Персепликуис

Глава 8 Амбертън

По улиците пееха хора. Танцуваха, изглежда без да има значение с кого. Флагове плющяха из въздуха, а в небето проблясваха вълшебни светлини. Свиреха музиканти. По всяко лице бе изписана радост. Вратите на всички магазини бяха отворени, приканвайки минувачите да вземат безплатно от предлаганите стоки — хляб, сладкиши, питиета. Хората вземаха желаното, а стопаните се усмихваха и им махаха.

— Честито основаване! — подвикваха едни на други. — Честито основаване! Новрон да благослови дома си и людете в него!

Това я притесняваше, без да знае защо. Нещо не беше наред. Погледна към лицата. Те не знаеха.

Какво да знаят, зачуди се тя. Трябваше да побърза. Времето изтичаше.

Изтича? Какво ще се случи?

Трябваше да бърза, но не прекалено. Важно бе да не привлича вниманието им. Трябваше да стигне до мястото на срещата. Стискаше медальоните в ръка. Заклинанието бе отнело цяла нощ. Нямаше време да се сбогува с Елиня и се чувстваше покъртена.

Знаеше, че никога няма да види Елиня. Поемайки по Парадния Мар, тя видя имперски стражници. Всяка група бе водена от тешлорски рицар. Трите меча на рицарите ги открояваха по-ясно и от специфичните им брони. Герои на кралството, закрилници на императора убийци.

Трябваше да открие Неврик и Джериш.

Спирайки при Колоната на Дестоун, тя се обърна. Дворецът бе право пред нея, на не повече от половин миля. Виждаше златния купол. Император Нареион и семейството му се намираха там. Сърцето ѝ биеше ускорено, дъхът ѝ изхвърчаше насечено. Би могла да иде. Би могла да се изправи срещу тях. Би могла да се бори. Нямаше да очакват това и щеше да успее да изрече първото заклинание. Щеше да срути целия жалък дворец, оставяйки камъните и стъклата да посекат кървящите копелета. Но знаеше, че това няма да е достатъчно. Нямаше да ги спре, но щеше да убие неколцина и нарани много други. Но не Венлин и Йолрик. Те щяха да я убият — Йолрик може би нямаше, но Венлин със сигурност щеше да го стори. Нямаше да се поколебае. Щеше да е мъртва, сетне същото щеше да се случи и с имперското семейство, а Неврик и Джериш щяха да бъдат изгубени.

Не, трябваше да пожертва бащата заради сина. Това бе желанието на императора, неговата заповед. Родът трябваше да бъде запазен на всяка цена. Кръвта трябва да оцелее.

Обърна се и затича по Ибонидейл, извивайки пръсти, скривайки движението им. Трябваше да отнесе медальоните. Тогава те щяха да се скрият. Империята щеше да е в безопасност — поне една малка частица от нея. Веднъж да си сложеха амулетите, тя щеше да се върне. И Марибор да е на помощ на предателите тогава, защото нямаше вече да се крие. Щяха да усетят същинската сила на един цензар, несъобразена с разни ограничения. Щеше да унищожи целия град, ако трябваше. Да го опустоши. Да го зарови дълбоко под земята и да ги остави да прекарат вечността в копаене.

Но сега трябваше да побърза. Време беше.

Време беше.

Време…

Ариста се събуди.

Бе тъмно, но както винаги, робата сияеше леко, изтръгвайки от мрака очертанията на малката стая. Чувстваше се, сякаш се е пренесла от един свят в друг. Бързаше да стори нещо, но това бе само сън. Прозорецът обрамчваше първите намеци за зазоряване. Тя бавно си припомни, че се намира в „Смеещия се гном“ в Ратибор. Срита завивките и потърси с крака ботушите си. Огънят бе угаснал и в стаята беше студено. Босите ѝ стъпала сметнаха дъските за лед.

Само след няколко мига вече се движеше по коридора, чукайки по вратите, дочувайки стонове в отговор. Долу вчерашната тълпа я нямаше — в кръчмата сякаш бе вилнял ураган. Белла беше станала и Ариста надуши притоплени агнешки остатъци с лук. Останалите с олюляване заслизаха, триейки очи. Косата на Моувин изглеждаше по-зле от всякога с няколко щръкнали кичура. Магнус не спираше да се прозява, а Олрик непрестанно прокарваше ръце през лицето си в напразни опити да махне видима само нему паяжина. Само Майрън изглеждаше бодър, сякаш вече се е разсънил.

Докато се хранеха, Айърс нареди на Джими да оседлае животните. Ейдриън и Моувин съжалиха хлапето и заедно с останалите момчета излязоха да му помогнат. Когато слънцето надникна на хоризонта, бяха готови да потеглят.

— Ариста? — спря я Олрик, когато тя поемаше към вратата. Бяха сами, застанали близо до бара, където дузина халби воняха на прокиснала бира. — Бих оценил да не бързаш толкова с раздаването на заповеди в мое присъствие. В крайна сметка съм крал.

