Небесният огън

Глава 28В капана

Стражник в сиво-зелена камизола пристъпи към Брин веднага щом той подмина първите каменни къщи на селото на гърба на Пътник. Брин щеше да познае, че мъжът е Стражник, още след първите му крачки, дори да ги нямаше взиращите се в него Айез Седай по улицата. Какво, в името на Светлината, търсеха толкова много Айез Седай толкова близо до Амадиция? Според мълвата из селата, през които бе минал, Айрлон се канеше да изяви претенции за този бряг на река Елдар, което означаваше Бели плащове. Айез Седай можеха да се отбраняват добре, но ако Ниал прехвърлеше дори един свой легион през Елдар, много от тези жени щяха да загинат. Освен ако не бе загубил способността си да прецени от колко време един отсечен дънер е бил изложен на въздуха, това място само допреди два месеца трябваше да е било погълнато от леса. В какво се беше забъркала Мара? А беше сигурен, че ще я намери тук — селяците лесно запомняха три хубавелки, пътуващи заедно, особено след като една от тях ги бе разпитвала за посоката на градче, изоставено след Войната на Белите плащове.

Стражникът, едър мъж с широко лице, иллианец, ако се съдеше по брадата му, застана пред дорестия кон на Брин и се поклони.

— Лорд Брин? Аз съм Нуел Дроманд. Елате с мен. Има едни, дето искат да поговорят с вас.

Брин бавно слезе от седлото и заоглежда селището. Простият бозав войнишки сюртук, който носеше сега, беше много по-добър за такова пътуване от сивото копринено палто, с което бе тръгнал — него той беше захвърлил по пътя. Айез Седай и Стражници, както и други, го гледаха мълчаливо, но дори тези, които трябваше да са слуги, не изглеждаха изненадани. А Дроманд знаеше името му. Името му не беше неизвестно, но той подозираше нещо повече. Ако Мара беше… ако трите жени бяха агентки на Айез Седай, това не отменяше клетвата, която бяха положили.

— Води, Нуел Гайдин.

Дори Нуел да бе изненадан от обръщението, не го показа.

Ханът, в който го въведе Дроманд — или по-скоро това, което някога беше било хан — по-скоро приличаше на военновременен щаб — ако Айез Седай изобщо можеха да водят военна кампания, разбира се. Той забеляза Серенла преди тя да успее да го види — седеше в ъгъла с един едър мъж, който най-вероятно беше Далин. Когато тя го видя, почти зяпна, след което го погледна накриво, сякаш не вярваше на очите си. Далин приличаше на заспал с отворени очи, с блуждаещ поглед. Привидно никоя Айез Седай или Стражник не забелязаха влизането му, но Брин бе готов да заложи имението си заедно с прилежащите му земи, че всяка от тях е забелязала появата му. Трябваше да обърне коня и да побегне веднага щом бе разбрал кой обитава селището.

Отваряше си очите на четири, докато се кланяше на шестте седнали Айез Седай, на които го представи Стражникът — само глупак можеше да е небрежен сред Айез Седай, — но вниманието му бе съсредоточено главно върху двете жени, застанали до стената като наказани. Този път поне усмивките на кръшната доманска кокетка бяха по-скоро плахи, отколкото съблазнителни. Мара също изглеждаше уплашена — можеше да се закълне, че е дори ужасена до смърт — но езерносините й очи бяха все така изпълнени с предизвикателство. Тази жена имаше лъвски кураж.

— За нас е удоволствие да ви поздравим, лорд Брин — каза една огненокоса Айез Седай. Беше закръгленка и можеше да привлече вниманието на всеки мъж въпреки пръстена на Великата змия на пръста й. — Ще ни кажете ли какво ви води тук?

— Разбира се, Шериам Седай. — Нуел стоеше до рамото му. Той беше сигурен, че вече знаят историята, и докато им я разказваше, се увери по лицата им, че е така. Айез Седай не откриваха нищо, което не желаеха да се разбере, но поне една от тях щеше да примигне, когато той спомена за клетвата, ако вече не бяха го чули.

