дългият меч на гърба му разваляше впечатлението, дръжката сякаш бдейки над рамото.

— Учителю — рече момчето, когато тя влезе.

— Нари — поздрави го тя. Изискваше усилие да не се поклони. Толкова много приличаше на баща си — същите черти, същата яснота в очите, същата уста — императорското потекло бе очевидно.

— Проследиха ли те?

Тя се подсмихна.

— Един цензар не може да бъде проследен?

— Не — рече безцеремонно тя. — Всички все още вярват в лоялността ми към каузата. Да не губим време. Ето — тя протегна амулетите. — Този е за теб, Нари, а този е за Джериш. Сложете си ги и никога не ги сваляйте. Разбирате ли? Никога не ги сваляйте. Те ще ви скрият от магическите очи, ще ви пазят от магии, ще ми позволят да ви намеря, когато е безопасно, дори ще ви носят късмет.

— Възнамеряваш да се биеш с тях?

— Ще сторя, каквото мога — тя погледна към момчето. Усилията ѝ сега щяха да бъдат насочени към него, за неговата безопасност и възцаряване на трона.

— Не можеш да спасиш Нареион — каза без заобикалки Джериш. Тя погледна към момчето и видя устните му да потрепват.

— Спасявам онова, което е по-мило за него — сина му и империята. Може да отнеме време — може би много време — но се кълна, че ще видя империята възстановена, дори и ако това ми струва живота.

Гледаше как си слагат медальоните.

— Скрий го добре. Отведи го някъде на село и заживейте като обикновени люде. Не прави нищо, което да привлича внимание — и чакай сигнала ми.

— Тези наистина ли ще ни защитят от твоите другари?

— След днешния ден вече няма да имам такива.

— Дори и старият Йолрик?

Тя се поколеба.

— Йолрик е много могъщ, но е мъдър.

— Ако е толкова мъдър, защо ги подкрепя? Не е ли мъдрост да запазиш империята и покажеш лоялност към императора?

— Не е сигурно, че Йолрик ги подкрепя. Винаги е бил самостоятелен. Дори императорите не му оказват влияние. Прави каквото си иска. Не мога да кажа какво ще стори. Надявам се да се присъедини към мен, но ако вземе страната на Венлин… — тя поклати тъжно глава. — Трябва да се надяваме.

Джериш кимна.

— Разчитам на теб. Никога не съм си мислел, че някога ще изрека това — не на някой цензар… не на теб.

— А аз ти поверявам бъдещето на империята и съдбата на човечеството — със сигурност не очаквах да казвам това на теб.

Джериш свали ръкавицата си и протегна ръка.

— Сбогом, братко.

Тя пое ръката му. Това бе последният път, в който щеше да се здрависа с някого.

Откъде зная това?

— Сбогом, Нари — рече тя на момчето. Неврик изтича напред и я прегърна. Тя отвърна на прегръдката му.

— Страх ме е — каза той.

— Трябва да бъдеш храбър. Помни, че си син на Нареион, императорът на Апеладорн, потомъкът на Новрон, спасителят на нашия вид. Знай, че ще настъпи времето, когато потомъкът на Новрон ще трябва отново да ни защити — твоят потомък, Нари. Може да ми отнеме много години да надвия злото, надигнало глава днес, затова трябва да изчакаш. Ако откриеш момиче, което кара сърцето ти да се усмихва, направи я своя жена. Помни, че Персефона е била просто фермерско момиче, а е станала майка на имперски род. Трябва да откриеш подобно момиче и да имаш семейство. Дай амулета на детето си и се пази. Слушай Джериш. След днешния ден няма да има по-велик от него воин. Ще се погрижа за това — зърна лицето на Джериш да помрачнява. — Нужно е — каза му тя, изненадана от ледения си глас.

Джериш кимна тъжно.

— Какво точно възнамеряваш да правиш?

— Просто се погрижи да не си в града, когато го правя.

Дзин! Дзин! Дзин!

Ариста се събуди измръзнала и объркана. Усещането за неотложност, страхът и притеснението все още не я напускаха. Гърбът я болеше. Твърдият влажен камък измъчваше напрегнатите ѝ мускули, карайки я да се чувства осакатяла. Извъртя се с измъчен стон.

Дзин! Дзин! Дзин! Отекна звукът на камък в камък.

Напрегна очи, но не видя нищо. Червеите си бяха отишли или вече не светеха.

Дзин!

За миг заискри бяла светлина и тя зърна Магнус, приведен над куп камъни на няколко фута от нея.

