Небесният огън

Глава 15Какво може да се научи насън?

Много внимателно Нинив оформи в ума си образа на кабинета на Амирлин, точно както си беше представяла Сърцето на Камъка, преди да заспи. Нищо не се случи и тя се намръщи. Трябваше да се озове в Бялата кула, в стаята, която си беше представила. Опита отново — този път си представи стая, която беше посещавала по-често, макар и при много по-нещастни обстоятелства.

Сърцето на Камъка се превърна в кабинета на Наставницата на новачките — спретнато помещение, облицовано с тъмно дърво и пълно със здрави, просто изработени мебели, използвани от поколения жени, заемали тази длъжност. Когато прегрешенията на една новачка бяха такива, че допълнителното лъскане на подове и тупане на пътеки не стигаше, пращаха я тук. За да бъде привикана в този кабинет, една Посветена трябваше да е направила далеч по-голямо нарушение, но наказанието бе също толкова болезнено, ако не и повече.

Нинив не искаше да поглежда стаята — Шериам винаги я беше наричала опърничава по време на многобройните й посещения тук, — но се озова зяпнала в огледалото на стената, където новачки и Посветени трябваше да гледат собствените си разплакани лица, докато слушаха нравоученията на Шериам, че трябва да се подчиняват на правилата, да проявяват дължимото уважение и така нататък. Подчинението на чужди правила и показването на изискваното уважение винаги беше затруднявало Нинив. Смътните останки от позлата по резбованата му рамка показваха, че виси тук поне от Стогодишната война, ако не и от Разрушението на света.

Тарабонската рокля беше красива, но всеки, който я видеше в нея, можеше да изпита подозрения. Дори доманките обикновено се обличаха по-прилично, когато посещаваха Кулата, и тя не можеше да си представи някоя да се сънува, че е в Кулата, освен с най-благопристойно поведение. Не че беше вероятно да срещне някого, освен навярно някоя, която се е сънувала в Тел-айеран-риод за няколко мига; преди Егвийн не беше имало друга жена в Кулата, която да може да проникне в Света на сънищата след Корианин Недеал, преди повече от четиристотин години. Но от друга страна, сред тер-ангреалите, откраднати от Кулата, които все още се намираха в ръцете на Лиандрин и нейните съюзнички, единадесет за последен път бяха проучвани от Корианин. Другите два, минали през кабинета на Корианин, които сега бяха у тях с Елейн, осигуряваха достъп до Тел-айеран-риод и най-добре беше да се заключи, че го правят и останалите. Много малко вероятно беше Лиандрин или друга някоя да се сънува обратно в Кулата, от която бяха избягали, но дори и тази малка вероятност беше достатъчно рискована — можеше да я причакват в засада. Впрочем тя не можеше да е сигурна, че откраднатите тер-ангреали са всичко, което е проучвала Недеал. Записите бяха твърде смътни и и други тер-ангреали, чието предназначение никой не разбираше, можеше като нищо да са в ръцете на Черни сестри, все още намиращи се в Кулата.

Роклята й се промени — от бяла вълна, мека, но с не особено високо качество и поръбена със седем цветни ивици, по една за всяка Аджа. Ако се натъкнеше на някоя, която нямаше да изчезне само за няколко мига, щеше да се пренесе обратно в Сиенда и щяха да си помислят, че е просто една от Посветените, докоснала Тел-айеран-риод в сънищата си. Не. Не хана, а кабинета на Шериам. Всяка подобна щеше да е Черна Аджа, а в края на краищата от нея се очакваше тя да ги преследва, а не обратното.

Довършвайки маскировката си, тя внезапно стисна червеникаво-златистата си плитка и направи гримаса към лицето на Мелайне в огледалото. Сега тук имаше жена, която тя с удоволствие би предала в ръцете на Шериам.

Кабинетът на Наставницата на новачките се намираше близо до техните квартири и в широките, облицовани с плочки коридори за миг-два се мяркаха изплашени момичета, облечени в чисто белите новашки рокли. Твърде много новашки кошмари трябваше да е предизвикала Шериам. Нинив ги пренебрегна и продължи напред — новачките не се задържаха в Света на сънищата достатъчно дълго, за да я забележат, а ако го стореха, щяха да я помислят само за част от собствения си сън.

От кабинета на Амирлин я отделяха само няколко стъпала по широкото стълбище. Когато се приближи, пред нея се появи изведнъж Елайда, със запотено лице, в кървавочервена нощница и с епитрахила на Амирлинския трон около раменете. Или почти — синята ивица липсваше.

Строгите й тъмни очи изгледаха Нинив.

— Аз съм Амирлинския трон, момиче! Не знаеш ли какво е почтителност? Ще трябва да те… — И се стопи във въздуха по средата на думата.

Нинив издиша хрипливо. Елайда да е Амирлин — това със сигурност беше кошмар. „Вероятно най-любимият й сън — помисли си тя подигравателно. — По-скоро в Тийр ще завали сняг, отколкото тя да се издигне толкова високо.“

Преддверието си беше почти във вида, в който го помнеше, с една широка маса и стол зад нея за Пазителката на Хрониките. Няколко стола бяха подредени до стената за Айез Седай, очакващи да бъдат поканени да говорят с Амирлин; новачките и Посветените стояха прави. Спретнато подредените документи по масата обаче — завързани свитъци и големи късове пергамент с восъчни печати, както и писма — не изглеждаха в стила на Леане. Не че тя беше немарлива, тъкмо напротив, но Нинив винаги беше смятала, че прибира всички тези неща през нощта.