— Ужасна история ни разказвате, лорд Брин. — Тази май се казваше Аная; въпреки лишеното си от възраст лице тя приличаше повече на щастлива селянка, отколкото на Айез Седай. — И все пак съм изненадана, че сте ги преследвали толкова дълго. — Бледите бузки на Мара се изчервиха свирепо. — От друга страна, клетвата е тежка и не може да се нарушава.

— За съжаление — каза Шериам, — засега не можем да ви позволим да ги отведете.

Значи все пак бяха агентки на Айез Седай.

— Тежка клетва, която не бива да се нарушава, и въпреки това смятате да попречите да я изпълнят?

— Те ще я изпълнят — каза Миреле и така изгледа двете до камината, че ги накара да се изправят още повече — а вие можете да сте сигурен, че вече съжаляват, че са избягали, след като са я дали. — Този път се изчерви Амена; Мара изглеждаше по-скоро ядосана. — Но все още не можем да го позволим. — При представянето не беше спомената нито една Аджа, но той сметна, че мургавата хубавица е Зелена, докато набитата кръглолика до нея, Морврин, трябваше да е Кафява. Навярно беше от усмивката, с която Миреле дари Дроманд, когато го доведоха, и от впечатлението, че Морврин непрекъснато си мисли за нещо друго. — Всъщност те не са уточнили кога точно ще ви служат, а ние засега имаме нужда от тях.

Всичко това си беше чиста глупост; той трябваше просто да им се извини, че ги е обезпокоил, и да напусне. Но и това беше глупост — още когато Дроманд се бе приближил към него на улицата, му стана ясно, че едва ли ще може да напусне Салидар жив. В гората около мястото, където бе оставил хората си, сигурно имаше петдесет Стражници, ако не и сто. Джони и останалите нямаше да се оставят току-така, но той не беше ги водил по целия този път, за да загинат. И все пак, след като се бе оказал такъв глупак, че да позволи две хубави очи да го доведат до този капан, беше по-добре да измине и последната миля.

— Палеж, обир и нападение, Айез Седай. Това са престъпленията. Те бяха изправени на съд, бяха осъдени и се заклеха. Но нямам никакво възражение да остана тук, докато приключите с тях. Мара може да изпълнява ролята на мой ординарец, когато нямате нужда от нея. Ще си отбележа часовете, в които е работила за мен, и ще й ги приспадна от службата.

Мара отвори гневно уста, но шест чифта айезседайски очи се извърнаха едновременно към нея, сякаш жените бяха предусетили, че ще дръзне да проговори. Тя помръдна рамене, затвори рязко устата си и го изгледа с ярост, стиснала юмруци. Слава на Светлината, че не държеше нож.

Миреле изглеждаше готова да се разсмее.

— По-добре да изберете другата, лорд Брин. Ако съдя по това, как ви гледа, струва ми се, че ще я намерите за много по-… приветлива.

Той почти очакваше Амена да си пусне боята, но това не стана. А тя наистина го мереше с очи — одобрително при това. Дори отвърна с усмивка на Миреле. Е, в края на краищата беше доманка, при това сега изглеждаше много повече такава, отколкото при последната им среща.

Карлиня, толкова студена, че останалите изглеждаха чак топли в сравнение с нея, се наведе напред. Виж, тя определено го караше да бъде нащрек, както и онази с големите очи, Беонин. Не му беше ясно защо. Освен ако не се бе набутал в някоя Игра на Домове тук. Навярно бе въвлечен точно в това.

— Длъжна съм да ви предупредя — каза хладно Карлиня, — че жената, която познавате под името Мара, всъщност е Сюан Санче, бившата Амирлински трон. Амена всъщност е Леане Шариф, бившата Пазителка на Хрониките.

Той зяпна като селски идиот. Сега, след като му го казаха, можа да улови в лицето на Мара — на Сюан — чертите на онази, която преди време го бе унизила.

