Персепликуис

Глава 26 Завръщането

— Обожавам тази пещера — каза Ариста, докато разстилаха одеяла върху плоската скала. Над главите им светещите червеи премигваха. За пръв път тя осъзна колко ѝ липсва небето. Магнус отново струпваше пламтящите си камъни.

— Това е нищо в сравнение с чудесата, които съм виждал в дълбините. Дядо ми веднъж ме отведе в Дитмарските планини на място, известно само на него. Каза ми, че трябвало да зная откъде идвам. Отведе ме дълбоко в пукнатина, където река се гмурваше под земята. Бяхме вътре със седмици. Майка и татко бяха побеснели, когато накрая се върнахме. Не искаха да си пълня главата с разни идеи. Те вече се бяха предали, но дядо ми — той знаеше.

Магнус удари два камъка.

— Показаните ми от него неща бяха удивителни. Пещери, стократно по-големи от тази, направени от сияещ кристал, така че един-едничък светещ камък можеше да ги освети като ден. Каменни катедрали със стълбове и зъбести скали, водопади толкова високи, че ревът не се чува. Всичко беше толкова обширно, толкова грамадно, толкова необятно — чувствахме се ужасно дребни. Понякога е трудно да се вярва в Дром, виждайки какво е станало с народа му, но на места като това и като онези, показани ми от дядо, сякаш виждам лицето на бога.

Ариста постла одеялото си до Ейдриън.

— Какво се опитваш да направиш, Магнус? — попита боецът.

— Да ни снабдя с малко светлина. Тук има множество такива камъни. Дядо ми беше показал как да ги запаля — по-скоро да ги накарам да тлеят.

— Нека помогна — Ариста направи скромно движение и камъните пламнаха като лагерен огън.

Джуджето се намръщи.

— Не, не. Спри го. Мога и сам.

Ариста плесна с ръце и пламъците изчезнаха.

— Просто исках да помогна.

— Да, но това не е естествено.

— А да накараш камъните да засияят, като ги удряш един в друг, е? — поинтересува се Ейдриън.

— Да — ако си джудже.

Магнус извлече сияние и останалите се насъбраха около огъня, за да ядат. Запасите на всички привършваха, така че се надяваха да излязат на повърхността утре, иначе последната част от пътуването щеше да мине под знака на глада.

— Аха! — възкликна Майрън. Бе разгърнал книгите си близо до камъните, доволен от наличието на четивна светлина.

— Откри правилното произношение на друго име? — запита Ейдриън. — Истинското име на Дигън е Гуайнт?

— Мм? О, не, открих Моуиндули — онзи, за когото споменават Антън Булард и Есрахаддон.

— Открил си го?

— Да, в тази книга. Откакто прочетох последните думи на господин Булард, се опитвам да намеря информация за него. Прецених, че трябва да е прочел за това малко преди да умре. И тъй като това бяха единствените книги в библиотеката, логично беше, че Моуиндули се споменава някъде в тях. Оказа се в последната — „Миграция на народите“ от принцеса Феърлейн. Всъщност представлява пристрастно изложен разказ как кланът Инстария завладял елфическата империя. Но споменава Новрон, рога и Моуиндули.

— Какво пише? — запита Ариста.

— Елфическите родове постоянно воювали, били много кръвожадни и яростни, докато не получили рога.

— Какво пише за Моуиндули?

— О — Майрън изглеждаше посрамен. — Не зная. Още не съм прочел. Само видях името.

— Тогава да замълчим и да оставим човека да чете.

Всички замлъкнаха, наблюдавайки как Майрън плъзга поглед по страниците. Ариста се зачуди дали взирането не го разсейва, но тъй като той бързо отгръщаше страница след страница гъст шрифт, тя осъзна, че нищо не можеше да впечатли монаха, когато пред него има книга.

— О — накрая рече той.

— О — какво? — попита принцесата.

— Зная защо рогът не издаде звук, когато Дигън го наду.

— Е? — запита Ейдриън.

Монахът вдигна поглед.

— Беше прав. Както каза в гробницата, това е рог на предизвикване.

— И?

— Дигън вече е крал. Не може да предизвика себе си, затова рогът не протръби.

— Това какво общо има с Моуиндули? — рече Ариста.

Майрън сви рамене:

— Още чета.

— Би трябвало да сме излезли утре, нали? — обърна се принцесата към Ейдриън, който кимна. — Колко време сме стояли тук?

Боецът показа с жест незнанието си и погледна към Ройс.

Крадецът, приключил оглеждането на обстановката, приседна в сиянието на камъните заедно с останалите, ровейки из раницата си за дажба.

— Поне седмица.

— Какво ще открием горе? — тя зададе въпроса колкото към останалите, толкова и на себе си. — Ако сме закъснели?

— Значи Ули Вермар е царуването на крал — каза Майрън. — Обикновено три хиляди години — очевидно средната продължителност на елфическия живот.

— Наистина? — попита Моувин и хвърли поглед към Ройс. — На колко години си?

— Не чак толкова.

— Помните ли императорите в гробницата? — каза Ариста. — Смесването на човешка и елфическа кръв намалява продължителността на живота.

— Да, но той пак ще надживее всички тук, с изключение може би на Гаунт.

