Небесният огън

Глава 10Смокини и мишки

Елейн осъзна, че я носят нагоре по някакво стълбище, за раменете и глезените. Отвори очи. Можеше да вижда, но останалата част от тялото й все едно че принадлежеше на някой друг. Дори мигането й беше бавно. А мозъкът й сякаш бе натъпкан с гъши пух.

— Тя е будна, госпожо! — изпищя Люси и едва не изпусна краката й. — Гледа ме!

— Казах ти да не се тревожиш. — Гласът на госпожа Макура дойде някъде откъм главата й. — Тя не може да прелива, нито един мускул да помръдне не може, след този чай от корен на вилняк в нея. Случайно го открих, но ето че ми свърши добра работа.

Вярно беше. Елейн висеше между тях като парцалена кукла, задникът й се удряше в стъпалата, а да прелее беше все едно да се опита да побегне. Верния извор го усещаше, но да се опита да го прегърне беше все едно да вдигне игла върху огледало с вкочанени от студ пръсти. Обзе я паника и по бузата й потече сълза.

Навярно тези жени смятаха да я предадат на Белите плащове за екзекуция, но тя не можеше да се насили да повярва, че Белите плащове разполагат с жени, които слагат капани с надеждата някоя Айез Седай да се улови в тях. Оставаше да са Мраколюбки, при това почти със сигурност служещи на Черната Аджа, както и на Жълтата. Със сигурност щяха да я дадат в ръцете на Черната Аджа, освен ако Нинив не бе успяла да се измъкне. Но ако се беше измъкнала, значи самата тя не можеше да разчита на никой друг. А нито да се помръдне можеше, нито да прелее. Изведнъж осъзна, че й се иска да изкрещи, но единственото, което излезе от устата й, беше тънък гъгнив стон. Цялата й сила отиде, за да го заглуши.

Нинив знаеше всичко за билките, или поне така твърдеше; защо тогава не бе разпознала от какво е чаят? „Престани да ревеш!“ Тънкият, но твърд гласец в тила й много напомняше за гласа на Лини. „Прасето, квичащо под оградата, само привлича вълка, вместо да се опита да избяга.“ Така че тя се посвети на простата задача да прегърне сайдар. Досега беше проста, но сега беше все едно да се опита да докосне сайдин. Въпреки това продължи — беше единственото, което можеше да направи.

Госпожа Макура, впрочем, изобщо не изглеждаше притеснена. Веднага щом пуснаха Елейн върху едно тясно легло в малка тясна стаичка с един прозорец, тя отново подкара Люси навън, без дори да си направи труда да погледне през рамо. Главата на Елейн се беше отпуснала, така че тя можа да види само още едно разбъркано легло и висок бюфет с потъмнели месингови дръжки на чекмеджетата. Можеше да мърда очи, но преместването на главата беше извън силите й.

След няколко минути двете жени се върнаха запъхтени с Нинив и я метнаха на другото легло. Лицето й беше отпуснато и обляно в сълзи, но тъмните й очи… Гняв ги беше изпълнил, както и страх. Елейн се надяваше, че преобладава гневът. Нинив беше по-силна от нея, когато можеше да прелее. Навярно Нинив щеше да сполучи там, където тя се бе провалила, макар да се опитваше непрестанно. Сълзите трябваше да са от гнева й.

Госпожа Макура нареди на момичето да остане в стаята и отново бързо излезе, като този път се върна с поднос, който постави на бюфета. На него беше жълтата кана, една чаша, фуния и висок пясъчен часовник.

— Сега, Люси, ще излееш по две унции във всяка от тях веднага щом този пясъчен часовник се изпразни. Веднага щом се изпразни, запомни!

— Защо не им го дадем още сега, госпожо? — простена момичето. — Искам отново да заспят. Не ми харесва как ме гледат.

— Те ще заспят като мъртви, момиче, и така ще можем да ги вдигнем колкото да вървят, когато се наложи. Ще им насипя още в гърлата, когато дойде времето да ги изпратим. Ще получат главоболие и стомашни болки, но не повече, отколкото си заслужават.