Дзин!

— Ба, дурим хибен! — изръмжа той. Чу го да се намества.

— Колко дълго съм спала? — попита тя.

— Шест часа — отвърна джуджето.

Дзин! Нов проблясък, поредно неразбираемо изръмжаване.

— Какво правиш?

— Посрамвам се.

— Какво?

— Беше толкова отдавна, макар това да не е оправдание. Не бих могъл да се нарека Брунденлин, ако…

Дзин! Нов проблясък — този път не угасна. Искрата остана, удивително ярка. Моментално Магнус се приведе и тя го чу да раздухва. Искрата ставаше все по-ярка. Скоро ясно можеше да види джуджешкото лице — бузите му, върхът на носа, скъсената брада — всичко това, откроено от проблясващата светлина. Тъмните му очички блестяха, възхитено взирайки се в пламъка, комуто бе вдъхнал живот.

— Нямаме дърва — объркано каза тя, присядайки.

— Не са нужни.

Ариста гледаше как той натрупва купчина големи колкото юмрук камъни над пламъка. Дъхна отново и огънят се усили. Камъкът гореше.

— Магия?

— Умение — отвърна джуджето. — Да не мислиш, че само отвън има огън? Дром отпърво научил джуджетата. В дълбините кръвта на Елан кипи. Има реки от горящ камък, червени и жълти, течащи нажежени. Ние дарихме елфите с тайната на огъня — за голямо наше съжаление.

— На колко години си? — попита тя. Знаеше се, че елфите живеят по-дълго — много по-дълго — от човеците, но нямаше представа за джуджетата.

Магнус я погледна през присвитите си очи и сви устни, сякаш вкусил нещо горчиво.

— Това не е учтив въпрос, така че аз ще отвърна на грубостта и няма да отговоря. Тъй като все още съм ви нужен, предполагам няма да ме изпепелиш заради това.

Ариста се залюля.

— Никога не бих сторила подобно нещо. Може би си забравил, че не аз съм тази, която убива наред.

— Нима? Моя грешка. Очевидно се задоволяваш с поробване — той дръпна окастрената си брада.

— Щеше ли да дойдеш, ако императрицата просто те беше помолила?

— Не. Какво ме е грижа, че елфите ще ви унищожат? Това ще възстанови света. Човеците винаги са били вредители, подобно на Ба Ран Гхазел, само дето Гхазел са ясни. Не се преструват, че те приемат, когато искат нещо, сетне да те изблъскат на студа, след като вече не си им потребен. Не, омразата на Гхазел към нас е открита, не е като лъжите на човеците.

— Аз бих се вслушал в думите му, принцесо. Той е експерт по предателствата.

Гласът, тих и заплашителен, долетя от мрака и Магнус подскочи към принцесата, сякаш дирейки закрила. Миг по-късно Ройс се появи в ръба на сиянието.

— Просто исках кинжала — отвърна Магнус. В гласа му се долавяше нотка на отчаяние, която се издигна една октава по-високо от обичайното.

— Разбирам това. Обещавам да ти го подаря в мига, в който работата ни е приключена — уведоми го Ройс с гладен поглед в очите, накарал дори Аристиното сърце да застине. — Уведомявайте ме за полезността му, Ваше Величество.

— Всъщност сътрудничи — досега — отвърна тя.

— Лошо — каза Ройс. — Но аз съм уверен, че това ще се промени. Така ли е, Магнус?

Взира се няколко минути в джуджето, сякаш очаквайки отговор, сетне погледна към принцесата:

— По-добре да разбудим всички. Време е да продължим.

Крадецът се обърна и тихо изчезна в мрака. Когато тя отново погледна към джуджето, видя Магнус да се взира в нея с изненадано, почти шокирано изражение, като че нещо в принцесата внезапно го объркваше. Обърна се и изръмжа нещо, което тя не разбра, преди да се върне към купчината си пламтящи камъни.

Магнусовият огън направи разбуждането и закуската почти весели, придавайки усещане за обичайност към иначе необичайната обстановка. Яркото жълто сияние напомни на Ариста за дните с Ройс и Ейдриън и нейното пътуване към Акуеста. Шокиращо бе да мисли за тези дни като за по-добри времена. Животът ѝ след смъртта на баща ѝ представляваше едно неспирно падение, изправящо я пред все по-големи препятствия.

