Персепликуис

Глава 11 Патриархът

Монсеньор Мъртън се влачеше по мрачния заснежен път, вдигнал качулка, стиснал расото си със замръзнали пръсти. Плъзгаше крака, за да не се подхлъзне върху леда, който не чувстваше. Върхът на носа и бузите му бяха преминали от безчувствен студ към неприятно горене.

Може да е замръзнал, помисли си той. Хубава гледка ще бъда без нос. Мисълта не го притесняваше особено. И без нос щеше да се оправя.

Беше късно. Прозорците на магазините бяха потъмнели, проследявайки отражението му със стъклените си очи. Откакто бе напуснал двореца, срещна по-малко от дузина люде — до един стражници. Съжаляваше онези, които бяха принудени да охраняват улиците. Магазинерите ги мразеха, когато събираха данъци. Безделниците хленчеха, когато биваха прогонвани, а престъпниците ги проклинаха. Полубръснати, тъпоноси, прости и груби, но никой не ги виждаше в нощи като тази. Занаятчиите си бяха по леглата, безделниците и крадците се свиваха по леговищата си, но войниците на императрицата стояха на пост. Усещаха студа, бореха се с вятъра, търпяха изтощение, но мълчаливо носеха бремето на службата си. Пристъпвайки напред, Мъртън промърмори тиха молитва към Новрон да им даде сила и да облекчи нощните им смени. Чувстваше се глупаво. Със сигурност Новрон е наясно с положението им. Не е нужно аз да му го напомням. Каква ли досада съм. Нищо чудно, че ще си загубя носа. Може би трябва да ми вземе и краката.

— Без крака, повелителю, как ще ти служа? — рече тихо. Гласът му се отрони на облачета, които се носеха около главата му. — Защото в тези дни не ме бива за нищо, освен да нося съобщения.

Спря. Заслуша се. Нямаше отговор.

Сетне кимна.

— Разбирам, разбирам. Ако спра да се правя на глупак и вървя по-бързо, ще си запазя краката. Много мъдро, повелителю.

Продължи. Достигайки върха на хълма, той сви по Царствена и излезе на църковния площад. В средата на тъмната празнота светеха светлините на средния кораб на катедралата, Имперската базилика в Акуеста. След разгрома на Ерванон — опустошен и осквернен от елфическите орди — тук бе седалището на нифронската църква. Тук императори щяха да бъдат коронясвани, бракосъчетавани и полагани да почиват. Тук щяха да бъдат отслужвани празнични служби. Оттук патриархът и епископите му щяха да напътстват децата на Марибор. Макар изобщо да не се доближаваше до онази в Ерванон, тази базилика можеше да се похвали с друго — Наследникът на Новрон, земното им божество. И то появил се в последния момент, според Мъртън, но боговете имаха слабост към драмата. Смяташе се за благословен да живее във време на подобни чудеса. С очите си щеше да види завръщането на Новронската империя, дори можеше да му бъде позволено да допринесе за това, макар и с нещо малко.

Изкачи се до масивните врати и дръпна халката. Заключено. Мъртън винаги се удивляваше защо домът на Новрон трябва да бъде запечатан. Удари по дъба със замръзналия си пестник.

Вятърът виеше, студът немилостиво се просмукваше през тънката вълна. Вдигна глава, разочарован от липсата на звезди. Харесваше ги, особено в студените нощи, когато сякаш можеше да се протегне и откъсне една. Като момче си бе представял, че може да грабне шепа и да ги изсипе в джоба си. Не възнамеряваше да върши нещо с тях. Просто щеше да прокарва пръсти по тях като по зрънца пясък.

Вратата остана затворена.

Потропа отново. Ръката му издаде немощен плътски звук върху тежкото дърво.

— Волята ти е да замръзна на тези стълби? — обърна се той към Новрон. — Със сигурност мисля, че няма да изглежда добре да намерят тялото на слугата ти тук. Хората може да извлекат погрешната идея.

Чу отместването на резе.

— Благодаря ти, повелителю, прости нетърпението ми. Аз съм просто смъртен.

— Монсеньор Мъртън! — възкликна епископ ДеЛунден, надничайки с фенер в ръка. — Какво правите по това време в такава нощ?

— Волята Божия.

— Разбира се, но със сигурност нашият повелител би могъл да дочака до сутринта. Затова полага началото на всеки нов ден.

Сега, когато патриархът бе отседнал тук, ДеЛунден бе по-скоро уредник на църквата, отколкото епископ. Бе като капитан на кораб, пренасящ адмирал.