— Какво съм… Да не си ядосан, че разбудих всички?

— Ами, да — ако трябва да съм честен. Това — и всичко друго, което стори досега. Постоянно подкопаваш авторитета ми. Караш ме… правиш ме да изглеждам слаб. Искам да престанеш.

— Просто събудих хората, за да тръгнем навреме. Ако ти беше буден, нямаше да се налага аз да го правя. Казах ти, че да останеш до късно няма да е добра идея, но ти не ме послуша. Или би предпочел да тръгнем по обед?

— Не, разбира се. Радвам се, че ни събуди, но…

— Но?

— Просто ти непрестанно правиш това, все командваш.

— Струва ми се, че вчера исках да поемем към Амбертън, но ти заповяда да дойдем тук. Да съм спорила?

— Започна. Ако не бях избързал напред, още щяхме да спорим.

Ариста подбели очи.

— И какво искаш да сторя, Олрик, да спра да говоря въобще? Да пролазя в каруцата при останалите припаси и да се преструвам, че ме няма?

— Ето това е. Ти… ти просто си вреш носа навсякъде. Изобщо не трябва да си тук. Това не е работа за жена.

— Може и да си крал, но това е моята мисия. Не Модина ме е пратила тук. Аз отидох при нея и ѝ обясних къде отивам. Това бе моя идея — моя отговорност. И сама щях да тръгна, дори и ако Модина ми беше забранила. И нека ти напомня, че ако не успеем, няма да има над какво да царуваш.

Лицето на Олрик бе почервеняло, бузите му се бяха издули, очите бяха гневни.

— Семеен скандал? — попита Моувин, пристъпвайки с усмивка. Когато никой от тях не отговори, тя изгасна. — Добре, забравете. Просто си забравих ръкавиците, но… конете са готови.

Той взе ръкавиците си от една маса и бързо излезе.

— Слушай — рече Ариста с по-тих тон. — Съжалявам. Ще се опитам да се държа повече като дама, ако това желаеш, и ще те оставя да водиш — посочи навън. — Те така или иначе биха предпочели да се подчиняват на мъж.

Настъпи дълга пауза, сетне тя попита:

— Още ли ме мразиш?

Лицето на Олрик носеше мрачно изражение, но бурята бе отминала.

— Да вървим. Хората чакат.

Той се отправи към вратата. Ариста въздъхна и го последва.

Откриха древния път някъде по средата на утрото. Ройс изглеждаше по-добре и яздеше заедно с Ейдриън в началото на колоната, водейки ги сред тесни пътечки и дори замръзнали реки. Олрик вървеше непосредствено след тях. Ариста изостана. Отново яздеше заедно с Майрън, този път зад колата. Напуснаха обработваемите земи и навлязоха сред пустошта на поля и храсталаци. Не след дълго след навлизането сред гората попаднаха на широк път. Не изглеждаше по същия начин, както когато Ариста бе яздила по него с Етчър. Снегът скриваше паветата и тревите. Ариста спря Принцеса и огледа пътя.

— Прав като копие — промърмори тя.

Монахът я погледна.

— Това е той — рече му тя. — Пътят към Персепликуис. Под този сняг са камъните, положени преди хилядолетие по заповед на Новрон.

Майрън сведе поглед.

— Красиво е — любезно отговори той.

Следваха следите, оставени от вървящата пред тях шейна. Мълчаливо яздеха сред дърветата. Тук мекотата на снега заглушаваше всичко. Звуците на копитата и плъзгачите утихнаха до шепот.

Все така пътуваха без много приказки. Скоро след поемането по пътя Магнус повдигна въпроса за обеда и Ариста със задоволство чу Олрик да отвръща, че ще ядат, когато стигнат Амбертън. Слънцето се бе издигнало над главите им и сенките на дърветата се простираха от другата страна, когато започнаха да се изкачват по стръмен хълм. Загърбвайки сивотата на леса, Ариста видя заснежения връх пред себе си. Върху него се издигаха каменни руини — останките от древния град, надничащи изпод снега. Древни стени, сега потънали почти изцяло в земята, улавяха бледата светлина на късния зимен следобед.

Гроб, помисли си тя и се зачуди как е могла да го пропусне преди. Чувство на тъга и загуба се излъчваше от могилите — сега, когато разбираше какво вижда. Наполовина заровени колони лежаха по хълма, огромни надгробни плочи в гробището на гиганти. Натрошени мраморни стъпала и каменни стени. На хълма имаше само едно дърво — изглеждаше мъртво, но още стоеше — по подобие на останалите руини. Странните форми се издигаха от земята, хвърляйки сини сенки. Гледката беше красива — красива, но тъжна, както езеро може да е красиво, дори и сковано в лед.

Когато достигнаха подножието на хълма, Ройс вдигна ръка да спрат. Слезе от коня и продължи нагоре пеш. Всички зачакаха, вслушвайки се в дрънченето на сбруите, докато животните поклащаха глава, недоволни от спирането.

