Небесният огън

Глава 14Срещи

Резултатът от действието на пръстена тер-ангреал вече не изненадваше Нинив. Тя се бе озовала на мястото, за което си беше мислила, докато заспиваше — в голямата зала в Тийр, наричана Сърцето на Камъка, в центъра на масивната крепост, наречена Тийрски камък. Светилниците на позлатените стойки бяха незапалени, но отвсякъде и сякаш отникъде струеше бледа светлина, просто я имаше около нея, чезнеща в мрачни сенки в далечината. Поне не беше горещо — в Тел-айеран-риод никога не беше нито горещо, нито студено.

Заобикаляха я огромни колони от червен мрамор, а сводестият купол високо горе се губеше в сенки; още позлатени лампи висяха на дълги вериги. Светлите каменни плочи на настилката под ходилата й бяха изтъркани: върховните лордове на Тийр бяха влизали в тази зала — в будния свят, разбира се — само когато изискваше техният закон и обичай, но бяха влизали чак от Разрушението на света. В самия център под купола стоеше Каландор, искрящ, изсечен от кристал меч, забит до средата в камъка на пода. Точно както го беше оставил Ранд.

Тя не се доближи до Каландор. Ранд твърдеше, че е заплел примки около него със сайдин, капани, които никоя жена не можеше да види. Допускаше, че са гадни — повечето мъже ставаха злонравни, когато се опитваха да бъдат непочтени — гадни и натегнати както за жените, така и за мъжете, които можеха да се опитат да използват този ша-ангреал. Бе решил твърдо да го опази както от жените на Кулата, така и от Отстъпниците. С изключение на самия Ранд този, който се опиташе да докосне Каландор, можеше да загине, ако не и по-лошо.

Така стояха нещата в Тел-айеран-риод. Каквото го имаше в будния свят, се намираше и тук, макар че обратното не беше съвсем вярно. Светът на сънищата, Невидимият свят, представляваше отражение на будния свят, макар понякога причудливо, а навярно и на други светове също така. Верин Седай беше обяснила на Егвийн, че съществува шарка, изтъкана от светове, от тукашната и други реалности, точно както втъкаването на жизнените нишки на отделните хора образува Шарката на Вековете. Тел-айеран-риод досягаше всички тях, но въпреки това малцина можеха да проникнат в него, освен случайно, в несъзнателни мигове, по време на обикновените си сънища. Опасни бяха тези мигове за сънуващите, въпреки че те така и не го разбираха, освен ако късметът не им изиграеше лоша шега. Друг факт, засягащ Тел-айеран-риод, беше този, че каквото се случваше на сънуващия тук, ставаше и в будния свят. Да умреш в Света на сънищата означаваше наистина да умреш.

Тя изпитваше усещането, че някой я следи откъм здрача между колоните, но това не я безпокоеше. „Не е Могедиен. Няма никого. Сама казах на Елейн да не обръща внимание, но ето че и аз…“ Могедиен определено можеше да направи много повече, отколкото да я наблюдава. Въпреки това съжали, че не е достатъчно ядосана, за да прелее. Не че беше изплашена, разбира се. Просто не беше ядосана. Иначе изобщо не беше изплашена.

Усуканият каменен пръстен изглеждаше лек и сякаш се опитваше да се измъкне от ризата й, напомняйки й, че е облечена само в нея. Веднага щом си помисли, че трябва да се облече, се озова в рокля. Това беше един от фокусите в Тел-айеран-риод, който й харесваше — в известен смисъл преливането беше излишно, защото тук тя можеше да прави неща, които никоя Айез Седай не би могла да постигне с помощта на Силата. Но не беше точно роклята, която бе очаквала — не от добрата здрава вълна на Две реки. Наистина, високата яка, обшита с джерекрузка дантела, стигаше почти до брадичката й, но бледожълтата коприна се бе впила безсрамно в тялото й. Много пъти беше наричала тарабонските тоалети неприлични, когато се налагаше да ги облича, за да се слее сред множеството в Танчико, но изглежда, беше свикнала с тях повече, отколкото си мислеше.