Епископ ДеЛунден имаше необичайно черна кожа дори и за калианец, което правеше кичурът му бяла коса да се откроява над главата му, на свой ред приличаща на топната в олио черна маслина. Епископът имаше навика да обикаля нощем залите като призрак. Мъртън нямаше представа какво точно прави по време на тези си разходки, но тази нощ бе благодарен за тях.

— И не Новрон ви е пратил в подобна нощ, бил е патриарх Нилнев.

Епископът затвори вратите и зарези.

— Отново се връщате от двореца, нали?

— Настъпили са тежки времена и той трябва да остане информиран. А и кой иначе ще възхвалява красотата на нощите на нашия повелител?

— Онези по̀ на юг, предполагам — отвърна ДеЛунден мрачно. — Сложете ръце на фенера. Стоплете ги, докато не са окапали.

— Такова състрадание — каза Мъртън. — И то за един ерванонец като мен.

— Не всички ерванонци са лоши.

— Само четирима сме.

— Да, от тях за вас мога да кажа, че сте добър, отдаден на вярата и мил човек.

— А останалите?

— За тях изобщо не говоря. Все още намирам за странно, че само той и пазачите му са успели да избягат разрухата в Ерванон, а всички други загинали.

— Аз съм тук.

— Новрон ви обича. Нашият господар ви е посочил в деня на раждането ви и рекъл на баща си да бди над вас.

— Много сте любезен. Новрон обича всички, а водача на своята църква дори повече.

— Но патриархът не е… вече не е глава — епископът погледна към вътрешността. — И не ми харесва как се отнася с вас.

От пристигането на патриарха, ДеЛунден не бе пропускал да говори как той се отнасял с всички, и, по-важно, с неговата катедрала. Очевидно ставаше дума за завист, но Мъртън не казваше нищо. Ако Новрон желаеше епископът да получи урок, със сигурност щеше да избере по-достоен посредник.

— Също така не ми харесва как се обръща към хората от олтара, сякаш е самият Новрон. Олтарът заслужава повече уважение. Само императрицата трябва да заема това място, само кръвта на Новрон, но той седи там, като че той самият е император.

— Там ли е сега?

— Естествено — той и телохранителите му. За какво са му пазачи? Аз нямам телохранители, а ежедневно се срещам с десетки хора. Той не се среща с никого, но не се отделя от тях — и то какви са странни. Говорят само с него и то винаги шепнешком. Защо? Това ме изнервя. Радвам се, че никога не съм го срещал, докато бях дякон, защото тогава никога нямаше да посветя живота си на Новрон.

— Което би било ужасна загуба за всички ни — увери го Мъртън. — Ако нямате нищо против, трябва да говоря с патриарха.

— Патриарх! Ето още нещо. Човекът си има име — роден е с име като всички ни — обаче никой не го употребява. Обръщаме се по име към своите повелители — Марибор и Новрон, но Нилнев от Ерванон трябва да бъде наричан Патриарх от уважение към длъжността му като глава на църквата, само дето не той вече е главата, както казах. Детето на Новрон се върна при нас, но той продължава да седи. И управлява. Това не ми харесва — никак не ми харесва. Не смятам, че и императрицата одобрява. Ако тя не одобрява, значи и нашият повелител Новрон не е особено доволен.

— Желаете ли да поговоря с него относно това?

ДеЛунден се намръщи.

— О, той знае. Повярвайте ми, знае.

Мъртън остави епископа в нартика и влезе в нефа. Спря за миг, оглеждайки дългата мрачна стая с великолепен сводест таван, оформен като кил на кораб — думата неф, Мъртън бе научил, произхождаше от древният термин навис, означаващ кораб. Редици колони се издигаха нагоре като снопове тръстика, извили се на тавана. От двете му страни се издигаха страничните крила и аркадите — повтарящи се колони и арки. Над тях се пък издигаха високи прозорци с четирилистници, които по принцип заливаха пода със светлина. Днес сияеха мрачно, отразявайки светлината на свещите. Същото се отнасяше и за голямата розетка в далечния край на помещението, приличаща на огромно око. Мъртън често бе виждал в нея окото на Бога, който ги наблюдава, но по подобие на останалите прозорци и това око оставаше затворено в мрак.