Тя отвори смело вратата към вътрешното помещение, но когато пристъпи вътре, стъпката й се забави. Нищо чудно, че не бе успяла да се пренесе в съня си тук — стаята нямаше нищо общо с онова, което помнеше. Масата бе различна — с масивна резба, столът бе висок, подобен на трон. Резбовани столове без облегалки бяха подредени в съвършена дъга пред масата. На Сюан Санче й допадаше просто обзавеждане, сякаш по този начин изтъкваше, че все още се смята за дъщеря на обикновен рибар, и тя държеше тук само още един допълнителен стол, който не винаги предоставяше на посетителките си. И тази бяла ваза, пълна с пищни червени рози и щръкнала върху мраморен пиедестал като паметник! Сюан обичаше цветя, но предпочиташе букети, които да напомнят поляна с диви цветя. И над камината беше висяла простичка картина с рибарски лодки сред висока тръстика. Сега там имаше две големи картини, едната от които Нинив разпозна. Ранд, сражаващ се с един от Отстъпниците, който се беше самонарекъл Баал-замон, сред облаците над Фалме. Другата, на три дървени пана, изобразяваше сцени, които й бяха непознати.

Вратата се отвори и сърцето на Нинив подскочи. Червенокоса Посветена, която тя не беше виждала, пристъпи в стаята и се взря в нея. Този път видението не се стопи и не изчезна. Тъкмо докато Нинив се канеше отново да се пренесе в кабинета на Шериам, червенокосата жена каза:

— Нинив, ако Мелайне разбере, че използваш нейното лице, няма да се разминеш само с детската рокличка. — И също толкова внезапно се превърна в Егвийн в нейното айилско облекло.

— Изплаши ме — промърмори Нинив. — Значи Мъдрите най-после се съгласиха да те пуснат да ходиш където си поискаш? Или Мелайне е зад…

— Заслужаваш да те сплашат, и още как — сопна й се Егвийн и по бузите й изби червенина. — Ти си глупачка, Нинив. Като дете, играещо си в плевнята със запалена свещ.

Нинив зяпна. Егвийн да я хока така?

— Я слушай, Егвийн ал-Вийр. Няма да приема това от Мелайне и няма да го приема от…

— Никак няма да е зле да го приемеш от някого, преди да си се убила.

— Аз…

— Би трябвало да ти взема пръстена веднага. И да го дам на Елейн и да й кажа да не ти позволява изобщо да го взимаш.

— Да й кажеш да не…

— Да не смяташ, че Мелайне преувеличава? — каза строго Егвийн и размаха срещу нея пръст почти като Мелайне. — Изобщо не преувеличава, Нинив. Мъдрите ти повтаряха простата истина за Тел-айеран-риод много пъти, но ти, изглежда, си мислиш, че са някакви глупачки. Не се дръж като глупаво хлапе. Мога да се закълна, че всичкият разум, който е имало в главата ти, се е изпарил като облак дим. Е, крайно време е да го разбереш, Нинив! — Тя изсумтя шумно и намести шала на раменете си. — В момента се опитваш да си поиграеш с хубавите пламъчета в камината и си твърде глупава, за да разбереш, че можеш да се изгориш.

Нинив я зяпна удивена. Двете се бяха карали твърде често, но Егвийн никога досега не си беше позволявала да се опитва да я облече като малко момиченце, хванато да бърка в буркана с мед. Никога! Роклята. Но тя носеше рокля на Посветена, с нечие чуждо лице. Тя отново се превърна в себе си, в добра синя вълнена рокля, каквато често беше носила на събранията на Кръга. Чувстваше се ограбена от предишния си авторитет като Премъдра.

— Много добре си давам сметка колко неща не знам — отвърна тя, — но тези айилки…

— Нима не разбираш, че в съня си можеш да се напъхаш в нещо, от което да не можеш да се измъкнеш? Сънищата тук са истински. Ако позволиш да бъдеш завлечена в нечий приятен сън, можеш да се окажеш в капан. Сама ще се заклещиш. Докато не умреш.

— Ти ще…

— В Тел-айеран-риод бродят кошмари, Нинив.

— Ти ще ме оставиш ли най-сетне да проговоря? — излая Нинив. Или по-скоро се опита — в гласа й имаше твърде много отчаяна молба, за да й хареса. И най-малката нотка щеше да й е твърде много.

— Не, няма да те оставя — отвърна твърдо Егвийн. — Не и докато не решиш да кажеш нещо, което си заслужава да се чуе. Казах „кошмари“ и имам предвид кошмари, Нинив. Когато някой сънува кошмар, докато се намира в Тел-айеран-риод, той също е истински. И понякога оцелява и остава тук, след като сънуващият си е отишъл. Нима наистина не разбираш?

Внезапно нечии груби ръце хванаха Нинив за раменете. Двама огромни дрипави мъже я вдигнаха във въздуха. Лицата им бяха разядени, от устите им капеше слуз, зъбите им бяха жълти. Тя се опита да ги накара да изчезнат — щом Мъдрите сънебродници можеха, значи и тя можеше — и единият от тях раздра роклята й отпред додолу. Другият сграбчи брадичката й с мазолестата си длан и изви лицето й към себе си; главата му се наведе към нея, устата му се отвори още повече. Дали за да я целуне, или да я захапе, тя не разбра, но по-скоро бе готова да умре, отколкото да позволи което и да е от двете. Отчаяно се замята, за да достигне сайдар, но не улови нищо — изпълваше я страх, не гняв. Дебели нокти се забиха в бузите й. Егвийн бе направила това по някакъв начин. Егвийн.

— Моля те, Егвийн! — изписка тя изплашено. — Моля те!

Мъжете — съществата — изчезнаха и ходилата й тупнаха на пода. Единственото, което можа да направи, бе да се разтрепери и да заплаче. Припряно оправи разкъсаната дреха, но драскотините от дългите нокти останаха по шията и гърдите й. Облеклото лесно можеше да се оправи в Тел-айеран-риод, но това, което се случеше на човек…

Почти очакваше Егвийн да започне да я успокоява и за пръв път беше склонна да го приеме с радост. Но единственото, което другата жена каза, беше:

— Тук се срещат и по-лоши неща, но и кошмарите са предостатъчни. Тези аз ги направих и аз ги премахнах, но дори и аз имам трудности с онези, на които се натъквам. А не съм се опитвала да ги задържам, Нинив. Ако знаеш как да ги премахваш, можеш да опиташ.