Тя дръпна рязко плитката си, за да приведе в порядък разсеяния си ум. Дрехата можеше и да не е точно каквато я искаше, но тя не беше някакво си непостоянно момиченце, което ще тропа с краче и ще мрънка заради такова нещо. „Една рокля си е рокля и нищо повече.“ Можеше да си остане в нея, когато пристигне Егвийн, все едно коя от Мъдрите щеше да я придружава този път, и само да посмееше някоя от тях една дума да й каже… „Не съм дошла толкова рано, за да си дърдоря сама за някакви си рокли!“

— Биргит? — Отвърна й мълчание и тя повиши глас, въпреки че едва ли беше необходимо. В това място точно тази жена можеше да чуе името си дори да бъдеше прошепнато на другия край на света. — Биргит?

Откъм колоните пристъпи жена, чиито сини очи излъчваха спокойствие и горда увереност. Златистата й коса беше прибрана на плитка, по-дебела и от тази на Нинив. Късото й бяло палтенце и широките й жълти копринени панталони, прибрани на глезените над къси чизми с остри извити върхове, бяха облекло отпреди повече от две хиляди години, към което тя, изглежда, беше привикнала. Стрелите в колчана на хълбока й изглеждаха сребърни, както и лъкът, който носеше.

— Гайдал наблизо ли е? — попита Нинив. Той обикновено стоеше близо до Биргит и нервираше Нинив, отказвайки да признае присъствието й, и се мръщеше, когато Биргит й проговаряше. За нея беше истински шок първия път, когато срещна Гайдал Кайн и Биргит — отдавна мъртви герои, свързани помежду си в толкова сказания и легенди — в Тел-айеран-риод. Но както й беше казала самата Биргит, какво по-добро място за герои, привързани към Колелото на Времето да чакат своето прераждане, от един сън? Сън, съществувал откакто съществуваше Колелото. Тъкмо тях, Биргит, Гайдал Кайн и Рогош Орловото око, и Артур Ястребовото крило, и всички останали герои Рогът на Валийр щеше да призове отново в живота, за да се сражават в деня на Тармон Гай-дон.

— Не съм го виждала от доста време — каза Биргит. — Струва ми се, че Колелото отново го е запрело навън. Винаги става така. — В гласа й се усети нотка на нетърпение и тревога.

Ако Биргит беше права, то тогава някъде по широкия свят трябваше да се е родило момченце, гукащо бебенце, нямащо си никаква представа кой е било преди това, но обречено на подвизи, които щяха да породят нови легенди. Колелото втъкаваше героите в Шарката според нуждата от тях и след смъртта им ги връщаше тук, за да чакат отново. Навярно това означаваше да си привързан към Колелото. Нови герои също можеха да се окажат привързани, мъже и жени, чиято храброст и подвизи ги издигат над обикновените хора, но бъдеш ли привързан веднъж, оставаш привързан завинаги.

— Колко ти остава? — попита Нинив. — Години, навярно.

Биргит винаги се оказваше свързана с Гайдал, свързана беше с него от сказание на сказание, от Век на Век, в приключения и романтична любов, които дори Колелото на Времето не можеше да прекъсне. Винаги се раждаше след Гайдал: година, пет или десет, но винаги след него.

— Не знам, Нинив. Времето тук не е като времето в будния свят. Както ми се струва, теб срещнах за последен път преди десет дни, а Елейн — само ден преди това. Как е при теб?

— Четири и три дни — промърмори Нинив. Двете с Елейн идваха да разговарят с Биргит при всяка възможност, въпреки че да го правят прекалено често бе невъзможно. Биргит всъщност помнеше Войната за Силата, или поне един човешки живот от нея, както и Отстъпниците. Предишните й животи за нея бяха като книги, за които помниш с обич, по-далечните — по-смътни от по-близките, но Отстъпниците изпъкваха. Особено Могедиен.