— Защо пък аз? — Гаунт, мрачно ровещ из останките на дажбата си, вдигна глава.

— Ти също си елф.

Гаунт сгримасничи.

— Елф?

— Потомък си на Новрон, нали?

— Но… не искам да съм елф.

— Ще свикнеш — подсмихна му се Ройс.

— А, ето — каза Майрън. — Моуиндули бил член на Миралийт, които били царуващото племе по времето на Новрон — той спря и като повдигна глава, додаде. — Елфите нямат постоянна аристокрация като нас. Племето, към което принадлежи кралят, властва над останалите, но само в продължение на едно поколение — Ули Вермар. Тогава се провежда предизвикателството и ако нов крал спечели трона, неговото племе става новият управленски елит.

— Но не всеки от племето може да предяви предизвикателство към трона, обзалагам се — рече Гаунт. — Пак има наследствена аристокрация сред племената, нали? Винаги има.

— Веднъж да съм съгласен с него — каза Ройс. — Хората може и да се преструват, че се отказват от властта, но действително да я сдадат — това не се случва.

— Технически всеки може да отправи предизвикателство — обясни Майрън. — Но наистина, по традиция това е лидерът на дадено племе. Ала той е избран от рода.

— Интересно — рече Моувин. — Общество без аристокрация, където лидерите биват избирани. Виждаш ли, Гаунт? Наистина си елф.

— Значи някой надува рога, бие се, печели предизвикателството и става крал — каза Ариста. — Очаква се да управлява в продължение на три хиляди години, но какво става, ако умре преди това? При инцидент короната отива при следващия потомък, това е ясно. Но какво се случва, когато кралят няма кръвни близки? Тогава?

— Тогава Ули Вермар също приключва — каза Майрън. — Първият надул рога става новия крал, сетне го предава на желаещия да го предизвика. Изглежда точно това се е случило — Майрън потупа по една страница. — След битката при Авемпарта, когато Нифрон се канел да нападне родината си…

— Чакай малко — каза Моувин. — Новрон и Нифрон едно и също лице ли са?

— Да — отвърнаха в един глас Майрън, Ариста и Ейдриън.

— Точно както Тешлор е развалената форма на елфическия воин Тешилор, Новрон е развалената форма на Нифрон. Та както казвах, Нифрон възнамерявал да нападне родината си, когато Ули Вермар приключил и елфическият съвет му предоставил рога, правейки го крал, с което войната също приключила.

— Ули Вермар свършил точно тогава? Ужасно удобно звучи — каза Ройс. — Предполагам кралят не е умрял от старост.

Майрън погледна към книгата и зачете на глас.

— И тъй се случило, че в нощта на деня на третото завъртане, бил пратен Моуиндули от рода Миралийт. И от съвета той бил натоварен… — Майрън спря да чете гласно, но очите му летяха по редовете.

— Какво? — попита Ариста, но монахът вдигна пръст.

Всички гледаха как Майрън отгръща друга страница, като очите му се разширяват, а веждите му се повдигат.

— Мили Мар, монахо! — изригна Магнус. — Спри да четеш и ни кажи.

Майрън повдигна очи със смаяно изражение.

— Моуиндули убил краля на елфите.

— А децата му, ако е имал такива, също били убити, нали така?

— Не — отговори Майрън, изненадвайки Ройс. — Синът му оцелял.

— Но в това няма логика — рече Ариста. — Ако синът му е бил жив, защо не е станал крал. Защо е свършил Ули Вермар?

— Защото — отвърна Майрън — синът му бил Моуиндули.

Отне им момент да разберат. Разбирането отне различно време при всекиго, съпътствано от подобаващ звук.

— Значи Моуиндули не е могъл да наследи трона, защото е извършил убийство? — попита Ейдриън.

— Кралеубийство — поправи го Майрън. — Значително по-зле гледано в елфическото общество, защото това излага на риск основата на цивилизацията им и мира, който Феррол им дарил с рога. В резултат Моуиндули бил прогонен — остракиран от елфическото общество и прокълнат от Феррол, губейки правото си да влезе в Алисин, елфическия задгробен живот.

— Защо тогава го е направил? — запита Ариста.

— Принцеса Феърлейн не казва. Може би никой не знае.

— Значи Новрон надул рога, станал крал и приключил войната — Ейдриън си дояде и сгъна раницата си.

— Със сигурност това е бил планът — каза Майрън. — Не се е очаквало някой да надуе рога след Новрон. Не се очаквало да бъде предизвикан. Законите гласят, че ако рогът бъде предоставен, но не бъде надут от претендент в рамките на деня, кралят си запазва короната.

— Но претендент се е появил?

— Моуиндули — рече монахът. — Няма ограничения кой може да надуе рога, стига само да има елфическа кръв. Дори и прокуденик, отритнат от Феррол, може да отправи предизвикателство. И ако спечели…

— Ако спечели, отново е в играта — довърши Ройс.

— Да.

— Но той загубил, нали така? — запита Моувин.

— Новрон бил закален в битки ветеран от продължителна война — заключи Ейдриън. — А Майрън каза, че Моуиндули бил още младок?

— Да — монахът кимна. — Било е бързо и унизително поражение.

