Небесният огън

Глава 38Старо познанство

Нинив изгуби известно време, докато го настигне: едноокият се спираше съвсем за кратко, задържа се малко повече при голямата змия и лъвовете, докато не стигна до глиганоконете. Сигурно ги беше виждал и по-рано, разположени до входа за зрители. Всеки път когато с’редит се изправеха на задните си крака, както бяха сега, бивните на възрастните животни щръкваха над платнената ограда и натискът отвън се увеличаваше още.

Под една широка червена табела с изписано със златни букви от двете страни ВАЛАН ЛУКА, двама конегледачи събираха пари за вход от хората, напиращи през оградения с дебели въжета вход — монетите се пускаха в двете прозрачни стъклени кани в ръцете им — и двете дебели и напукани; Лука никога нямаше да хвърли пари за нещо по-добро — за да могат двамата да виждат, че парите са колкото трябва, без да ги пипат. Щом каните се напълнеха, монетите се изсипваха през един отвор в обкован с желязо сандък, толкова здраво затегнат с вериги, че сигурно Петра ги беше стегнал, и то преди да бъде изсипан първият сребърен петак. Други двама конегледачи — мъже с широки рамене и вид на улични побойници — стояха наблизо със здрави сопи в ръце, за да поддържат ред сред тълпата. И също така да държат под око събирачите на пари, предположи Нинив. Лука не беше от доверчивите, особено когато ставаше въпрос за пари. По-скоро беше стиснат като овчи задник. Толкова стиснат човек не беше срещала.

Най-сетне си проправи път с лакти по-близо до мъжа с прошарения перчем на темето. Той, естествено, се беше добрал до първата редица зрители при с’редит без никакво усилие — белегът и изрисуваният парцал на окото му се грижеха за това, дори да го нямаше меча на гърба му. В момента гледаше огромните сиви животни с нещо подобно на удивление, изписано на каменното му лице.

— Юно? — Така май се казваше.

Той извърна глава и я зяпна. Едва след като тя успя да намести шала си, той вдигна очи към лицето й, но черното му здраво око сякаш не можа да я познае. От другото, изрисувано в червено и свирепо, й се догади.

Церандин замаха остена си, извика нещо неразбираемо и размазано, при което с’редит се извъртяха, като Санит, женската, опря предните си ходила върху широкия закръглен гръб на Мер, докато той остана изправен. Нерин, малкото, опря ходилата си на гърба на Санит.

— Видях те във Фал Дара — каза Нинив. — И после при Томанска глава. След Фалме. Ти беше с… — Не беше сигурна колко можеше да си позволи да каже при толкова хора наоколо — мълвата за Преродения Дракон бе обходила цяла Амадиция и някои дори го знаеха по име. — С Ранд.

Здравото око на Юно се присви — тя се постара да не поглежда другото — и той кимна.

— Спомням си това лице. Никога не забравям едно проклето хубаво лице, мътните да ме вземат. Но проклетата ти коса беше по-друга, да му се не види. Ниня?

— Нинив — поправи го тя сопнато.

Той поклати глава, измери я от глава до пети и преди да е успяла да му каже още нещо, я стисна под мишницата и почти я повлече през входа. Конегледачите, разбира се, я познаха и двамата със счупените носове закрачиха към тях, надигнали сопите. Тя им махна сърдито с ръка, докато се опитваше да си измъкне другата от хватката на едноокия. Три пъти се опита, докато накрая той сам не реши да я пусне. Хватката му беше желязна. Мъжете с криваците се поколебаха и после се върнаха на мястото си, след като видяха, че Юно я пуска. Явно знаеха много добре какво държи Валан Лука да пазят.

— Какво правиш? — сопна се тя, но Юно само и махна с ръка да го последва, без да забавя крачка през тълпата, напираща да влезе. Краката му бяха леко изкривени и стъпваше като човек, навикнал повече да седи на конски гръб, отколкото да върви пеш. Ръмжейки, тя събра полите си и закрачи след него към града.

