Небесният огън

Глава 8Отвъд границата

Стиснала задния капак на подскачащия фургон с едната си ръка, Нинив гледаше свирепата прашна буря, заглъхваща в далечината, и крепеше сламената си шапка с другата. Пътят се точеше през тревиста степ, осеяна тук-там с малки горички. Тънките стръкове на тревата бяха повехнали от жегата на късното лято. Прахът, вдиган от колелетата на фургона, донякъде скриваше гледката и освен това я караше да кашля. Белите облаци по небето мамеха. Дъжд не беше валял, откакто напуснаха Танчико, още преди няколко седмици.

Гневът й към разбойниците, опитали се да ги спрат малко преди да успеят да се измъкнат от лудостта на Тарабон, беше преминал, а когато не изпитваше гняв, тя не можеше да усети Верния извор, камо ли да прелее. Макар и разгневена, тя се бе изненадала, че успя да вдигне такава буря; изплющяла веднъж, изпълнена с нейната ярост, стихията бе заживяла свой собствен живот. Елейн също се беше стреснала от величината й, макар и с благодарност, че не се наложи да оставят спасението си в ръцете на Том или Джюйлин. Но макар силата й да нарастваше — учителките й в Кулата твърдяха, че ще става така, а определено никоя от тях не беше толкова силна, че да надвие една от Отстъпниците, както бе направила тя — та дори така, тя все още си имаше това ограничение. Ако разбойниците се появяха отново, на Елейн щеше да й се наложи да се справя сама, а тя не искаше това. И след като старият й гняв бе отшумял, сега тя полагаше усилия да си отгледа нов.

Тя се покатери тромаво по чула, заметнат върху сандъците със стока, и се пресегна към едно от буретата с вода, завързани по стените на фургона заедно с денковете с техните вещи и провизии. Шапката й веднага се озова на тила й, придържана само от забрадката. Пръстите й обаче не можеха да издърпат чепа, а ако опиташе с две ръце, сто на сто щеше да падне.

Джюйлин Сандар, който яздеше отзад на крантавия кафяв кон, — беше нарекъл бедното животно с невероятното име Кръшкач — се приближи до фургона, пресегна се и й подаде един от кожените мехове, които беше вързал на седлото си. Тя отпи с благодарност, макар и не много изящно — изля по предницата на хубавата си сива рокля почти толкова вода, колкото в гърлото си.

Роклята беше подходяща за търговка — с високо деколте, фина тъкан и с добра кройка, макар и без никакви украси. Иглата на лявата й гръд — малко кръгче тъмен гранат, обкован със злато — може би беше малко прекалена за търговка, но й беше дар от панархесата на Тарабон заедно с още накити, много по-богати, скрити в един тайник под капрата. Носеше си я, за да й напомня, че дори жени, които седят на тронове, понякога имат нужда да ги стиснеш за врата и да ги поразтърсиш. Сега, след като й се бе наложило да се оправи с Аматера, разбираше малко повече как и защо Кулата манипулира крале и кралици.

Подозираше, че Аматера смята даровете си за един вид подкуп, с който да ги накара да напуснат Танчико. Беше готова дори да им закупи кораб, за да не останат в града нито час повече, отколкото беше необходимо, но никой не искаше да продаде. Малкото съдове, останали в Танчико, които ставаха за нещо повече от крайбрежни разходки, бяха претъпкани с бежанци. Освен това един кораб беше очевидният начин, най-бързият начин да напуснат града, а Черната Аджа със сигурност щяха да търсят нея и Елейн под дърво и камък след всичко, което се бе случило. Поради което се стигна до този фургон и дългия път през земя, разкъсвана от гражданска война и безвластие. Тя вече започваше да съжалява, че толкова настояваше да избегнат корабите. Не че щеше да си го признае пред останалите, естествено.