— Можех просто да се пренеса насън. В кабинета на Шериам или обратно в леглото си.

— Но беше твърде изплашена, за да можеш да си го помислиш — отвърна сухо Егвийн. — О, я стига с тази намусена физиономия. Много глупаво ти стои.

Нинив я изгледа яростно, но това не подейства; вместо да влиза в спор, Егвийн само повдигна вежди.

— Нищо тук не напомня за Сюан Санче — каза Нинив, за да смени темата. Какво му ставаше на това момиче?

— Не напомня — съгласи се Егвийн, оглеждайки стаята. — Сега разбирам защо трябваше да проникна през старата си стаичка в квартирите на новачките. Но допускам, че хората понякога решават да променят обстановката.

— Точно това имам предвид — каза й търпеливо Нинив. Не беше гледала намусено. Това беше тъпо. — Жената, която е обзавела този кабинет, не гледа на света по същия начин като жената, която беше тук преди. — Погледни тези картини. Не знам какво означава онова тройното, но другата можеш да я разпознаеш също като мен. — И двете го бяха гледали да става наяве.

— Бонвин, бих казала — отвърна замислено Егвийн. — Ти така и не слушаше лекциите внимателно. Това е триптих.

— Каквото и да е, важна е другата. — Жълтите беше слушала достатъчно внимателно. Останалото в повечето случаи се състоеше от ненужни глупости. — Струва ми се, че жената, която е окачила това, иска да й напомня колко опасен е Ранд. Ако Сюан Санче по някаква причина се е обърнала против него… Егвийн, това може да се окаже много по-опасно от намерението й да върне Елейн в Кулата.

— Може би — каза замислено Егвийн. — Може би документите ще ни подскажат нещо. Ти претърси тук. Щом свърша с бюрото на Леане, ще ти помогна.

Нинив изгледа възмутено гърба й. „Ти претърси тук, виж я ти!“ Егвийн нямаше никакво право да й се разпорежда така. Трябваше да я настигне и да й го каже по най-недвусмислен начин. „Тогава защо си щръкнала тук?“ — запита се тя ядосано. Претърсването на документите беше добра идея и тя можеше преспокойно да го направи както тук, така и там. Всъщност в писалището на Амирлин беше по-вероятно да има нещо важно. Ръмжейки под нос какво щяла да направи с Егвийн, тя тръгна към тежката резбована маса, подритвайки фустите си на всяка крачка.

Върху масата нямаше нищо освен три изящни лакирани кутии, подредени с досадна акуратност. Спомняйки си за всевъзможните капани, които можеше да са поставени от някой, който би пожелал да осигури неприкосновеността им, тя си направи дълга тояга, с която да отвори капака на първата — златистозелена и с рисунка на крачещи чапли. Обикновена писалищна кутия с пера, мастило и пясък. Най-голямата кутия, с червени рози, виещи се през златни орнаменти, съдържаше над двадесет нежно издялани фигурки от кост и тюркоаз, на животни и хора, всички положени върху бледо-сиво кадифе.

Когато отвори третата кутия — златни ястреби, биещи се сред бели облаци в синьо небе — забеляза, че първите две са отново затворени. Подобни неща се случваха тук: всеки предмет, изглежда, държеше да си остане така, както беше в будния свят, а на всичкото отгоре ако си извърнеш очите за миг, когато отново погледнеш, подробностите можеше да се окажат променени.

Виж, третата кутия наистина съдържаше документи. Тоягата изчезна и тя нетърпеливо вдигна първия пергамент. Подписан официално „Джолийн Айез Седай“, той представляваше смирена молба за разрешение да изтърпи ред наказания, които накараха Нинив да трепне, докато ги изчиташе набързо. Нищо тук не беше от особено значение освен името Джолийн. Диагонална драскулка в края на документа обявяваше „одобрявам“. Когато посегна да остави документа, той се стопи във въздуха; кутията също се оказа затворена.

Тя въздъхна и я отвори отново. Документите вътре изглеждаха различни. Задържайки с една ръка капака, тя започна да ги вади един по един и да ги изчита набързо. Или по-скоро да се опитва да ги чете. Понякога писмата и докладите изчезваха още докато ги вдигаше, друг път успяваше да прегледа страницата едва до средата. Когато съдържаха обръщение, то се изразяваше само в: „Майко, с почитание“. Някои бяха подписани от Айез Седай, други — от други жени, благороднички или без никакъв сан. Никой от тях не изглеждаше да се отнася към въпроса, който я интересуваше. Маршал-генералът на Салдеа и армията му не можело да бъдат намерени, а кралица Тенобия отказвала всякакво сътрудничество — този доклад успя да изчете до края, но съдържанието му предполагаше, че четящият го знае защо човекът не е в Салдеа и в какво точно се очаква да съдейства кралицата. От три седмици не беше пристигало никакво донесение от очите и ушите на която и да било Аджа в Танчико, но освен да установи този факт, тя не можа да стигне до нещо повече. Някакви вражди между Иллиан, от една страна, и Муранди, от друга, заглъхвали, заслугата за което си приписвал Педрон Ниал; дори от няколкото реда, които успя да изчете, можеше да си представи как е скърцала със зъби пишещата. Несъмнено всички тези писма бяха много важни, както прегледаните от нея, така и онези, които се стапяха във въздуха, но без никаква полза за нея самата. Тъкмо беше започнала да преглежда нещо като донесение за подозирано — точно тази дума беше употребена — събиране на Сините сестри, когато откъм външната врата долетя сподавен вик: „О, Светлина, не!“

Тя хукна към вратата. В ръцете й се появи здрав кривак с набити на върха му остри шипове. Но когато влезе — очакваше да завари Егвийн да се защитава отчаяно, — видя, че тя просто стои неподвижно зад бюрото на Пазителката и се взира в празното. Ужасена, нямаше спор, но все пак читава и незастрашена от нищо.