— Как? — бе единственото, което успя да промълви. А и едва ли можеше да каже нещо повече.

— Има някои неща, които мъжете е по-добре да не знаят — отвърна хладно Шериам. — Както и повечето жени.

Мара — не, трябваше да мисли за нея с истинското й име — Сюан беше усмирена. Това той знаеше. Сигурно сегашният й вид имаше нещо общо с усмиряването. Ако тази доманка с лебедова шия беше бившата Пазителка, то той бе готов да се обзаложи, че и тя е усмирена. Но да говориш за усмиряване сред Айез Седай бе един от най-добрите начини да провериш колко здрава ти е кожицата. Освен това започнеха ли да се държат загадъчно, Айез Седай нямаше да ти дадат ясен отговор дори да ги попиташ дали е ден или нощ.

Много добри бяха тия Айез Седай. Прикоткали го бяха и после го удариха здраво, когато за малко свали защитата. Обзе го някакво смътно чувство, че се досеща защо са си направили труда да го ласкаят така. И беше интересно да се разбере дали догадките му са верни.

— Това не отменя клетвата, която дадоха. Дори все още да бяха Амирлин и Пазителката, по силата на тази клетва пак щяха да бъдат задължени според всички закони, включително и в Тар Валон.

— Щом не възразявате да останете тук — отвърна Шериам, — можете да получите Сюан като лична слугиня, когато нямаме нужда от нея. И трите можете да получите, ако пожелаете, в това число и Мин, която познавате под името Серенла и която би могла да ви служи постоянно. — Странно защо, но това като че ли раздразни Сюан повече, отколкото коментарите за самата нея, и тя замърмори нещо под нос. — И след като нямате възражения, лорд Брин, докато сте с нас, има една служба, която бихме могли да ви предложим.

— Отплатата на Айез Седай не е за пренебрегване — вметна Морврин.

— Ако служите на нас, ще служите на Светлината и на справедливостта — добави Карлиня.

Беонин кимна и много сериозно каза:

— Вие служихте вярно на Мургейз и на Андор. Служете добре и на нас и този път няма да ви се отвърне с прогонване. Нищо от това, за което ви помолим, няма да накърни честта ви, нито ще навреди на Андор.

Брин се намръщи. Ясно, беше нагазил в Играта. Често си мислеше, че Даес Дай-мар са я измислили Айез Седай — те като че ли можеха да я играят и насън. Военната битка със сигурност бе по-кърваво занимание, но и по-честно. Щом бяха решили да му дърпат конците — а все едно щяха да го направят, така или иначе — време бе да им покаже, че поне не е безмозъчна кукла.

— Бялата кула е разцепена — рече той с укор. Шестте чифта айезседайски очи се разшириха, но той не ги остави да го прекъснат. — Аджите са се разцепили. Това е единствената причина всички вие да сте тук. Едва ли сте опрели до още един-два меча — погледна Дроманд и той му кимна, — така че единствената служба, която бихте могли да поискате от мен, е да ви поведа армия. Най-напред да изградя такава, освен ако нямате други лагери с много повече мъже от тези, които забелязах тук. А това означава, че възнамерявате да тръгнете срещу Елайда. — Шериам изглеждаше раздразнена, Аная — притеснена, а Карлиня — готова да проговори, но той не я остави да го направи, а продължи. Да го послушат сега те малко: в следващите месеци едва ли можеше да се очаква друго освен на него самия да му се наложи непрекъснато да ги слуша. — Никога не съм харесвал Елайда и не мога да повярвам, че от нея става добра Амирлин. По-важното е, че мога да изградя армия, която да завземе Тар Валон. Стига да си давате сметка отсега, че това завземане ще бъде кърваво и ще продължи дълго.

