Небесният огън

Глава 51Вести в Кайриен

Тънка синя струйка димеше от лулата между зъбите на Ранд. Той се беше облегнал на каменния парапет на терасата и гледаше градината долу. Стелеха се удължени резки сенки и слънцето се снижаваше като червена топка в безоблачното небе. Десет дни в Кайриен, а сякаш едва сега за първи път бе останал в мир и покой, освен когато не спеше. Селанде стоеше до него, бледолика и килнала глава на една страна — гледаше него, а не градината. Косата й не беше така изкусно нагласена като на жена с по-висок ранг, но все пак прибавяше още половин стъпка към ръста й. Той се мъчеше да не я забелязва, но беше трудно да не забележиш жена, която толкова настойчиво притиска стегнатата си гръд в ръката ти. Съветът бе продължил твърде дълго и той беше пожелал да отдъхне. Разбра, че е сбъркал, още щом Селанде го последва.

— Знам едно уединено езерце — каза тя тихо, — където може да се избяга от тази топлина. Заслонено местенце, където никой няма да ни безпокои.

Музиката от арфата на Ашмодеан струеше сред ъгловатите арки зад тях. Лека мелодия, прохладна някак.

Ранд запуфтя малко по-енергично. Топлината. Изобщо не можеше да се сравни с Пустошта, но… Отдавна трябваше да е настъпила есента, но ето че късният следобед се усещаше като в разгара на лятото. Лято без дъждове. Мъже по ризи със загърнати ръкави разнасяха в градината ведра с вода, но повечето растения бяха пожълтели, линеещи от сушата. Такова време не можеше да е естествено. Знойното слънце му се надсмиваше. Моарейн беше съгласна с него, както и Ашмодеан, но никой от двамата не знаеше какво да се направи, нито как. Самаил. Самаил сигурно можеше да направи нещо.

— Хладна водица — сладко промърмори Селанде. — И само ти и аз. — Тя се сгуши още по-плътно до него, въпреки че той не разбра как е възможно.

Той се зачуди кога ли ще го връхлети следващата подигравка. Нямаше да избухне безразсъдно обаче, каквото и да стореше Самаил. Свършеше ли с плана си за Тийр, щеше да метне мълнията. Един съкрушаващ удар, да сложи край на Самаил и в същото време да прибере Иллиан в торбата си. С Иллиан, Тийр и Кайриен, плюс армията на Айил, достатъчно голяма, за да завладее всяка държава за седмици, той…

— Ти не обичаш ли да плуваш? Аз самата не плувам много добре, но ти, разбира се, ще ме научиш.

Ранд въздъхна. За миг съжали, че Авиенда не е тук. Не. Само това му липсваше сега, подутата от бой Селанде да се разтича с врясъци, разчорлена и със съдрани дрехи.

Присвил очи, той я изгледа отвисоко и заговори тихо, без да вади лулата от зъбите си.

— Мога да преливам. — Тя примигна и се дръпна малко назад, без мускулче да трепне по лицето й. Така и не разбираха защо споменава за това: за тях то беше нещо, което трябва да се замаже, да се отбягва, ако е възможно. — Казват, че някой ден ще полудея. Но все още не съм луд. Все още не. — Той се изсмя дълбоко, после млъкна рязко и лицето му се изпъна. — Да те науча да плуваш? Ще те задържа във водата със Силата. Сайдин е покварен, нали знаеш. Допирът на Тъмния. Ти обаче няма да го усетиш. Цялата ще те обгърне, но няма да усетиш нищо. — Нов кикот, малко хрипливо. Тъмните й очи се разшириха до крайност, устата й се изкриви в болезнена усмивка. — Но по-късно. Сега искам да остана сам, да помисля за… — Той се надвеси като да я целуне, а тя изписка и се смъкна в реверанс толкова бързо, че отначало му се стори, че припада.

Отстъпвайки заднишком и приклякайки на всяка крачка, тя заломоти за честта да му служи, как най-дълбокото й желание било само да му служи, с гласец на ръба на истерията, докато най-сетне не се блъсна в една от арките. Последно подвиване на омекналите й колене и тя се шмугна вътре.

Той отново се извърна към парапета. Жени ще плаши. Ако я беше помолил да го остави на мира, щеше да си измисли някакви оправдания, ако й заповядаше, щеше да го приеме като временна отсрочка, освен ако не й наредеше изобщо да не му се мярка пред очите, а и тогава… Сега поне може би щеше да плъзне мълвата. Трябваше да сдържа нервите си — напоследък все по-лесно им изпускаше юздите. Това, срещу което не можеше да направи нищо, бе сушата, проблемите, които никнеха като бурени, накъдето и да обърнеше очи. Още няколко мига насаме с лулата. Кой би се захванал да управлява държава, ако си има някоя много по-лека работа, като например да носиш вода със сито?

Отвъд градината, между двете стъпаловидни кули на Кралския дворец, се откриваше гледка към Кайриен, сумрачно осветен и загърнат в сенки, по-скоро властващ над хълмовете, отколкото стелещ се по насечения им релеф. Пурпурният му флаг с древния символ на Айез Седай висеше вяло над едната от двете кули, а дългото копие на знамето на Дракона — над другата. То се вееше на още дузина места из града, в това число над величавите недовършени кули точно пред него. В този случай никакви викове, нито заповеди бяха помогнали — нито тайренците, нито кайриенците можеха да повярват, че наистина желае да оставят само едно, а айилците бездруго изобщо не се интересуваха от знамена.

Дори оттук, в недрата на двореца, можеше да чуе предвечерния шум на града, претъпкан до пръсване. С бежанци от всяко кътче на страната, боящи се повече да се върнат по домовете си, отколкото че сред тях е Преродения Дракон. Стичащи се непрестанно търговци, продаващи това, което хората можеха да си позволят да купят, и купуващи онова, което хората не можеха да си позволят да задържат. Лордове и воини, стичащи се под неговия флаг или под нечии друг. Ловци на Рога, уверени, че той трябва да е някъде край него; дузина обитатели на Предвратието, ако не и стотина, бяха готови да го продадат на всеки. Огиерски каменоделци от стеддинг Цофу, дошли да разберат дали ще се намери работа за приказните им умения. Авантюристи, които сигурно допреди седмици се бяха подвизавали като обикновени разбойници, дошли да видят има ли нещо за отмъкване. По едно време дори се бяха появили стотина Бели плащове, макар да хукнаха в галоп веднага щом стана ясно, че обсадата е вдигната. Дали струпването на Бели плащове от Педрон Ниал го засягаше? Егвийн му намекваше за разни неща, но гледната й точка беше тази на Бялата кула, където и да се намираше тя сега. Гледната точка на Айез Седай не можеше да бъде негова.