— Нинив, Елайда е Амирлинския трон! — прошепна Егвийн.

— Не се дръж като глупава гъска — скастри я Нинив. И все пак… Другата стая, толкова не в стила на Сюан Санче… — Въобразяваш си.

— Току-що държах един пергамент в ръцете си, Нинив, подписан „До Аврини а-Ройхан, Елайда, Пазителка на печатите, Пламък на Тар Валон, Амирлински трон“.

Стомахът на Нинив се опита да изпърха чак до гърдите й.

— Но как? Какво е станало със Сюан? Егвийн, Кулата никога не сваля Амирлин, освен заради нещо много сериозно. Само две от близо три хиляди години.

— Може би Ранд е бил достатъчно сериозното нещо. — Гласът на Егвийн беше спокоен, въпреки че очите й останаха широко отворени. — Може да се е разболяла от нещо, което Жълтите не са могли да Изцерят, или просто е паднала по стълбите и си е счупила врата. Важното е, че сега Елайда е Амирлин. Не мисля, че тя ще подкрепя Ранд както Сюан.

— Моарейн — промърмори Нинив — беше сигурна, че Сюан ще накара Кулата да застане зад него. — Не можеше да си представи Сюан Санче мъртва. Често беше изпитвала омраза към тази жена, поради мъничкото страх от нея в редки случаи — сега можеше да си позволи да го признае, пред себе си поне — но все пак изпитваше към нея и уважение. Беше смятала, че Сюан ще е на трона вечно. — Елайда. О, Светлина! Тя е коварна като змия и жестока като дива котка. Не може да се предвиди какво би могла да направи.

— Мисля, че се сещам. — Егвийн притисна корема си с ръце. — Пишеше: „Всички лоялни сестри са длъжни да докладват за появата на Моарейн Дамодред. Ако е възможно, тя трябва да бъде задържана и върната в Кулата за съд по обвинение в измяна.“ Същият език, който очевидно е използван и по адрес на Елейн.

— Ако Елайда иска Моарейн да бъде задържана, това трябва да означава, че тя знае, че Моарейн помага на Ранд, и че това не й харесва. — Това, че говореше, беше добре. Говоренето я спираше до не повърне. Измяна. За такова нещо усмиряваха жени. — Елайда със сигурност няма да поддържа Ранд.

— Точно така.

— Лоялни сестри. Егвийн, но това съвпада с посланието, получено от Макура. Каквото и да се е случило със Сюан, сестрите са се разцепили, след като Елайда е станала Амирлин. Така трябва да е.

— Да, разбира се. Не се сетих за това.

Усмивката й беше толкова доволна, че Нинив също й отвърна с усмивка.

— Има едно донесение до Сю… до Амирлин, за събиране на Сините. Тъкмо го четях, когато ти извика. Обзалагам се, че Сините не са подкрепили Елайда. — Синята и Червената Аджи поддържаха нещо като примирие в най-добрия случай и малко им оставаше да се хванат за гърлата в най-лошия.

Но когато се върнаха в кабинета, донесението го нямаше. Имаше много други документи — писмото на Джолийн отново се беше появило; краткият прочит накара веждите на Егвийн да подскочат почти до косата й — но не този, който търсеха.

— Можеш ли да си спомниш какво точно пишеше в него? — попита Егвийн.

— Бях прочела само няколко реда, когато ти извика и… Не си спомням.

— Опитай се, Нинив. Опитай се.

— Мъча се, Егвийн, но не става. Опитвам се.

Внезапно нещо я удари като чук между очите. Тя се оправдаваше! И то пред Егвийн — момиче, чийто задник беше пердашила само допреди две години. А само преди малко се беше възгордяла като кокошка, която е снесла яйце, защото Егвийн бе останала доволна от нея. Много ясно си спомняше деня, в който равновесието между тях се бе нарушило, когато бяха престанали да бъдат Премъдрата и момичето, което припкаше да донесе, щом Премъдрата каже „донеси“, и вместо това се бяха превърнали просто в две жени, озовали се далече от дома. Сега изглеждаше, че това равновесие се е нарушило още повече, и това никак не й харесваше. Трябваше бързо да направи нещо, за да го възстанови.

Лъжата. Днес за първи път съзнателно бе излъгала Егвийн. Тъкмо заради това се бе лишила от моралния си авторитет, тъкмо затова се суетеше, неспособна да си възвърне самоувереността.

— Аз изпих онзи чай, Егвийн. — Каза го с усилие. Нямаше как. — Онзи чай от вилняк на оная Макура. Двете с Люси ни завлякоха на горния етаж като торби. Никакви силици не ни бяха останали. Ако не бяха Том и Джюйлин, сигурно все още щяхме да сме там. Или по-скоро на път за Кулата, толкова натъпкани с вилняк, че нямаше да се събудим, докато не ни докарат тук. — Тя си пое дълбоко дъх и се постара да придаде на гласа си нотка на праведна твърдост, но й беше трудно, след като току-що беше признала, че се е оказала пълна глупачка. Това, което се получи, беше далеч по-колебливо. — Ако кажеш на Мъдрите за това — особено на Мелайне — ще ти скъсам ушите.

Егвийн само й се усмихна. Насмешливо. Снизходително насмешлива усмивчица.

— Това го подозирах, Нинив. Ти си ми говорила за билки ден и нощ, но никога не си ми споменавала за растение, наречено вилняк. Сигурна бях, че не си чувала за него преди онази жена да ти го спомене. Ти винаги си се стараела да се представиш в най-добрата светлина. Ако се набуташ с главата надолу в кочина, ще се постараеш да убедиш всички, че не си го направила нарочно. Но това, което трябва да решим сега…

— Никога не съм правила така! — избухна Нинив.

— О, правила си го! Фактите са си факти. И по-добре престани да хленчиш, а ми помогни да решим.

Хленчела била! Нещата съвсем не вървяха натам, накъдето искаше.