— Но в това няма смисъл — рече принцесата. — Есрахаддон ни каза, че е убеден, че Моуиндули е още жив.

— Нифрон не убил Моуиндули. Макар предизвикателството да е до смърт, Нифрон го пощадил. Вероятно защото противникът му е бил много млад, а може би и защото като остракиран не представлявал заплаха. Знае се само, че Моуиндули завинаги бил прогонен от Ериван.

— И как е умрял Новрон? — полюбопитства Моувин.

— Бил е убит.

— От?

— Никой не знае.

— Аз бих заложил на Моуиндули — отбеляза Ройс.

— Хм — Ариста дръпна долната си устна, потъвайки в размисъл.

— Какво? — каза крадецът.

— Просто си мислех за предсмъртните думи на Есрахаддон. Предупреди, че Ули Вермар свършва, че трябва да отведа наследника до Персепликуис, за да взема рога. Но последните му слова бяха: „Патриархът… е същият…“ Все си мислех, че смъртта го накара да замлъкне преждевременно, но ако е искал да каже само това? Майрън, колко патриарси е имало?

— Двадесет и двама с патриарх Нилнев.

— На колко години е той?

— Не помня да съм чел за рождението му, но е на тази длъжност от шестдесет години.

— Би ли ни казал някои от имената на другите патриарси?

— Преди него бе патриарх Евлинн, на свой ред предшестван от патриарх Ленвин. По-рано…

Очите на принцесата се разшириха.

— Възможно ли е?

— Кое? — попита Ройс.

Ариста се изправи на колене.

— Някой има ли нещо за писане?

— Имам късче тебешир — Майрън измъкна бяло парче.

— Нилнев, Евлин, Ленвин, Венлин — Ариста изписа думите върху камъка.

— Евлинн се пише с две „н“ — поправи монахът.

Тя повдигна глава и се усмихна.

— Разбира се. Така и трябва да бъде. Не виждате ли? Есрахаддон е бил прав. Моуиндули си е променил името и външността. Трябва да се е сдобил с позиция в цензарския съвет на император Нареион, което не е било никак трудно предвид контрола му над Изкуството. Есрахаддон е знаел, че Венлин и Нилнев са едно и също лице. Всъщност всички патриарси от първия натам са били една личност — Моуиндули.

— Това обяснява силното желание на църквата да открие наследника — каза Ейдриън. — Ако са прекратели кръвната линия на Новрон, Ули Вермар е щял да приключи преждевременно.

— Което би било прекрасно, ако Моуиндули е разполагал с рога. Вероятно само заради липсата му е държал Гаунт жив. Това обяснява защо патриархът е изпращал толкова много отряди тук долу. Но не е осъзнавал, че се нуждае от наследника, за да успее. Есрахаддон е взел предпазни мерки. Затова ми каза, че наследникът трябва да дойде. Не съм сигурна какво точно е направил, но бих предположила, че ако друг освен Гаунт беше докоснал кутията, щеше да е мъртъв.

— Обяснява и защо патриархът е наел Магнус да убие Гаунт. Тогава само едно надуване е щяло да направи Нилнев крал, както е трябвало да стане с Новрон — рече Ейдриън.

— Да, но ако патриархът надуе рога, а Гаунт е още жив, тогава не получава празен трон, а по-скоро оповестява предизвикателството си, нали така? — Ариста погледна към Майрън, който кимна. — Значи ако Гаунт спечели, той става крал на елфите и те трябва да правят каквото им каже. И ако им заповяда да прекосят обратно Нидвалден и ни оставят на спокойствие, те ще го сторят.

— На теория — каза Майрън.

— Значи трябва да накараме патриарха да си мисли, че е успял. Ще му кажем, че Гаунт е мъртъв и ще го държим скрит, докато рогът бъде надут. Тогава капанът ще щракне.

— Не забравяте ли битката до смърт? — запита Дигън.

— Това няма да е проблем — увери го Ариста. — Той е стар, дори и за елф. Един полъх на вятъра ще го пречупи. Той не иска да се бие с теб. Ужасява се от битка. Затова те иска мъртъв.

Гаунт седеше умълчан, очите му шаваха.

— Е, какво ще кажеш, Дигън? — запита принцесата. — Искаше да бъдеш император. Как ти звучи крал на елфите?

Ариста достигна повърхността и се отпусна на влажната земя, изтощена. Сияйната утринна светлина заслепяваше очите ѝ и я галеше по кожата. Толкова ѝ бе липсвало слънцето, че тя лежеше с разперени ръце, потапяйки се в топлината му. Свежият въздух бе тъй чудесен, че се опиваше от него, сякаш бе кристална вода, открита сред прекосяването на пустиня.

Имаше моменти, в които си мислеше, че няма да се измъкне от дупката. Дори и овързана с въже, тя трепереше от изтощение и страх, вкопчвайки се в скалите. Ейдриън постоянно я окуражаваше, подтиквайки я да не се отказва. На някои места двамата с Ройс трябваше да я издърпват и напредъкът ѝ беше бавен. Даже с наранената си ръка Моувин се катереше по-бързо. Но сега всичко бе свършило, тя бе горда от постижението си, а слънцето по лицето ѝ бе нейната заслужена награда.