Добре поне, че керваните с фургони, пълни със зърно, бяха започнали да пристигат от Тийр почти редовно. Изгладнелите хора можеха да се разбунтуват. Съжаляваше, че не може просто да се зарадва, че вече не са толкова гладни, но просто беше така и толкова. Разбойниците бяха намалели. И гражданската война все още не беше се подновила. Все още. Все добри вести. Трябваше да се увери, че нещата ще останат в това положение, преди да може да напусне. Сто неща го чакаха още за оправяне преди да може да тръгне срещу Самаил. Само Руарк и Баел бяха останали от вождовете, на които можеше искрено да се довери — онези, които бяха дошли с него от Руйдийн. Но ако в похода към Тийр не можеше да се разчита на другите четири клана, присъединили се накрая, можеше ли да разчита на тях, оставяйки ги в Кайриен? Индириан и останалите го бяха признали за Кар-а-карн, но го познаваха също толкова малко, колкото той тях. Писмото, което бе получил тази заран, можеше да създаде проблеми. Берелайн, Първата на Майен, се намираше едва на неколкостотин миля южно от града, тръгнала да се присъедини към него с малка войска; представа нямаше как е успяла да прекоси Тийр. Странно, но в писмото си тя го питаше дали Перин е с него. Несъмнено се беше уплашила, че Ранд може да забрави мъничката й държава, ако тя не му напомни. Сигурно щеше да е почти удоволствие да погледа как се счепква с кайриенците — последната от дългата поредица Първи, успели да попречат на Тийр да погълне страната им с помощта на Играта на Домове. Навярно ако тук й възложеше да отговаря за… Мейлан и другите тайренци щеше да отведе със себе си, когато му дойдеше времето. Ако изобщо дойдеше.

Всичко това с нищо не беше по-добро от другото, което го чакаше вътре. Той изтръска пепелта от лулата си и стъпка последните искри. Нямаше нужда да рискува с огън в градината — щеше да пламне като факел. Сушата. Неестественият климат. Усети се, че ръмжи тихо. Първо — да свърши това, по което можеше да направи нещо. Ранд с мъка свали гримасата от лицето си и влезе вътре.

Ашмодеан, облечен по-изящно и от най-префинения лорд, със стелещи се на вълни дантели около яката, подрънкваше нежна, утешителна мелодия. Другите седящи в стаята се занадигаха тежко от столовете си при появата на Ранд и отново насядаха след рязкото му махване с ръка. Мейлан, Ториан и Араком заемаха резбованите позлатени столове от едната страна на килима с тъмночервени и златни шарки, всеки с по един млад тайренски лорд зад себе си, точно срещу кайриенците от другата страна. Добрайн и Марингил също бяха с по един млад лорд зад гърба си — всички с обръснати над челото и напудрени глава като Добрайн. Селанде стоеше до рамото на Колавер и се разтрепера, когато Ранд я погледна.

Той овладя лицето си, напиращо да се сгърчи от неприязън, и закрачи по килима към своя стол. Столът сам по себе си беше достатъчна причина да се сдържа с усилие. Беше му подарен от Колавер и другите двама, решили, че отговаря на тайренския стил. Смятаха, че би трябвало да му харесва крещящата тайренска безвкусица — нали все пак той управляваше Тийр и беше пратил при тях тайренците. Придържаха го изваяни Дракони, лъснали в червено и златно. С едри рубини вместо очи. Безброй майстори сигурно бяха изкарали безсънни нощи след неговото идване, за да направят това нещо. Седнал на него, се чувстваше като глупак. Междувременно музиката на Ашмодеан се промени и сега звучеше някак величаво, като триумфален марш.

И все пак от тези тъмни кайриенски очи, гледащи го напрегнато, навяваше угриженост. Притеснение, отразяващо се и в тайренските погледи. Имаше го и преди да излезе навън. Може би в опита си да му се подмажат бяха направили грешка, за която едва сега си даваха сметка. Всички се бяха мъчили да забравят кой е той, престрували се бяха, че е само някакъв млад владетел, който ги е покорил, с когото могат да се справят и когато могат да манипулират. Но този стол — този трон — сега изтъкваше пред тях кой и какво наистина представлява той.

— Придвижват ли се войниците по график, лорд Добрайн? — Веднага щом отвори уста, арфата заглъхна и Ашмодеан се захвана да я почиства.

Сбръчканият мъж се усмихна мрачно.

— Да, милорд Дракон. — И само толкова. Ранд не хранеше илюзии, че Добрайн го харесва повече от останалите или че не би се опитал да си спечели предимства, ако може, но Добрайн всъщност изглеждаше готов да се придържа към клетвата, която беше положил. Цветните ивици по гърдите му се бяха износили от бронята, която често нахлузваше върху тях.

Марингил помръдна на стола си — тънък като бич и доста висок за кайриенец, с бяла коса, почти докосваща раменете му. Челото му не беше бръснато, а ивиците, стигащи почти до коленете му, лъщяха почти като нови.

— Имаме нужда от тези хора тук, милорд Дракон. — Ястребовите му очи примигнаха към позлатения трон и се съсредоточиха отново върху Ранд. — В страната все още е пълно с разбойници. — Той отново се помръдна, стараейки се да не поглежда към тайренците. Мейлан и другите двама се подсмихваха.

— Разпратил съм айилци да ловят разбойниците — каза Ранд. Наистина бяха получили нареждания да ометат всякакви банди по пътя си. И да не се отклоняват от пътя си, за да ги търсят. Дори айилците не можеха да се занимават с това и да се придвижват достатъчно бързо. — Преди три дни ме уведомиха, че Каменните кучета са избили близо двеста разбойници край Морелле. — Това се намираше недалече от най-южните територии, вадени от Кайриен в последно време, ка половината път до река Иралел. Не беше нужно да им разкрива, че тези айилци досега сигурно бяха стигнали вече до реката. Можеха да покрият дълги разстояния по-бързо от коне.

Марингил обаче заупорства и се намръщи обезпокоено.

— Има и друга причина. Половината ни земя на запад от Алгуеня е в ръцете на Андор. — Мъжът се поколеба. Всички знаеха, че Ранд е отраснал в Андор; поне дузина слухове го изкарваха син на една или друга андорска знатна фамилия, дори роден син на самата Мургейз, или изгонен, защото можел да прелива, или избягал сам, за да не го опитомят. Слабият мъж продължи, сякаш стъпваше с боси нозе и завързани очи между кинжали. — Засега Мургейз като че ли не посяга за повече, но и това, което е завладяла, трябва да бъде върнато. Нейните вестоносци дори провъзгласиха правото й над… — Той млъкна рязко. Никой от тях не знаеше какво смята да прави Ранд със Слънчевия трон. Може би го пазеше за Мургейз.

Ранд отново претегли на везните си тъмния поглед на Колавер. Днес тя не беше казала почти нищо. И нямаше да проговори повече, докато не разбереше защо лицето на Селанде е толкова пребледняло.

Изведнъж Ранд се почувства крайно отегчен — от шикалкавенето на благородниците, от всичките им маневри в Даес Дай-мар.

— За претенциите на Андор към Кайриен ще се вземат мерки, когато съм готов. Тези войници ще тръгнат за Тийр. А вие ще последвате добрия пример на върховния лорд Мейлан за подчинение и повече за това не искам да чувам. — Той рязко се извърна към тайренците. — Вашият пример наистина е добър, Мейлан, нали? Както и вашият, Араком? Ако тръгна утре, няма да намеря хиляда Бранители на Камъка на стан само на десет мили оттук, вместо да са пристигнали вече в Тийр преди два дни, нали така? Или две хиляди рицари от тайренски Домове?