— Но какво ще стане, ако успеят да прелеят, госпожо? Ако успеят? Вижте как ме гледат.

— Престани да дърдориш глупости, момиче — ободри я другата жена. — Ако можеха, смяташ ли, че вече нямаше да са го направили? Сега те са безпомощни като котенца в торба. И ще си останат такива, ако добре ги заредиш. А сега направи каквото ти казах, ясно ли ти е? Аз трябва да отида при стария Ави да му кажа да прати един от гълъбите си и да уредя още някои неща, но ще се върна веднага щом успея. Ти по-добре свари още една кана с корен от вилняк, просто за всеки случай. Ще мина през задния вход. Затвори дюкяна. Някой случайно може да влезе, а това не бива да се допуска.

Госпожа Макура се изниза. Люси ги зяпа известно време, без да спира да кърши ръце, после също излезе. Сумтенето й заглъхна някъде надолу по стълбите.

Елейн ясно видя капчиците по челото на Нинив. Надяваше се да са от усилие, а не от топлината. „Опитай се, Нинив.“ Тя самата се пресягаше към Верния извор, опипваше тромаво през вълнените валма, с които сякаш бяха натъпкали главата й, проваляше се, отново опитваше и се проваляше, и отново… „О, Светлина, помъчи се, Нинив! Помъчи се!“

Стъкленият пясъчен часовник изпълни очите й. Не можеше да види нищо друго. Пясъкът, който се изсипваше, всяка песъчинка отбелязваше поредния й провал. Последната песъчинка падна. Люси още я нямаше. Елейн се напрегна още повече — за да достигне Извора, за да се помръдне. След малко пръстите на лявата й ръка помръднаха. „Да!“ Още няколко минути и щеше да може да повдигне ръката си; само един пръст усилие и ръката падна безпомощно, но все пак се беше надигнала. С мъка успя да извърне главата си.

— Бори се — измърмори едва разбираемо Нинив. Нейните ръце се бяха впили плътно в завивката под тялото й. Изглежда, се мъчеше да се надигне и да седне. Дори главата си не можеше да надигне, но се мъчеше.

— Боря се — опита се да й отвърне Елейн; в собствените й уши гласът й прозвуча повече като ръмжене.

Най-сетне, бавно успя да надигне ръката си, колкото да може да я види и я задържа там. През цялото й тяло премина тръпка на триумф. „Бой се от нас, Люси. Задръж се в кухнята още малко и…“

Вратата се отвори с трясък и хлипове на безсилие я разтърсиха, когато вътре нахлу Люси. Беше толкова близо! Момичето хвърли един поглед към тях, ахна ужасено и се завтече към бюфета.

Елейн се помъчи да й окаже съпротива, но колкото и крехка да беше, Люси без усилие събори пърхащите й ръце и също толкова лесно натика фунията между зъбите й. Момичето се беше запъхтяло, все едно че бе тичало. Студен горчив чай изпълни устата на Елейн. Тя зяпна момичето в паника. Люси задържа устата й затворена и погали гърлото й с мрачна решителност, докато тя не преглътна. Докато мракът я обгръщаше, чу провлечените стонове откъм леглото на Нинив.

Когато отново отвори очи, Люси беше излязла и песъчинките отново се изсипваха в часовника. Черните очи на Нинив се бяха оцъклили, било от страх или от ярост, Елейн не беше сигурна. Не, Нинив нямаше да се предаде. Това беше едно от нещата, заради които тя й се възхищаваше. Можеха да сложат главата на Нинив на дръвника и тя пак нямаше да се предаде. „Нашите глави вече са на дръвника!“

Тази мисъл я засрами. Беше толкова по-слаба от Нинив! От нея се очакваше един ден да стане кралицата на Андор, а ето че сега й се искаше да завие от ужас. Не го направи, дори наум — упорито се върна към усилията си да принуди крайниците си да помръднат, да докосне сайдар. Как можеше изобщо да стане кралица, след като беше толкова слаба? Отново се пресегна към Извора. И пак. И пак. Надбягвайки се с песъчинките. Пак.