— Виждаш ли, Нинив, потокът на времето тук може да се разтяга и в по-големи промеждутъци. Възможно е да минат месеци преди да се родя отново, или дни. Тук, за мен. В будния свят до деня на новото ми раждане може да изтекат години.

Нинив с усилие потисна досадата си.

— Тогава да не си губим времето, което ни остава. Виждала ли си някой от тях, откакто се срещнахме последния път? — Не се налагаше да уточнява кои.

— Доста много. Ланфеар често прескача в Тел-айеран-риод, разбира се, но видях също Рахвин, както и Самаил и Грендал. И Демандред. И Семирага. — На последното име Биргит сви устни; дори Могедиен, която я мразеше, не я плашеше, но Семирага беше друго нещо.

Нинив също потръпна — златокосата жена й бе разказвала твърде много за Семирага — и изведнъж осъзна, че е облечена в дебела вълнена пелерина с дълбока качулка, вдигната, за да скрие лицето й; изчерви се и накара пелерината да изчезне.

— И никой от тях не те е видял? — попита тя загрижено. В много отношения Биргит беше по-уязвима и от нея самата, въпреки знанията си за Тел-айеран-риод. Тя никога не бе могла да прелива и всеки от Отстъпниците можеше да я премаже като мравка. А ако я унищожаха тук, повече прераждания за нея нямаше да има.

— Не съм чак толкова неука — или глупава, — че да го позволя. — Биргит се облегна на сребърния си лък; според легендите тя никога не пропускаше цел с този лък и сребърните си стрели. — Те се дебнат помежду си и не се занимават с други. Виждала съм Рахвин и Самаил, Грендал и Ланфеар, как се промъкват и дебнат невидими другите. Демандред и Семирага също се прокрадват като сенки. Откакто се освободиха. По-рано не ги срещах толкова често тук.

— Гласят нещо. — Нинив прехапа устната си, раздразнена от безсилието си. — Но какво ли?

— Все още не мога да кажа, Нинив. Във Войната на Сянката те все заговорничеха, но трудът им никога не е предвещавал нещо добро за света, било то будния или този на съня.

— Постарай се да разбереш, Биргит. Но колкото можеш по-предпазливо. Не поемай никакви рискове. — Лицето на другата жена си остана спокойно, но Нинив си помисли, че й е смешно. Глупава жена. Толкова малко си мислеше за опасността, колкото и Лан. Нинив съжаляваше, че не може да я попита за Бялата кула и какво ли замисля Сюан, но Биргит не можеше нито да види, нито да докосне будния свят, освен ако Рогът не я призовеше. „Ти просто се опитваш да избегнеш това, за което наистина искаш да попиташ!“ — Виждала ли си Могедиен?

— Не — въздъхна Биргит, — но не защото не съм се опитвала. Обикновено мога да намеря всеки, който съзнава, че се намира в Света на сънищата; появява се едно усещане, като вълни, разнасящи се във въздуха. Не мога да го обясня. Аз съм воин, а не учен. Тя или не е идвала в Тел-айеран-риод, откакто ти я победи, или… — Тя се поколеба и на Нинив й се дощя да я спре да изговори онова, което знаеше, че ще последва, но Биргит беше твърде силна, за да отбягва неприятните възможности. — Или знае, че я търсиш. Виж, тя умее да се крие. Не е наречена Паяка току-така. — Тъкмо това бе представлявал един могедиен в Приказния век: малко паяче, оплитащо мрежите си в потайни места, чието ухапване е достатъчно отровно, за да те убие за няколко мига.