С всяка следваща негова дума усмивчиците им гаснеха все повече. Тъмните очи на Мейлан грейнаха, а тясното лице на Араком пребледня — дали от страх, или от гняв, не можеше да се каже. Ториан започна да попива потта по буцестото си лице с копринената кърпа, измъкната от ръкава. Ранд властваше в Тийр и смяташе да не се отказва от властта си; забитият в Сърцето на Камъка Каландор го доказваше. Точно затова те не бяха възразили срещу решението му да изпрати кайриенските войници в Тийр. Смятаха да си откъснат нови владения, или защо не кралства тук, далече от неговата власт.

— Няма да намерите, милорд Дракон — най-сетне отвърна Мейлан. — Утре ще дойда с вас, за да се уверите.

Ранд не се съмняваше. При първа възможност лордът щеше да изпрати вестоносец и до утре войските им вече щяха да са далече, на път за Тийр. Това беше достатъчно. Засега.

— Е, с това приключвам. Свободни сте.

Няколко изненадани споглеждания, толкова бързо прикрити, че можеха да минат за плод на въображението му, и те започнаха да стават, кланяйки се или приклякайки в реверанс. Бяха очаквали повече. Една аудиенция с Преродения Дракон винаги беше дълга и твърде мъчителна за тях, след като ги притискаше здраво и ги подкарваше натам, накъдето искаше да тръгнат, било като им заявеше, че никой тайренец не може да владее земи в Кайриен, освен ако не се ожени в някой кайренски Дом, или отказвайки да разреши прогонването на жителите на Предвратието от града, или с настояването законите, които досега са се прилагали само за простолюдието, вече да се прилагат и спрямо знатното съсловие.

Очите му проследиха за миг Селанде. За последните десет дни тя не беше първата. Нито десетата, нито дори дванадесетата. Поне в началото се бяха опитали да го изкусят. Щом отхвърлеше някоя слаба, заместваше я по-закръглена, тъй както висока или тъмнокоса, поне за кайриенка, биваше замествана от ниска или светлокоса. Непрекъснато и трескаво се търсеше жената, която би го задоволила. Девите връщаха онези от тях, които се опитваха да се промъкнат в покоите му през нощта, твърдо, но по-нежно от начина, по който Авиенда се беше разправила с едната, която тя самата хвана. Авиенда явно възприемаше правата на собственост на Елейн над него с почти смъртна сериозност. Въпреки че с айилското си чувство за хумор, изглежда, намираше нещо много забавно в това да го изтезава. Веднъж той бе зърнал задоволството, изписано на лицето й, когато застена и скри лице, щом тя започна да се съблича за лягане. Така нейната смъртна сериозност щеше да събуди негодуванието му, ако не беше разбрал много скоро какво се крие зад този низ от хубави млади жени.

— Милейди Колавер.

Щом изрече името й, тя се закова на място, студеноока и спокойна под пищната кула от тъмни къдрици. Селанде нямаше никакъв избор освен да остане с нея, въпреки че очевидно изпитваше такава неохота да остане, каквато всички останали — да си тръгнат. Мейлан и Марингил най-сетне се изнизаха от стаята с поклони, като се взираха така напрегнато в Колавер и се мъчеха да отгатнат защо са я спрели, че не усетиха, че са застанали един до друг. Погледите им си приличаха съвършено — тъмни и хищнически.

Облицованата с тъмна кожа врата се затвори.

— Селанде е много симпатична млада жена — каза Ранд. — Но някои предпочитат компанията на по-зряла… по-веща… жена. Ще вечеряте насаме с мен тази вечер, точно когато удари седем. За мен ще бъде удоволствие. — Той й махна с ръка да си тръгне, преди да успее да отговори нещо, ако изобщо имаше какво. Лицето й остана невъзмутимо, но реверансът й бе малко колеблив. Селанде изглеждаше направо слисана. И безкрайно облекчена.

Щом вратата отново се затвори, този път след двете жени, Ранд отметна глава и се разсмя. Дрезгав сардоничен смях. Толкова се беше уморил от Играта на Домове, че вече я играеше, без да се замисля. Отвращаваше се от себе си, че е изплашил една жена, след което изплаши друга. Предостатъчна причина да се разсмее. Колавер стоеше зад тази поредица от млади жени, които се хвърляха в прегръдките му. Ако намереше партньорка в леглото за лорд Дракона, млада жена, чиито конци да може да дърпа, Колавер щеше да оплете здраво самия Ранд в конците си. Но се стремеше да напъха в леглото или ако може, дори да омъжи за Преродения Дракон друга жена. Сега щеше здраво да се поти в оставащите до седем вечерта часове. Сигурно съзнаваше, че е привлекателна, макар и не красива, и след като той беше отхвърлил всички млади жени, които му беше пращала, може би наистина беше защото той желае някоя с петнадесет години по-възрастна. И щеше да е сигурна, че няма да може да каже „не“ на мъжа, който държеше Кайриен в юмрука си. До вечерта щеше да стане много по-отзивчива и да престане с тази идиотщина. Авиенда най-вероятно щеше да среже гърлото на всяка жена, която би намерила в леглото му; освен това той нямаше никакво време за губене с тези лесно плашещи се патки, въобразяващи си, че се принасят в жертва за Кайриен и Колавер. Твърде много проблеми го чакаха за разрешаване, а времето бе малко.

„Светлина, ами ако Колавер реши, че си струва жертвата?“ Като нищо. Тя бе достатъчно хладнокръвна за такова нещо. „Тогава ще трябва да се погрижа кръвта й да се смрази от страх.“ Нямаше да е никак трудно. Усещаше сайдин като нещо на ръба на полезрението си. Усещаше покварата му. Понякога му се струваше, че това, което усеща, е същата тази поквара вътре в себе си, утайката на сайдин.

По едно време се усети, че гледа гневно Ашмодеан. Мъжът на свой ред сякаш го изучаваше с поглед, с невъзмутимо лице. Музиката отново се сипеше, като ромон на вода по камъни, успокоителна. Значи трябваше да го успокояват, така ли?

Вратата се разтвори без чукане и пропусна Моарейн, Егвийн и Авиенда наведнъж, айилското облекло на двете по-млади жени — обкръжило бледосиньото на Айез Седай. За всеки друг, дори за Руарк или някой от другите вождове, все още останали в града, или за делегация на Мъдрите, щеше да влезе Дева, за да обяви пристигането им. Тези трите Девите ги пускаха дори в момента да се къпеше. Егвийн погледна към „Натаил“, направи гримаса и мелодията стана по-тиха и малко по-сложна, танц може би, след което затихна като въздишка на утринен ветрец. Крива усмивка, насочена към арфата, се бе изписала на устните на мъжа.

— Изненадан съм да те видя, Егвийн — каза Ранд, седнал на стола си и преметнал крак на облегалката. — Какво значи това… шести ден вече ме отбягваш? Още ли добри вести ми носите? Да не би Масема да е разпердушинил Амадор в моя чест? Или тези Айез Седай, за които твърдиш, че ме подкрепят, са се оказали Черна Аджа? Както забелязваш, не питам кои са те, нито къде са. Нито дори как си разбрала за тях. Не те моля да ми разкриваш тайни на Айез Седай или тайни на Мъдрите, или каквото са там. Подхвърли ми само трохите, които смяташ да ми пуснеш като милостиня, и после ме остави да си блъскам главата дали онова, което не си благоволила да споделиш с мен, няма да ме намушка посред нощ.