Свести се от тихото си бленуване, когато Магнус прошепна:

— Той е тук.

Изправяйки се, тя видя четирима мъже да крачат към тях. Патриархът бе придружаван от двама телохранители, а зад тях крачеше монсеньор Мъртън, когото Ариста бе срещнала веднъж в Гхент. Никак не се вписваха в обстановката, спускайки се надолу по склона с мокри от влаченето в снега роби.

Придружена от Ейдриън, Моувин, Магнус и Майрън, Ариста се отдалечи от отвора на шахтата, прекрачвайки през купчина мъртви форзиции, които заплашваха да разцъфтят. Ейдриън взе ръката ѝ и я придърпа.

— Дайте ми рога, бързо — каза патриархът, протягайки ръка. Надничайки към хълма през рамо, той добави. — Елфите пристигнаха.

Принцесата свали раницата си и извади кутията.

— Гаунт умря, преди да го надуе.

Патриархът се подсмихна и взе кутията. Очите му не се отделяха от рога, когато я отвори.

— Най-сетне — каза старецът, доближавайки го до устните си. Наду и във въздуха се разнесе чиста заплашителна нота. Звукът не се отличаваше с музикални качества, наместо това звучеше като плач — писък, изпълнен с омраза и ненавист. Останалите инстинктивно отстъпиха назад, докато Ариста не усети форзициите зад гърба си. Старецът сведе ръце, на лицето му имаше усмивка. — Справихте се добре.

Коне прогърмяха на върха на хълма. Принцесата бе удивена от елегантността и грацията на елфическите лордове, облечени в синьо и златно, увенчали глави с лъвски шлемове. Придружаваше ги Модина, следвана от Мърси и Али, които и двете изглеждаха изтощени.

Един от ездачите слезе, махна шлема си и се приближи към тях. Посочи към рога и бързо заговори на елфически. Ариста не можа да разбере всяка дума, но долови, че той се представи като Ирауондона от Асендуайр, действащ стюард на Ериван. Питаше кой е надул рога.

Патриархът се изправи пред елфическия лорд и издигна ръце. Чертите му се промениха. Лицето му се издължи, носът му се стесни, веждите се сведоха, ушите се изостриха, а очите му проблеснаха в лъчистозелено. Снагата му се издължи, пръстите станаха по-дълги, по-тънки. Единственото непроменено нещо остана бялата, почти морава коса.

— Съзрете Моуиндули от Миралийт, който скоро ще бъде крал на Ериван, император на Елан, повелител на света.

Думите бяха изговорени бавно, отчетливо, така че дори Ариста ги разбра.

Отметна глава назад, разпери ръце и бавно се завъртя, позволявайки им да го огледат. Всички, дори елфите, се взираха, смаяни от трансформацията.

Моуиндули и елфическият лорд бързо заговориха. Ирауондона посочи към Модина по време на разговора им. Ариста разбираше само откъслеци, но сърцето ѝ се сви, когато чу Майрън да промърморва:

— Опа.

И добави:

— Моуиндули знае за Гаунт.

— Какво? — попита Ариста.

— Току-що каза на Ирауондона, че той е надул рога, а елфическият лорд отговори, че му е довел опонента. Но Моуиндули каза, че Модина не е наследникът, а Дигън, както и че Дигън се крие в дупката зад нас.

Моуиндули се обърна с лице към тях.

— Зная всичко за плана ви. Пазителят ви трябваше да обръща по-голямо внимание на Есрахаддоновите думи. Или си забравил какво ти каза той при последната ви среща?

Ариста погледна въпросително към Ейдриън.

— Каза много неща.

— Обясни — продължи Моуиндули, — че не може да ти каже всичко, защото всички негови разговори били подслушвани.

— Слушал си? — попита принцесата.

— Непрекъснато следях Есрахаддон докато умре, но той рядко казваше нещо важно. Подслушването му беше лесно, тъй като го познавах толкова добре. По време на малкото ви пътешествие следях джуджето. Изкуството не работеше толкова добре с него, но пак беше достатъчно — той погледна към Магнус. — С теб ще се оправя след коронацията си. Междувременно можете да дадете знак на Ройс да доведе Гаунт. Той е в безопасност. Никой няма да нарани мен или него сега, когато благословията на Феррол е връз нас. Можем да бъдем наранени само по време на двубоя и то само един от друг. Така че последният потомък на Новрон е в безопасност до утре призори. Ритуалът има правила, към които трябва да се придържаме.

Шумолене в гъсталаците оповести приближаването на две фигури от отвора. Дигън се промуши напред, следван от Ройс. Гаунт изглеждаше пребледнял и тъй плувнал в пот, че кичурите лепнеха по челото му.

Моуиндули се обърна към лорд Ирауондона и оповести на елфически:

— Това е Наследникът на Новрон — и посочи към Гаунт.

Елфическите лордове и един възрастен елф с шлем-бухал погледнаха скептично към Гаунт. Преценяваха го няколко минути, след което обширно заговориха с Моуиндули. Когато приключиха, елфите и Моуиндули се отправиха обратно нагоре, оставяйки отряда сред снега.

— Какво стана? — попита Ейдриън.