— Няма такова нещо. Факти, искам да кажа. Никога не съм правила така!

Егвийн я изгледа мълчаливо.

— Не можеш да си признаеш, нали? Добре. Но ти ме излъга…

— Не беше лъжа — промърмори Нинив. — Не точно.

— И излъга себе си — продължи Егвийн. — Помниш ли какво ме накара да изпия последния път, когато аз те излъгах? — Изведнъж в ръката й се появи чаша, пълна с гъста, отровнозелена на цвят течност. Изглеждаше гребната от някой много застоял и вонлив жабуняк. — Единствения път, когато те излъгах. Ще помня този вкус, докато съм жива. Щом не можеш да кажеш истината дори на себе си…

Нинив неволно отстъпи една крачка. Отвара от котешка папрат и стрит на прах лист от мавиня! Езикът й се сгърчи само от мисълта за това.

— Всъщност не излъгах съвсем. — Защо се оправдаваше? — Просто не ти казах цялата истина. — „Та аз съм Премъдрата! Бях Премъдрата! Това все още би трябвало да значи нещо.“ — Не може да мислиш, че… — „Просто й го кажи. Не ти си детето тук и няма да го изпиеш.“ — Егвийн, аз… — Егвийн поднесе чашата почти под носа й и тя дори помириса киселата воня. — Е, добре — добави тя припряно. „Не е възможно!“ Но не можеше да отмести очи от ръба на чашата, както не можеше да спре и думите, леещи се сами от устата й. — Понякога се опитвам да правя нещата да изглеждат по-добре за мен, отколкото са. Понякога. Но никога за нещо важно. Аз никога не съм… лъгала… за нещо важно. Никога, кълна се. Само за дреболии. — Чашата изчезна и Нинив въздъхна облекчено. „Глупачка такава! Тя не може да те накара да я изпиеш! Какво ти става?“

— Това, което трябва да решим — продължи Егвийн, все едно че не беше се случило нищо особено — е на кого да кажем. Моарейн със сигурност трябва да го научи, както и Ранд, но ако всеки го чуе… Айилците се държат особено, а това включва освен всичко друго и отношението им към Айез Седай. Мисля, че те ще последват Ранд като Оня, що иде със Зората, но разберат ли, че Бялата кула е против него, едва ли ще бъдат толкова ревностни.

— Рано или късно ще го разберат — промърмори Нинив. „Тя не можеше да ме накара да го изпия!“

— По-добре по-късно, отколкото преждевременно, Нинив. Така че гледай да не избухнеш и да изтърсиш пред Мъдрите за това при следващата ни среща. Всъщност най-добре би било, ако изобщо не споменаваш пред тях за тази наша среща в Кулата. Така може би ще съумееш да го запазиш в тайна.

— Не съм глупачка — каза Нинив и усети, че пламва. Егвийн отново вдигна вежда. Нямаше намерение да обсъжда тази среща с Мъдрите. Не че беше по-лесно да им се опъва зад гърба им. Нищо подобно. И не се опитваше да представя нещата в по-добра светлина. Не беше честно Егвийн да може да прескача из Тел-айеран-риод както си поиска, докато тя се примирява с лекции и хокане.

— Знам, че не си — каза Егвийн. — Освен когато се оставиш нервите ти да те подведат. Трябва дя сдържаш нервите си и да не си отвличаш ума, ако си права за Отстъпниците, особено за Могедиен. — Нинив я изгледа ядно и отвори уста да отвърне, че може много добре да си сдържа нервите и че ще скъса ушите на Егвийн, ако си мисли нещо друго, но тя не й даде възможност. — Трябва да намерим това събиране на Сините сестри, Нинив. Ако те се противопоставят на Елайда, може би — само може би — ще подкрепят Ранд, също както Сюан. Град някой беше ли споменат? Или село? Страна някоя макар?

— Не мога да си спомня. — Мъчеше се да потисне оправдателните нотки в гласа си. „Светлина, всичко си признах, на глупачка се направих, а става все по-лошо!“ — Ще се опитам пак.

— Добре. Трябва да ги намерим, Нинив. — Егвийн я изгледа съсредоточено. — Нинив, много внимавай с Могедиен. Гледай да не връхлиташ като мечка напролет, само защото тя е избягала от теб в Танчико.

— Не съм глупачка, Егвийн — отвърна Нинив. Ужасно беше да й се налага да си сдържа яда, но след като всичко, което Егвийн щеше да направи, бе да не й обърне внимание или пак да я сгълчи, нямаше да спечели нищо освен да изглежда в очите й още по-голяма празноглавка, отколкото досега.

— Знам. Вече го каза. Просто гледай да не го забравяш. Внимавай. — Този път Егвийн не се стопи постепенно, а изчезна внезапно, досущ като Биргит.

Очите на Егвийн се отвориха сред почти пълен мрак, разсейван единствено от бледата лунна светлина, проникваща през димоотвода. Зарадва се, че е завита с одеяла — огънят беше угаснал и смразяващ хлад изпълваше шатрата. Дъхът й се превръщаше в мъгла пред лицето й. Без да вдига глава, тя се огледа. Нямаше Мъдри. Беше сама.

Това беше най-големият й страх при такива самотни разходки из Тел-айеран-риод: като се върне, да не завари Амис или някоя от останалите да я чака. Е, може би не чак най-големият й страх — опасностите, таящи се в Света на сънищата, бяха точно толкова големи, колкото бе казала на Нинив — но все пак доста голям. Не наказанието я плашеше, дори и това, което щеше да й наложи Баир. Ако се събудеше и намереше някоя Мъдра втренчена в нея, щеше да го приеме също толкова радостно, но Амис я беше предупредила още в началото, че ако влезе в Тел-айеран-риод без някоя от тях да я придружава, ще я отпратят и ще откажат да я учат повече. Това я плашеше повече от всичко друго, което можеха да й направят. Но въпреки това трябваше да дърпа напред. Колкото и бързо да я учеха, не й беше достатъчно. Сега тя искаше да знае и да знае, да научи всичко.