— Но ето моите условия — продължи той и при тези думи жените се вкочаниха до една, включително Сюан и Леане. Простосмъртните хора, особено пък мъжете, не можеха да поставят условия на Айез Седай. — Първо, ще командвам аз. Вие ми казвате какво да направя, но аз решавам как. Вие ми заповядвате, но аз се разпореждам с воините си, не вие. Във всеки случай не преди аз да съм се съгласил. — Няколко усти се отвориха, най-напред естествено тези на Карлиня и Беонин, но той продължи. — Аз набирам мъжете, аз ги повишавам в звание и аз ги командвам. Не вие. Второ, ако ви кажа, че нещо е невъзможно да стане, вие премисляте съображенията ми. Не искам да отнема властта ви — бездруго едва ли щяха да му го позволят, — но и не желая да губя войници само защото вие не разбирате от война. — Не че нямаше да се случи, но щеше да е само веднъж, ако имаше късмет. — Трето, започнете ли, ще трябва да продължите докрай. Аз ще си пъхна главата в примка, както и всеки мъж, който ще тръгне под командата ми, и ако вземете след половин година да решите, че Елайда като Амирлин е за предпочитане пред войната, ще стегнете здраво примката около всеки от нас. Държавите може да останат и настрани от гражданската война в Кулата, но ако вие ни изоставите, няма да ни оставят живи. Елайда ще се погрижи за това. Ако не се съгласите с тези условия, не знам как бих могъл да ви служа. Дори да ме вържете със Силата, за да ми среже Дроманд гърлото, или да бъда опозорен и обесен, смъртта все пак ще е някакъв край.

Айез Седай мълчаха. Гледаха го толкова дълго, че сърбежът, който усети между плешките си, го накара да се зачуди дали Нуел вече не се кани да забие там камата си. А после Шериам стана и другите я последваха до прозорците. Виждаше мърдащите им устни, но не можеше да чуе какво си говорят. Щом бяха решили да скрият обсъждането си със Силата — тяхна си работа. Никак не беше сигурен колко щеше да измъкне от това, което им бе поискал. Всичко, ако проявяха разум, но Айез Седай можеха да решат, че и най-непривичните неща са разумни. Каквото и да решаха в края на краищата, трябваше да се съгласи с възможно най-голямата почтителност, на която беше способен. В голям капан се беше вкарал, при това сам си го беше заложил.

Леане му хвърли усмивчица, говореща недвусмислено, че така и няма да разбере какво е изпуснал; страхотно задиряне щеше да бъде, ако се оставеше да го водят за носа. Доманките се славеха с това, че никога не обещават и половината от това, което си въобразяваш, че дават само това, което те решат, и че докато мигнеш, си сменят мераците.

Виж, стръвта в този капан го изгледа навъсено, закрачи през стаята и застана толкова близо, че почти си счупи врата, за да го погледне в очите, след което заговори високо и гневно:

— Защо го направи? Защо ни преследва? Заради една плевня?

— Заради една клетва. — Заради две сини очи. Сюан Санче едва ли беше повече от десет години по-млада от него, но вгледан в това лице, почти с тридесет години по-младо, му беше трудно да приеме, че пред него наистина е Сюан Санче. Очите обаче си бяха същите — тъмносини и силни. — Клетва, която ти ми даде и я наруши. Заради това би трябвало да ти удвоя срока.

Тя сведе очи и изръмжа:

— Погрижиха се вече за това.

— Искаш да кажеш, че са те наказали заради клетвопрестъпничеството? Дори задника ти да са насинили от бой, това не се смята, докато аз не го направя.

Дроманд се изкиска, но беше изумен — изглежда, все още не можеше да забрави коя беше била доскоро Сюан; Брин не беше сигурен и за самия себе си — а нейното лице така помръкна, че той се уплаши да не би да припадне.

— Срокът ми е удвоен, ако не и повече, гнила рибешка карантия такава! Часове щял да си бележи той! И един час няма да приспаднеш, докато и трите не се върнем в имението ти, дори да трябва да ти бъда… да бъда… ординареца ти, каквото и да значи това… двайсет години!