Люси не се появяваше. Много бавно Елейн успя да стигне до момента, в който отново можеше да повдигне ръката си. А после и главата си! Въпреки че тя веднага се килна и падна. Успя да чуе мърморещата си Нинив и дори можа да разбере повечето думи.

Вратата отново се отвори с трясък. Елейн надигна глава, за да погледне към нея отчаяно… и зяпна. В рамката й стоеше Том Мерилин, като същински герой от собствените си приказки. Едната му ръка стискаше здраво за врата почти припадналата Люси, а другата бе хванала нож, готов да полети. Елейн се засмя зарадвано — смехът излезе от гърлото й почти като грак.

Той грубо избута момичето в ъгъла.

— Ти оставаш тук, че иначе ще наточа този нож в кожата ти! — На две стъпки той се озова до Елейн и я погали по косата. На сбръчканото му лице бе изписана тревога. — Какво си им дала, момиченце? Кажи ми, или…

— Не тя — промърмори Нинив. — Друга. Излезе. Помогни ми да се вдигна. Да походя.

Том извъртя китката си и скри ножа някъде в ръкава си, изправи Нинив на крака и започна да я разхожда из стаичката. Тя се беше отпуснала на ръката му и едва се тътреше.

— Радвам се да чуя, че не тази изплашена малка писана ви е набутала в капана — каза той. — Ако се беше оказало така… — Той поклати глава. Несъмнено щеше да си помисли за тях не по-малко жалки неща, ако Нинив му кажеше истината. Самата Елейн определено не смяташе да го прави. — Спипах я, докато тичаше като побъркана по стълбите. Така се беше уплашила, че дори не ме чу зад себе си. Никак не ми харесва, че друга се е измъкнала оттук, без Джюйлин да я забележи. Възможно ли е да доведе и други?

— Не мисля, Том — изломоти Елейн. — Не би могла… да се издаде… пред много хора каква е. — След още една минута навярно щеше да може да седне на леглото. Сега гледаше право в Люси; момичето потръпна и се опита, ако може, да се промуши през стената. — Белите плащове… ще я хванат… толкова бързо, колкото биха хванали нас.

— Джюйлин? — промълви Нинив, изгледа ядно веселчуна и главата й се олюля. Но заговори без особено усилие. — Казах и на двама ви да останете при фургона.

Том издуха раздразнено мустаците си.

— Каза ни само да приберем покупките, за което нямаше нужда от двама мъже. Джюйлин ви последва и след като никой не се върна, аз тръгнах да потърся него. — Той отново изсумтя. — Него ако питате, и дузина мъже да имаше тук, щеше да влезе сам да ви потърси. Завързваше Кръшкач отзад. Аз използвах момента да нахълтам вътре. Смятам, че конят ще ни потрябва, за да ви измъкна оттук.

Елейн установи, че вече може да седне, но едно усилие да стане щеше отново да я свали без сила на леглото. Сайдар си оставаше все така недосегаем; главата й все така беше като възглавница, натъпкана с гъши пух. Нинив започваше да стои все по-стабилно, дори да повдига стъпалата си, но все още висеше на ръката на Том.

След още няколко минути се появи Джюйлин. Подбутваше пред себе си госпожа Макура с ножа.

— Излезе през една вратичка на оградата отзад. Помисли ме за крадец. Стори ми се, че ще е най-добре да я вкарам вътре.

Лицето на шивачката така пребледня, като ги видя, че очите й потъмняха още повече, и на всичкото отгоре като че ли бяха готови да изскочат. Тя заоблизва устни и заоглажда роклята си неспирно, като мяташе бързи погледи към ножа на Джюйлин, все едно че се чудеше дали няма да е все пак най-добре да побегне. Най-много обаче зяпаше Елейн и Нинив. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разреве или ще припадне.

— Остави я ей там — разпореди се Нинив и кимна към Люси, която се бе присвила в ъгъла. — И помогни на Елейн. За корен от вилняк не бях чувала, но изглежда, че ходенето помага ефектът да отмине. Повечето неща могат да се преодолеят с ходене.