Тя преля и запали лампата, изкара и пламъци в огнището. Не беше останало нищо за горене, но тя затегна сплита. Остана легнала; гледаше парата от дъха си и очакваше да се постопли достатъчно, за да може да се облече. Беше късно, но Моарейн сигурно беше все още будна.

Това, което беше станало с Нинив, продължаваше да я удивлява. „Мисля, че щеше да я изпие, ако бях настояла.“ Беше се побояла Нинив да не разбере, че всъщност тя не беше получавала никакво разрешение от Мъдрите да броди из Света на сънищата сама. Чак се бе поизчервила от смущение и за малко да се издаде, и единственото, което й оставаше, бе да не позволи на Нинив да говори, да й попречи да измъкне истината от устата й. И беше толкова уверена, че Нинив така или иначе ще го разбере — тя все успяваше да й се наложи и да я принуди да каже какво крие, уверявайки я, че е за нейно добро — така че единственото, което й оставаше, бе да продължава да говори, да се мъчи да задържи темата около прегрешенията на самата Нинив. Колкото и да й се ядосваше Нинив, тя просто не можеше да се насили да й кресне. И при все това някак бе успяла да се наложи.

Моарейн например никога не повишаваше тон, а в редките случаи, когато си го позволеше, се оказваше по-неспособна да постигне това, на което държи. Така беше още преди да започне да се държи толкова странно с Ранд. Мъдрите също никога не крещяха на никого — освен една на друга, и то рядко — и при всичкото им ръмжене, че вождовете вече не ги слушали, изглежда, все още успяваха в повечето случаи да прокарат своето. Имаше една стара поговорка, която досега тя всъщност не бе разбирала: „Този, който отказва да чуе крясък, се напъва да чуе шепот“. Нямаше да крещи повече на Ранд. Тих, уверен, женски глас, това беше подходящото. Впрочем и на Нинив не биваше да крещи: все пак тя беше жена, а не някое свадливо момиченце.

Усети, че се кикоти. Да, не биваше повече да повишава тон пред Нинив, след като спокойният говор носеше такива резултати.

Шатрата най-сетне й се стори позатоплена, тя се измъкна от завивките и бързо започна да се облича. Все пак се наложи да счупи леда в каната с вода, за да отмие съня от устата си. Наметнала тъмната вълнена пелерина на раменете си, тя разхлаби нишките на Огън — Огън сам по себе си беше опасно да го оставяш завързан — и пламъците изчезнаха, излетяха от шатрата. Студът я стегна като ледено менгеме и тя се забърза през лагера.

Виждаха се само най-близките шатри — ниски сенчести силуети, които можеха да се вземат за част от пресечения терен, но станът се простираше на цели мили сред планинска земя. Тези високи проядени ридове не бяха Гръбнака на света — той беше много по-високо и все още се намираше на дни път оттук, на запад.

Тя пристъпи колебливо към шатрата на Ранд и една от Девите сякаш изникна от самата земя — с рогов лък на гърба, колчан на кръста и копия и щит в ръце. Егвийн не успя да различи други сред тая непрогледна тъмница, но знаеше, че са три, дори тук, обкръжени от шест клана, които се бяха заклели във вярност пред Кар-а-карн. Миагома се намираха някъде на север, успоредно на маршрута на похода им — Тимолан не искаше да съобщи какви са намеренията му. Къде бяха останалите кланове, Ранд изглежда, не го интересуваше. Цялото му внимание сега бе насочено в устремния бяг към Джангайския проход.

— Буден ли е, Инайла? — попита тя.

Девата кимна.

— Напоследък не спи достатъчно. Никой не може да издържи дълго без отдих. — Говореше съвсем като майчица, загрижена за детето си.

Една сянка до шатрата се размърда. Беше Авиенда, увита в шала си.

— Бих му изпяла люлчина песничка, ако мислех, че ще помогне — каза айилката. — Чувала съм за жени, които стоят по цяла нощ до бебето, но един пораснал мъж би трябвало да знае, че и другите биха искали да се пъхнат под одеялата. — Двете с Инайла се изкикотиха.

Егвийн се наведе и надникна през процепа на шатрата. Вътрешността се осветяваше от няколко лампи. Ранд не беше сам. Тъмните очи на Натаил изглеждаха измъчени и той едва прикриваше прозявката си. Той поне със сигурност искаше вече да спи. Ранд лежеше изтегнат до един от позлатените маслени светилници и четеше опърпана книга в кожена подвързия — сигурно поредния превод на Пророчествата за Дракона.

Изведнъж той запрелиства страниците и се разсмя. Тя се помъчи да се убеди, че в този смях няма никаква лудост, само горчивина.

— Чудесна шегичка — каза той на Натаил, затвори книгата и му я подхвърли. — Прочети страница двеста осемдесет и седма и страница четиристотин и ми кажи не си ли съгласен.

Егвийн стисна устни и се изправи. Трябваше да внимава с книгите. А тя не можеше да говори с него, още по-малко пред веселчуна. Колко срамно, че използваше за компания човек, когото почти не познаваше. Не. Той все пак се срещаше с Авиенда твърде често, както и с вождовете, а и с Лан всеки ден, и с Мат понякога.

— Защо не влезеш при тях, Авиенда? Ако и ти беше вътре, сигурно щяха да говорят за нещо друго освен за тази книга.

— Той пожела да поговори с веселчуна, Егвийн, а рядко го прави пред мен или който и да е друг. Ако не бях излязла, щяха да излязат двамата с Натаил.

— Децата са голяма беля, както съм чувала. — Инайла се засмя. — А синовете — още по-зле. Ти би могла да разбереш, доколко е вярно, и да ми кажеш, след като остави копието. — Авиенда я изгледа намръщено и се върна на мястото си до входа като обидена котка. На Инайла, изглежда, и това й се стори много смешно: разсмя се неудържимо и се запляска по хълбоците.