Значи и това бяха предрешили вече Шериам и дружките й. Той хвърли поглед към тях. Изглежда, се бяха разделили на две спорещи групи: Шериам, Аная и Миреле от една страна, Морврин и Карлиня — от друга, и Беонин по средата. Бяха решили значи да му дадат Сюан, Леане и… Мин?… като един вид подкуп. Бяха в отчаяние, което означаваше, че се е оказал откъм по-слабата страна, но, от друга страна, може би бяха достатъчно отчаяни, за да му отстъпят това, което би му дало някакъв шанс за победа.

— Удоволствие ти доставя, нали? — каза му с ярост Сюан в мига, в който погледът му се върна към нея. — Пеликан такъв. Да те изгори дано, глупак такъв с мозък на шаран. Сега, като разбра коя съм, ти е страшно приятно, че ще трябва да си тътря краката в поклони пред теб. — Засега поне не й личеше особено. — Защо? Защото те накарах да превиеш гръб в онази история с Муранди ли? Толкова ли си дребнав, Гарет Брин?

Опитваше се просто да го ядоса; даваше си сметка, че е казала твърде много, и не му оставяше възможност да го премисли. Сигурно вече не беше Айез Седай, но манипулациите си бяха в кръвта й.

— Ти беше Амирлинския трон — отвърна той спокойно, — а дори кралете целуват пръстена на Амирлин. Не мога да кажа, че ми хареса как се отнесе с мен, и някой ден може би ще си поговорим спокойно защо трябваше да го направиш пред очите на половината двор, но сигурно също така не си забравила, че дотук аз гонех Мара Томанес и дойдох да поискам Мара Томанес. Не Сюан Санче. Но щом продължаваш да ме питаш, нека и аз да попитам нещо. Защо беше толкова важно да позволя мурандийците да нападнат по границата?

— Защото твоята намеса тогава щеше да провали важни планове — каза тя, натъртвайки на всяка дума — точно както може да го направи и сегашната ти намеса с мен. Кулата бе открила, че един млад граничен лорд, Дулаин, може да обедини един ден Муранди, с наша помощ. Трудно можех да допусна възможността твоите войници да го убият. А тук имам работа, лорд Брин. Оставиш ли ме да си я свърша, може да постигнеш победа. Попречиш ли ми, ще провалиш всичко.

— Не знам каква е тази работа, но съм сигурен, че Шериам и другите ще се погрижат да я свършиш. Дулаин, казваш? Не съм го чувал. Едва ли е успял все още. — Според него Муранди щеше да си остане разкъсан между дребните лордове чак докато Колелото се завърти и настъпи новият Век. Мурандийците се наричаха люгардци, миндеанци и какво ли не още, преди да си кажат държавата. Ако изобщо си направеха труда да я кажат. Но един лорд, способен да ги обедини, при това с каишка около врата му, воден от Сюан, можеше да му доведе прилично количество воини.

— Той… умря. — На бузите й избиха алени петна от усилие да се пребори със себе си. — Месец след като напуснах Кемлин някакъв андорски селянин го пронизал със стрела по време на набег за стадо овце.

Той не можа да сдържи смеха си.

— Значи селяните е трябвало да накараш да ти коленичат, не мен. Е, сега поне няма да ти се налага да се притесняваш за такива неща. — Това си беше самата истина. Каквато и задача да имаха Айез Седай за нея, повече нямаше да й позволят да припари до властта. Изпита съжаление към нея. Не можеше да си представи тази жена да се предаде и да умре, но тя бе загубила почти всичко и желанието за живот можеше да я напусне. От друга страна, не му харесваше, че го нарича „пеликан“ и „рибешка карантия“. И какво беше още? Глупак с мозък на шаран. — Отсега нататък ще се грижиш само дали ботушите ми са излъскани и леглото — оправено.

Очите й се присвиха.

— Ако това искаш, лорд Гарет Брин, би трябвало да предпочетеш Леане. Тя сигурно ще е достатъчно глупава.

Той почти се задави. Начинът, по който работеше женският ум, не преставаше да го изумява.