Джюйлин посочи с ножа си към ъгъла и госпожа Макура изприпка натам и седна до Люси, като продължаваше боязливо да облизва устни.

— Аз… нямаше да… направя това… каквото направих… но получих заповеди. Трябва да разберете това. Имах заповеди.

Джюйлин нежно подкрепи Елейн да се изправи и й помогна да направи няколко крачки. Тя съжали, че не беше Том. Ръката на Джюйлин около кръста й се струваше твърде приятелска.

— Заповеди от кого? — изджавка Нинив. — На кого в Кулата докладваш?

На шивачката, изглежда, й прилоша, но тя упорито стисна устни.

— Ако не проговориш — каза й свъсено Нинив, — ще те оставя на Джюйлин. Той е тайренски хващач на крадци и знае как да измъква признания също като Разпитвачите на Белите плащове. Нали, Джюйлин?

— Малко въже да я вържа — отвърна той, ухилен така зловещо, че Елейн едва се сдържа да не се отдръпне от него — и малко парцали, за да й запуша устата, докато не стане готова да проговори, и малко мазнина за готвене и сол… — От кикота му кръвта на Елейн се смрази. — Ще проговори, къде ще ходи.

Госпожа Макура се беше вкочанила и го зяпаше с ококорени очи. Люси го гледаше така, сякаш се беше превърнал в тролок, осем стъпки висок и с рога на всичко отгоре.

— Добре — каза Нинив след малко. — Всичко, което ти трябва, ще го намериш в кухнята, Джюйлин. — Елейн премести слисания си поглед от нея към ловеца на крадци и обратно. Тя със сигурност не можеше да смята да… Не и Нинив!

— Наренвин Барда — изпъшка неочаквано шивачката. Думите се занастъпваха една друга, изливайки се от устата й. — Изпращах донесенията си до Наренвин Барда в един хан в Тар Валон, казва се „Край реката“. Ави Шендар ми осигурява гълъби. Той не знае до кого изпращам съобщенията, нито от кого получавам, а и не го интересува. Жена му е много отпаднала, болна е и… — Тя млъкна, потръпна и погледна с ужас Джюйлин.

Елейн познаваше Наренвин или поне я беше виждала в Кулата. Слаба дребна женица, която човек можеше и да не забележи, толкова кротка беше. А и добра също така — един ден седмично тя пускаше деца да водят домашните си любимци в Кулата, за да бъдат Церени. Едва ли беше най-подходящата жена за Черната Аджа. От друга страна, едно от имената от Черната Аджа беше Марилин Гемалфин — жена, която обичаше котки и се грижеше за безпризорни животинчета.

— Наренвин Барда — повтори мрачно Нинив. — Искам още имена, вътре или извън Кулата.

— Не… не знам други — отвърна боязливо госпожа Макура.

— Ще видим. От кога си станала Мраколюбка? От колко време служиш на Черната Аджа?

От устата на Люси изригна възмутен рев.

— Ние не сме Мраколюбки! — Тя бързо погледна госпожа Макура и инстинктивно се дръпна от нея. — Аз поне не съм! Аз вървя в Светлината! Кълна се!

Реакцията на другата жена беше не по-малко силна. Ако очите й доскоро бяха ококорени, сега се оцъклиха.

— Черната… Искате да кажете, че наистина съществува? Но Кулата винаги е отричала… Ами то, аз попитах за това Наренвин, в деня, в който ме избра да бъда очи и уши на Жълтите, и после цял ден ревах, докато изпълзя от кревата си. Аз не съм… Мраколюбка! Никога! Аз служа на Жълтата Аджа! На Жълтата!

Все още увиснала на кръста на Джюйлин, Елейн погледна объркано Нинив. Всяка Мраколюбка щеше да го отрече, разбира се, но в гласовете на тези жени се долавяха нотки на искреност. Гневът от това обвинение почти надмогваше страха им. Ако се съдеше по колебанието на Нинив, тя беше доловила същото.

— Като служите на Жълтите — отрони тя замислено, — защо ни упоихте?