Тя го изгледа спокойно.

— Знаеш това, което трябва да знаеш. И няма да ти кажа това, което няма нужда да знаеш. — Същото му го беше заявила преди шест дни. Беше станала точно толкова Айез Седай, колкото и Моарейн, въпреки че едната носеше айилско облекло, а другата — светлосиня коприна.

У Авиенда обаче липсваше каквото и да било спокойствие. Тя пристъпи и застана плътно до Егвийн с грейнали зелени очи, твърди като желязо. Той почти се изненада, че и Моарейн не пристъпи до тях, та да го загледат и трите гневно. Нейната клетва за подчинение, както се оказа, й беше оставила поразително голямо пространство за маневриране, и трите се бяха сближили още повече след последния му спор с Егвийн. Не че беше кой знае какъв спор — не можеш да спориш с жена, която те гледа студено, никога не ти повишава тон и след като откаже да ти отговори, дори отказва и да чуе повече въпроса ти.

— Какво искате? — попита той.

— Тези пристигнаха за теб в последния час — каза Моарейн и му подаде две сгънати писма. Гласът й бе в пълно съзвучие с подетата от Ашмодеан мелодия — като звън на камбанки.

Ранд се надигна да ги поеме, обзет от подозрение.

— Щом са за мен, как са попаднали в ръцете ти? — Едното беше адресирано до „Ранд ал-Тор“ с изряден ъгловат почерк, а другото — „До Лорд Дракон Преродений“, с по-закръглен, но също толкова изряден почерк. Печатите бяха неразчупени. Когато ги погледна отново, той примигна. Двата печата, изглежда, бяха от един и същ восък и единият носеше отпечатката на Пламъка на Тар Валон, а другият — кула, извисяваща се над очертанията на острова на Тар Валон.

— Навярно заради мястото, откъдето идват — отвърна Моарейн, — и заради подателите. — Не беше обяснение, но нямаше да каже повече, освен ако той не настоеше. Дори тогава щеше да му се наложи да вади думите й с ченгел. Тя си спазваше клетвата, но по свой начин. — Няма отровни игли в печатите. Нито заплетени около тях клопки.

Той се спря за миг, опрял палец в Пламъка на Тар Валон — не беше се сещал нито за едното, нито за другото — след което го счупи. Още един Пламък личеше в червения восък до подписа — Елайда до Аврини а-Ройхан, надраскано набързо над титлите й. Останалото беше изписано с ъгловатия старателен почерк.

— Тя дори не ме моли — отрони той кисело. Твърде добре си спомняше Елайда от единствената им среща. Толкова твърда жена, че пред нея Моарейн щеше да изглежда като котенце. „Почести и уважение“, които заслужавал. Беше готов да се обзаложи, че ескортът от Айез Седай най-случайно щеше да наброява тринадесет.

Той върна писмото на Елайда на Моарейн и отвори другото. Страницата беше изпълнена със същия почерк, с който беше адресирано.

Той го препрочете, примигвайки, след което го връчи на Моарейн. Тя бегло обходи страницата с очи и го подаде на Егвийн, която беше свела глава над другото писмо с Авиенда. Може би Моарейн вече знаеше какво съдържаха?

— Добре че ми даде клетвата си — каза той. — Както се държеше преди, криейки всичко, сигурно щях да съм готов да те заподозра. Хубаво е, че сега си по-открита. — Тя не реагира. — Какви изводи правиш от това?

— Изглежда е разбрала колко си вирнал нос — тихо промълви Егвийн, след което поклати глава и каза малко по-високо: — Това изобщо не е в стила на Алвиарин.

— Почеркът е неин — отвърна Моарейн. — А ти какви изводи правиш, Ранд?

— Смятам, че в Кулата има разцепление, независимо дали Елайда знае за това, или не. Доколкото разбирам, една Айез Седай не може да напише лъжа по-лесно, отколкото да я изговори, нали? — Не я изчака да кимне. — Ако езикът на Алвиарин не беше толкова цветист, щях да допусна, че двете действат заедно, за да ме привлекат. Не виждам Елайда да мисли и половината от това, което Алвиарин е написала, и не виждам как би я задържала за Пазителка, ако знаеше, че е могла да го напише.

— Ти няма да направиш това — заяви Авиенда и смачка писмото на Елайда в шепата си. Не беше въпрос.

— Не съм глупак.

— Понякога не си — отвърна тя през зъби и още повече влоши нещата, като погледна Егвийн въпросително. Тя се замисли за миг и сви рамене.

— А нещо друго виждаш ли? — попита Моарейн.

— Виждам, че тук има шпиони на Бялата кула — отвърна й той сухо. — Те знаят, че държа града. — Поне два-три дни след битката Шайдо щяха да са спрели всичко, освен гълъб, да отиде на север. Дори един конник, който знае къде може да сменя конете, нещо твърде несигурно между Кайриен и Тар Валон, нямаше да стигне навреме в Кулата, за да могат тези писма да пристигнат днес по обратния път.

Моарейн се усмихна.

— Бързо се учиш. Справяш се добре. — Още малко и щеше да изпадне в умиление. — Какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Нищо друго, освен да се погрижа „ескортът“ на Елайда да не се приближи на повече от миля от мен. — Тринадесет от най-слабите Айез Седай можеха да го надвият, ако се свържеха, а той не смяташе, че Елайда ще му прати най-слабите. — Както и да се погрижа Кулата да научава какво правя едва след като го направя. Нищо повече, докато не науча повече. Възможно ли е Алвиарин да е една от твоите загадъчни приятелки, Егвийн?

Тя се поколеба и той внезапно се зачуди дали е споделила с Моарейн повече неща, отколкото с него? Тайни на Айез Седай ли пазеше тя, или на Мъдрите? Най-сетне тя отговори кратко:

— Не знам.

На вратата се потропа и Сомара пъхна сламенорусата си глава в стаята.

— Дошъл е Мат Каутон, Кар-а-карн. Казва, че ти си го извикал.

Преди цели четири часа, веднага щом научи, че Мат се е върнал в града. Какво ли извинение щеше да измисли този път? Време беше да се сложи край на всякакви извинения.

— Останете — каза той на жените. Мъдрите притесняваха Мат не по-малко от Айез Седай, но тези трите направо щяха да го изкарат от равновесие. Изобщо не се поколеба да ги използва. Нали и Мат щеше да използва. — Доведи го, Сомара.

Мат нахлу в стаята ухилен, сякаш се намираше в гостилница. Зеленото му палто висеше на раменете широко разтворено, а ризата му беше наполовина развързана, разкривайки медальона с лисичата глава, висящ на потната му гръд, но въпреки жегата тъмният копринен шал беше увил шията му, за да скрие белега от бесило.

— Извинявай, че се забавих толкова. Намериха се едни кайриенци, конто си въобразяваха, че могат да играят на карти. Той не знае ли нещо по-живичко? — попита Мат и кимна с глава към Ашмодеан.

— Чувам — каза Ранд, — че всеки младеж, който може да държи меч в ръце, напира да се запише в „Бандата на Червената ръка“. Талманес и Нейлсийн трябва да ги удържат и връщат на тумби. А Дерид е удвоил броя на пешаците си.