— Ти се закле да ми служиш така, както аз избера. — Успя да се засмее. Защо го правеше все пак? Знаеше коя е тя, или поне коя беше била. Но тези очи не напускаха ума му. — Ще разбереш що за човек съм, Сюан. — Каза го, за да я успокои след грубоватата си шега, но ако можеше да съди по това как тя се вкочани, го беше приела по-скоро като заплаха.

Изведнъж усети, че вече чува Айез Седай — тихо мърморене, което мигом заглъхна. Шестте бяха застанали една до друга и го гледаха с неразгадаеми изражения. Всъщност не него, а Сюан. Очите им я последваха, докато се връщаше при Леане. Тя като че ли усещаше натиска на погледите им и всяка нейна крачка бе все по-бърза. Когато спря до камината и се обърна, лицето й бе също толкова неразгадаемо, колкото техните. Брин не беше сигурен дали на нейно място би се справил по-добре.

Айез Седай очакваха той да се приближи до тях. След като го направи, Шериам каза:

— Приемаме вашите условия без резерви, лорд Брин, и се заклеваме, че ще се придържаме към тях. Те са повече от разумни.

Карлиня, изглежда, изобщо не беше убедена, че са разумни, но все едно. Той беше готов да се откаже от всичко, с изключение на последното — да не се отмятат.

Той коленичи на място, с десен юмрук, опрян в килима, и шестте го обкръжиха, като всяка положи длан върху склонената му глава. Все едно прилагаха Силата, за да го обвържат с клетвата му или за да подирят искренността му — не беше сигурен дали могат което и да е от двете, но знаеше ли човек на какво наистина са способни Айез Седай? — а ако мислеха нещо друго, с нищо не можеше да им попречи. Да се натика в капана заради две очи, като тъпо селяче с биволски ум. Наистина беше шаран.

— Обричам се с цяло сърце и се заклевам, че ще ви служа вярно, докато Бялата кула не стане ваша…

И докато се заклеваше, вече съставяше плана. Тад и може би един-двама Стражници да прекосят реката и да разберат какво замислят Белите плащове. Джони, Барим и още няколко да прескочат до Ебу Дар — така поне Джони нямаше да преглъща всеки път, когато погледне „Мара“ или „Амена“, а всеки мъж, който пратеше нанякъде, щеше да знае как да набира войници.

— …че ще изградя и командвам вашата армия с всички свои сили и умение…

Когато тихото бръмчене в гостилницата затихна, Мин вдигна очи от фигурките, които драскаше разсеяно по масата с пръст, натопен във виното, Логаин също се размърда, като по чудо, но само колкото да изгледа хората из помещението, или да зарее празен поглед през тях — трудно беше да се разбере.

Гарет Брин и едрият иллиански Стражник излязоха от задното помещение първи. В напрегнатата тишина тя чу Брин да казва:

— И им кажи, че те е изпратила слугиня от някоя ебударска кръчма, инак главата ти ще иде на дръвника.

Иллианецът се изсмя басово.

— Опасен град е тоя Ебу Дар. — И излезе с широки крачки на улицата.

После се появи Сюан. Мин не успя да долови какво й каза Брин, но тя закрачи енергично след Стражника. Ръмжеше нещо. Стомахът на Мин се сви при мисълта, че Айез Седай може да са я накарали да изпълни глупавата клетва, с която Сюан толкова се бе гордяла, и то веднага. Само да можеше да се убеди, че двамата Стражници, отпуснати на стената, нямаше да я забележат, щеше за миг да изхвърчи през вратата и да се метне на гърба на Дива роза.

Шериам и другите Айез Седай излязоха последни, заедно с Леане. Миреле подкани Леане да седнат до една от масите и започнаха да обсъждат нещо, а другите закръжиха из стаята и заговориха с всяка Айез Седай поотделно. Не стана ясно какво им говореха, но то предизвикваше най-разнообразни реакции, от искрено изумление до доволни усмивки, въпреки прословутата айезседайска невъзмутимост.