— Двубоят ще започне утре призори — обясни монахът.

Елфите лагеруваха на върха на хълма. Приключенците се събраха пред Бърлогата, скатала се сред зелениките на склона. Ейдриън накладе огън и помоли момчетата да съберат още дърва, което те сториха, ограничавайки търсенето си до подножието на хълма. Стана бавно, тъй като те непрекъснато поглеждаха през рамо към върха.

На Модина и момичетата бе позволено да се присъединят към вида си и императрицата настани двете си спътнички край огъня, преди да се приближи до Ариста. Бе облечена в красива черна рокля, полата на която бе повдигнала с ръце, вървейки към останалите.

— Какво става? — попита императрицата.

Ариста пое ръката ѝ в мига, в който Модина се приближи.

— Всичко ще бъде наред. Дигън, като последен потомък на Новрон, ще се сражава утре. Ако победи, ще стане владетел на елфите и те ще му се подчиняват.

Бръчки на тревога прорязаха лицето на императрицата.

— Ако Дигън загуби, нямаме никаква надежда. Нямаш си представа на какво са способни елфите. Акуеста бе разрушена за минути. Стените паднаха и всяка сграда, която не беше изработена от камък, изгоря до основи. Страх ме е дори да си помисля за бройката мъртви. Опитах, опитах всичко, но… Те ни прегазиха с толкова малко усилия. Ако Дигън се провали…

— Няма — рече Ейдриън. — Ариста има план.

— Не мога да си припиша заслугите — каза принцесата. — Идеята беше на Есрахаддон. Смятам, че това е било намерението му от мига, в който е избягал от Гутария.

— Каква е тя? — запита императрицата.

Ариста и Ейдриън се спогледаха, преди принцесата да каже:

— Не мога да споделя.

Модина повдигна вежди.

— Патриархът е истински елф и много могъщ магьосник. Той предизвика Дигън. Очевидно притежава умението да подслушва разговори.

Императрицата кимна.

— Тогава не казвай нищо. Имам ти доверие. Досега не си ме проваляла.

— Как са момичетата? — попита Ариста.

— Изплашени. Али питаше за баща си и Елдън. Приемам, че те са…

— Да, бяха убити. Както и брат ми.

Модина кимна.

— Съжалявам. Ако има нещо, което… — гласът ѝ се задави. Тя обърса очи. — Велики Марибор, кълна се, че Гаунт може да получи престола, а аз ще се върна към фермерството до края на живота си и ще съм доволна да гладувам — само той да спечели. Искам да знаете, че всички сме ви длъжници за това, което сторихте, за саможертвите на Олрик, Уайът и Елдън. Каквото и да се случи утре, днес вие сте герои.

Ейдриън, Ройс и Моувин дръпнаха Гаунт настрана, за да му предадат някои последни уроци. Ариста насочи вниманието си към хребета, където пъстри шатри се издигаха сред странни гласове, пеещи древни песни. Напрежението край огъня бе осезаемо. С изключение на Гаунт, монсеньор Мъртън показваше най-голяма загриженост. Седеше върху дъното на обърната кофа, взирайки се в огъня. Не след дълго Майрън приседна до него и двамата се впуснаха в обширен разговор.

Майрън бе единственият, който не показваше признаци на тревога. След като поговори с Мъртън, отиде при момчетата, оглеждайки как са построили Бърлогата и задавайки многобройни въпроси за конете. Те му разказаха как студът замразявал плюнките им и монахът се удивляваше на историите. Помогна им да сготвят вечеря, намирайки им работа първо по приготовлението ѝ, сетне и в разтребването.

Слънцето залезе и мракът ги погълна, нарушаван единствено от светлината на лагерния огън. Последният не се отличаваше особено от онзи, в сиянието на който Ариста бе стояла наблизо преди година. Може би малко по-нагоре по склона. Толкова много неща се бяха случили оттогава, толкова много се бе променило от онази нощ, когато бе яздила към неизвестното с Етчър. С него се чувстваше изгубена сред пустошта. Сега се чувстваше в центъра на света.

Тя също бе различна. Може би всички бяха.

— Защо не си легнете вътре с момичетата? — обърна се Ейдриън към Модина, виждайки двечките да се прозяват. — Нямате нищо против, нали, момчета?

Всички те поклатиха глава, взирайки се в императрицата.

— Къде ще спи Дигън? — попита Модина, поглеждайки към огъня, където Гаунт повтаряше прозевките на момичетата.

— Край огъня с останалите, предполагам — отвърна Ейдриън.

Императрицата повиши глас и каза:

— Дигън, тази нощ ще спиш с мен в убежището.

Гаунт подбели очи.

— Наистина оценявам предложението, но сега не е времето за…

— Трябваш ни отпочинал. Съдбата на вида ни зависи от утрешната ти победа. Убежището е най-удобното възможно място за нощувка. Ще спиш вътре, разбра ли?

Той кимна с изражение, което показваше липса на воля за спор.

Модина се изправи, погледна към Ариста, сетне я прегърна и я целуна.

— Още веднъж ти благодаря.

Тя обиколи огъня, благодарейки, целувайки и прегръщайки всички. Сетне, обърсвайки очи, тя се оттегли в Бърлогата.