Връщайки се, той поговори накратко с Ейдриън и Олрик. Братът на Ариста погледна за миг към нея, като че се канеше да ѝ каже нещо или да се допита за съвет. Извърна поглед и отново поеха напред. Ариста се бореше с подтика да отиде напред и да разпита какво става. Бе объркващо да седи в неяснота, наказана в ъгъла като непокорно дете, но за Олрик бе важно да държи юздите. Тя стисна юмруци. Обичаше брат си, но му нямаше доверие, че ще вземе верните решения.

Ейдриън е с него, помисли си тя. Той няма да му позволи да направи нещо глупаво. Слава на Марибор, че Ейдриън беше тук. Той бе единственият, на когото можеше да разчита, единственият, на когото можеше да се довери без страх от обиди. Дори видът на широкия му гръб бе успокояващ.

Изкачиха върха и слязоха от конете.

— Ще обядваме — обяви Олрик. — Майрън, би ли дошъл?

Ройс, Олрик и Майрън говориха няколко минути, докато Ариста седеше на един камък, разсеяно отхапвайки пушено говеждо и тормозейки челюсти. Ибис им бе подготвил и по-добра храна, но тя не беше в настроение. Дъвченето ѝ предоставяше нещо за правене — освен чакането.

Извърна се и видя Елдън да я гледа. Той свенливо отдръпна очи, преструвайки се да търси нещо в раницата си.

— Не му обръщайте внимание, милейди — каза Уайът. — Или предпочитате да ви наричам Ваше Височество?

— Можеш да ме наричаш Ариста — рече тя, гледайки как очите му се разширяват.

— Наистина?

Тя кимна.

— Разбира се.

Той сви рамене.

— Добре тогава, Ариста — изрече думата предпазливо. — Елдън не излиза особено, а когато го прави, то винаги е било на борда на кораб, където няма много жени. Подозирам, че вие сте първата дама, която е виждал отблизо от… е, откакто го познавам. И съм убеден, че сте първата благородничка, която е съзирал.

Тя докосна сплетената си коса и робата.

— Страхувам се, че не съм много добър пример. Не съм лейди Ленар Пикъринг. Дори не съм най-красивата принцеса тук. Това звание принадлежи на кобилата ми. Името ѝ е Принцеса.

Тя се усмихна.

Уайът я изгледа объркано.

— Със сигурност не звучите като благородница. Тоест, звучите, но не го правите.

— Изключително логично, господин Деминтал.

— Ето, виждате ли? Това са думи на принцеса — поставяте ме на мястото ми с изтънченост и грация.

— Както и трябва да прави — рече Ейдриън, появявайки се до нея. — Трябва ли да те държа под око? — запита той Уайът.

— Мислех, че си негов телохранител — Деминтал посочи към колата, където Гаунт се хранеше заедно с джуджето, положили храната си на пейката.

— Това би си помислил човек, нали?

— Какво откри Ройс?

— Следи, но са стари.

— Какви следи?

— Гхазел — вероятно разузнавателен отряд. Изглежда крал Фредрик е бил прав за наводнението. Но все още сме далеч от Вайлън Хилс. Изненадан съм, че са пратили съгледвачи толкова далеч.

Тя кимна замислено.

— А Олрик е натоварил Майрън и Ройс да търсят входа?

— Да, търсят река. Книгата на Хол споменава за река, която се влива в дупка.

— А следите?

— Какво за тях?

— Проследихте ли ги?

— Твърде стари са, за да представляват заплаха. Ройс предположи, че са на повече от седмица.

— Може да не са от Вайлън Хилс. Патриархът каза, че в Персепликуис има гоблини. Проследете следите… те може да ни отведат до входа. И смъкнете Магнус от капрата. Той не е ли експерт по откриването на подземни проходи?

Ейдриън глупаво се взираше в нея.

— Абсолютно права сте.

Понечи да се върне при останалите.

— Ейдриън? — спря го тя.

— Да?

— Не казвай на Олрик, че съм предложила нещо. Кажи, че е било твоя идея.

За секунда той изглеждаше объркан, сетне каза:

— О… да — кимна с разбиране. Закатери се, сетне махна на Уайът. — Хайде, моряко, ти също може да помогнеш.

— Но аз още…

Ейдриън му се подсмихна.

— Добре, добре. Извинете, милейди… Ариста.

Двамата се изкатериха на върха и изчезнаха. Елдън се приближи и седна край принцесата. Бръкна в джоба си и извади нещо, протягайки едрата си длан към нея. Беше фигурка, сръчно издялана във формата на жена. Тя я взе и когато я огледа по-внимателно, осъзна, че изобразява нея. Детайлът бе съвършен, дори разчорлената ѝ коса и Есрахаддоновата роба бяха идеални.

— За вас — чу го да прошепва.