На олтара го очакваха две алабастрови статуи на Марибор и Новрон. Новрон бе изобразен като могъщ красавец в разцвета на силите си и коленичеше с меч в ръка. Бог Марибор, изобразен като могъща фигура с дълга брада и надиплена роба, се бе надвесил над Новрон и увенчаваше главата му с корона. Във всяка църква и параклис статуите бяха еднакви, различен бе единствено материалът, от който са изработени — в съответствие със заможността на съответната енория.

— Приближи се, монсеньор — чу гласа на патриарха, отекнал откъм олтара. Катедралата бе толкова голяма, че от мястото му останалите изглеждаха дребни, смалени от разстоянието и височината на тавана.

Мъртън прекоси дългата пътека, вслушвайки се в звука на стъпките си по пода.

Точно както ДеЛунден бе описал, патриархът седеше на олтара на стол, а златнопурпурните му одежди се стелеха по пода. Носеха се слухове, че бил седял на същия стол и в Ерванон, пренесен тук с големи усилия. Мъртън никога не се бе срещал с Негово Светейшество в Ерванон, така че не можеше да потвърди или опровергае слуховете. Малцина можеха — патриархът почти не приемаше посетители в Короносната кула.

Можеше и да е спал, както правят възрастните — заспивайки навсякъде. От двете му страни стояха телохранителите, изцяло сходни по маниер и облекло. Поне за тях епископът беше прав — бяха забележителна двойка. Стояха като статуи, безизразни, а очите им му напомниха за прозорците.

Коленичи и целуна пръстена на патриарха, сетне се изправи. Старецът кимна. Пазачите не помръднаха — дори не премигваха.

— Имаш новини — рече Нилнев.

— Да, Ваше Светейшество. Току-що бях на среща с Нейно Високопреосвещенство.

— Кажи ми, какво предприема императрицата, за да ни защити?

— Сторила е много. В града са струпани запаси за две години напред. Напролет турнирните полета ще бъдат отворени за фермерите. Тази и други площи в града ще произвеждат зърно и зеленчуци от складирани семена. Вече се събира тор. Непрекъснато се лови риба. Близо до доковете са издигнати солници. Тези мерки биха могли да предоставят на града храна с години — може би неограничено време, ако риболовните кораби са свободни да кръстосват морето.

— Всички припаси се складират под земята, копаят се убежища в случай на атаки от небето, подобни на тези в Далгрен. В повечето случаи става дума за разширяване на вече съществуващи тъмници. Прокопани са тунели, осигуряващи достъп до прясна вода. Отходните води биват отвеждани през нови канали. Напредъкът е бавен заради замръзналата земя, но се смята, че има достатъчно място за населението — макар че ще бъде неудобно. Допълнителното подземно разширяване може да отнеме два или три месеца. Императрицата всъщност вижда полза в незавършеността, защото това предоставя на хората нещо за вършене.

— Значи планира да преобрази града в къртичина и да се крие в пръстта?

— Да и не, Ваше Светейшество. Също така е усилила и защитата на града. На няколко места край външните стени биват издигани катапулти, а войниците биват обучавани от офицери, посочени от маршал Бректън. Установил е редица процедури за всеки контингент, което позволява издаването на команди чрез рогове, барабани и знамена. Арбалетчиците са струпали стотици стрели, а всеки здрав гражданин, който вече не се занимава с нещо, събира дърва за още. Дори децата. Казани с катран и масло са приготвени край портите.

Подготвени бяха сигнални огньове, готови да пламнат в мига, в който елфите бъдат забелязани. Една от кладите е лумнала и императрицата нареди всички пътища към града да бъдат унищожени — с изключение на южната порта. Всички мостове и бентове трябва да бъдат разрушени, за да…

— Разрушени? — прекъсна го патриархът. — Кога е издала тя тази заповед?

— Привечер.

— Привечер? — духовникът изглеждаше притеснен. — Друго има ли?

— Императрицата пожела да знае за вземаните от вас предпазни мерки.

— Не е нейна работа — отвърна патриархът.

Мъртън бе шокиран.

— Простете, Ваше Светейшество, но тя е императрица и глава на църквата. Как така не е нейна работа да знае какви мерки предприемате за защитата на паството?

Старецът го прониза с поглед за миг, сетне изражението му омекна.

— Ти си отдаден член на църквата, Мъртън от Гхент. И тъй като нашият повелител е решил ти да бъдеш моята свръзка с императрицата, смятам, че е време да узнаеш известни тайни.

— Ваше Светейшество?

— Императрица Модина не е глава на църквата — рече патриархът.