Мат се спря и се отпусна в стола, използван преди малко от Араком.

— Вярно е. Доста млади… приятелчета искат да стават герои.

— „Бандата на Червената ръка“ — промърмори Моарейн. — Шен ан Калхар. Наистина, легендарна чета герои, макар че мъжете в нея трябва да са се сменяли много пъти в една война, продължила над триста години. Разказва се, че те последни загинали под сганта на тролоците, защитавайки самия Емон, когато загинала Манедерен. Според легендата на мястото, където паднали, бликнал извор, в памет на тяхната гибел, но според мен изворът вече е бил там.

— Така и нямаше да го знам. — Мат докосна медальона с лисичата глава и гласът му стана по-уверен. — Някакъв си глупак намери това име отнякъде и всички започнаха да го използват.

Моарейн погледна пренебрежително медальона. Синьото камъче, висящо на челото й, като че ли улови светлината и засия.

— Ти си много смел, както изглежда, Мат. — Изрече го равно и последвалата тишина изопна лицето й. — Мно-о-го смел — продължи тя, — да поведеш Шен ан Калхар през Алгуеня и на юг срещу андорците. Дори още по-смел, защото според слуховете ти лично си разузнал пътя, а Талманес и Нейлсийн трябвало здраво да яздят, за да не изостанат. — Егвийн силно изсумтя за фон. — Едва ли е особено мъдро за един млад лорд, водещ хората си.

Мат изкриви устни.

— Не съм лорд. Чак толкова не съм паднал.

— Но си мно-о-го смел — каза Моарейн, сякаш изобщо не беше проговарял. — Подпалени андорски обози, унищожени предни постове. И три битки, Три битки, и три победи. С незначителни загуби от твоите хора, въпреки че са ви превъзхождали. — Тя опипа скъсаното по рамото на палтото му и той се смъкна, колкото столът можеше да му позволи. — Ти ли биваш привличан в центъра на битките, или те са привличани от теб? Почти съм изненадана, че се върна. Според разказите, ако беше останал, вече да си изтласкал андорците отвъд Еринин.

— Много смешно — озъби се Мат. — Ако имаш да казваш нещо, просто го кажи. Можеш да си играеш на котка колкото си искаш, но аз няма да съм мишката. — За миг очите му пробягаха към Егвийн и Авиенда, които го гледаха, скръстили ръце, и той отново опипа сребърния медальон. Медальонът беше попречил преливането на една жена да го докосне. Дали щеше да попречи и на трите?

Ранд само гледаше. Гледаше как приятелят му ще омекне, за да извае от него онова, от което имаше нужда. „Останало ли е у мен нещо друго освен нуждата?“ Мисълта беше бърза, споходи го и си отиде. Щеше да направи каквото трябва.

Когато Айез Седай заговори, почти като ехо, думите пареха като слана в утрото на ранна пролет.

— Всички правим това, което трябва, по волята на Шарката. За някои остава по-малко свобода, отколкото за други. Все едно дали избираме, или сме избрани. Което трябва да бъде, ще бъде.

Мат изобщо не изглеждаше омекнал. Настръхнал — да, а също така много ядосан, но не и омекнал. Като котарак, притиснат от три песа в ъгъла. Котарак, който обаче не смята да се предаде току-така. Сякаш бе забравил, че има някой друг в стаята, освен него самия и трите жени.

— Все трябва да бутате човек натам, където вие искате да тръгне, нали? Да го сритате, ако не ще да го водят за носа, нали? Кръв и проклета пепел! Не ме гледай така, Егвийн, ще говоря така, както искам! Да ме изгори дано! Оставаше само и Нинив да е тук и да си задърпа плитката, докато си я отскубне, и Елейн, да ме гледа изпод носа си. Е, радвам се, че я няма, за да чуе вестта, но дори и Нинив да беше с вас, няма да се оставя да ме…

— Каква вест? — рязко попита Ранд. — Вест, която Елейн не бива да чуе?

Мат вдигна очи към Моарейн.

— Искаш да кажеш, че има нещо, което не си успяла да изровиш?

— Каква е вестта, Мат? — настоя Ранд.

— Мургейз е мъртва.

Егвийн ахна и плесна с ръце. Моарейн зашепна нещо като молитва. Пръстите на Ашмодеан замръзнаха върху струните.

Ранд се почувства все едно че му бяха изтръгнали корема. „Елейн, прости ми.“ И някакво бледо, изкривено ехо. „Илиена, прости ми.“

— Сигурен ли си?

— Сигурен, колкото мога да съм, без да съм видял тялото. Изглежда, Гебрил се е провъзгласил за крал на Андор. Както и на Кайриен, впрочем. Уж Мургейз го направила. Нещо от сорта, че времената изисквали силна мъжка ръка, сякаш може някой да има по-силна ръка от самата Мургейз. Само че ония андорци на юг чули разни слухове, че никой не я е виждал от седмици. Не били само слухове. Ти кажи какво друго може да означава. Андор никога не е имал крал, но ето че сега има, а кралицата е изчезнала. Гебрил е този, който иска да убие Елейн. Опитах се да й го кажа, но нали я знаеш, тя винаги знае повече от един мърляв селяк. Не мисля, че този тип би се поколебал и миг преди да среже гърлото на една кралица.

Ранд усети, че е седнал на един от столовете срещу Мат, макар да не помнеше кога се е преместил. Авиенда го докосна по рамото. Тревога бе стегнала очите й.

— Нищо ми няма — каза и той грубо. — Няма нужда да викаш Сомара. — Лицето й се изчерви, но той едва го забеляза.

Елейн никога нямаше да може да му го прости. Той беше знаел, че Рахвин — Гебрил — държи Мургейз пленничка, но го беше пренебрегнал, защото Отстъпниците може би очакваха да й се притече на помощ. А той беше поел по свой път, предприемайки неща, които те не очакват. И стигна дотам да гони Куладин, вместо да направи каквото бе намислил. Беше знаел, но беше съсредоточил цялото си внимание върху Самаил. Защото този мъж го дразнеше с подигравките си. Мургейз можеше да почака, докато смаже клопката на Самаил и самия Самаил с нея. А ето че Мургейз бе мъртва. Майката на Елейн беше мъртва. Елейн щеше да го прокълне и на смъртното му ложе.

— Едно ще ти кажа — продължаваше Мат. — Тук има много от хората на кралицата. Не са сигурни дали им се иска да се бият за един крал. Ти намери Елейн. Половината от тях ще се стекат при теб, за да поставят нея на…

— Млъкни! — изрева Ранд. Толкова силно се беше разтреперил от гняв, че Егвийн отстъпи назад и дори Моарейн го изгледа предпазливо. Ръката на Авиенда го стисна за рамото, но той се изправи и я отблъсна. Мургейз бе мъртва, защото той не бе направил нищо. Все едно собствената му ръка бе държала ножа, а не Рахвин. Елейн. — Тя ще бъде отмъстена. Рахвин, Мат. Не Гебрил. Рахвин. Друго да не направя, в петите си ще го просна!

— О, кръв и проклета пепел! — изпъшка Мат.