Мърморейки си наум за айилския хумор — тя почти никога не успяваше да го разбере — Егвийн тръгна към шатрата на Моарейн, недалече от тази на Ранд. Тук също имаше цепка светлина и тя разбра, че Айез Седай е будна. Моарейн преливаше — съвсем нищожни струйки от Силата, но достатъчни, за да ги долови Егвийн. Лан лежеше наблизо, загърнат в стражническото си наметало; освен главата и краката му, всичко останало сякаш се беше сляло с нощта. Тя се уви плътно в пелерината си, вдигна поли и запристъпва на пръсти, за да не го събуди.

Дишането му не се промени, но нещо я накара да се извърне и да го погледне. Лунна светлина проблясваше в очите му, които се бяха отворили и я наблюдаваха. Още докато тя си извръщаше главата, те отново се затвориха. Нито един мускул не трепна по него: все едно че изобщо не беше се събуждал. Понякога този мъж я изнервяше. Не можеше да разбере какво толкова е намерила Нинив у него.

Коленичила до процепа на платнището, тя надникна вътре. Моарейн седеше по средата, обкръжена от сиянието на сайдар, и премяташе между пръстите си синьото камъче, което обикновено висеше на челото й. То блестеше, увеличавайки малко светлината от единствената запалена лампа. В огнището имаше само изстинала пепел. Дори миризмата беше изчезнала.

— Може ли да вляза?

Наложи и се да го повтори преди Моарейн да отговори.

— Разбира се.

Светлината на сайдар се стопи и Айез Седай се зае да привързва златната верижка около косата си.

— Ранд ли подслушваш? — Егвийн се разположи до нея. В шатрата беше студено колкото навън. Тя преля пламъци в огнището и овърза потока. — Нали каза, че няма да го правиш повече.

— Казах, че след като Мъдрите могат да следят сънищата му, трябва да му позволим известна уединеност. Те повече не ме попитаха, откакто той ги отряза, и аз не съм го предлагала. Не забравяй, че те си имат свои цели, които може и да не съвпадат с тези на Кулата.

И ето че бързо стигнаха до същината. Егвийн все още не беше сигурна как да й каже какво е научила, без да се издаде пред Мъдрите, но изглежда, единственият възможен начин беше просто да го каже, пък после да си търси изход.

— Елайда е Амирлин, Моарейн. Не знам какво се е случило със Сюан.

— Как го разбра? — попита тихо Моарейн. — Да не си научила нещо, бродейки в съня? Или най-сетне Талантът ти на Съновница се е изявил?

Ето, това беше изходът й. Някои Айез Седай в Кулата смятаха, че тя може да се окаже Съновница, жена, чиито сънища предсказват бъдещето. Тя наистина бе имала сънища, за които беше уверена, че съдържат смисъл, но да се научи да ги тълкува беше друго нещо. Мъдрите й обясняваха, че знанието трябва да й дойде отвътре и че никоя Айез Седай не може да й помогне. Ранд, сядащ на някакъв стол, и някак си тя знаеше, че притежателната на стола ще се ядоса до смърт затова, че са й отнели стола; това, че притежателната беше жена, беше единственото, което можеше да измъкне от този сън, и нищо повече. Понякога сънищата бяха по-сложни. Перин, излегнат с Файле в скута му, как я целува, докато тя го гали по късо подстриганата брада, която той носеше в съня. Зад тях се вееха две знамена, червена вълча глава и пурпурен орел. Мъж в светлозелено палто стоеше до рамото на Перин, мъж с голям меч на гърба. По някакъв начин тя знаеше, че е Калайджия, въпреки че Калайджиите никога не докосваха меч. И всичко в този сън, освен брадата, й се струваше важно. Знамената, целуващата Перин Файле, дори Калайджията. Колкото по-близо пристъпваше към Перин, толкова повече от всички неща сякаш се излъчваше смразяваща предопределеност. Друг сън: Мат хвърля зарове, кръв капе от лицето му, но периферията на кожената му шапка е дръпната надолу и тя не може да види раната му. Друг: Том Мерилин бърка с гола ръка в огън, за да измъкне синьото камъче, което сега висеше на челото на Моарейн. Или сън за някаква буря: големи тъмни облаци се търкалят по небето, но дъжд няма, и някакви вилообразни светкавици, съвсем еднакви, раздират земята. Сънищата ги сънуваше, но като Съновница засега беше пълен провал.

— Видях заповед за задържането ти, Моарейн, подписана от Елайда като Амирлин. И не беше обикновен сън. — Съвсем вярно. Просто не цялата истина. Тя изведнъж се зарадва, че Нинив я няма. — „Аз щях да изпия чашата, ако беше тук.“

— Колелото тъче така, както само пожелае. Навярно няма да се окаже толкова съществено, ако Ранд преведе айилците през Драконовата стена. Съмнявам се, че Елайда е продължила да поддържа връзки с владетели, макар да знае, че Сюан го правеше.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Мислех, че Сюан ти е приятелка, Моарейн. И една сълза ли не можеш да отрониш за нея?

Айез Седай я изгледа и хладният й невъзмутим поглед й подсказа колко път още й предстои, преди да може и тя да използва титлата. Седнала, Егвийн беше почти с една глава по-висока, и освен това беше по-могъща в Силата, но за да бъдеш Айез Седай се изискваше повече от това да си силна.

— Нямам време за сълзи, Егвийн. Драконовата стена вече е само на няколко дни път, а Алгуеня… Двете със Сюан бяхме приятелки. Още няколко месеца и ще станат вече двадесет и една години, откакто започнахме да търсим Преродения Дракон. Само ние двете, наскоро издигнати Айез Седай. Скоро след това за Амирлин беше издигната Сиерин Вайю, Сива, с по-скоро червен уклон. Ако тя беше разбрала какво възнамеряваме, остатъкът от живота ни щеше да премине в отслужване на наказания и Червените щяха да ни следят неотлъчно дори когато спим. Има една поговорка в Кайриен, въпреки че съм я чувала и в Тарабон, и в Салдеа. „Вземи каквото искаш, но си плати.“ Двете със Сюан избрахме пътя, който сами искахме, и знаехме, че един ден може би ще трябва да си платим.