— Красива е, благодаря ти.

Елдън кимна, сетне, изправяйки се, се отдалечи, за да седне сам.

Ариста държеше фигурката, чудейки се кога му е останало време да я направи. Опитваше се да определи дали я е издялал на седлото или миналата нощ, докато останалите са вечеряли.

Майрън се появи от върха на хълма и тя му махна.

— Е, какво казва господин Хол за начина ни на влизане?

Майрън се усмихна комично.

— Няма много, което може да ни е от полза. Но беше начертал хубави диаграми, показващи руините, така че се намираме на правилното място. Що се отнася до влизането, той споменава само някаква дупка. Била наистина дълбока. Започнал да слиза и паднал. Сетне почеркът му става треперлив, записал е само кратки изречения: Паднах в дупка. Няма излизане. Купчината! Ядат всичко! Циклон мрак. Реки. Звезди. Милиони. Лазят, лазят, лазят. Ядат всичко.

— Не звучи особено приятно — отбеляза със саркастична усмивка Ариста.

— Става и по-лошо — рече той. — Близо до подземното море, точно преди да достигне града, среща Ба Ран Гхазел, но не това е най-лошото. Тъкмо успял да стигне до библиотеката, когато…

Разнесе се изсвирване.

— Открихме! — изкрещя Олрик.

Дупката не се намираше на върха на хълма.

Ейдриън бе гледал как Магнус и Ройс откриват прохода, всеки приближаващ се към него от различна посока. Ройс следваше следите на Гхазел, а Магнус следваше звука на земята, както се изрази. Заедно стигнаха гърба на склона, където той ставаше стръмен и опасен. Няколко дръвчета и туфа бодливи храсталаци обгръщаха нещо, приличащо на долчинка. Единствено далечното ехо на течаща вода издаваше същинския ѝ характер.

— Хлъзгаво изглежда — рече Моувин, когато всички се насъбраха на заледения връх. — Кой ще е първи?

Преди някой да е успял да отговори, Ройс се появи, нарамил тежко въже, оборудван с катераческите си принадлежности. От дланите му стърчаха месингови нокти, които му помагаха да се закрепя. Ейдриън му помогна да заеме позиция, сетне Ройс легна по корем и бавно залази напред, оставяйки диря в снега.

Ройс се хлъзна. Опита се да се закрепи, но срещна само сняг. Набра скорост като шейна и Ейдриън заопъва въжето. Тогава Ройс се заби в храсталаците и изчезна. Моувин се присъедини към Ейдриън на въжето, което сега бе опънато като тетива.

— Вземи края — нареди Ейдриън. — Вържи го за дървото.

Магнус понечи да вземе въжето.

— Не, не ти! — изкрещя Ейдриън и джуджето се намръщи. Боецът погледна към следващия най-близък. — Уайът, ще вържеш ли края?

Морякът вдигна въжето и го привърза около брезата.

— Как си, Ройс? — викна Ейдриън.

— Вися — отвърна крадецът. — Тук е много хлъзгаво. Отпусни ме.

Стояха в кръг, всеки застанал на безопасно разстояние. Всички се издигаха на пръсти и се опитваха да погледнат надолу. Зимните облаци над главите им затрудняваха определянето на времето. Нямаше слънце, само сивкава светлина, която изпълваше небето, лишавайки всичко от цвят. Ейдриън предположи, че им остават само четири часа светлина.

Моувин и Ейдриън отпуснаха от въжето, макар боецът да продължаваше да го държи. Не можеше да види Ройс и вместо това се взираше във въжето. То също почти не се виждаше, заровено в снега, оставило само издайническа следа.

— Стигаш ли дъното?

— Още колко въже има? — гласът на Ройс долетя като от дъното на кладенец.

Ейдриън погледна към Ариста.

— Десет намотки от по петдесет фута всяка — отвърна тя. — Общо петстотин фута — викна тя, накланяйки леко глава, сякаш щеше да хвърли гласа си в дупката.

— И до половината няма да стигне — отвърна Ройс.

— Дълбока дупка — отбеляза Ейдриън.

Въжето се раздвижи и се заизвива.

— Какво правиш, друже?

— Пробвам нещо.

— Нещо глупаво?

— Може — звучеше задъхан.

Въжето спря да се движи и се отпусна.

— Ройс? — викна Ейдриън.

Отговор не последва.

— Ройс?

— Спокойно — викна крадецът. — Може и да проработи. Застанал съм на един ръб, достатъчно голям за всички ни, ако не се лъжа. Хлъзгаво е, но става. Може да пуснем въже и оттук. Изглежда ще трябва да работим на части. Можете да пращате оборудването.

Докараха колата и започнаха да разтоварват багажа, спускайки пакетите в пастта сред храсталаците.

— Аз ще сляза първи — обяви Олрик, когато приключиха с разтоварването.