— Смяташ ли, че ще проработи? — Ариста попита Ейдриън, който се подсмихна. — Съжалявам. Просто съм нервна. В крайна сметка идеята беше моя.

— И то адски добра. Споменавал ли съм колко сте умна?

Тя се намръщи.

— Не съм толкова умна — просто ти си заслепен от любов.

— А нима това е лошо?

Изражението ѝ омекна.

— Не.

Той бе приседнал с гръб към едно от дърветата и тя се отпусна в обятията му. Когато я прегърна, усети тежестта да се отърсва от нея, отпускайки се в топлината и спокойствието на прегръдката му. Очите ѝ се зареяха към звездите. Искаше да им каже да не си отиват, да нареди на слънцето никога да не изгрява, защото в този миг всичко бе съвършено. Можеше да си остане така, да остане в ръцете на Ейдриън и да забрави какво предстои.

— Едно от големите разочарования на дълголетието е това, че когато моментът на триумф настъпи, няма с кого да го споделиш — каза Моуиндули, пристъпвайки в светлината на огъня със сладка усмивка. Телохранителите му поставиха стол, в който той седна, без да обръща внимание на неприязнените погледи.

Ариста затвори очи и внимателно се протегна. Усещаше силата на Моуиндули. В ума ѝ магията се появяваше като светлина сред мрак. Обердазите бяха потрепвали като факли, но Моуиндули гореше като слънцето. Тя го отбягна и се съсредоточи върху телохранителите. Те не бяха хора или дори елфи. Бяха същите като гиларабрина — същества от чиста магия.

— Малко е хладно, нали? — рече старият елф. — И какво жалко подобие на огън.

Моуиндули плесна с ръце и пламъците се издигнаха високи и ярки. Момчетата отстъпиха, потръпвайки от страх. Монсеньор Мъртън се изправи и направи няколко крачки назад, очите му широко разтворени.

Старецът протегна ръце към огъня и ги потърка.

— Това е друго нещо. Старите ми кости не понасят студа както някога.

— Магията — прошепна Мъртън — е забранена от църквата.

— Естествено. Не искам мелези да практикуват Изкуството ми, обидно е. Щеше ли да ти е приятно да ти нося дрехите? Да ги облека, да ги нацапам и да ги излагам публично? Не, разбира се. Така и аз няма да позволя на човеците да оскверняват това, което ми принадлежи.

— Как така магията… ти принадлежи? — попита Ройс.

— Наследство. Моето семейство изобрети Изкуството, така че то е мое. Проклети крадци го отмъкнаха, а аз си го взех обратно. Есрахаддон бе последният от крадците. Използва моето Изкуство, за да разруши Персепликуис — очите му се преместиха към нещо, което само той виждаше. — Уби всички — направи го, за да ме спре, ала се провали. Не само оцелях, но съумях да запазя и неговия живот. Трябваше да зная къде е момчето. Мислех, че с времето той ще го издаде и той действително стори това, макар и незнайно.

Старецът се подсмихна и отново ги погледна.

— Някой друг да е гладен?

Моуиндули изговори слова, които бяха непознати на Ариста, и раздвижи пръсти. Пред тях се появи отрупана трапеза. Свински бутове, патици и пъдпъдъци бяха опечени до съвършена бронзова корица, обградени със зеленчуци, захаросани орехи и горски плодове.

— Какво има, Мъртън? — запита Моуиндули, без да си прави труда да погледне към свещеника, по чието лице бе изписан ужас. — Шокиран ли си? Естествено, че си и имаш добра причина да бъдеш, но моля, бъди мой гост. Храната е великолепна, а така мразя да вечерям сам. Хайде, не се стеснявайте.

Моуиндули не ги изчака и се зае да си откъсва от свинското. Появиха се стъклени бокали, изпълвайки се сами с тъмночервена течност. Патриархът взе една и я изпразни, за да прекара по-лесно месото. Чашата се изпълни отново, преди да я постави на масата.

Никой друг не докосна храната.

— Къде е той? — попита Моуиндули. — Къде е достойният ми противник? Не е избягал, нали? Правилата ясно изтъкват, че ако той не се появи, победител автоматично ставам аз.

— Спи — отговори Ейдриън.

— А, отпочива си преди битката. Много мъдро. Аз лично никога не спя преди подобни неща. Гаунт се е метнал на своя предтеча. Нифрон също спа тогава. Аз го познавах, обичния ви Новрон. А, но вие вече сте установили този малък факт. Ето нещо, което книгите не ще ви кажат. Той беше боклук. Всички онези приказки за спасяването на човечеството от любов към фермерска щерка са пълни глупости. Той не бе по-различен от всички останали — търсеше власт. Племето му беше слабо и малко, така че ви използваше като евтини и изобилни бойни единици. Инстария са най-добрите воини, разбира се. Няма смисъл да отричам. Това е тяхното изкуство и той го предаде на рицарите ви. Но човеците пак нямаше да спечелят, ако не беше Цензилор, който ги научи и на моето Изкуство.

— Новрон беше толкова арогантен, толкова самоуверен. Правеше се на мъдрия, готов на прошка завоевател при Авемпарта и онези на власт с готовност свеждаха чела пред него. Всички те бяха изплашени дечица в краката му — момчето от по-долен клан. Великият ви бог беше просто отмъстително хлапе, жадно за мъст.