— Това е лудост. — Егвийн трепна, осъзнала какво е казала, но гласът й остана все така твърд и спокоен. — Ръцете ти все още са заети с Кайриен, да не говорим за Шайдо на север и каквото там си замислил с Тийр. Нова война ли смяташ да започнеш, с още две в чинията ти и една опустошена земя зад гърба ти?

— Не война. Аз. Мога да се озова в Кемлин за час. За наказателна акция… нали така, Мат?… Наказателна акция, не война. Ще изтръгна сърцето на Рахвин. — Гласът му беше като чук. Киселина сякаш изпълни жилите му. — Готов съм дори да съжаля, че ги няма тринадесетте сестри на Елайда, та да го смачкат и изправят на съд. Да го осъдят и обесят за убийство. Това би означавало справедливост. Но той ще трябва да умре така, като го убия.

— Утре — каза тихо Моарейн.

Ранд я изгледа гневно. Но беше права. Утре щеше да е по-добре. Една нощ, за да охлади яростта си. Трябваше да е спокоен, когато се изправи пред Рахвин. Сега му се искаше да сграбчи сайдин и да го размаха, събаряйки всичко. Музиката на Ашмодеан отново се беше променила — в мелодия, която уличните музиканти из града бяха свирили по време на гражданската война. Човек все още можеше да я чуе, когато минеше някой кайриенски благородник. „Глупакът, който си помислил, че е крал“.

— Марш навън, Натаил. Марш навън!

Ашмодеан се изправи спокойно, с поклон, но лицето му бе пребледняло като сняг и той прекоси стаята бързо, сякаш не беше сигурен какво може да му донесе една секунда забавяне. Винаги се беше държал подигравателно, но този път прекали. Когато отвори вратата, Ранд заговори отново:

— Ще те видя довечера. Жив или мъртъв.

Този път поклонът на Ашмодеан не беше толкова изящен.

— Както заповяда лорд Дракона — отвърна той дрезгаво и бързо дръпна вратата след себе си.

Трите жени обърнаха безизразни лица към Ранд, без да мигнат.

— Останалите също. — Мат буквално се хвърли към вратата. — Ти не. Имам да ти кажа още неща.

Мат се закова на място, въздъхна и заопипва медальона си.

— Може да нямаш тринадесет Айез Седай — каза Авиенда, — но имаш две. И мен. Аз може да не знам колкото Моарейн Седай, но съм силна като Егвийн и танцът не ми е чужд. — Имаше предвид танца с копията, както айилците наричаха битката.

— Рахвин е мой — отвърна й той тихо. Навярно Елейн щеше да може да му прости малко, ако поне отмъстеше за майка й. Може би не, но поне сам щеше да може да си прости. Малко.

— Черта ли ще му драснеш на земята, да я престъпи? — попита Егвийн. — Или тресчица ще си сложиш на рамото, да я събори? Случайно да си помислил, че Рахвин може и да не е сам, щом се е провъзгласил за крал на Андор? Голяма полза, като отидеш и някой от стражите му те промуши със стрела в сърцето.

Спомняше си, че някога му се искаше да не му вика, но щеше да е по-лесно.

— Нима смяташ, че съм се канил да отида сам? — Всъщност така си беше: не бе и помислил за някой, който да пази тила му, макар сега да чу в главата си лек шепот: „Той обича да удря отзад или по фланговете ти.“ Трудно му беше изобщо да мисли ясно. Гневът му сякаш беше заживял свой собствен живот, подхранвайки пламъците, които го държаха кипнал. — Но не и вие. Това е опасно. Моарейн може да дойде, ако пожелае.

Егвийн и Авиенда не се погледнаха, но заедно закрачиха напред и спряха толкова близо, че Авиенда трябваше да вирне глава, за да може да го погледне.

— Значи Моарейн може да дойде, ако желае? — каза Егвийн.

Ако нейният поглед беше гладък лед, то този на Авиенда бе като разтопен камък.

— Но за нас е твърде опасно?

— Ти да не си станал баща ми? Да не би да се казваш случайно Бран ал-Вийр?

— Ако имаш три копия, ще оставиш ли двете настрана само защото са нови?

— Не искам да ви подлагам на риск — отвърна той вкочанено.

Егвийн вдигна вежди.

— О?

И нищо повече.

— Аз не съм ти гай-шайн! — озъби се Авиенда. — Не ти ще решаваш какви рискове да поемам, Ранд ал-Тор. Никога. Запомни го.

Можеше да… Какво? Да ги увие със сайдин и да ги остави? Да ги заслони все още не можеше. Така че и те можеха здраво да го оплетат. Страхотна бъркотия, и само защото бяха решили да се инатят.

— Помислил си за охрана — каза Моарейн, — но какво ще стане, ако се окаже, че с Рахвин са Семирага или Грендал? Или Ланфеар? Те двете биха могли да надвият един от тях, но би ли могъл сам да се изправиш срещу нея и Рахвин?

Имаше нещо особено в гласа й, когато спомена името на Ланфеар. Дали не се боеше, че ако Ланфеар се окаже там, той най-сетне може да се съюзи с нея? Какво щеше да стори наистина, ако беше там? Какво можеше да направи?

— Могат да дойдат — процеди той през зъби. — Сега най-после ще си отидете ли?

— Както заповядаш — отвърна Моарейн, но не се разбързаха особено. Егвийн и Авиенда демонстративно заоправяха поли и шалове преди да тръгнат към вратата. Благородниците можеха и да тичат презглава, щом им кажеше. Но те — никога.

— Не се опита да ме разубеждаваш — каза той внезапно.

Каза го за Моарейн, но първа заговори Егвийн, макар и обърната към Авиенда, с усмивка.

— Да спреш един мъж от това, което му се е дощяло да направи, е все едно да измъкнеш лъжицата със сладко от ръцете на дете. Понякога се налага да го направиш, но понякога просто не си струва главоболието. — Авиенда кимна.

— Колелото тъче така, както само пожелае — бе отговорът на Моарейн. — Застанала на прага, тя беше Айез Седай повече от всякога — без възраст, с тъмни очи, готови да го погълнат, дребничка и крехка, и въпреки това толкова царствена, че можеше да властва над орда от кралици, дори и една искрица да не можеше да прелее. Синьото камъче на челото й отново бе уловило светлината. — Ти ще се справиш добре, Ранд.

Той дълго гледа вратата след като се затвори зад тях.

Скърцането на ботуши му напомни за присъствието на Мат. Мат се опитваше да се промъкне към вратата — стъпваше бавно, за да не го усетят.

— Искам да поговоря с теб, Мат.

Мат направи кисела гримаса, докосна лисичата глава като талисман и се извърна към Ранд.

— Ако мислиш, че ще си сложа главата на дръвника само защото тези глупави жени го направиха, забрави го веднага. Не съм никакъв проклет герой и не желая да бъда такъв. Мургейз беше симпатична жена — винаги съм я харесвал, доколкото можеш да харесваш една кралица — но Рахвин си е Рахвин, да те изгори дано, и аз…

— Млъкни и ме чуй. Трябва да престанеш да бягаш.