Внезапно притеснена от усещането за невидими очи, Нинив потръпна. Не беше треперене. Само еднократно потръпване, не треперене. Въпреки това задържа в ума си представата за лъскавата тарабонска рокля, за да не се окаже облечена в ризница. Достатъчно смущаващо беше това да й се случва насаме, но още повече — пред студения синеок поглед на жена, достатъчно храбра, за да е лика-прилика на самия Гайдал Кайн.

— Можеш ли да я откриеш дори да иска да остане скрита, Биргит? — Такова искане бе твърде обременяващо, особено ако Могедиен знаеше, че я преследват: все едно да търсиш лъв сред висока трева, въоръжена само с пръчица.

Другата жена не се поколеба.

— Може би. Ще се опитам. — Тя вдигна лъка си и добави: — Сега трябва да си тръгвам. Не искам да рискувам да ме видят другите, когато дойдат.

Нинив сложи ръка на рамото й, за да я спре.

— Би било от помощ, ако ми позволиш да им го кажа. Така бих могла да споделя с Егвийн и Мъдрите какво си ми разказала за Отстъпниците, а те могат да го предадат на Ранд. Биргит, той трябва да знае…

— Ти обеща, Нинив. — Яркосините й очи бяха ледено неумолими. — Според предписанията ние не бива да разкриваме пред никого, че се подвизаваме в Тел-айеран-риод. Аз вече наруших много от тях, говорейки с теб, още повече с помощта си, защото не мога да стоя настрана и да гледам как се сражаваш със Сянката — воювала съм тази битка повече пъти, отколкото мога да си спомня дори — но ще спазя повечето предписания, доколкото мога. Ти трябва да спазиш своето обещание.

— Разбира се, че ще го спазя — отвърна Нинив възмутено. — Освен ако ти не ме освободиш от него. Но наистина те моля да…

— Не.

И Биргит изчезна. В един момент Нинив държеше ръкава на бялото й палто, а в следващия — празния въздух. Веднага си припомни няколкото ругатни, които беше подслушала от Том и Джюйлин и за които би сгълчала Елейн, че си е позволила да ги чуе, камо ли да ги използва. Нямаше смисъл да зове повече Биргит — тя най-вероятно нямаше да се появи. Нинив можеше само да се надява, че ще откликне, когато я призове следващия път.

— Биргит! Ще удържа на думата си! Биргит!

Трябваше да я чуе. И навярно при следващата им среща щеше да знае нещо за действията на Могедиен. Защото Могедиен сигурно наистина дебнеше в Тел-айеран-риод.

„Ако настъпиш змия, не се оплаквай, че те е ухапала.“ Наистина трябваше да се срещне един ден с тази Лини.

Празнотата на огромната зала я потискаше, още повече я притесняваше усещането, че я следят. „Ако сред колоните наистина имаше някой, Биргит щеше да знае.“

Улови се, че си оправя копринената дреха по бедрата, и за да отклони мислите си от неща, които не съществуваха, ги съсредоточи върху роклята. Това, в което за първи път я беше видял Лан, бе вълнена рокля от Две реки, а когато й се врече в любов, си беше облякла една простичка, с избродирани цветчета, но й се щеше да я види в рокля като тази. Нямаше да е неприлично, ако я видеше така.

И ето че се появи високо огледало на стойка и тя се заобръща насам-натам и се заоглежда през рамо. Жълтите гънки й прилепваха плътно, намеквайки за всичко, което уж прикриваха. Женският кръг в Емондово поле би я посмъмрил хубавичко, нищо че беше Премъдра. Но пък си я биваше. Тук, насаме, можеше да си признае, че е придобила нещо повече от навика да носи нещо подобно пред хора. „Приятно ти е — сгълча се тя наум. — Ти си същата фръцла, в каквато, изглежда, започва да се превръща Елейн!“ Ама пък красива си беше роклята. И може би не чак толкова нескромна. Все пак не беше с деколте като на Първата на Майен например. Е, деколтето на Берелайн не беше чак толкова дълбоко, но все пак бе много по-дълбоко, отколкото изискваше приличието.