— Ти стой тук — каза Мин на Логаин и стана. Надяваше се, че няма да предизвика някоя суматоха. Мъжът се взираше в лицата на Айез Седай, една по една, и като че ли виждаше повече, отколкото в последните дни. — Остани на тази маса, докато се върна, Далин. — Беше загубила навика да е сред хора, които знаят истинското му име. — Моля те.

— Тя ме предаде на Айез Седай. — Изуми я това, че Логаин проговори след толкова дни мълчание. Той потръпна и кимна унило. — Ще изчакам.

Мин се поколеба, но ако двамата Стражници не можеха да го спрат да извърши нещо глупаво, то цяла стая, пълна с Айез Седай, сигурно можеше. Когато стигна до вратата, някакъв мъж с вид на коняр тъкмо подвеждаше висок дорест кон. Конят на Брин, предположи тя. Техните коне не се виждаха наоколо. Дотук с порива й към свободата. „Ще я изпълня проклетата му клетва! Ще я изпълня! Но не могат да ме разделят от Ранд точно сега. Направих това, което искаше Сюан. Трябва да ми позволят да отида при него.“ Единственият проблем беше, че Айез Седай сами решаваха какво трябва да направят и какво другите трябва да направят за тях.

Сюан нахълта начумерена през вратата — носеше навито одеяло и дисаги — и едва не я събори.

— Пази Логаин — изсъска й тя, без да спира. — Никой не бива да говори с него. — После продължи с твърди крачки към стълбището, където една сивокоса слугиня тъкмо повеждаше Брин към горния етаж, и ги настигна. Ако можеше да се съди по погледа, който заби в гърба му, на нещастния човек му оставаше само да се моли да не извади ножа на колана си.

Мин се усмихна на високия строен Стражник, който я беше последвал до вратата. Стоеше на десетина стъпки от нея и се правеше, че не я гледа, но тя не хранеше подобни илюзии.

— Добре, добре. Сега сме гости. Приятели.

Той не отвърна на усмивката й. „Проклетите му мъже с тия каменни лица!“ Защо поне с намек не показваха какво мислят?

Тя се върна на масата. Логаин все така умислено оглеждаше Айез Седай. Чудесен момент бе намерила Сюан да иска да мълчи, няма що. Тъкмо когато започна да показва някакви признаци на живот.

— Логаин — каза тя тихо, надявайки се, че двамата Стражници, облегнати на стената, няма да я чуят. — Струва ми се, че не бива да казваш нищо, докато Мара не ти обясни какво е намислила. На никого.

— Мара ли? — Той се изсмя мрачно. — Искаш да кажеш Сюан Санче? — Все пак не му беше убягнало това, което бе чул в омаята си. — Някой тук да ти прилича на човек, който иска да говори с мен? — И продължи да се оглежда намръщено.

И наистина, като че ли никой не се канеше да заговори един опитомен Лъжедракон. С изключение на двамата Стражници, никой като че ли изобщо не им обръщаше внимание. Ако не беше по-наясно с нещата, Мин щеше да реши, че Айез Седай в стаята са възбудени. Те и преди малко съвсем не изглеждаха изпаднали в летаргия, но сега ги беше обхванал нов прилив на енергия, говореха си нещо на малки групи и раздаваха на Стражниците си енергични нареждания. Свитъците, които допреди малко поглъщаха цялото им внимание, лежаха оставени по масите. Шериам и другите, които бяха отвели Сюан, се бяха върнали и сега от двете страни на Леане седяха две писарки и бързо записваха под нейна диктовка. А в хана нахлуваха още и още тълпи Айез Седай, изчезваха през грубата дъсчена врата и повече не се връщаха. Каквото и да се беше случило вътре, Сюан очевидно ги беше раздвижила.