Недалече от тяхната менажерия, зад кафяви платнени стени бяха разположени други две, а зад тях имаше още, пръснати сред пълните с народ селца от набързо вдигнати колиби. Всички отдалечени от градските стени обаче. Явно губернаторката, както тук наричаха жената, която Нинив щеше да нарече по-скоро кмет — въпреки че досега не беше чувала за жена кмет — се бе разпоредила менажериите да не пристъпват на повече от половин миля към града, за да не би някое от животните да се измъкне на свобода и да направи поразии.

Табелата на най-близката от тях гласеше МАЙРИН ГОУМ, на цветист зелено-златист фон. Над нея ясно се виждаха две жени, хванати за въже, увиснало от висока мрежа от пилони, които ги нямаше, докато се вдигаше оградата на Лука. Явно изправените над нея глиганоконе правеха впечатление. Жените се бяха извили в пози, които накараха Нинив да си спомни с неприятно чувство какво беше направила Могедиен с нея, и успяваха някак да се придържат хоризонтално от двете страни на въжето. Тълпата, чакаща търпеливо под табелата на госпожа Гоум, беше почти колкото пред тази на Лука. Доколкото можеше да види, нито едно от останалите позорища не предлагаше нещо, което да се зърне отвън, затова и хората пред техните входове бяха доста по-малко.

Юно отказваше да отговаря на въпросите й и само й се мръщеше злодейски, докато не се измъкнаха от човешката гмеж. После изръмжа:

— Това, което се опитвам да направя, мътните да ме вземат, е да те отведа някъде, където да поговорим, пусто да остане, без да ни разкъса на късчета, мътните я взели, тая гмеж, пуста да остане дано, докат’ се мъчат да целунат проклетите пешове на пустата ти рокля, мътните да те вземат дано, като разберат, че познаваш, да му се не види, лорд Дракона, проклетника му проклет — избълва го на един дъх. На тридесет крачки около тях нямаше никой, но въпреки това той продължаваше да се озърта, да не би някой да го чуе. — Кръв и проклета пепел, жено! Не знаеш ли що за проклетници са тия козешки глави тук, да опустеят дано, мъртви и изстудени? Половината си мислят, че Създателят си приказва с него всяка проклета вечер на вечеря, а другата половина си мисли, че самият той е проклетият Създател!

— Много ще съм благодарна, ако смекчите малко езика си, господин Юно. И ще съм ви благодарна също, ако позабавите малко крачката. Не се надбягваме все пак. Къде все пак отивате и защо съм длъжна изобщо да направя и една стъпка повече с вас?

Той завъртя очи към нея и мрачно се изкиска.

— Ха! Познах те. Оная с пу… устата. Раган смяташе, че можеш да съдереш и накълцаш про… бик от десет крачки с този твой език. Чаена и Нангу залагаха на петдесет. — Поне закрачи малко по-ситно.

Нинив закова на място.

— Къде и защо?

— В града. — Не спря, а й махна да го последва. — Не знам какво пуст… какво търсиш тук, но помня, че беше замесена с оная синя жена.

Тя изръмжа през зъби и отново, се забърза след него — иначе не можеше да го чуе. А той продължаваше да боботи:

— Това не е прок… подходящо място за теб. Мога да събера достатъчно прокл… — ааах! — достатъчно пара, за да те изпратя в Тийр, струва ми се. Според мълвата лорд Дракона е там. — Той отново се огледа предпазливо. — Освен ако не държиш да се върнеш на острова. — Сигурно имаше предвид Тар Валон. — Едни прок… едни странни слухове са плъзнали и за него. Мир да е, ако не са пр… странни! — Човекът произхождаше от земя, невиждала мир от три хиляди години и ругатните бяха нещо съвсем естествено за него. — Казват, че старата Амирлин била свалена. Екзекутирана може би. Според някои са се били и са изгорили цялата… — той млъкна и вдиша дълбоко с ужасна гримаса. — Целия град.

Тя го изгледа удивена. Не беше го виждала от близо една година, никога не беше разменяла с него повече от две думи и въпреки това… Защо мъжете винаги си мислеха, че една жена има нужда мъж да се грижи за нея? Самите мъже не можеха да си завържат и долните ризи, без да им помогне жена!

— Справяме се достатъчно добре и сами, благодаря. Освен ако не знаеш кога някой речен търговец ще спре тук на път надолу по реката.