Беше чувала какво носят обикновено доманките; дори тарабонките ги наричаха безсрамни. Още щом си го помисли, жълтите копринени гънки се превърнаха в падащи ефирни вълни, с тясно коланче от плетени златни нишки. И коприната стана много тънка. Лицето й се изчерви. Прекалено тънка. Почти прозрачна всъщност. Тоалетът й този път не само намекваше. Ако Лан я видеше облечена така, нямаше да ломоти, че любовта му към нея била безнадеждна и че не искал да й поднесе вдовишки траур като брачен дар. Един поглед само и кръвта му щеше да кипне. Щеше да…

— В името на Светлината, какво е това, което си облякла, Нинив? — възкликна възмутена Егвийн.

Нинив подскочи, завъртя се и се озова лице в лице пред Егвийн и Мелайне — само тя й липсваше, въпреки че никоя от Мъдрите не беше много по-добра — огледалото беше изчезнало и тя отново се оказа облечена в тъмна вълнена рокля от Две реки, достатъчно плътна, за да я предпази и в най-люта зима. Унизена толкова от това, че я бяха стреснали, колкото и от всичко останало — но главно от това, че я стреснаха — без да мисли тя бързо започна да сменя роклята: проблесна за миг в прозрачната доманска, после също така внезапно в тарабонската.

Лицето й пламна. Сигурно я мислеха за пълна глупачка. И при това пред Мелайне. Мъдрата беше красива — с червено-златиста коса и чисто зелени очи. Не че я интересуваше как изглежда. Но Мелайне беше и на последната им среща с Егвийн и я беше заяждала с Лан. Нинив се бе ядосала много. Егвийн твърдеше, че при айилките няма заядици, но Мелайне си беше позволила да хвали раменете на Лан, дланите и очите му. С какво право тази зеленоока котка се заглеждаше в раменете на Лан? Не че тя се съмняваше във верността му. Но той все пак беше мъж, при това твърде далече от нея, докато Мелайне сега беше тук, точно пред нея и… Тя рязко прекъсна тази нишка на разсъждения.

— Лан… — Стори й се, че лицето й ще пламне. „Не можеш ли да държиш собствения си език, жено?“ Но нямаше — нито можеше — да отстъпи, не и в присъствието на Мелайне. Не й стигаше развеселената усмивка на Егвийн, но и Мелайне си позволи да я погледне с разбиране. — Той добре ли е? — Опита се да го изрече спокойно и хладнокръвно, но се получи приглушен грак.

— Добре е — отвърна Егвийн. — Притеснява се дали си в безопасност.

Нинив изпусна дъх, който бе задържала несъзнателно. Пустошта беше твърде опасно място дори за Куладин и неговите Шайдо, а Лан дори не разбираше значението на думата „предпазливост“. Той се притеснявал за нейната безопасност? Нима този глупав мъж си мислеше, че тя не може да се грижи за себе си?

— Най-сетне стигнахме до Амадиция — каза тя бързо, надявайки се да прикрие смута си. „Развързах си езика, а после и въздишки! Този мъж ми е отнел ума!“ По израженията на другите не можеше да се разбере дали е успяла. — Едно село на име Сиенда, източно от Амадор. Бели плащове навсякъде, но не ни обръщат особено внимание. Други са тези, от които трябва да се притесняваме. — Пред Мелайне се налагаше да внимава — да поизвърти малко истината всъщност, — но им разказа за Ронде Макура и нейното странно послание, както и за опита й да ги упои. Опита, защото не можеше да си позволи да признае пред Мелайне, че жената беше успяла. „Светлина, но какво правя аз? Никога досега не съм лъгала Егвийн!“

Предполагаемата причина — връщането на избягали Посветени — естествено не можеше да бъде спомената пред една от Мъдрите. Те си мислеха, че двете с Елейн са пълни Айез Седай. Но по някакъв начин трябваше да намекне на Егвийн истината.