— Заради нея — отвърна шивачката и кимна към Елейн. — Изпратиха ми описанието й преди месец, чак до начина, по който си вири брадичката, сякаш те гледа отгоре. Наренвин каза, че е възможно да използва името Елейн и дори да твърди, че е от благороден дом. — Дума по дума, гневът й от това, че я бяха нарекли Мраколюбка, като че ли набъбваше. — Ти може да си Жълта сестра, но тя не е никаква Айез Седай, само една избягала Посветена. Наренвин ми нареди да докладвам, ако се появи, както и дали с нея има някоя друга. И да ги забавя, ако мога. Дори да я заловя. И всяка друга, която е с нея. Как очакваха да заловя една Посветена, не знам — не мисля, че дори Наренвин знае за чая от вилняк — но така ми наредиха! Казаха, че трябва да рискувам дори да се издам, ако се наложи — тук, където за такова нещо могат на часа да ме убият! Млада жено, ти да знаеш само какво те чака, когато те хване Амирлин! Както и всички вас!

— Амирлин! — възкликна Елейн. — Тя пък какво общо има с всичко това?

— Заповедите бяха нейни. По заповед на Амирлинския трон, така се казваше. Съобщаваше се, че Амирлин лично се е разпоредила да използвам всякакви средства, само да не ви убивам. Хване ли ви Амирлин, ще съжалите, че още сте живи! — Рязкото й кимане беше изпълнено със свирепо задоволство.

— Не забравяй, че все още не сме в ръцете й — предупреди я сухо Нинив. — Напротив, ти си в нашите. — Погледът й обаче беше също толкова смаян, колкото този на Елейн. — Обяснено ли ти беше защо?

Напомнянето, че пленничката е тя, моментално изцеди краткия изблик на смелост от жената и тя безсилно се отпусна до Люси.

— Не. Понякога Наренвин обяснява причината, но не и този път.

— Смятахте ли да ни държите тук упоени, докато дойде за нас?

— Щях да ви изпратя с кола, облечени в стари дрипи. — Дори зрънце упорство не беше останало в гласа на жената. — Изпратих гълъб, за да съобщя на Наренвин, че сте тук и какво правя с вас. Терин Лугаи ми дължи голяма услуга и щях да му дам достатъчно вилняк, за да стигне чак до Тар Валон, ако Наренвин не изпрати сестри да ви срещнат преди това. Той знае, че сте болни и че чаят е единственото средство да ви опази живи, докато Айез Седай не ви поемат, за да ви Изцерят. Една жена трябва да е много предпазлива с Лечителството тук, в Амадиция — излекуваш ли твърде много хора или прекалено добре, и току-виж някой прошепнал: „Айез Седай“, след което къщата ти ще пламне преди още да си разбрала. Ако не и по-лошо. Терин знае да си държи езика за това, което…

Нинив накара Том да я примъкне по-близо, така че да може ла седне до шивачката.

— А съобщението? Истинското съобщение? Ти не си поставила сигнала само с надеждата, че можеш да ни примамиш.

— Истинското съобщение ви го казах — отвърна отегчено жената. — Не мислех, че то може да навреди. Аз самата не го разбирам и… моля ви… — Тя изведнъж захлипа. — Моля ви, не му позволявайте да използва солта! И двете ви молим! Не и солта! О, молим ви!

— Вържете ги — разпореди се отвратената Нинив. — А ние ще слезем долу, за да си поговорим. — Том и помогна да седне на ръба на по-близкото легло, след което набързо накъса ленти от чаршафа.

Елейн съжали, че не може да ходи достатъчно добре като Нинив и че все още има нужда от подкрепата на Джюйлин, докато се тътреше надолу по стълбите. Почувства леко жилване на ревност, като гледаше как Том е обгърнал с ръка кръста на Нинив. „Ти си едно глупаво момиченце“ — сгълча я гласът на Лини. „Аз съм пораснала жена“ — отвърна му тя с решимост, която едва ли щеше да си позволи пред старата си гледачка, дори сега. „Наистина обичам Ранд, но той е далече, а Том е умен, интелигентен и…“ Твърде много звучеше като извинение, дори за нея. Лини щеше да й отвърне със сумтене, означаващо, че смята да престане да търпи всякакви глупости.