— Справяте се? Синята жена ли е с теб, или кафявата? — Това трябваше да се отнася за Моарейн и Верин. Предпазлив беше, няма що.

— Не. Помниш ли Елейн? — Той кимна тъпо и на нея изведнъж й стана забавно: изглежда, нищо не беше в състояние да трогне този мъж и той явно бе решил само да се погрижи за добруването й. — Преди малко я видя отново. Сам каза, че има… — тя заговори дрезгаво, подражавайки му: — лице като на проклета кралица.

Мъжът оплете крака твърде задоволително и се заоглежда така свирепо, че дори двамата Бели плащове, яздещи наблизо, възвиха по-надалече, макар да се престориха, разбира се, че отдръпването им няма нищо общо с погледа му.

— Тя? — изръмжа той невярващо. — Но проклетата й коса беше черна като гарваново… — Той хвърли поглед към нейната и отново закрачи по пътя и замърмори повече на себе си: — Пустата му жена е щерка на кралица. На проклета кралица, да я вземат мътните! Да си показва така проклетите крака! — Нинив закима в съгласие. Докато той не добави: — Вие, проклетите югоземци, сте много странни, да му се не види! Никакво приличие нямате, да опустее дано! — Той ще й каже! Шиенарците можеше и да се обличат прилично, но тя все още се изчервяваше, когато си спомняше обичая им да се къпят мъже и жени заедно, без да го смятат за нещо по-различно от храненето заедно.

— Майка ти никога ли не те е учила да говориш прилично, човече? — Истинското му око се намръщи към нея също толкова мрачно, колкото и нарисуваното, и той сви рамене. Във Фал Дара той и всички останали се отнасяха с нея като с благородничка, или почти. Разбира се, трудно беше да мине за лейди в тази рокля и с този оттенък на косата, какъвто природата не можеше да създаде. Тя придърпа здраво шала. Сивата вълна беше ужасно не на място в сухата жега, а тя самата съвсем не се чувстваше суха; не беше чувала досега някой да е умирал от изпотяване, но като нищо можеше да се окаже първата. — И какво правиш ти тук, Юно?

Той се огледа, преди да й отговори. Не че толкова се налагаше: движението по пътя беше оскъдно — от време на време по някоя волска кола, пешеходци в селски дрехи, тук-там по някой конник — и като че ли никой не изпитваше голяма охота да се приближи до него повече, отколкото му се налага. Приличаше на човек, който е в състояние да пререже нечие гърло просто по прищявка.

— Синята жена ни даде едно име в Джеанна и каза, че трябва да я чакаме там, докато ни изпрати указания, но когато пристигнахме, жената в Джеанна се оказа мъртва и погребана. Старица. Умряла в съня си и никой от близките й не беше и чувал името на синята. После Масема взе да говори пред хората и… Е, нямаше смисъл да стоим там и да чакаме заповеди, които така и нямаше да можем да чуем, дори да дойдеха. Задържахме се около Масема, понеже той ни пуска достатъчно, колкото да преживеем, макар че никой не слуша боклука му освен Банту и Ненгар. — Той поклати раздразнено глава и посивелият перчем на главата му се люшна.

Изведнъж Нинив осъзна, че в последното нямаше нито една неприлична дума.

— Значи можеш да кълнеш и по-рядко — въздъхна тя. — Така е доста по-добре. — Мъжът я погледна така, че тя за малко да вдигне ръце от безсилие. — Как става така, че Масема има пари, а останалите нямате? — Масема тя помнеше добре: тъмен и вечно вкиснат мъж, който не харесваше никого и нищо.

— Ами че той е проклетият пророк и всички идват да го слушат. Искаш ли да те срещна с него? — Създаваше впечатление, че си брои изреченията. Нинив вдиша дълбоко; мъжът, изглежда, я беше разбрал буквално. — Той може да ви намери някоя скапана лодка, ако му поискаш. В Геалдан пророкът обикновено получава каквото поиска. Не, той винаги го получава най-накрая, проклетникът му скапан, така или иначе. Добър войник е, но кой можеше да допусне, че ще се обърне така? — Свъсеното му око обгърна всички порутени колиби и града напред.