— Възможно е да има нещо общо с някакъв заговор, засягащ Андор, но ние с Елейн и ти имаме нещо общо, Егвийн, и смятам, че трябва да сме също толкова внимателни, колкото и Елейн. — Момичето кимна бавно: изглежда, разбра. — Добре че вкусът на онзи чай ме направи подозрителна. Представяш ли си, да се опитат да пробутат вилняк на жена, която разбира от билки!

— Кроежи, заплетени в коварства — промърмори Мелайне. — Великата змия е подходящ знак за вас, Айез Седай, мисля. Някой ден току-виж сте се самоизяли.

— Ние също имаме новини — каза Егвийн.

Нинив не виждаше причина за припряността на момичето. „Разбира се, че няма да позволя на тази жена да ме подмами да изтърва нервите си. А и не бих могла да се ядосам от това, че обижда Кулата.“ Тя свали ръката си от плитката. Това, което имаше да й каже Егвийн, набързо я накара да забрави за нервите си.

Това, че Куладин е тръгнал да прекоси Гръбнака на света, наистина беше сериозна вест, а че Ранд го е последвал, едва ли можеше да се нарече по-маловажна; той бързал към Джангайския проход, като тръгвал призори и спирал късно след залез слънце. Мелайне каза, че скоро щели да ги настигнат. Условията в Кайриен бяха достатъчно тежки и без братоубийствена война между айилците на нейна територия. И със сигурност щеше да избухне нова Айилска война, ако той се опиташе да осъществи налудничавия си план.

„Колко ли време мина, откак главната ми грижа бе просто да го защитя? — помисли си тя с горчивина. — А сега искам само да остане разумен, за да се срази в Последната битка.“ Не само за това, но и за това. Той беше каквото беше. „Светлината да ме изгори дано, станала съм също толкова лоша, колкото Сюан Санче и всички тях!“

Но това, което наистина я слиса, бяха нещата, които Егвийн й съобщи за Моарейн.

— Тя му се подчинява? — възкликна Нинив невярващо.

Егвийн й кимна енергично и се загърна в невъзможния си айилски шарф.

— Снощи имаха спор — тя продължава да се мъчи да го убеди да не прекосява Драконовата стена — и най-накрая той й каза да излезе да постои навън, за да се поохлади. Тя изглеждаше все едно, че си е глътнала езика, но го направи. Стоя навън цял час.

— Не е редно — вметна Мелайне сърдито. — Мъжете имат толкова право да се разпореждат с Айез Седай, колкото и с Мъдрите. Дори самият Кар-а-карн.

— Нямат, разбира се — съгласи се Нинив, макар да бе смаяна от чутото. „Ама какво ме интересува мен дали тя ще играе по свирката му? Тя толкова често е карала всички да играем по нейната.“ Но все пак не беше редно. „Не искам да ставам Айез Седай, а само да науча повече за Церителството. Искам да си остана такава, каквато съм. Нека да й се разпорежда колкото си ще!“ И все пак не беше редно.

— Но сега поне говори с нея — каза Егвийн. — Преди ставаше на киселица, като я видеше на по-малко от десет крачки от себе си. Нинив, главата му става все по-дървена с всеки изминал ден.

— Едно време, когато си мислех, че ще ме наследиш като Премъдра — каза й насмешливо Нинив, — те учех как да цериш дървени глави. Най-добре ще е за самия него, ако го направиш, дори да се е развилнял като кралски бик насред пасището. Още повече, щом го прави. Кралете — както и кралиците — могат да бъдат глупци, когато забравят какво са и се държат като такива, които са, но стават още по-лоши, когато започнат да помнят само това, което са, и забравят кои са. На повечето от тях просто им трябва човек, който непрекъснато да им напомня, че и те ядат, потят се и реват като най-простия селянин.