Когато се опита да върне меха на Джюйлин, той й махна с ръка. Иначе корав мъж, като че ли издялан от тъмно дърво, той никак не се чувстваше удобно на гърба на кон. На нея й изглеждаше смешен. Не толкова заради явната нескопосност, с която яздеше, а заради глупавата червена тарабонска шапка, която си бе нахлупил върху сплъстената черна носа — конична, без периферия, висока и с плосък връх. Никак не отиваше на тъмното му тайренско палто, вталено до кръста и след това падащо свободно. На нея лично й приличаше на торта върху главата му.

С много мъка продължи да лази напред, с кожения мях в едната ръка и плющящата на гърба й шапка, като в същото време сипеше люти ругатни по адрес на тайренския хващач на крадци — „Той — ловец на крадци? Никога!“ — към Том Мерилин — „Надут веселчун такъв!“ — и към Елейн от Дома Траканд, щерка-наследница на Андор, която най-много заслужава да я стиснеш за вратленцето и да й набиеш малко ум в главата!

Смяташе да се напъха на дървената седалка между Том и Елейн, но златокосото момиче се беше притиснало плътно до веселчуна и стискаше под мишница стария глупак с белите мустаци, сякаш се боеше да не изпадне. Свила устни, Нинив трябваше да се примири с мястото вдясно от Елейн. Поне се радваше, че отново беше прибрала косата си на прилична плитка, дебела колкото китката й и висяща до кръста й — можеше да си я дръпне, вместо да издърпа ухото на Елейн. Досега момичето се беше държало сравнително разумно, но изглежда, нещо в Танчико й беше поразмътило ума.

— Вече не ни преследват — обяви Нинив, след като се разположи на мястото си. — Можеш най-после да го позабавиш това чудо, Том. — Можеше да го извика и от задницата на фургона, без да й се налага да се катери по сандъците, но представата как подскача и им подвиква да забавят я беше спряла. Не обичаше да се прави на глупачка пред собствените си очи и още по-малко й харесваше другите да я виждат изпаднала в глупаво положение. — Я да си сложиш шапката — сопна се тя на Елейн. — Тази твоя бяла кожа няма да издържи дълго на такова слънце.

Както почти беше очаквала, момичето пренебрегна приятелския й съвет.

— Ти караш чудесно! — възкликна момичето, след като Том дръпна юздите и подкара впряга с четирите коня ходом.

Високият жилав мъж я изгледа и рунтавите му бели вежди помръднаха, но единственото, което отвърна, беше:

— Имаме си нова компания отпред, дете.

Е, може би не беше чак такъв глупак.

Нинив погледна и видя конната снежноплаща колона на полегатото нанагорнище пред тях — петдесетина мъже с лъскави брони и блестящи конични шлемове придружаваха керван тежко натоварени фургони. Чеда на Светлината. Тя изведнъж много се замисли за кожената каишка, висяща на шията й под роклята, и за двата пръстена, подмятащи се между гърдите й. Тежкият златен пръстен с печат на Лан, пръстенът на кралете на изчезналия Малкиер, нямаше да говори нищо на Белите плащове, но ако видеха пръстена на Великата змия…

„Глупава жена! Как ще го видят, освен ако не решиш да се съблечеш!“

Тя притеснено огледа двамата си спътници. Елейн не можеше да престане да е красива, а сега, след като беше пуснала Том и отново пристягаше зелената забрадка, крепяща сламената й шапка, жестовете й изглеждаха по-уместни за кралски трон, отколкото за търговски фургон, но като се изключеше това, че е синя, роклята й не се отличаваше особено от тази на Нинив. Накити по себе си нямаше. Беше нарекла даровете на Аматера „безвкусни дрънкулки“. Щеше да мине — бяха успявали вече петдесетина пъти, откакто напуснаха Танчико. Едва. Само че това беше първата им среща с Бели плащове. Том, в дрехите си от груба кафява вълна, можеше да мине за някой от хилядите чворести белокоси мъже, изкарващи прехраната си с фургони. А Джюйлин си беше Джюйлин. Той знаеше как да се държи, въпреки че имаше вид на човек, който вместо да язди кон предпочита да си е стъпил здраво на краката, с бойната си тояга в ръце или мечотрошача, който носеше на колана си.