— Да ме изгори дано, ако престана! Тази игра не съм я избрал аз и няма да…

— Казах, млъкни! — Ранд натисна с пръст лисичата глава в гърдите на Мат. — Знам откъде получи това. И аз бях там, забрави ли? Аз срязах въжето, на което висеше. Не знам какво точно са ти натикали в главата, но каквото и да е то, имам нужда от него. Вождовете на кланове разбират от война, но и ти разбираш от нея по някакъв начин, при това може би повече. Имам нужда от това! Тъй че ето какво ще направиш ти, заедно с твоята Банда на Червената ръка…

— Утре внимавайте — каза Моарейн.

Егвийн се спря пред вратата на стаята си.

— Разбира се, че ще внимаваме. — Стомахът й правеше задни салта, но тя успя да задържи гласа си спокоен. — Знаем колко опасно ще е да се изправим срещу един Отстъпник. — Авиенда гледаше така, все едно си говореха какво ще има за вечеря. Но пък и тя никога от нищо не се боеше.

— Знаете значи — измърмори Моарейн. — Все едно, много внимавайте, независимо дали си мислите, че някой Отстъпник е наблизо, или не. Ранд в бъдеще ще има нужда и от двете ви. Добре се справяте с нрава му… Макар че според мен методите ви са малко необичайни. Той ще има нужда от хора, които няма да се отдръпнат ужасени от изблиците му на ярост и които ще му казват това, което трябва да чуе, вместо онова, което смятат, че иска да чуе.

— Ти го правиш, Моарейн — отвърна й Егвийн.

— Разбира се. Но все пак той ще има нужда от вас. Починете си добре. Утре ще бъде… трудно за всички нас. — Тя се плъзна по коридора, минавайки през сумрак и локви светлина, и пак през сумрак. Нощта вече настъпваше в тези засенчени коридори, а маслото не стигаше.

— Ще останеш ли за малко с мен, Авиенда? — помоли Егвийн. — Повече ми се говори, отколкото ми се яде.

— Трябва да известя Амис какво съм обещала да направя утре. И трябва да съм в спалнята на Ранд ал-Тор, когато дойде.

— Елейн не може да се оплаче, че не го пазиш добре. Я кажи, наистина ли си влачила лейди Беревин за косата по коридора?

Бузите на Авиенда леко се изчервиха.

— Ти смяташ ли, че тези Айез Седай… в Салидар ли беше?… ще му помогнат?

— Внимавай с това име, Авиенда. Не може да се позволи на Ранд да ги намери преди всичко да е подготвено. — В каквото състояние беше той сега, щяха да са по-склонни да го опитомят или най-малкото да му пратят своя ескорт от тринадесет Айез Седай, отколкото да му помогнат. Щеше да й се наложи скоро да стои сред тях в Тел-айеран-риод, заедно с Нинив и Елейн, и да се надява, че твърде безвъзвратно са се посветили на каузата си, за да отстъпят, преди да разберат колко близо до ръба е стигнал той.

— Ще внимавам. А ти почини добре. И тази вечер се нахрани добре. На заранта не яж нищо. Не е хубаво да танцуваш копията с пълен стомах.

Егвийн я изчака да се отдалечи, преди да притисне с длани стомаха си. Не мислеше, че ще може да яде тази вечер, нито на заранта. Рахвин. И може би Ланфеар, или някой от останалите. Нинив се беше борила с Могедиен и я беше победила. Но Нинив беше по-силна от нея или от Авиенда, когато изобщо можеше да прелее. А можеше и да няма друг. Ранд твърдеше, че Отстъпниците не се доверявали един на друг. Почти й се искаше да се окаже, че греши, или че поне не е толкова сигурен. Страшно бе, като си помислеше, че вижда друг мъж, гледаш през неговите очи, че чува думите на друг мъж, излизащи от устата му. Не трябваше да е така — нали всеки се прераждаше с въртенето на Колелото. Но не всеки беше Преродения Дракон. Моарейн не желаеше да говори за това. Какво би направил Ранд, ако Ланфеар се окажеше там? Ланфеар беше обичала Луз Терин Теламон, но какво бе изпитвал Дракона към нея? Колко от Ранд все още беше Ранд?

— Така доникъде няма да се докараш — каза си тя твърдо. — Не си дете. Дръж се като жена.

Когато слугинята й донесе вечерята от зелен боб с картофи и прясно опечен хляб, тя се насили да я изяде. Имаше вкус на пепел.

Мат премина по сумрачно осветените коридори на двореца и отвори рязко вратата към покоите, заделени за младия герой от битката срещу Шайдо. Не че беше прекарал много време тук. Слуги бяха запалили два от стоящите светилници. Герой! Той беше герой! И какво получава един герой? Една Айез Седай, която го потупва по главата, преди да го отпрати като хрътка на нов „подвиг“. Знатна дама, благоволяваща да те удостои с целувка или да положи цвете на гроба ти. Той закрачи нервно напред-назад из преддверието, без да пресмята този път цената на пъстрия иллиански килим, нито на столовете и масите, позлатени и инкрустирани със слонова кост.

Бурната му среща с Ранд бе продължила до залез слънце, като той увърташе и отказваше, а Ранд настъпваше упорито като Ястребовото око след поражението при Коулски проход. Какво му оставаше да направи? Ако отново яхнеше Пипе и побегнеше, Талманес и Нейлсийн със сигурност щяха да го последват с толкова конници, колкото можеха да вдигнат на седло, очаквайки да им намери нова битка. И вероятно щеше да им намери: точно от това най-много го побиваха ледени тръпки. Колкото и да мразеше да си го признае, Айез Седай беше права. Или битката го влечеше, или той я привличаше към себе си. Никой не би могъл да се опита по-настойчиво от него да избегне такава от другата страна на Алгуеня. Дори Талманес го бе отбелязал. Докато на втория път предпазливото му измъкване от един голям андорски отряд не ги отведе на място, където нямаше никакъв избор, освен да се срази с друг, още по-голям. И всеки път усещаше как зарът се върти в главата му — беше почти като предупреждение, че битката го чака зад следващия хълм.

Винаги се намираше по някой кораб долу при кейовете, до баржите със зърно. Трудно е да се намериш и битка на борда на кораб посред реката. Само дето андорците държаха единия бряг на Алгуеня под града. Както му работеше късметът, корабът като нищо можеше да се натресе и да заседне на западния бряг, с половин андорска армия, избрала да станува точно там.

С това му оставаше само да направи каквото иска Ранд. Направо си го представяше.

— Добрутро, върховни лорде Вейрамон, и всички вие, останалите върховни лордове и лейди. Аз значи съм един комарджия, селянче, и съм дошъл тук да поема командването на проклетата ви армия! Проклетият лорд Прероден Дракон ще дойде при нас всеки момент, веднага щом се справи, да му се не види, с една там негова проклета дреболия!

Той грабна копието си с черната дръжка от ъгъла и го запокити през стаята. То се заби в един от гоблените — някаква ловна сцена, издрънча в каменната стена зад него и падна на пода, прерязвайки ловците точно на две. Мат изруга и се забърза да го вдигне. Дългото две стъпки острие не беше нито отчупено, нито одраскано. Естествено. Айезседайска работа.

Той опипа с пръст гарваните, врязани в острието.

— Ще мога ли най-сетне някога да се измъкна от айезседайските работи?