— Не разбирам как можеш да си толкова спокойна. Сюан може да е мъртва или дори усмирена. Елайда или ще се опита да се противопостави на Ранд, или да го задържи някъде, докато дойде Тармон Гай-дон — знаеш, че никога няма да позволи един мъж, който прелива, да ходи на свобода. Добре поне че не всички стоят зад Елайда. Някои от Синята Аджа се събират някъде — все още не знам къде точно — и мисля, че и други са напуснали Кулата. Нинив каза, че прихванала съобщение, че всички Сестри са добре дошли да се завърнат в Кулата, очи и уши на Жълтите. Щом Сините и Жълтите са се махнали, сигурно има и други. А ако те се противопоставят на Елайда, може би ще подкрепят Ранд.

Моарейн тихо въздъхна.

— Нима очакваш да се радвам, че Кулата се е разцепила? Аз съм Айез Седай, Егвийн. Отдала съм живота си на Кулата дълго преди дори да заподозра, че Драконът ще се прероди, докато съм жива. Кулата е била крепост срещу Сянката в продължение на три хиляди години. Насочвала е владетели към мъдри решения, спирала е войни преди да са започвали, прекратявала е започнати вече войни. Това, че човечеството изобщо помни, че Тъмния чака да се измъкне на свобода, че ще настъпи Последната битка, се дължи единствено на Кулата. Кулата — цяла и единна. Бих могла почти да пожелая всяка сестра да се е заклела пред Елайда, каквото и да е сполетяло Сюан.

— А Ранд? — Егвийн го изговори също така спокойно, също толкова гладко. Пламъците бяха започнали малко да стоплят въздуха в шатрата, но Моарейн току-що бе добавила от собствения си хлад. — Преродения Дракон. Ти самата казваше, че той не може да се подготви за Тармон Гай-Дон, освен ако не бъде оставен на воля, както за да се научи, така и за да повлияе на света. Обединената Кула може да го плени въпреки всички айилци на Пустошта.

Моарейн се усмихна.

— Учиш се. Хладният разум винаги е по-добър от горещите слова. Но забравяш, че само тринадесет сестри, свързани помежду си, могат да заслонят един мъж от сайдин.

— Знам, че няма да се предадеш, Моарейн. Какво все пак смяташ да направиш?

— Смятам да се отнасям със света такъв, какъвто го виждам, и докато мога. Така поне Ранд ще бъде… по-лесен да го доближиш… след като повече не се опитвам да го отклоня от това, което иска. Предполагам, че би трябвало да се радвам, че не ме кара да му нося виното. Всъщност той се вслушва повечето пъти, макар да не показва какво мисли за това, което му казвам.

— Ще те оставя, за да му съобщя за Сюан и Кулата. — Така щеше да избегне някои неудобни въпроси; но пък с неговата многознайковщина Ранд сигурно щеше да иска да научи за Съновничеството повече, отколкото тя можеше да измисли. — Има и още нещо. Нинив е видяла Отстъпници в Тел-айеран-риод. Спомена ми всички, които още са живи, с изключение на Ашмодеан и Могедиен. Включително Ланфеар. Тя смята, че кроят нещо, може би заедно.

— Ланфеар — отрони след дълго мълчание Моарейн.

И двете знаеха, че Ланфеар бе посещавала Ранд в Тийр, а може би и в други моменти, за които той не беше им казвал. Никой не знаеше много за Отстъпниците — само фрагментчета от фрагменти бяха останали в Кулата, — но беше известно, че Ланфеар е била влюбена в Луз Терин Теламон. Те двете, както и Ранд, знаеха, че тя продължава да го обича.

— Ако имаме късмет — продължи Моарейн, — няма да ни се наложи да се безпокоим заради Ланфеар. Останалите, които Нинив е видяла, са друга работа. Двете с теб трябва да си отваряме очите на четири. Бих искала повече от Мъдрите да можеха да преливат. — Тя се засмя. — Но аз бих искала какво ли не, ако зависеше от мен — всички те да бяха се учили в Кулата, или да са вечно живи. Те в много отношения може да са силни, но в други са отчайващо немощни.

— С наблюдаването добре, но друго какво? Ако шестима Отстъпници му скочат наведнъж, той ще има нужда от всяка частица помощ, която можем да му дадем.

Моарейн се наведе и я докосна нежно по рамото, след което я погледна с обич.

— Не можем вечно да го държим за ръчичка, Егвийн. Той вече се е научил да ходи. Сега се учи да тича. Можем само да се надяваме, че ще се научи преди враговете му да го догонят. И, разбира се, да продължим да го съветваме. Да го напътстваме, когато можем. — Тя се изправи, протегна се и потисна прозявката си с длан. — Вече е късно, Егвийн. А очаквам, че Ранд ще поиска да вдигнем лагера много рано, дори изобщо да не е спал. Аз обаче бих искала малко да отдъхна преди отново да се озова на седлото.

Егвийн беше готова да си тръгне, но преди това имаше един въпрос.

— Моарейн, защо започна да изпълняваш всичко, което ти каже Ранд? Дори Нинив смята, че не е редно.

— Така ли смята тя? — промърмори Моарейн. — Все пак ще стане Айез Седай от нея, каквото и да й се иска. Защо ли? Защото си спомних как се контролира сайдар.

Егвийн кимна. За да контролираш сайдар, първо трябваше да му се покориш.

Едва когато се приближи тръпнеща до шатрата си, тя си даде сметка, че Моарейн беше разговаряла с нея през цялото време като с равна. Навярно беше по-близо до деня, в който щеше да може да избере своята Аджа, отколкото си мислеше.