Когато няколко Бели плаща се отделиха от челото на колоната, Том отби в едната страна на пътя и спря. Нинив изписа на лицето си добродушна усмивка. Надяваше се да не са решили, че им трябва още един фургон.

— Светлината дано да ви освети, капитане — обърна се тя към тесноликия мъж, който очевидно беше водачът им, единственият, който не носеше пика. Нямаше никаква представа какъв ранг означават двата златни пискюла на лявата страна на плаща му, точно под сияйния слънчев изгрев, който носеха всички, но според личния й опит мъжете бяха склонни да приемат всяко ласкателство. — Много се радваме, че ви виждаме. Едни разбойници се опитаха да ни ограбят няколко мили назад по пътя, но като по чудо се изви буря и едва се спас…

— Вие сте търговка? Малко търговци идват откъм Тарабон напоследък. — Гласът на мъжа беше също тъй груб, както и лицето му, а то имаше такъв вид, сякаш всичката възможна радост се бе изпарила от него още когато е излязъл от бебешката люлка. Подозрителност изпълваше тъмните му, дълбоко хлътнали очи. Нинив не се съмняваше, че и това също е нещо постоянно при него. — Закъде сте тръгнали, и с какво?

— Бои караме, капитане. — Доста се понапъна, за да задържи усмивката си под този суров немигащ поглед. Том твърде сполучливо се правеше на отегчен — просто фургонджия, на когото му е все тая ще кара ли, или ще дреме, стига да му плащат, а Джюйлин, ако и да не сваляше тъпата си шапка, която все някога трябваше да махне от тъпата си глава, поне не приличаше на нещо повече от някой не особено заинтересован наемник, който няма какво да крие. Когато погледът на Белия плащ се измести към Елейн, Нинив усети как тя се вкочани и бързо заговори. — Тарабонски бои. Най-добрите в света. Мога да получа добра цена за тях в Андор.

По сигнал от страна на капитана — или какъвто там беше — един от останалите Бели плащове мина с коня си зад фургона, сряза едно от въжетата с камата си, отметна единия край на платнището и огледа сандъците.

— Надписани са „Танчико“, лейтенант. На този пише „алено“. Искате ли да ги отворя?

Нинив се надяваше, че офицерът на Белите плащове ще приеме тревогата, изписана на лицето й, правилно. Макар и да не поглеждаше към Елейн, почти усети как тя напира да скастри войника за лошите му обноски. Но пък всеки истински търговец щеше да се притесни, ако изложат боите му на външно влияние.

— Ако благоволите да ми покажете сандъците, които искате да ви се отворят, капитане, ще съм повече от щастлива да го сторя сама. — Мъжът изобщо не реагира нито на пресиленото й ласкателство, нито на предложението й за съдействие. — Сандъците са запечатани, за да ги предпазя от прах и вода, нали разбирате. Ако капакът на сандъка се счупи, няма да мога да го запечатам с восък.

Керванът се заточи покрай тях сред облак прах; кочияшите бяха грубо облечени обикновени мъже, но войниците яздеха вдървено изправени и дългите им пики бяха наклонени под един и същи ъгъл. Макар със запотени лица и покрити с прах, изглеждаха корави мъже.

Лейтенантът на Белите плащове изтри потта от челото си и даде знак на подчинения си да се отдръпне от фургона. Очите му не се откъсваха от Нинив.

— Значи от Танчико идвате?

Нинив кимна: самото въплъщение на добродушие и откритост.

— Да, капитане. От Танчико.

— Какво ново в града? Носят се разни слухове.

— Слухове ли, капитане? Когато напуснахме, нямаше почти никакъв ред. Градът беше пълен с бежанци, а в околностите гъмжеше от бунтовници и разбойници. Търговията почти не съществува. — Това си беше самата истина, чиста и проста. — Точно затова тези бои ще ми докарат много добра цена. В скоро време, струва ми се, на пазара няма да има добра тарабонска боя.