Не можеше да си представи по-отчаяно състояние от това, в което се намираше в момента. Нямаше много неща, които да надминат изличаването на човечеството. Но бе сигурна, че няма да се стигне до това. Дори и ако елфите надвиеха, дори и ако поискаха да унищожат човеците, тя подозираше, че щяха да останат оцелели. Щеше да е като опит за изтребване на всички мишки на света. Няколко винаги щяха да останат. Огледа пещерата, докато си стягаше косата в подготовка за днешното пътуване. Стотици, може би хиляди, можеха да живеят тук. Подобно на баща си не бе религиозна, но все пак не можеше да си представи, че Марибор щеше да позволи създанията му да изчезнат от лицето на Елан. Бе ги спасил преди. Бе изпратил Новрон да ги дръпне от ръба. Подозираше, че ще го стори отново.

Майрън закуси заедно с Елдън. Подобно на вечерята, двамата общуваха мълчаливо, а Уайът навиваше одеялата. Не можеше да си изгради ясно мнение за него. Той и Елдън се движеха заедно, говорейки рядко и то главно помежду си. Не изглеждаха лоши хора, за разлика от Дигън Гаунт, който я притесняваше като забита в нея тресчица. Мисълта за Новронското му потекло бе озадачаваща, не за пръв път Ариста се зачуди, дали Есрахаддон не е сбъркал.

Запалиха фенери от умиращите пламъци на лагерния огън. След като потеглиха, Ройс се защура из пещерата, често изчезвайки от очите им. Само блясъкът на фенера му показваше къде е.

— Грешно — чу Магнус да мърмори, скръстил ръце, потропвайки с крак. — По-добре, по-добре… сега нагоре… нагоре… да!

Видяха Ройс да размахва фенера си и поеха към него. Изкатериха се по стръмна скала към една цепнатина и се намериха в друга пещера. Сетне слязоха надолу към друг проход. По нищо не се отличаваше от останалите — гладки стени и подове с вода.

— Смятах, че в пещерите трябва да има дълги конусовидни камъни, висящи от тавана — вметна Олрик, когато навлизаха в поредната пещера.

— Не са достатъчно стари — каза Магнус.

— Какво? — попита кралят.

— Тези пещери не са достатъчно стари, за да се оформят в тях сталактити. Тези… — джуджето се огледа, свивайки дундестите си устни. — Тези тунели са млади. Съмнявам се, че са съществували за повече от няколко хиляди години, като по-голямата част от това време са били под водата. Това е издълбало стените и загладило камъните. Също така е нужен варовик, а тези пещери не са такъв тип. Всъщност…

Магнус спря, сетне се наведе, за да вдигне камък. Претегляйки го на ръка, на лицето му се появи объркано изражение.

— Какво има? — попита Моувин.

— Тези камъни са от повърхността — то сви рамене. — Вероятно реката ги е довлякла.

Няколко секунди продължи да се взира, облизвайки зъбите си, преди да хвърли камъка и да продължи.

Влязоха в друга цепнатина, но не толкова тясна — неравномерен проход, с големината на крепостен коридор. Ниският таван ги принуди да приклекнат, а острите камъни трябваше да бъдат заобикаляни, но този тунел бе определено по-лесен от предишните. Имаше нанадолнище, ставащо все по-отчетливо с всяка стъпка. Следваха сиянието на Ройсовия фенер, а този на Ейдриън маркираше края на процесията им. Както и вчера, Ариста крачеше в средата с меко сияеща роба.

Дочуха гръм, сякаш някой в далечината лупаше барабан. Звукът отекваше и ехото затрудняваше определянето на посоката, от която долита. Всички спряха, оглеждайки се нервно. Ариста усети лек полъх и осъзна какво предстои. В същия миг разбра, че на повърхността слънцето току-що е изгряло.

— Идват — викна Ейдриън.

Ариста приклекна, слагайки си качулката, за да се предпази от вълната прилепи, изплашили я вчера. Светът край нея се изпълни с писъци и плясъци, сетне вятърът отмина и звукът се отдалечи. Тя се изправи, оглеждайки се, видя и останалите да смъкват ръце. Неколцина бавни отцепници все още прелитаха край тях, когато един, недалеч от Майрън, бе грабнат от въздуха. Монахът отстъпи стреснато назад и падна пред Елдън, който го вдигна, сякаш бе кукла.

— Змия — оповести Уайът. — Огромна черна змия.

— Има дузини от тях — обясни Ройс.

— Къде? — запита Олрик.

— Най-вече зад вас на стените.

— Какво? — смаяно рече кралят. — Защо не каза нищо?

— Знанието само щеше да ни забави.