Старецът заръфа патешка кълка и взе чаша вино в другата си ръка. Наклони се върху подлакътника на стола и се вгледа в небето. Последва месото с прясна ягода и замря в екстаз.

— О, трябва да опитате от тези. Великолепни са. Това е проблемът с истинските — никога не ги намираш узрели. Или са твърде големи, или са твърде малки, твърде стипчиви или твърде сладки. Не, трябва да призная, гордея се с магическите си ягоди.

Облиза си пръстите и погледна останалите. Никой не помръдна.

— Бил си ти — накрая рече Мъртън. — Онзи, за когото говореше в катедралата — древният враг, контролиращ всичко.

— Разбира се — каза старецът. — Казах ти, че ако се замислиш достатъчно усилено, ще откриеш и сам, не беше ли така? — лапна грозд, но този път сгърчи лице. — Ех, с тези не ме бива толкова. Много кисело.

— Ти си зъл.

— Какво знаеш за злото? — тонът на Моуиндули загрубя. — Нямаш никаква представа.

— Аз имам — обади се Ройс.

Моуиндули се взря в крадеца и кимна.

— Тогава знаеш, че злото не се ражда, а бива създадено. Бях превърнат в това, което съм сега. Съветът ми стори това. Накараха ме да вярвам в думите им. Поставиха кинжала в ръката ми и ме изпратиха с благословия. Старейшини, които почитах, които уважавах и към които изпитвах доверие като най-мъдрите от народа ми, ми казаха какво трябва да бъде направено. Повярвах им, когато казаха, че съдбата на вида ни зависи от мен. Тогава бяхме като вас — гаснещ пламък сред усилващ се вятър. Съветът ме убеди, че аз съм последната надежда на народа. Казаха ми, че баща ми е прекалено упорит, за да сключи мир, така че трябва да умре. Докато той си поемаше дъх, докато беше крал, всички ние бяхме обречени. Никой не смееше да вдигне ръка, защото убиецът щеше да плати първо в този живот, сетне и в отвъдното.

Моуиндули си взе друга ягода, но не я изяде. Задържа я между пръстите си, търкаляйки я.

— Десет свещеника на Феррол се заклеха, че ще бъда опростен. Тъй като на карта бе заложено съществуването на елфите, те ме увериха, че Феррол ще погледне на мен като на спасител, а не като на убиец. Съветът се съгласи да застане зад мен, да заобиколи закона. Бяха тъй искрени, а аз… толкова млад. Докато баща ми умираше, видях сълзи в очите му, не за себе си, а за мен, защото знаеше какво са сторили, каква съдба ме очаква.

— Защо си тук? — попита Ариста.

Моуиндули сякаш едва сега осъзна присъствието им.

— Какво?

— Попитах защо си тук. Не те пускат в лагера на елфите? Още ли си изгнаник?

Моуиндули погледна през рамо.

— Когато стана крал, ще ме приемат. Ще следват волята ми.

Намести се на стола и погали един от подлакътниците. Дизайнът му беше необикновен, но формата беше някак странно позната. Едва когато патриархът помръдна, Ариста осъзна, че е виждала подобни в Авемпарта. Бе си донесъл стола със себе си — не от Акуеста, не от Ерванон, а от вкъщи.

Не е докосвал нищо освен стола.

Представи си как Моуиндули седи в Короносната кула, живеейки в изолация, заобиколен от елфически мебели, стараейки се да се отдели.

Моуиндули погледна към мястото, където седеше Магнус.

— Щях да спазя уговорката ни, джудже. Народът ти отново щеше да има Делгос. Не ми трябва тази скала. Естествено, сега ще трябва да те убия. Що се отнася до останалите, вие ми направихте голяма услуга с донасянето на рога, затова се изкушавам да ви пощадя. Бих могъл да ви направя придворни роби. Ще бъдете великолепна атракция — последните човеци! Срамота само, че умирате толкова бързо, но бих могъл да ви развъдя. Принцесата изглежда достатъчно здрава. Бих могъл да си отгледам малко стадо. Ще изпълнявате номера на пиршествата. О, не бъдете толкова разстроени. По-добре е от смърт.

Чертите на Моувин се втвърдиха и Ариста зърна мускулите на десницата му да се стягат. Хвърли му остър поглед. Той я изгледа не по-малко изострено, но се отпусна.

— Защо си прави труда да създаваш Нова империя — бързо запита Ариста, — само за да я разрушиш?

— Разруших магията на Есрахаддон и освободих гиларабрина от Авемпарта, за да покажа на братята си колко слаб е човешкият свят, да ги окуража да поемат в мига, в който Ули Вермар свърши. Другите се възползваха от ситуацията. А аз се възползвах от грешките на Салдур, Галиен и Етелред, за да започна избиването на мелезите. Макар че думата ми като крал ще бъде неоспорима, убийството дори на онези с капчица елфическа кръв няма да бъде прието добре от поданиците ми. А не мога да позволя тези абоминации да продължат съществуването си. Аз подех идеята, че елфите били роби в Старата империя. Това улесни нещата — толкова е лесно да мразиш онези, които чувстваш за по-низши.