— Не ме интересуват бежанците, търговията и боите, търговко — отвърна й хладно офицерът. — Андрик все още ли беше на трона?

— Да, капитане. — Явно според мълвата някой беше завзел трона в Танчико и беше свалил краля, и може би някой наистина го беше направил. Но кой? Някой от разбунтувалите се лордове, които се биеха помежду си също така яростно, както срещу Андрик, или Заклетите в Дракона, които се бяха обрекли на Преродения Дракон, без дори да са го видели? — Когато напуснахме, Андрик все още беше крал, а Аматера все още си беше панархеса.

Очите му подсказваха, че се съмнява в искреността й.

— Говори се, че са се намесили вещиците на Тар Валон. Да си виждала някоя Айез Седай или да си чувала за тях?

— Не, капитане — отвърна бързо тя. Пръстенът на Великата змия между гърдите й като че ли започна да й пари кожата. Петдесет Бели плаща, толкова близко до тях. Този път една прашна буря нямаше да помогне, а и все едно, колкото и да не искаше да си го признае, тя беше по-скоро изплашена, отколкото ядосана. — Простите търговци не се бъркат в такива неща. — Той кимна и тя рискува да го попита нещо. Каквото и да е, само за да смени темата. — Ако благоволите, капитане, влезли ли сме вече в Амадиция?

— Границата е на пет мили на изток — обяви той. — Засега. Първото село, в което ще влезете, е Мардецин. Подчинете се на закона и ще бъдете добре. Там има гарнизон на Чедата на Светлината. — Каза го така, сякаш гарнизонът щеше да използва цялото си време, за да се увери, че се подчиняват на закона.

— Вие да промените границата ли сте дошли? — попита Елейн изведнъж и много хладно. Нинив беше готова да я удуши.

Хлътналите подозрителни очи мигом се преместиха към Елейн и Нинив каза припряно:

— Простете й, милорд капитане. Това е дъщерята на най-голямата ми сестра. Въобразява си, че е трябвало да се роди като благородна лейди, а в същото време не може да се държи настрана от момчетата. Затова майка й я изпрати с мен. — Възмутеното ахване на Елейн си дойде точно на място. При това прозвуча съвсем искрено. Нинив си помисли, че май не беше нужно да добавя и това за момчетата, но изглежда, свърши работа.

Белият плащ ги изгледа още веднъж продължително, след което каза:

— Лорд-капитан командирът изпраща храна в Тарабон. Помощ за гладните. Иначе тарабонската паплач ще нахлуе през границата и ще започне да краде всичко, което става за дъвчене. Вървете в Светлината — добави той, след което подкара коня си в галоп, за да догони челото на колоната. Не беше нито съвет, нито благословия.

Том подкара фургона веднага щом офицерът ги остави на мира, но всички запазиха мълчание, докато не отмина и последният войник и прахолякът, вдиган от кервана не се слегна.

Нинив глътна малко вода, за да накваси гърлото си, натика меха в ръцете на Елейн и изсъска:

— Що за глупости дрънкаш! Не си на майчиния си трон!

— Ти пълзиш, Нинив. — Гласът на Елейн се изтъни в подигравателна сервилност. — Много съм добричка и послушничка, капитане. Мога ли да ви цункам ботушите, капитане?

— Нали уж сме търговци, а не маскирани кралици!

— Търговците не са длъжни да бъдат блюдолизци! Късмет имаш, че той не си помисли, че се мъчим да скрием нещо, като се правим на толкова раболепни!

— Но и не си вирят носовете пред петдесет Бели плаща с пики! Или може би се надяваше, че ще ги надвием всички с помощта на Силата, ако се наложи?

— А ти защо му каза, че не мога да стоя настрана от момчетата?