Ейдриън и Моувин привързаха подсигуряващото въже около кръста и краката му. Веднъж пристегнат, кралят се хвана за главното въже и седна в снега. Двамата мъже този път отпускаха въжето бавно и скоро Олрик достигна храстите.

— Мили Марибор! — възкликна кралят. — Държите ме, нали? — изкрещя им той.

— Не отиваш никъде, освен ако не поискаш — отвърна Моувин.

— Боже — повтори няколко пъти той.

Ройс му даваше напътствия, но говореше прекалено тихо, за да може Ейдриън да различи отделните думи.

— Добре, добре, тръгвам — каза Олрик. Обърна се по корем и се заспуска в дупката, стиснал здраво водещото въже. — Сега бавно — предупреди той Моувин и Ейдриън. Те отново заотпускаха въжето и той се скри от погледа им.

— Велики Марибор! — чуха го да възкликна.

— Добре ли сте? — викна Ейдриън.

— Луд ли си? Естествено, че не съм! Това е същинска лудост.

— Спускайте го — викна им Ройс.

Отдаваха въже, докато Ейдриън не усети дръпване, от което предположи, че Ройс е придърпал Олрик на площадката. Въжето се отпусна, Ройс викна, че всичко е наред и те го издърпаха обратно. Решиха да спуснат Елдън, докато все още имат достатъчно хора за въжето. Той мълчаливо отиде до ръба, макар очите му да говореха, че се чувства като Олрик.

— Ти си следващият, Дигън — рече Ейдриън.

— Шегуваш се — отговори Гаунт. — Не очаквате да се спусна долу?

— Може да се каже, че затова си тук.

— Това е лудост. Ами ако въжето се скъса? А ако не можем да достигнем дъното? Ако не можем да се изкачим? Няма да участвам в това. То е… нелепо!

Ейдриън просто се взираше в него, държейки въжетата.

— Няма.

— Трябва — каза му Ариста. — Не зная защо, но Наследникът на Новрон трябва да ни придружава, ако искаме мисията ни да се увенчае с успех. Без теб не би имало смисъл останалите да продължават.

— Отлично тогава, никой няма да слиза!

— Ако не го сторим, елфите ще избият всички.

Той погледна към нея, а впоследствие и към останалите, с отчаяно, молещо се лице.

— Откъде знаеш това? Откъде знаеш, че трябва да дойда?

— Есрахаддон ми каза.

— Тоя куку?

— Той беше магьосник.

— Той е мъртъв. Ако е бил толкова всезнаещ, как така е умрял, а?

— Чакаме — изкрещя Олрик.

— Трябва да слезеш — каза му Ариста.

— А ако откажа?

— Няма да станеш император.

— Каква полза да съм император, ако умра?

Никой не каза нищо, всички просто се взираха в него.

Дигън отпусна рамене и скриви лице.

— Какво да правя с тая проклетия?

— Мушни крака в примките и го пристегни около кръста си — обясни Ейдриън.

След като Гаунт и Ариста бяха смъкнати, Уайът зае мястото на Ейдриън при въжето, освобождавайки го да поговори с Ренуик.

— Имате припаси за седмица, може и повече, ако се храните пестеливо — рече боецът на него и на останалите момчета. — Грижете се за конете и не стойте на върха. Лагерувайте в онази падина. Избягвайте да палите огън през деня, защото димът може да бъде видян от разстояние. Най-добре би било да не привличате внимание.

— Можем да се грижим за себе си — заяви Бранд.

— Убеден съм, че можете, но най-добре е да не скитате наоколо. И се опитайте да останете незабелязани.

— Искам да дойда с вас — каза Ренуик.

— Аз също — рече Майнс.

Ейдриън се усмихна.

— Храбри сте.

— Не и аз — обяви Елбрайт. — Човек би трябвало да е пълен глупак, че да се отправи на нещо такова.

— Значи ти си умният — рече му Ейдриън. — Пазете лагера и се грижете за конете. Ако не се върнем до седмица, вероятно няма да се върнем изобщо, а дори и евентуално да го сторим, вече ще е прекалено късно. Видите ли огън на север или на запад, това може би ще означава, че елфите са завзели Акуеста или Ратибор. Най-голям шанс ще имате, ако се отправите на юг. Опитайте се да се качите на кораб за западните области. Макар да си нямам представа какво ще откриете там.

— Ще се върнете — уверено каза Ренуик.

Ейдриън прегърна момчето, сетне се обърна към монаха, който, както винаги, стоеше при конете.

— Хайде, Майрън, скоро идва твоят ред.

Монахът кимна, потупвайки животното си за последен път, шепнейки. Ейдриън го прегърна през рамо и двамата се приближиха към ръба, където Уайът и Моувин спускаха Магнус.

— Какво каза на Ройс снощи? — попита Ейдриън.

— Просто поговорих с него за загубата и преодоляването ѝ.

— Нещо, което си прочел?

— Уви, не.

Ейдриън зачака, но монахът утихна.