Мелайне придърпа шала около раменете си, сякаш не беше сигурна дали да се съгласи, или не, но Егвийн каза:

— Опитвам се, но той понякога сякаш изобщо не прилича на себе си, а когато пак заприлича, е толкова високомерен, че…

— А ти се постарай. Да му се помогне да остане себе си може да се окаже най-доброто, което някой може да направи за него. За него, както и за целия свят.

Това предизвика мълчание. Двете с Егвийн определено не обичаха да отварят дума за очакваното полудяване на Ранд, а на Мелайне то едва ли се харесваше повече.

— Имам да ти кажа още нещо важно — продължи тя след малко. — Смятам, че Отстъпниците замислят нещо. — Не беше същото, като да им каже за Биргит. Направи го да изглежда така, че все едно тя самата беше видяла Ланфеар и другите. Всъщност Могедиен беше единствената, която тя можеше да разпознае, ако я види, и може би Ашмодеан, макар да го беше виждала само веднъж, и то от разстояние. Надяваше се, че никоя от тях няма да се сети да я попита откъде е разбрала кой кой е, нито защо смята, че Могедиен би могла да я дебне. В действителност проблемът възникна съвсем не от това.

— Ти да не си скитосвала из Света на сънищата? — Очите на Мелайне станаха на зеленикав лед.

Нинив посрещна смразяващия й поглед с още по-смразяващ въпреки отчаяното клатене на главата на Егвийн.

— Едва ли бих могла да видя Рахвин и останалите без това, нали?

— Айез Седай, ти знаеш малко, а се опитваш твърде много. Не трябваше да те учим на няколкото нещица, които ти показахме. Колкото до мен самата, понякога съжалявам, че дори се съгласихме на тези срещи. Необучени жени не бива да се допускат в Тел-айеран-риод.

— Аз сама съм усвоила повече неща, отколкото ме научихте вие — каза хладно Нинив. — Сама съм се научила да преливам и не виждам защо с Тел-айеран-риод трябва да е различно. — Каза го само заради опърничавия си гняв. Вярно беше, че се бе научила да прелива сама, но без да си има представа какво точно прави. Преди Бялата кула тя беше Изцерявала понякога, но без да го съзнава, докато Моарейн не й го доказа. Учителките й в Кулата й бяха казвали, че тъкмо затова има нужда да е ядосана, за да прелее — че е била скрила дарбата от самата себе си, плашейки се от нея, и само яростта можела да пробие през този отдавна заровен в душата й страх.

— Значи ти си една от онези, които Айез Седай наричат диви. — В последната дума имаше намек за нещо, но дали презрение или жалост, на Нинив не й стана ясно. В Кулата този термин едва ли можеше да се приеме за комплимент. Разбира се, сред айилците дивачки нямаше. Мъдрите, които можеха да преливат, издирваха всяко момиче, родено с искрата, онези, които рано или късно щяха да развият дарбата да преливат, дори и да не се постараеха да се научат. Те твърдяха също така, че намират и всяко момиче, което не притежава искрата, но може да се научи с повече указания. Никое айилско момиче не загиваше, докато се опитва да се научи само. — Ти познаваш опасностите от изучаването на Силата без наставничество, Айез Седай. Не мисли, че опасностите на съня са по-малки. Те са също толкова големи, а може би и повече, за онези, които влизат тук без познание.

— Аз внимавам — отвърна с плътен глас Нинив. Не беше дошла тук, за да слуша досадните наставления на тази златокоса айилска лисица. — Знам какво правя, Мелайне.

— Нищо не знаеш. Твърдоглава си също като тая, когато дойде при нас. — Мъдрата дари Егвийн с почти дружелюбна усмивка. — Ние обаче укротихме прекалената й буйност и сега тя усвоява плавно. Макар че все още продължава да допуска грешки. — Доволната усмивка на Егвийн помръкна. Нинив заподозря, че Мелайне беше добавила последното тъкмо заради тази усмивка. — Ако желаеш да бродиш в съня — продължи Мъдрата, — ела при нас. Ние ще укротим твоето нетърпение и ще те научим.