— Джюйлин — попита тя колебливо, — какво смяташе да направиш със солта и мазнината? Без подробности — добави бързо тя. — Само най-общо.

Той я изгледа продължително.

— Не знам. Но и те не знаеха. Това е целият номер — умът им си е въобразил по-страшни неща, отколкото бих могъл да измисля аз. Виждал съм как корав мъж може да се прекърши, като наредя да ми донесат сандък със смокини и няколко мишки. Трябва да се внимава обаче. Някои ще си признаят всичко, вярно или невярно, само за да се спасят от това, което си представят. Не мисля обаче, че тези двете го направиха.

Тя също не го допускаше. Но не успя да потисне трепета си. „Какво ли наистина може да се направи със смокини и мишки?“ Надяваше се, че ще престане да се чуди преди да си е втълпила кошмари.

Когато стигнаха в кухнята, Нинив вече пристъпваше без никаква помощ и надничаше в разноцветните кутийки по бюфета. Елейн имаше нужда да приседне на един от столовете. Синята кутия пак беше на масата, както и една зелена кана, пълна с чай, но тя се стараеше да не поглежда към тях. Все още не можеше да прелива. Вече можеше да прегърне сайдар, но щом го стореше, той й се изплъзваше. Но вече беше сигурна, че Силата ще се върне у нея. Обратното беше ужасно дори да си го помисли и тя гледаше да не си го позволява.

— Том — каза Нинив, повдигайки капаците на различните кутийки и надничайки вътре. — Джюйлин. — Замълча, пое дълбоко дъх и все още без да поглежда двамата мъже, каза: — Благодаря ви. Вече започвам да разбирам защо Айез Седай си имат Стражници. Много ви благодаря.

Не всички Айез Седай имаха Стражници. Червените смятаха всички мъже за покварени заради това, което правеха мъжете, можещи да преливат, а някои не си правеха труда да си осигурят, било защото не напускаха Кулата, или не искаха да заменят загиналия си предишен Стражник. Зелените бяха единствената Аджа, които си позволяваха обвързване с повече от един Стражник. Елейн искаше да стане Зелена. Не по тази причина, разбира се, а защото Зелените наричаха себе си „Бойната Аджа“. Докато Кафявите търсеха изгубеното познание, а Сините се въвличаха в каузи, Зелените сестри се поддържаха в готовност за Последната битка, когато щяха да излязат, както в Тролокската война, за да се сразят с нови Властелини на мрака.

Двамата мъже се спогледаха с нескрито удивление. Те със сигурност бяха готови да изслушат поредната гневна тирада на Нинив. Самата Елейн беше почти също толкова смаяна. Нинив обичаше да й се помага точно толкова, колкото да се оказва в глупаво положение — и двете неща я караха да настръхва, бодлива като шипка, въпреки че естествено тя винаги твърдеше, че била самото въплъщение на кротост и благоразумие.

— Премъдра. — Нинив взе щипка прах от една от кутиите, подуши я и я близна с върха на езика си. — Или както ги наричат тук.

— Тук няма име за такива — каза Том. — Малко жени поддържат древния ви занаят тук, в Амадиция. Твърде опасно е. За повечето от тях това е само странично занимание.

Нинив измъкна кожена торба от най-долното чекмедже на бюфета и започна да приготвя малки вързопчета от някои от кутиите.

— А при кого ходят, когато някой се разболее? При знахари шарлатани?

— Да — каза Елейн. Винаги й беше приятно да покаже пред Том, че и тя знае някои неща за света. — В Амадиция билките се изучават от мъжете.

Нинив се навъси презрително.

— Че какво може да ти разбира един мъж от лечителство? Все едно да накараш някой налбант да ти ушие рокля.

Изведнъж Елейн осъзна, че се старае да мисли за всичко друго, но не и за това, което им беше казала госпожа Макура. „И да не мислиш за един трън, той няма да боде ходилото ти по-малко.“ Една от любимите мъдрости на Лини.