— Какво стана? — попита Мелиндра откъм вратата.

Той я изгледа и за разлика от друг път това, за което си помисли, не бяха къдравите й златисти коси, нито сините очи или стегнатото й тяло. Като че ли всяка айилка и всеки айилец рано или късно отиваше до реката, за да погледа мълчаливо толкова много вода на едно място, но Мелиндра ходеше там почти всеки ден.

— Кадийр намери ли най-после кораби? — Кадийр нямаше да тръгне за Тар Валон на зърнени баржи.

— Фургоните на амбуланта още са си там. Не знам за… кораби. — Тя произнесе неловко странната за нея дума. — Защо?

— Ще замина за известно време. Заради Ранд — добави той припряно. Лицето й беше някак твърде спокойно. — Бих те взел с мен, ако можех, но ти не би оставила Девите. — На кораб или с коня си? И накъде? Това беше въпросът. На бърз кораб можеше да стигне но-бързо до Тийр, отколкото с Пипе. Ако беше достатъчно глупав, за да направи този избор. Ако изобщо имаше избор.

Устните на Мелиндра за миг се присвиха. За негова изненада, не беше заради това, че я напуска.

— Значи пак си се пъхнал под сянката на Ранд ал-Тор. Ти си спечели достатъчно чест за себе си сред айилците, както и сред влагоземците. Твоята чест, не чест, отразена от Кар-а-карн.

— Той да си я вземе неговата чест под мишницата и да си ходи ако ще в Кемлин, ако ще в Ямата на ориста, все ми е тая. Ти не се безпокой. Аз чест ще си намеря колкото искаш. Ще ти напиша. От Тийр. — Тийр ли? Никога нямаше да се отърве от Ранд или от Айез Седай, ако направеше този избор.

— Той в Кемлин ли отива?

Мат едва сдържа гримасата си. Не трябваше да казва за това на никого. Каквото и да решеше за останалото, това поне можеше да направи.

— Просто ми хрумна заради андорците на юг. Откъде да знам накъде ще…

Нямаше предупреждение. В един миг тя просто си стоеше пред него, а в следващия кракът й го удари в слабините, изкара му дъха и го преви на две. Изцъклил очи, той се помъчи да се задържи на крака, да се изправи, да помисли. Защо? Тя се завъртя като танцьорка, другият й крак го тресна в слепоочието и го накара да се олюлее. Без да се спре, тя отскочи нагоре, ритна пак и меката подметка на чизмата й го драсна в лицето.

Когато очите му се проясниха достатъчно, за да вижда, вече лежеше по гръб, прелетял през половината стая. Усети кръв по лицето си. Главата му сякаш беше натъпкана с вълна, а стаята наоколо се тресеше. И изведнъж я видя как измъква нож от кесията си, тънко острие, не по-дълго от дланта й, блеснало под светлината на светилника. И как с плавен жест надига черното було пред лицето си.

Замаян, той се задвижи по инстинкт, без да мисли. Ножът сам се смъкна през ръкава и излетя от ръката му, сякаш през гъсто желе. Едва тогава осъзна какво е направил и се протегна отчаяно напред, за да го задържи.

Дръжката разцъфна между гърдите й. Тя се срина на колене и се отпусна назад.

Мат запълзя към нея на ръце и колене. Не можеше да се изправи, дори животът му да зависеше от това, но запълзя към нея и зашепна подивяло:

— Защо? Защо?

Той рязко отметна булото и ясните сини очи го прободоха. Тя дори му се усмихна. Той не погледна дръжката на ножа. Дръжката на неговия нож!

— Защо, Мелиндра?

— Харесвах хубавите ти очи? — отрони тя съвсем тихо.

— Защо?

— Някои клетви са по-важни от всички други, Мат Каутон. — Ножът с тънкото острие се надигна рязко, с цялата й останала сила, вложена зад него, и върхът му притисна люлеещата се лисича глава към гръдта му. Сребърният медальон не можеше да спре едно острие, но ъгълът се оказа достатъчно погрешен и някакъв скрит дефект в стоманата го откърши точно при дръжката в мига, в който той стисна ръката й. — Имаш късмета на самия Велик властелин.

— Защо? — настоя той. — Да те изгори дано, защо?

Знаеше, че отговор няма да има. Устата й остана отворена, сякаш щеше да каже още нещо, но очите й вече ставаха стъклени.

Той понечи да вдигне булото, за да покрие лицето й, но ръката му се отпусна. Беше убивал мъже и тролоци, но никога жена. Никога жена. Досега. Те се радваха, когато нахлуеше в живота им. Това не беше празна хвалба. Жените му се усмихваха. Дори когато ги оставяше, пак се усмихваха, сякаш го канеха да се върне. Това бе всичко, което някога бе искал от жени: усмивка, танц, целувка и да го помнят с обич.

Усети, че мислите му са се разхвърчали. Издърпа дръжката на счупения нож от ръката на Мелиндра — покрит със злато нефрит с инкрустирани златни пчели — и я запокити към мраморната камина, надявайки се, че ще се строши. Дощя му се да зареве, да завие. „Аз не убивам жени! Аз ги целувам, не ги…“

Трябваше да проясни мисълта си. Защо? Със сигурност не затова, че заминаваше. Затова тя не беше реагирала. Освен това тя смяташе, че гони чест. И винаги беше одобрявала това. Нещо, което бе споменала, го привлече, изплува отново в ума му и го смрази. Късметът на Великия властелин. Беше го чувал по-различно, много пъти. Късмета на Тъмния. На Мрака.

— Мраколюбка.

Въпрос ли беше това, или убеденост? Мисълта с нищо не облекчи това, което беше направил. Щеше да носи лика й в ума си до гроба.

Тийр. Беше й казал само, че отива в Тийр. Камата. Златни пчели върху нефрит. Стършели. Готов беше да се обзаложи, че са девет на брой, без да поглежда. Девет златни пчели върху зелено поле. Гербът на Иллиан. Където властваше Самаил. Възможно ли беше Самаил да се бои от него? Как е могъл Самаил дори да знае? Само няколко часа, откакто Ранд го бе помолил — казал му беше, — а той самият още не беше сигурен какво ще направи. Може би Самаил не е искал да рискува? Как не. Един от Отстъпниците да се бои от някакъв комарджия, колкото и да му беше натъпкана главата с бойните знания на други мъже. Беше тъпо.

Всичко се свеждаше до това. Можеше да повярва, че Мелиндра не е била Мраколюбка, че е решила да го убие ей така, просто по прищявка, че никаква връзка не съществува между една нефритена дръжка на кама със златни пчели и неговото евентуално заминаване за Тийр, за да поведе армия срещу Иллиан. Може, ако беше някой глупак с гъши мозък. По-добре да сбъркаш, ако това те прави по-предпазлив, обичаше да си повтаря той. Един от Отстъпниците го бе забелязал. Определено не стоеше вече в сянката на Ранд.

Той се затътри през стаята, седна, опрял брадичка на колене и гръб във вратата, и се загледа в лицето на Мелиндра. Мъчеше се да реши какво да направи. Когато слугинята почука е вечерята му, той й извика да се маха. Храната беше последното нещо, което искаше. Какво да прави? Дощя му се да не усеща въртенето на зара в главата си.