— Нямам нужда да ме укротяват, благодаря много — каза Нинив с учтива усмивка.

— Аан-аллейн ще умре в деня, в който разбере, че ти си умряла.

Лед прободе сърцето на Нинив. Аан-аллейн беше прозвището, с което айилците наричаха Лан. „Единственият мъж“, на Древния език, или „Мъжът, който е сам“, или „Мъжът, който е цял народ“; точните преводи от Древния език често бяха трудни. Айилците хранеха голямо уважение към Лан, мъжа, който нямаше да се откаже от своята война със Сянката — врага, унищожил държавата му.

— Бориш се мръсно — промърмори тя.

Мелайне вдигна едната си вежда.

— Нима се борим? Ако е така, тогава запомни, че в една битка има само печелещ и губещ. Правилата да не се наранява съперникът важат само в игрите. Искам да получа обещанието ти, че няма да правиш нищо в съня, без първо да си попитала някоя от нас. Знам, че Айез Седай не могат да лъжат, затова бих искала да чуя да го изречеш.

Нинив стисна зъби. Самите думи не бяха трудни за изричане. Нямаше да й се налага да се придържа към тях — тя не беше положила Трите клетви. Но това щеше да означава да признае, че Мелайне е права. Тя не го вярваше и нямаше да ги каже.

— Тя няма да обещае, Мелайне — каза Егвийн. — Когато си придаде тази мулешка физиономия, няма да излезе от къщата, дори да й покажеш, че покривът е пламнал.

Нинив стрелна й нея със свирепия си поглед. Муле значи! След като единственото, което бе направила, беше да не позволи да я подмятат като парцалена кукла.

Мелайне въздъхна.

— Добре. Но би било добре да запомниш, Айез Седай, че в Тел-айеран-риод ти си само едно дете. Хайде, Егвийн. Трябва да си тръгваме. — Докато двете изчезваха, на лицето на Егвийн изгря насмешлива усмивка.

Нинив изведнъж осъзна, че дрехите й са се променили. Че ги бяха променили. Мъдрите знаеха предостатъчно за Тел-айеран-риод, за да могат да променят нещата на другите, както и своите. Беше облечена в бяла блузка и тъмна пола, но за разлика от полите на жените, които току-що бяха изчезнали, нейната свършваше над коленете. Обувките и чорапите й бяха изчезнали, а косата й беше разделена на две плитки, по една над всяко ухо, заплетени с жълти панделки. Между босите й крака седеше парцалена кукла с боядисано личице. Усети, че зъбите й скърцат. Беше се случвало веднъж и тя бе успяла да изстиска от Егвийн, че така айилките обличат малките момиченца.

С гняв тя превключи на жълтата тарабонска коприна — този път й беше прилепнала съвсем плътно — и изрита куклата. Тя политна и се стопи във въздуха. Тази Мелайне май наистина беше хвърлила око на Лан; айилците, изглежда, го смятаха за нещо като герой. Деколтето й се спусна надолу и почти разкри гърдите й. Ако тази жена само му се усмихнеше! Ако той… Изведнъж си даде сметка, че прорезът се смъква още надолу, уширява се, и припряно го върна нагоре, не изцяло, но поне колкото да не я кара да се черви. Роклята й беше станала толкова вталена, че не можеше да се помръдне; тя и за това се погрижи.

Ще я карат те да моли за разрешение, така ли? Да ходи да се моли на Мъдрите преди да е направила нещо? Че не беше ли тя победила Могедиен? Те се бяха впечатлили подобаващо навремето, но май го бяха забравили.

Щом не можеше да използва Биргит, за да разбере какво става в Кулата, сигурно имаше някакъв начин да го направи сама.