Нинив се поколеба. Значи страшният пророк, вдигащ тълпите и предизвикващ навсякъде по пътя си смутове, беше Масема? Но той проповядваше завръщането на Преродения Дракон. Вече бяха стигнали почти пред градските порти, а все още имаше време преди да застане и да се остави Биргит да стреля по нея със стрелите си. Лука остана много разочарован, че Биргит настоя да я наричат Мерион. Ако Масема наистина можеше да им намери кораб, с който да отплават надолу по реката… Днес може би. От друга страна, смутове наистина имаше. Дори мълвата да ги усилваше десетократно, пак стотици бяха изгинали от тях из градчетата и големите градове по на север. Стотици!

— Само не му напомняй, че имаш нещо общо с онзи проклет остров, мътните да го вземат — продължи Юно и я погледна умислено. Всъщност той най-вероятно не знаеше каква е точно връзката й с Тар Валон. Там, в края на краищата, ходеха и жени, не за да стават Айез Седай, а просто да потърсят отговори или някаква помощ. Знаеше, че по някакъв начин е замесена, но нищо повече. — Той не си пада повече по тамошните жени, отколкото Белите плащове. Ако си държиш устата затворена, да го вземат мътните, може и да го подмине. За човек, който е от същото село като лорд Дракона, Масема сигурно ще поръча даже да построят някой скапан кораб, да опустее дано.

При градските порти тълпата се сгъсти. Навън и навътре се стичаха мъже и жени, пеш или на коне, облечени с всевъзможни носии, от дрипи до извезани копринени палта и рокли. Самите порти, тежки и обковани с желязо, стояха отворени, пазени от дузина копиеносци в плетени ризници и кръгли стоманени шлемове с плоски периферии. Всъщност стражите обръщаха повече внимание на Белите плащове, отколкото на нещо друго. Тези, които бдително следяха човешкия поток, всъщност бяха мъжете със снежните наметала и лъскави брони.

— Много ли неприятности създават Белите плащове? — попита тихо тя.

Юно издаде напред устни, сякаш се накани да се изхрачи, погледна я и не го направи.

— Че къде не ги създават, проклетниците му скапани? Имаше една жена с една от тези пътуващи трупи, която правеше някакви фокуси. Ловкост на ръцете. Преди четири дни пустата тълпа овчи глави с пилешки мозъци нахлу и разнебити цялото представление. — Валан Лука определено не беше споменавал за това! — Мир! Това, което искаха всъщност, беше жената. Твърдяха, че била… — той изгледа свирепо забързалия се около тях народ и сниши глас — …Айез Седай. И Мраколюбка. Скършили проклетия й врат, докато я вържат на въжето, така чух, но трупа го обесиха. Масема нареди да обезглавят водачите, но Белите плащове подтикнаха проклетата тълпа. — Намръщеното му око заприлича досущ на изрисуваното. — Твърде много бесилки и обезглавявания имаше напоследък, пусти да останат дано, ако за това ме питаш, мътните да ме вземат. Проклетият Масема е също толкова лош, колкото проклетите Бели плащове, стане ли дума за ловене на Мраколюбци под всеки проклет камък, да го…

— Само по една ругатня на изречение — измърмори тя и той се изчерви и избоботи:

— И аз ги плещя едни! Не мога да те вкарам вътре. Тук е наполовина празник и наполовина смут, крадци дебнат на всеки три крачки и за една сама жена е много опасно навън по тъмно. — Изглеждаше по-възмутен от последното, отколкото от всичко друго: в Шиенар всяка жена беше в безопасност навсякъде и по всяко време, освен от тролоци и мърдраали, разбира се, и всеки мъж беше готов да загине, за да й я осигури. — Хич не е безопасно. Я да те връщам аз. Когато намеря начин, ще дойда да те взема.

Това реши окончателно колебанията й. Тя дръпна ръката си, преди да е успял да я хване, и бързо закрачи към портите.

— Хайде, Юно, и не ми се мотай. Ако се моташ, ще те оставя.

Той я настигна, боботейки под нос за това колко опърничави били жените.