— Но тя е Наследникът на Новрон…

— Тъкмо това е проблемът — не е — патриархът облиза несъществуващите си устни и продължи. — Епископ Салдур и архиепископ Галиен престъпиха правомощията си в Далгрен. Оповестиха момичето за наследника. Това бе благородна грешка. Бяха твърде нетърпеливи да изчакат Новрон, затова решиха да създадат по изкуствен начин нова империя. Наслуки избраха това момиче, използвайки неочакваните инциденти край Нидвалден за доказателство. Но случилото се там не доказва нищо. Бе лъжа, че гиларабринът можело да бъде убит само от кръвта на Новрон. Изградиха нова империя върху невежеството на масите.

— Защо не ги спряхте?

— Какво можех да сторя? Нима смяташ, че съм избрал да живея в уединение?

Мъртън объркано изгледа патриарха, сетне му просветна.

— Били сте затворник?

— Защо иначе бих стоял на върха на онази кула с години, без да виждам никого?

— А пазачите?

— Единствените двама души, за които зная, че са ми верни. Опитаха се да ме освободят веднъж. Галиен им отряза езиците. Една сега, когато Салдур и останалите са мъртви, мога да говоря свободно.

— Трудно ми е да повярвам — каза монсеньорът. — Архиепископът — и Салдур? Но те и двамата изглеждаха тъй любезни.

— Нямаш представа за тяхната непоколебимост. И сега, в резултат на действията им, фалшив бог седи на трона на нашия повелител, а на нас ни предстои падение.

— Но вие можете да направите нещо, нали?

— Какво бих могъл да сторя? Чу какво мърмори епископ ДеЛунден. Представи си какво щеше да си помисли светът, ако се опитах да кажа истината. Щях да бъда обявен за завистлив дядка, вкопчил се във властта. Никой не би ми повярвал. Императрицата щеше да ме убие, както отстрани от пътя си Етелред и Салдур. Не, не мога да действам открито — все още не.

— Тогава какво възнамерявате да сторите?

— Нещо по-важно е заложено. Изправени сме не пред разрухата на империята, но пред тази на човечеството. Модина и действията ѝ ще обрекат всички ни.

— Приготовленията ѝ за защитата на града изглеждат…

— Усилията ѝ са безполезни, но не за това говоря.

— Визирате мисията ѝ до Персепликуис?

— Да! С това тя заплашва всички ни.

— Но вие сте присъствали на онази среща. Защо не сте казали нищо?

— Защото мисията е важна. Рогът на всяка цена трябва да бъде намерен. Опасността се крие в това кой ще го намери. Рогът е оръжие с неизразима мощ. Каквото Модина не знае — каквото дори Етелред и Салдур не са знаели — е, че те са били манипулирани в търсенето му. Врагът се нуждае от него, колкото и ние. Който положи ръце върху рога, ще контролира всичко. Нему се подчиняват те. Винаги са били негови пешки. Планирал е това с векове, ръката му насочваща всеки ход, скрита в сенките, манипулираща невидими сили. Смятат, че е изчезнал, че е мъртъв, но той не е. Той е хитър и коварен, магията му е неизмерима за въображението. И дири мъст. Хилядолетие подготовка се свежда до един момент. Той жадува рога и с него ще накара цялото човечество да трепери. Дори и елфите ще платят за престъпления отпреди хиляда години. На този враг ще дадат рога те, без да подозират за пътуващата с тях опасност.

— Точно сега в недрата на света десетима крачат из миналото и откриват онова, което трябва да остане скрито. Това знание ще докара падението на света. Освен ако…

Мъртън зачака. Когато патриархът не каза нищо, той рече:

— Освен ако?

Старецът с голите вежди и синкава коса изглеждаше като пробуден от ужасен кошмар.

— Сторих, каквото можех. Успях да сключа сделка с член на отряда на императрицата. В нужния момент агентът ми ще ги предаде.

— Кой е той?

— Няма да кажа. Ти си добър служител на Новрон, но няма да рискувам да разкрия идентичността му дори на теб — не и когато толкова много е заложено на карта.

— Поне можете ли да ми кажете кой е онзи злодей? Кой може да живее хиляда години, за да дочака това?

— Помисли, монсеньор — и ще узнаеш, но засега се моли. Моли се на Новрон агентът ми да успее.

— Ще го сторя, Ваше Светейшество, ще го сторя.

— Добре. И не вземай много багаж.

— Ще пътувам ли някъде?

— И двамата ще го сторим.