— Нинив, какво според теб означава онова съобщение? Че всички сестри били добре дошли да се върнат в Кулата? Звучи ми като пълна безсмислица. — Не точно това искаше да каже, но беше съвсем близо до същността.

— Кулата си има свои правила — каза Том. — Това, което правят Айез Седай, го правят по свои собствени основания, които често не са тези, които ти казват. Стига изобщо да ти обяснят. — Двамата с Джюйлин знаеха, че те са само Посветени, разбира се. Това донякъде обясняваше защо никой от двамата не се престараваше много в това, което им наредяха.

Вътрешната борба ясно се изписа на лицето на Нинив. Тя никак не обичаше да я прекъсват или други да отговарят вместо нея. Доста дългичък беше списъкът от неща, които Нинив никак не обичаше. Но беше изминала само минутка, откакто бе благодарила на Том; никак не беше лесно да се скараш и унизиш един човек, който току-що те е спасил да не те накълцат като зелка.

— Твърде малко работи в Кулата изглеждат смислени в повечето случаи — каза тя кисело. Елейн подозираше, че язвителността й е адресирана не по-малко към Том, отколкото към Кулата.

— Ти вярваш ли на това, което каза тя? — Елейн вдиша дълбоко. — Че Амирлин е заповядала да бъда хваната и върната с всички средства?

Нинив я изгледа бързо, с лека нотка на съчувствие.

— Не знам, Елейн.

— Тя казва истината. — Джюйлин обърна един от столовете и го възседна. — Предостатъчно крадци и убийци съм разпитвал, за да мога да отлича истината, когато я чуя. Известно време тя беше твърде изплашена, за да може да лъже, а през останалото — твърде ядосана.

— Вие двамата… — Нинив пое дълбоко дъх, хвърли торбата на масата и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да им попречи да й задърпат плитката. — Джюйлин вероятно е прав, Елейн.

— Но Амирлин знае какво правим. Нали тъкмо тя ни изпрати на тази задача.

Нинив изсумтя.

— От Сюан Санче мога да очаквам всичко. Много ми се ще да я видя натикана само за един час в някой ъгъл, без да може да прелива. Тогава ще я видим колко е корава.

— Но какво да правим при това положение? Аджите, изглежда, си имат очи и уши навсякъде. Както и самата Амирлин. По целия си път до Тар Валон можем да се натъкваме на жени, които ще се опитват да ни пускат разни неща в храната.

— Не и ако не приличаме на това, което очакват. — Нинив вдигна едно жълто бурканче от бюфета и го постави на масата до каната с чая. — Това тук е бял кокоши пипер. Помага против зъбобол, но също така ще ти направи косата черна като нощ. — Елейн неволно опипа пищните си червено-златисти къдрици — нейната коса, не на Нинив, можеше да се обзаложи за това! — но колкото и да не й харесваше, идеята беше добра. — Малко шиене в дюкяна, и вече няма да сме търговки, а две благородни дами, пътуващи със слугите си.

— На фургон, пълен с боя? — каза Джюйлин.

Сърдитият й поглед казваше, че благодарността й е свършила дотук.

— В двора на конюшня от другата страна на моста има карета. Мисля, че собственикът й ще ни я отстъпи. Ако се върнете при фургона преди някой да го е обрал… не знам какво ви е прихванало вас двамата, ей така да го оставите без охрана за всеки случаен нехранимайко! — ако все още е там, можете да вземете една от кесиите и…

Няколкото минувачи се облещиха, когато каретата на Ной Торвалд спря пред шивачницата на Ронде Макура, теглена от четворен впряг, и още един оседлан кон отзад. Ной беше загубил всичко, след като търговията с Тарабон се беше сринала, и сега едва си изкарваше прехраната покрай Теран Вдовицата. Никой досега не беше виждал кочияша — висок сбръчкан тип с дълги бели мустаци и студен властен поглед, нито слугата с коравото лице, с тарабонска шапка, който пъргаво скочи да отвори вратата на каретата. Блещенето премина в мърморене, когато от дюкяна излязоха две жени, прегърнали пред гърдите си вързопи. Едната беше облечена в зелена копринена рокля, а другата — в проста синя вълна, но и двете бяха покрили главите си, така че се виждаше само част от косата им. Двете жени се метнаха в каретата почти бежешком.