— Каквото и да е било, проработило е. Той — не зная — отново е жив. Не че пее и танцува, разбира се. Ако правеше това, бих имал повод за притеснение. Но е нормален, по някакъв негов, Ройсовски си начин.

— Не е — отвърна Майрън. — И никога няма да бъде както преди. Винаги остава белег.

— Е, просто казвам, че разликата е като между лятото и зимата. Трябва да ти бъде благодарено, дори и ако Ройс никога не го стори. Това е като да извадиш трън от лъвска лапа. Обичам Ройс, но той е опасен. Воденият от него живот не му е позволил да си изгради представа за правилно и неправилно. Не се шегуваше, когато каза, че можело да те убие.

— Зная.

— Наистина?

Майрън кимна.

— Разбира се.

— Дори не изглеждаш разтревожен. Какво се е случило с наивния домосед, който се удивляваше от света? Откъде се взе цялата тази мъдрост?

Майрън объркано го погледна.

— Аз съм монах.

Ейдриън слезе последен, спускайки се по корем към дупката, откъдето се озърна и видя гледката, на която Олрик и останалите вероятно вече бяха се насладили. Под него зееше пропаст. Гледана отвисоко, дупката изглеждаше малка, но това беше само привидно. Отворът бе огромен, почти идеален кръг в скалата, като леговището на чудовищен заек. Спускаше се отвесно. По стените имаше ледени висулки, а по цепнатините бе навян сняг.

Не можеше да види дъното. Залязващото слънце хвърляше коси лъчи по стената на отвора, оставяйки дълбините да тънат в мрак. Някъде в далечината — тъй далеч, че не би достигнала стрела — прелитаха лястовици, телцата им приличащи на насекоми, изтъкнати от слънчевата светлина, докато се виеха.

С леко замаяна глава, Ейдриън се взря в празнотата под краката си. Стомахът му се сви, дишането налагаше умишлено напрягане. Хвана се здраво за въжето, плъзна се встрани и се залюля. Усещането бе притеснително. Само нишките влакна го деляха от вечността.

— Справяш се отлично — викна му Ариста, сякаш тя вече бе стар професионалист. Гласът ѝ отекна из дупката. Почувства Ройс да го придърпва. Поглеждайки надолу ги видя да клечат на тясна заледена скална тераса, в единия край на която бе струпан багажът им.

Усети ръце на кръста си да го придърпват към стената.

— Забавно беше — пошегува се той, едва сега осъзнавайки как бързо бие сърцето му.

— Да, трябва да го правим по-често — рече Моувин и последва думите си с нервен смях.

— Да ви оставим ли въжето или да го отвържем? — викна надолу Ренуик.

— Нека го оставят — каза Ройс. — Иначе тази тераса ще бъде проблем. Отсега нататък аз ще слизам последен и ще нося въжето със себе си. Уайът, ти имаш най-голям катерачески опит. Защо не потърсиш следващата площадка?

Ейдриън видя напрежението по лицето на моряка, докато пристягаха въжето.

Стената на дупката имаше множество издатини. Ейдриън предположи, че дори той би се справил с нея без проблеми, ако не беше ледът и знанието, че се намира на стотици футове над земята.

Уайът откри друга площадка някъде по-надолу и процесът по пренасяне започна отначало. Новата тераса бе по-тясна и по-къса. Нямаше място за всички, затова Уайът бе принуден да продължи надолу преждевременно. Ройс вървеше накрая, събирайки въжето и намотавайки го около тялото си, използвайки само металните си нокти.

Следващите две нива Ейдриън дори не определи като тераси, бяха само поредица издатини, където можеха да починат най-много грима. Тъй като бяха принудени да се спускат по скалата без въжета, багажът им бе оставен да виси.

Последвалата площадка беше най-голямата досега, с широчината на път. При достигането ѝ неколцина от тях се проснаха по гръб, дишайки тежко, плувнали в пот. Ейдриън се присъедини към тях, прозявайки се, за да успокои нарастващото напрежение в ушите си. Когато отвори очи, високо над себе си видя кръгче светлина, не по-голямо от палеца на протегната ръка. Привидно солиден лъч светлина се бе забил в дупката, приличащ на бледосива колона. Из въпросната колона танцуваха лястовици.

— Лазим като паяци — отбеляза Олрик.

— Не съм сигурен, че дори владетелството над света си заслужава това — изстена Гаунт.

— Вече виждам как Едмънд Хол е паднал, но се учудвам как е успял да оцелее — рече Ариста. — Представяте ли си да се спускаш сам?

— Не е бил сам — каза Майрън. — Имал е двама приятели и неколцина слуги.

— Какво е станало с тях? И те ли са били заключени?

— Не — отвърна монахът.

— Не са оцелели, нали?

— Уви, не.

Ейдриън приседна. Дрехите му бяха влажни. Край него по стените се сипеха капки. Оглеждайки се, той забеляза ясна разлика между яркия лед и сняг и много по-тъмния влажен камък.