— Отровни ли са? — попита Моувин.

Всички видяха как сянката на Ройс свива рамене.

— Настоявам занапред да бъда уведомяван за подобни неща! — обяви Олрик.

— В такъв случай искате да бъдете уведомен и за гигантските стоножки?

— Шегуваш ли се?

— Ройс не си прави шеги — каза му Ариста, докато се оглеждаше, притеснено обгръщайки се с ръце. Моментално робата ѝ засия и тя зърна две змии на стените, но бяха на безопасно разстояние.

— Трябва да се шегува — тихо промърмори Олрик. — Не виждам никакви.

— Не гледате нагоре — каза крадецът.

Ариста нямаше и желание. Някакъв инстинкт, тихичък гласец, я предупреди да потисне импулса, но накрая тя не можа да се сдържи. На тавана, осветен от робата, се гърчеше маса червести насекоми с неизброими тънки крачета. Всяка от стоножките бе почти пет инча дълга, по дебелина наближаваща човешки пръст. Бяха толкова много, че лазеха една върху друга, затруднявайки определянето на тавана като скала. По гърба на принцесата полазиха тръпки. Стисна зъби, заповяда на очите си да се насочат към пода и се съсредоточи да върви напред колкото се може по-бързо.

Задмина Олрик и Моувин, и двамата движейки се по-бързо от обичайното. Достигна Ройс, който стоеше на един камък до входа на по-голям проход.

— Изглежда съм преценил погрешно. Трябваше да ви кажа — каза Ройс, гледайки ги как бързат напред.

— Има ли…? — попита тя, сочейки нагоре, без да поглежда.

Крадецът хвърли поглед към тавана и поклати глава.

— Добре — отвърна тя. — И, моля те, ако Олрик иска да знае, хубаво, но не казвай на мен. Щях да продължа да живея, без да зная за съществуването им.

Тя потръпна.

Всички бързо излязоха от коридора, като се изключи Майрън, който се бавеше, взирайки се към тавана с удивена усмивка.

— Те са милиони.

Озоваха се в друга пещера, по-малка, отрупана с големи скални блокове, стърчащи под наклон от пода. Ариста си помисли, че така биха изглеждали гредите на някоя къща, ако гигант стъпеше отгоре ѝ. На отсрещната стена ги очакваше мистерия под формата на три прохода — един голям, един малък и един тесен. Отрядът зачака, докато Ройс изчезна за кратко във всеки един от тях. Когато се върна, крадецът не изглеждаше доволен.

— Джудже! — сопна се той. — Кой път?

Магнус пристъпи напред и мушна глава във всеки от проходите. Постави ръце върху камъка, опипвайки като слепец. Допря ухо до скалата, подуши въздуха във всеки тунел, за да отстъпи назад с объркано изражение.

— И трите слизат дълбоко, но в различни посоки.

Ройс продължи да се взира в него.

— Камъкът не знае къде искаме да отидем, така че не може да ми каже.

— Не можем да си позволим да поемем по грешен път — каза Ариста.

— Аз казвам да изберем най-големия — уверено рече Олрик. — Това не би ли било най-смислено?

— И защо да е смислено? — попита принцесата.

— Ами… защото е най-голям, така че трябва да отива най-далече и да ни отведе там.

— Не е сигурно, че ще си запази големината — каза Магнус. — Скалните цепнатини не са като реките. Не си пробиват път равномерно.

Олрик изглеждаше раздразнен.

— Добре, ами ти? — обърна се към сестра си. — Не можеш ли да направиш нещо да… да откриеш кой е правилният?

— Като например?

— Буква по буква ли трябва да го кажа? Като… — той размаха ръце с мистериозно изражение, което според нея го караше да изглежда глупаво. — Магия.

— Зная какво имаше предвид, но какво точно очакваш да направя? Да призова духа на Новрон да ни упъти?

— Можеш ли? — запита кралят, звучейки едновременно впечатлен и неспокоен.

— Не!

Олрик се навъси и се плесна по бедрата, изразявайки колко силно го бе огорчила. Тя се дразнеше как всички бяха тъй отвратени от таланта ѝ, а същевременно се разочароваха, когато уменията ѝ не достигаха.

— Майрън? — тихо каза Ейдриън. Монахът мълчаливо се взираше в тунелите.

— „Три отвора. Какво да правя?“ — тайнствено каза Майрън.

— Майрън, да! — Олрик се усмихна. — Кажи ни, по кой път е поел Хол?