На Мин й се прииска да види Сюан поне за пет минути. Не се и съмняваше, че в този момент тя налага Брин по главата със собствените му дисаги. Не, Сюан нямаше да прибегне до това, въпреки гневните си погледи. Брин не беше като Логаин — по-голям и от самия живот във всички пропорции и настроения; за известно време Логаин бе успял да потисне Сюан с огромността си. Докато Брин беше кротък човек, сдържан, и съвсем не потискащ. Не беше й се искало да види отново човека, когото бе запомнила от Корски извори като враг, но не допускаше, че той ще може да удържи дълго пред Сюан. Може би си въобразяваше, че тя покорно ще отслужи отсъдения си срок като негова слугиня, но Мин не хранеше съмнения кой в края на краищата ще прави това, което другият поиска. Трябваше просто да поговори за него със Сюан.

Сякаш мислите на Мин я бяха довели, Сюан слезе тежко по стълбите с голям бял вързоп под мишница. Настръхнала като дива котка — ако имаше опашка, щеше да заплющи с нея. Спря се за миг, изгледа Мин и Логаин, след което замарширува към вратата, водеща към кухнята.

— Ти стой тук — предупреди Мин Логаин. — И моля те, не прави нищо, докато… Сюан не поговори с теб.

Трябваше да привикне отново да нарича хората с истинските им имена. Той дори не я погледна.

Настигна Сюан в тясното коридорче пред кухнята. Тракането на съдовете и плискането на водата ехтеше през цепнатините между изсъхналите дъски на вратата.

Очите на Сюан се разшириха от паника.

— Защо го остави сам? Жив ли е още?

— Доколкото разбирам, ще живее вечно. Сюан, никой не напира да говори с него. Но виж, аз трябва да поговоря с теб. — Сюан напъха белия вързоп в ръцете й. Ризи. — Това какво е?

— Проклетото пране на проклетия Гарет Брин — озъби се Сюан. — След като и ти си една от младите му прислужнички, можеш да ги изпереш. Трябва да поприказвам с Логаин преди да го е заговорила някоя друга.

Мин я хвана за ръката да я спре.

— Можеш да отделиш поне една минутка, за да ме чуеш. Когато влезе Брин, имах видение. Аура и един бик, късащ рози, накичени по врата му, и… Нищо друго няма значение, но аурата… Всъщност дори не го разбрах добре, но…

— Какво си разбрала?

— Ако искаш да останеш жива, по-добре да стоиш неотлъчно до него. — Въпреки топлината Мин потръпна. Само веднъж преди бе имала видение с „ако“ в него, и то също носеше смъртна заплаха. Не й ли стигаше, че понякога узнаваше какво ще се случи? Ако сега започнеше да разбира и какво би могло… — Знам само следното. Ако той остане близо до теб, ще живееш. Отдалечи ли се от теб твърде много и за твърде дълго — ще умреш. И двамата ще загинете. Не ми е ясно защо трябваше да виждам неща и за теб в неговата аура, но ти изглеждаше като неразделна част от него.

Смехът на Сюан можеше да обели круша.

— По-скоро бих отплувала в прогнил трюм, пълен с престояли цял месец змиорки.

— Изобщо не допусках, че ще ни догони. Те наистина ли се канят да ни накарат да отидем с него?

— О, не, Мин. Той ще предвожда войските ни към победа. А животеца ми ще превърне в Ямата на ориста! Значи щял да спаси живота ми, така ли? Не знам дали ще си струва. — Тя въздъхна дълбоко и заоправя полите си. — Като ги изпереш и огладиш, донеси ми ги. Ще му ги занеса. И можеш да лъснеш ботушите му преди да си легнеш. Имаме си стая — слугинско килерче — близо до него, за да сме му подръка, ако поиска някой да оправи проклетите му възглавници! — И тя се върна в гостната преди Мин да успее да възрази.

Мин сведе очи към прогизналите от пот ризи и си даде сметка коя тепърва ще се занимава с прането на Гарет Брин. Нямаше да е Сюан Санче. „Проклетият Ранд ал-Тор.“ Все така става. Влюбиш се в някой мъж и накрая свършваш с прането, макар и на друг мъж. Когато закрачи гневно към кухнята, за да поиска корито и вряла вода, ръмжеше досущ като Сюан.