— Става по-топло — рече той.

— Трябва да продължим — уведоми ги Ройс. — Светлината изчезва. Някой иска ли да прави това с факла в ръка?

— Опитай се да намериш по-големи тераси — каза Олрик на Уайът.

— Намирам, каквото намирам.

Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-мрачно ставаше, въпреки дневната светлина, която за ужас на Ейдриън гаснеше бързо. Спуснаха се още четири площадки. С повторенията ставаха все по-ефикасни, но слабата светлина бавеше напредъка им. Стените бяха черни, а високо над главите им отворът се бе променил от яркосиво до гадно жълто, като единият му край порозовя, оповестявайки залязването.

Ариста бе на въжето, пълзейки надолу, когато я чу да пищи. Сърцето на Ейдриън подскочи. Държеше въжето — бе го омотал около кръста си — когато усети тежестта ѝ да го дръпва.

— Ариста! — изкрещя той.

— Добре съм — обади се принцесата.

— Подхлъзна ли се? — викна отдолу Олрик.

— Д-докоснах плъх — рече тя.

— Всички да мълчат — заяви Ройс.

Ейдриън също го чуваше, тихо цвърчене, но долитащо от много източници. То бе последвано от глух шум, вибрация, усилила се в дупката, докато не загърмя. Въздухът се завихри от мистериозен вятър.

— Какво става? — викна Ариста. Гласът ѝ едва се чу сред нарастващия рев.

— Дръжте се! — изкрещя Ейдриън в отговор.

Почувстваха мощен полъх, сякаш някакво избухване се надигаше от дъното на ямата. Светът се изпълни с плясъка на безкрайни криле и пронизителни писъци. Ейдриън се вкопчи здраво във въжетата, а Ариста изпищя още веднъж. Дупката се изпълни с облак прилепи, които се вихреха със силата на циклон.

Ейдриън бе навел глава, омотал здраво въжето около ръката си. Моувин и Ройс се държаха за него.

За по-малко от минута прилеповият ураган отмина.

— Свалете ме! — викна Ариста. — Преди още нещо да се е случило.

Усети я да докосва площадката. Отпускайки въжето, Ейдриън вдигна глава. Дребното парченце небе бе закрито от тъмна линия. Облакът прилепи се виеше като змийска опашка. Омайваха окото като вълшебна струя дим. Предположи, че сигурно са милиони.

Поглеждайки отново надолу, боецът зърна светлина — ярко жълто сияние, което огряваше проблясващите стени.

— Какво става там? — викна той.

— Уморих се да не виждам — долетя отговорът на Ариста.

— Накарала е робата си да сияе — неспокойно каза Олрик.

Когато Ейдриън също слезе, видя принцесата седнала на ръба, размахвайки крака във въздуха, а робата ѝ сияеше в бяло. Когато помръднеше, сенките се раздвижваха. Всички я поглеждаха крадешком. Само Гаунт не се притесняваше за учтивостта и се взираше в нея, открито ужасѐн.

Продължиха надолу, следвайки установения ред, вече влезли в ритъм. Слизаха мълчаливо, като се изключат необходимите викове „свободно“ и „долу“. Прекосиха още пет площадки, преди Уайът да извика:

— Спри! Стигнах дъното!

— Все още си на въжето — викна в отговор Ейдриън, объркан. — Още не си го докоснал. Трябва ли ти още въже?

— Не! Не отпускай. Бих предпочел да не стъпвам.

— Река? — попита Ариста.

— Не, обаче се движи.

— Какво е?

— Не бих могъл да кажа. Прекалено е мрачно. Дайте ми минутка да потърся място да се спусна.

Скоро всички се спуснаха до едно скално островче, което се издигаше над пода на пещерата. Дори и със застаналата край него Ариста, Ейдриън не можеше да види ясно какво ги заобикаля. Знаеше само, че стоят сред движещо се море. Подушваше неприятна воня и дочуваше тихо шумолене откъм пода. Миризмата много напомняше на стар кокошарник.

— Какво е това, Ройс?

— Наистина смятам, че трябва да видиш сам — отвърна Ройс. — Ариста, можете ли да усилите сиянието?

Преди да е довършил изречението си, Есрахаддоновата роба засвети още по-ярко и светлината обля цялата основа на шахтата. Видяното ги остави безмълвни. Всъщност не се намираха на дъното. Стояха на върха на скала, достатъчно висока да се издигне над морето от прилепови изпражнения. Могилата от гуано се издигаше на триста фута височина. Всеки инч от нея помръдваше, тъй като по повърхността ѝ щъкаха хиляди хлебарки.

— Велики Мар! — възкликна Моувин.

— Отвратително — рече Олрик.