Двама от Чедата закрачиха наперено към тях, за да разберат кои са, но докато слугата все още се катереше на капрата, кочияшът изплющя с дългия камшик и извика нещо в смисъл да отворят път на една благородна дама. Името й се изгуби в шумотевицата, двете Чеда се хвърлиха настрани и каретата се понесе в галоп по пътя за Амадор.

Зяпачите си продължиха по пътя, говорейки помежду си. Загадъчна дама, очевидно със слугинята си, която беше направила покупки от Ронде Макура и по някаква причина бягаше от Чедата. Напоследък нищо особено не се случваше в Мардецин и това щеше да осигури тема за разговор за дни напред. Чедата на Светлината се заизтупваха, побеснели от гняв, но най-накрая решиха, че ако докладват за инцидента, ще се поставят в глупаво положение. Освен това капитанът не обичаше благородници. Най-вероятно щеше да ги изпрати да догонят каретата в тази жега, и то за какво? За нищо и никаква си арогантна млада издънка от този или онзи Дом. И после, ако не можеха да й предявят никакви обвинения — нещо много трудно с благородниците, — виновен щеше да се окаже не капитанът, а те самите. Надявайки се, че мълвата за унижението им няма да се пръсне, те изобщо не се сетиха да разпитат Ронде Макура.

Малко по-късно Терин Лугаи вкара колата си в двора зад дюкяна. Провизиите за дългото пътуване вече бяха натоварени под кръглото чергило. Ронде Макура го беше излекувала от една треска, отнела живота на двайсет и трима души миналата зима, но това, което всъщност го караше да поеме дългия път до мястото, където живееха вещиците, бяха свадливата му жена и досадната тъща. Ронде му беше казала, че някой може да го посрещне, макар и да не уточни кой, но той се надяваше все пак да стигне сам до Тар Валон.

Почука на вратата на кухнята шест пъти, преди да влезе, но намери вътре хора едва след като се изкачи по стълбището на горния кат. В спалнята отзад. Ронде и Люси лежаха проснати на леглата, здраво заспали посред бял ден и с всичките си дрехи, макар и поомачкани. Нито една от двете не се вдигна, след като ги разтърси. Това той не го разбра, нито защо един от чаршафите лежеше раздран на завързани на възли ивици на пода, нито защо в стаята имаше две кани за чай и само една паница, и какво търсеше фунията до възглавницата на Ронде. Но той винаги беше знаел, че на света има много неща, които не разбира. Докато се връщаше при колата си, той си помисли за провизиите, купени с парите на Ронде, помисли си и за жена си и за майката на жена си, и когато поведе коня, вече беше изпълнен с намерението да види как изглеждат Алтара или пък Муранди.

Така или иначе, мина доста време преди омаломощената Ронде Макура да се дотътри до къщата на Ави Шендар и да пусне гълъб с тънка костена тръбичка, привързана на едното му краче. Птицата се понесе на североизток, към Тар Валон. След миг размисъл Ронде приготви още едно копие от тясна ивица тънък пергамент и го завърза на птица от друг кафез. Тя пък се понесе на запад, защото жената бе обещала да праща дубликати на всичките си послания. В тези трудни времена, за да оцелее, една жена трябваше много да се старае в задълженията си. А и това нямаше да донесе вреда — не и донесенията, които изпращаше на Наренвин. Тя се зачуди дали вкусът на вилняка изобщо някога ще се махне от устата й и си помисли, че едва ли би имала нещо против, ако донесението причини не много, само мъничко неприятности на онази, която се нарече Нинив.

Ави както обикновено копаеше една леха в градината си, без да обръща внимание на заниманията на Ронде. И пак както обикновено, веднага след като тя си отиде, той си изми ръцете и влезе вътре. Под ивиците тя беше поставила по-голям лист пергамент, за да смекчи натиска на писеца. Той го вдигна срещу следобедните лъчи и успя да разчете какво е написала. Скоро и трето гълъбче излетя по пътя си, но в съвсем друга посока.