— Бях готова да му кажа всичко, което би го накарало да се махне и да ни остави на мира! А ти…

— Я да млъкнете и двете — скастри ги Том. — Докато не са се върнали да видят коя от двете убива другата.

Нинив се извъртя да погледне назад, макар да знаеше, че Белите плащове вече са твърде далече, за да ги чуят. Елейн направи същото.

Нинив здраво стисна плитката си и погледна сърдито Том, но Елейн отново се притисна до ръката му и направо му загука.

— Прав си, Том. Съжалявам, че повиших тон. — Джюйлин ги гледаше накриво, като се правеше, че хич не ги гледа — беше достатъчно благоразумен, за да не се приближава и да се включва в малкия скандал.

Границата между Тарабон и Амадиция се бележеше само от два високи каменни стълба от двете страни на пътя. Хълмовете постепенно взеха да стават малко по-високи, но иначе земята си оставаше все същата — кафява трева и горички без почти никакви зелени листа с изключение на пиниите и други вечнозелени. Ниви с каменни синури и покрити със слама каменни фермерски къщи осейваха склоновете и падините, но имаха запуснат вид. Не се вдигаше пушек от комините, нямаше хора, работещи по полето, нито овце или крави. Тук-там кокошки щъкаха из някой фермерски двор край пътя, но се разбягваха, подплашени от трополенето на фургона. С гарнизон на Бели плащове или не, хората явно не искаха да рискуват с набезите на тарабонски мародери толкова близо до границата.

Когато от върха на поредния хълм видяха Мардецин, на слънцето все още му оставаше дълъг път, докато се изкачи до зенита. Селището пред тях изглеждаше твърде голямо, за да се нарече село — почти една миля в диаметър, на склоновете на два хълма, между които течеше река. Виждаше се широк каменен мост, а много от къщите бяха покрити с плочи, вместо със слама. Широките улици бяха изпълнени с народ.

— Ще трябва да си купим провизии — каза Нинив, — но е добре да побързаме. Можем да покрием все още много разстояние, преди да се е стъмнило.

— Вече губим сили, Нинив — каза Том. — От призори до мрак всеки ден, почти цял месец. Един ден почивка няма да е от толкова значение. Тар Валон е далеко. — Не й изглеждаше особено уморен. По-скоро с нетърпение очакваше да посвири на лютнята си или на флейтата в някоя от кръчмите и мъжете да го черпят с вино.

Джюйлин най-после се беше приближил до фургона.

— Мога да изкарам един ден и пеш. Не знам кое е по-лошо — това седло или тази капра.

— Мисля, че трябва да намерим някой хан — каза Елейн. — Омръзна ми да спя в този фургон, а и ще ми е приятно да слушам приказките ти в гостилницата, Том.

— Търговци с един фургон са почти като амбуланти — скастри я Нинив. — Не могат да си позволят хан в градче като това.

Самата тя не знаеше дали това е вярно, или не, но колкото и да жадуваше за баня и чисти чаршафи, нямаше да позволи на момиченцето да продължава да отпраща предложенията си към Том. Едва след като думите излязоха от устата й, осъзна, че е готова да отстъпи на Том и Джюйлин. „Един ден няма да навреди. Пътят до Тар Валон е дълъг.“

Съжали, че не бе настояла за кораб. С някой бърз кораб, с платноход на Морския народ, да речем, щяха да се доберат до Тийр за една трета от времето, което им беше нужно, докато прекосят Тарабон, стига да имаха попътни ветрове, а с една добра Ветроловка на Ата-ан Миере това нямаше да е проблем. Тя или Елейн също можеха да се справят с това, впрочем. Тайренците знаеха, че те двете са приятелки на Ранд, и дори само от страх да не би да оскърбят с нещо Преродения Дракон, щяха да им осигурят каляска и ескорт за пътя им до Тар Валон.

— Намерете място за бивак — каза тя с неохота. Трябваше все пак да настои за кораб. Можеха вече да са в Кулата.