Не бяха само хлебарки. Ейдриън зърна и нещо бяло да лази — рак. Бяха стотици. По-надолу се чу тихо цвърчене и зърна плъх. Той се опитваше да избяга, заобиколен от орда бръмбари. Бе повален по гръб и се загърчи сред гуаното. Изцвърча отново. Краката, опашката и главата му се мятаха, докато безкрайните пълчища насекоми покриваха тялото му. Само опашката му остана да се мята, сетне и тя изчезна.

— „Лазят, лазят, лазят. Ядат всичко.“ — цитира Майрън.

— Някой иска ли да опита да мине през това? — попита Ройс.

Уайът отвърна с неловък смях, сетне каза:

— Но, сериозно, как ще слезем?

— Може би ако скочим и затичаме бързо? — предложи Моувин.

Тази му идея бе посрещната с няколко гримаси.

— А ако не е твърдо? Представяте ли си да е толкова меко, че да затънем? — промърмори Магнус.

— Обмисляш нещо — каза Ейдриън на Ройс. — Видял си това отгоре. Не би слязъл тук без план.

Крадецът поклати глава.

— Надявах се, че тя ще стори нещо — посочи към Ариста.

Всички очи се насочиха към принцесата и тя отвърна с изражение на изненада и съмнение.

— Трябва да ни проправите някакъв път — каза ѝ Ройс. — Някакъв начин да прекосим тази купчина. Там има цепнатина, отвор в стената — виждате ли я? — той посочи. — Тясно ще е, но ще успеем да преминем. Разбира се, ще трябва да пълзим, може би дори да копаем. Така че би било добре да отвлечете вниманието на месоядните бръмбари.

Тя кимна и въздъхна.

— Нямам много голям опит.

— Направете каквото можете — каза ѝ Ейдриън. — Единствената алтернатива е идеята на Моувин — бягаме с всички сили и се надяваме да се измъкнем неизядени.

Ариста направи физиономия и отново кимна.

— Всички да застанат зад мен. Не съм сигурна какво точно ще се случи.

— Какво ще прави тя? — попита Гаунт. — Какво става?

— Просто прави каквото ти казва тя — каза му Ройс.

Принцесата застана на ръба и погледна към могилата. Останалите се насъбраха зад нея, влачейки крака, за да не паднат. Ариста бе отпуснала ръце встрани, извъртайки длани към могилата. Бавно, тихо, започна да напява. Тогава светлината на робата ѝ угасна.

Мракът ги погълна.

Виждаха единствено кръгчето звездно небе високо над главите си. В отсъствието на светлина се разнесоха звуците на милиони хлебарки. Всички се бяха скупчили близо един до друг, когато започнаха да се появяват дребни светлинки. Искрици засияваха и умираха в мрака. Преди да угаснат, те се вихреха, яхнали въздушните течения. Появяха се още и още — накрая Ейдриън имаше усещането, че стои на върха на гигантски лагерен огън. Нямаше пламък, само купища искрици, които се издигаха във въздуха, сякаш ямата бе огромен комин.

Имаше и топлина. Сякаш Ейдриън отново се намираше в бащината си ковачница. Чувстваше я да нагрява дрехите му и да лъха кожата. Горещината донесе и нова миризма — много по-неприятна от вонята на амоняк, отвратителната миризма на горяща коса. Пред очите им грамадата започна да сияе в бледочервено, подобно на въглените в забравено огнище. Сетне запроблясваха и пламъци, издигайки се тук и там, мятайки високи демонични сенки по стените, където танцуваха.

— Добре! Добре! — викна Олрик. — Достатъчно! Достатъчно! Ще ми изгориш лицето!

Пламъците утихнаха, сиянието изчезна и носещите се искрици угаснаха. Робата на Ариста отново засия, но по-слабо и със синкав отблясък. Раменете ѝ се бяха привели, а краката ѝ трепереха. Ейдриън я сграбчи през кръста и за лакътя.

— Добре ли сте?

— Проработи ли? Някой ранен ли е?

— Малко поизсушени, предполагам — отвърна той.

Ройс стъпи върху купчината. Разнесе се хрущелив звук, сякаш пристъпваше върху яйца. Повърхността изглеждаше мрачна и лъскава. Вече нищо не помръдваше.

Ройс направи две крачки, сетне се върна на островчето.

— Още е леко топло. Добре ще е да поизчакаме.

— Как направи това? — запита Гаунт, удивен, същевременно отдръпвайки се колкото се може повече от нея — колкото му позволяваше скалата.

— Тя е вещица — каза Магнус.

— Не е вещица! — в иначе тихата пещера силата на гласа засрами Ейдриън. Отекна два пъти. Забеляза Олрик да го поглежда изненадано и внезапно се почувства притиснат. Обърна се и закрачи.

Усещаше могилата да поддава под тежестта му и че беше още топла, като напечен от слънцето пясък. Спусна се долу, сритвайки печени раци настрана. Зад него сияеше светлина и по това знаеше, че поне Ариста го следва. Достигнаха пролуката. Бе по-голяма, отколкото изглеждаше в далечината, така че можеше да върви през нея и без да прикляква.