— Това ви цитирах — отвърна той, опитвайки се да прикрие лека усмивка. — „Три отвора. Какво да правя? Седях близо час, преди да се откажа да размишлявам и просто да избера. Избрах най-близкия.“

Майрън спря и когато не продължи, Олрик заговори.

— Най-близкият? Какво означава това? Най-близък до какво?

— Само това ли е написал Хол? — попита Ариста. — Какво следва после?

Всички се скупчиха край дребния мъж, който прочистваше гърло.

— „Надолу, надолу, надолу, все надолу, никога нагоре. Отново спах в коридора. Мизерна нощ. Храната свършва. Големооки риби изглеждат все по-примамливо. Безнадеждно. Ще умра тук. Липсва ми Сади. Липсват ми Ибът и Драм. Не трябваше да идвам. Беше грешка. Слязох в собствения си гроб. Краката са все мокри. Искам да спя, но не искам да лежа във водата.

Тропот! Тропот напред. Може би изход!

Ударите спряха. Не мисля, че идваха отвън. Мисля, че тук има и други. Чувам ги — не са хора.

Ба Ран Гхазел. Морски гоблини. Цял отряд. Почти ме намериха. Изгубих си обувката.

Хлябът плесенясал, осолената шунка почти свърши. Поне има вода. Лоша на вкус, солена. Пак спах зле. Кошмари.

Намерих.“

— Обувката? — попита Уайът.

— Не — усмихнато отвърна Майрън, — градът.

— Интересно — каза Гаунт. — Но това не ни помага в избора. Пътувал е с дни, а не е отбелязал нищо забележително. Безсмислено е.

— Бихме могли да се разделим — замисли се Олрик. — Две групи от по трима и една от четирима. Все някоя ще достигне Персепликуис.

Ариста поклати глава.

— Щеше да проработи, ако можехме да разделим господин Гаунт на четири. Той трябва да достигне града.

— Не спираш да ми напомняш това — рече Дигън. — Но отказваш да ми обясниш какво се очаква от мен. Няма нищо специално, което единствено аз от целия отряд да мога да правя. Надявам се не очаквате от мен да убия един от онези гилибрини или каквото са там. Не съм много по боя.

— Предполагам трябва да… не зная, да надуеш рога.

— Че не можех ли да го сторя, когато ми го донесете?

Ариста въздъхна.

— Има и нещо друго. Не зная какво. Просто зная, че трябва да СИ там.

— Обаче си нямаме представа къде е това там — рече с негодувание Гаунт.

Принцесата приседна на един камък, взирайки се в тунелите. Олрик пък се взираше в нея.

— Какво? — попита тя.

Олрик се усмихна и погледна към отворите.

— Грешал съм. Хол е тръгнал по тесния проход вдясно.

Звучеше тъй уверен, че всички го погледнаха.

— Би ли ни казал откъде знаеш това? — запита принцесата.

Той се ухили, очевидно изключително доволен от себе си.

— Да, но първо ти ми кажи защо седна там — рече на сестра си.

— Не зная. Уморих се да стоя, а това може да отнеме известно време.

— Именно — каза Олрик. — Какво каза, Майрън? Отнело му един час да реши по кой път да поеме?

Монахът го поправи:

— Почти. „Седях близо час, преди да се откажа да размишлявам и просто да избера.“

— Седял е близо час, опитвайки се да реши — каза Олрик. — Седял е точно там.

— Откъде знаеш? — попита Дигън. — Откъде си сигурен, че е седнал точно на онзи камък, а не някъде другаде?

— Попитай Ариста — отвърна кралят. — Защо седна точно там, а не другаде?

Тя сви рамене и се огледа.

— Не съм го обмисляла. Просто седнах. Вероятно, защото изглеждаше най-удобно.

— Естествено. Огледайте се. Този камък е идеален за сядане. Всички останали са заострени или с неудобна големина. Това е идеалният камък за наблюдаване на проходите! По същата причина Хол е приседнал на него. Най-близкият проход е тесният. По него е тръгнал. Убеден съм.

Ариста погледна към Ройс, който пък погледна към Ейдриън. Боецът сви рамене.

— Може да е прав.

— Звучи ми добре — каза Ройс.

Ариста кимна.

— И аз мисля така.

Всички изглеждаха доволни — с изключение на Гаунт, който се навъси, но не каза нищо.

Олрик намести раницата си и като взе фенера от Ройс, уверено закрачи напред.

— Може и да стане нещо от това хлапе — изкикоти се Моувин, следвайки своя крал.