— Толкова си самоуверен — каза Моувин. — Защитата на Феррол е нещо като религиозната благословия. Трябва да попречи на друг — освен Гаунт — да те нарани, нали? Само дето допреди седмица Новрон също беше бог. Оказва се, че това е било лъжа. История, измислена, за да ни контролира. А ако това също е измислица? Ако Феррол, Дром и Марибор са само истории? Ако е така, бих могъл да изтегля меча си и да ти прережа мизерното гърло, спестявайки на всички ни много затруднения.

— Моувин, недей — каза Ариста.

Моуиндули се изкикоти.

— Неизменно Пикъринг. Хайде, мили графе. Замахни.

— Недей — твърдо му каза принцесата.

Очите на Моувин показаха, че го обмисля, но не помръдна.

— Постъпи мъдро, като послуша принцесата — той спря. — О, но аз забравям, ти вече си негова кралица. Крал Олрик е мъртъв. Долу го оставихте, нали? Оставихте го да гние. Лош телохранител се оказа ти.

— Моувин, моля те. Остави го. Утре ще е мъртъв.

— Така ли мислиш? — Моуиндули щракна с пръсти. Огромен каменен блок сред руините експлодира, хвърляйки облак прах. Всички подскочиха.

Старецът се изсмя и каза:

— Не се съгласявам с преценката ти. Смятам, че шансовете са определено на моя страна. Но наистина жалко, че ще останат толкова малко от вас — той поспря, за да ги огледа. — Само това ли ще оцелее? Кралица, граф, крадец, тешлор и… — той погледна към Майрън. — А ти кой си?

— Майрън — отвърна запитаният с обичайната си усмивка. — Монах на Марибор.

— Монах на Марибор — еретически култ. Как се осмеляваш да почиташ нещо различно от елф? — той се подсмихна. — Не чу ли приятеля си? Марибор е просто мит, приказка, която да те накара да мислиш, че животът е справедлив — или да предостави илюзията за надежда. Човекът го създаде от страх, а амбициозни люде се възползваха от този страх — зная за какво говоря. Основах цяла църква. Създадох бога Новрон от предателя Нифрон, а от невежеството и нетърпимостта изковах религия.

Майрън не изглеждаше притеснен. Той слушаше внимателно, замислено, сетне изрече:

— „Еребус, баща на всичко, творител на Елан, сделител на моретата и небето, създал четворицата: Феррол, първородният, умен и мъдър; Дром, як и умел; Марибор, храбър и към риск склонен; Муриел, ведра и красива — богове на света.“

— Не ми цитирай култистките си писания — каза Моуиндули.

— Не го правя — каза Майрън. — Това е твое — раздел осем, параграф осми от Книгата на Феррол. Открих я в гробницата на Новрон. Извинявам се, ако не съм превел всички думи правилно. Не владея елфически безгрешно.

Усмивката на Моуиндули изчезна.

— О, да, спомням си името ти. Ти си Майрън Ланаклин от Уиндското абатство. Беше онзи, оставен като свидетел, когато останалите монаси бяха изгорени живи, прав ли съм? Това беше дело на Салдур, той имаше фетиш към опожаряването — но ти си не по-малко виновен. Принуди го, като отказа да разкриеш каквото знаеш. Как успяваш да живееш с тази вина?

— Очевидно по-добре, отколкото ти със своята омраза — отвърна монахът.

— Така ли мислиш? — запита Моуиндули, привеждайки се напред. — Ти си на път да станеш роб, докато аз ще бъда крал на света.

Опитът му за сплашване нямаше ефект върху Майрън, който, за удивление на Ариста, също се наклони и рече:

— Но за колко дълго? Ти си древен, дори по елфическите стандарти. Колко дълго ще трае победата ти? И на каква цена ще си постигнал това, което мислиш за тъй велико? Какво си изтърпял, за да достигнеш този момент? Пропилял си живота си в преследване на цел, чието постигане няма да оцениш. Ако не бе позволил на омразата да те насочва, можеше да прекараш всички тези години в спокойствие и обич. Можеше…

— Вече ѝ се наслаждавам! — изкрещя Моуиндули.

— Забравил си толкова много — Майрън въздъхна с очевидно състрадание. — „Мъстта е горчив плод, който оставя неприятния вкус на съжаление“ — патриарх Венлин, Изгубените обръщения към Долимнис, около две хиляди сто тридесет и първа.

— Смяташ се за умничък, нали? — рече Моуиндули.

— „Умни са децата на Феррол, бързи, уверени, мрачна е ориста им“ — Нифрон от Инстария.

— Млъкни, Майрън — изръмжа Ейдриън.

Ариста също видя пламъка в очите на елфа, но Майрън не обръщаше внимание. За нейно облекчение Моуиндули не избухна. Вместо това се изправи и се отдалечи. Телохранителите му го последваха със стола. Трапезата изчезна и пламъците се сведоха до проблясващи въглени.

— Да не си си изгубил ума? — запита Ейдриън.

— Съжалявам — рече монахът.

— Аз не — широко ухилен, Моувин го потупа по гърба. — Ти си новият ми герой.