Небесният огън

Глава 33Въпрос на червено

Ножът забърса косата на Нинив, заби се в дъската, на която се беше облегнала, и тя трепна. На очите имаше черна превръзка. Съжали, че не си беше прибрала косата на плитка като хората, вместо тия кичури, падащи по раменете й. Ако това острие беше клъцнало и едно косъмче… „Ама си глупава — каза си тя горчиво. — Глупава не, ами оттатък.“ С тази превръзка виждаше само тънка ивица светлина отдолу. Сигурно все още беше достатъчно светло, въпреки късния следобед, Разбира се — мъжът нямаше да хвърля ножове, ако не виждаше достатъчно добре. Следващото острие се заби от другата страна на главата й. Тя дори усети треперенето му до слепоочието си. Стори й се, че опря ухото й. Щеше да пребие Том Мерилин и Валан Лука. И всеки друг мъж, който й паднеше в ръцете, просто заради принципа.

— Крушите — викна й Лука, като че ли не беше само на тридесет крачки от нея. Сигурно си мислеше, че превръзката я прави не само сляпа, но и глуха.

Пръстите й зашариха в торбичката на колана. Тя извади една круша и внимателно я постави на главата си. Наистина беше сляпа. Сляпа глупачка! Още две круши и тя боязливо разпери ръце встрани между ножовете, които вече я бяха обградили, хванала по една круша за дръжката. Последва пауза. Тъкмо отвори уста да каже на Том Мерилин, че ако само я одраска, ще го…

Ножовете изсвистяха толкова бързо, че тя щеше да изскимти, ако гърлото й не беше се свило на юмрук. В едната й ръка остана само дръжката, другата круша леко затреперя с ножа, забит в средата й, в сокът от крушата на главата й потече по косата й.

Тя дръпна превръзката и закрачи към Том и Лука, и двамата ухилени като идиоти. Но преди да отвори уста да ги навика, Лука възкликна удивен.

— Нана, ти си великолепна. Храбростта ти е възхитителна, но ти самата — още повече. — Той развя в поклон тъпото си наметало от червена коприна, с ръка на сърцето. — Този номер ще го нарека „Роза сред тръните.“ Макар че, честно казано, ти си много по-красива от всички рози на света.

— Не е нужна кой знае каква храброст, за да стоиш на едно място като пън. — Роза значи? Ще му покаже тя тръни. Ще им покаже и на двамата. — Чуй ме хубаво, Валан Лука…

— Какъв кураж. Дори не трепна. Честно ти казвам, мен щеше да ме е страх да направя това, което правиш ти.

Това си беше чистата истина.

— Не съм по-храбра, отколкото се налага — отвърна тя малко по-спокойно. Трудно беше да крещиш на човек, който настоява да ти каже колко си храбра. Това определено звучеше малко по-добре, отколкото брътвежите му за рози. Том приглади дългите си бели мустаци, сякаш виждаше нещо много смешно.

— Роклята — пак подхвана Лука и всичките му зъби лъснаха в усмивка. — В нея ще изглеждаш направо…

— А, не! — сряза го тя. Каквото и да беше спечелил дотук, току-що го беше изгубил, повдигайки отново този въпрос. Кларине беше ушила роклята, която Лука толкова държеше тя да облече, от коприна, по-алена и от наметалото му. По нейно мнение цветът бе избран, за да скрие кръвта, ако ръката на Том сгрешеше.

— Но, Нана, хубостта в опасност привлича страшно много. — Гласът на Лука продължи напевно, сякаш шепнеше най-сладките неща в ухото й. — Всяко око ще бъде приковано в теб, всяко сърце ще затупти заради красотата и храбростта ти.

— Щом толкова ти харесва тази рокля — отсече тя, — ти я облечи. — Да не говорим за цвета, но тя в никой случай нямаше да покаже толкова много гръд пред публика, независимо дали Кларине го смяташе за редно, или не. Виждала беше сценичната рокля на Лателле, цялата обсипана с черни пайети и с деколте по врата. И тя можеше да облече нещо по… Но какви ги мислеше? Та тя изобщо нямаше намерение да се въвлича в това. Беше се съгласила само за това упражнение, колкото Лука да престане да дращи на вратата на фургона всяка нощ, за да се опитва да я убеди.

Той обаче много добре знаеше кога да смени темата.

— Но какво е станало тук? — изведнъж попита той загрижено и посочи подпухналото й око, а тя трепна. По-добре щеше да направи, ако продължеше да се опитва да я натика в алената рокля.

— Не ми хареса как ме гледаше в огледалото тази сутрин, затова го ухапах.

Равният й тон и оголените й зъби накараха Лука да си дръпне ръката. Изглежда подозираше, че пак е готова да хапе. Том си гладеше мустаците и се мъчеше да не се разсмее. Той естествено знаеше какво бе станало. Как иначе. И веднага след като тя ги оставеше, щеше да нагости Лука със собствената си версия за събитията. Мъжете много обичаха да клюкарстват — това си им беше вродено и жените не можеха да направят нищо, за да ги отучат.

Дневната светлина се оказа по-смътна, отколкото си беше мислила. Слънцето беше клекнало над върховете на дърветата на запад.

— Ако още веднъж го опиташ, без да е достатъчно светло… — изръмжа тя на Том. — Вече почти се е мръкнало!

— Предполагам — той вдигна рунтавите си вежди, — искаш да се откажеш от частта, в която моите очи са вързани? — Шегуваше се, разбира се. Не можеше да не се шегува. — Както искаш, Нана. Отсега нататък — само на достатъчно светло.

Едва след като се отдалечи, развяла гневно полите си, тя осъзна, че всъщност се е съгласила да участва в тази дивотия. Най-малкото — по подразбиране. Двамата щяха да се помъчат да я уговорят за номера също толкова сигурно, колкото сигурно беше, че слънцето ще залезе тази вечер. „Глупава си, не глупава, ами оттатък!“

Полянката, на която те — или най-малкото Том, да го изгори дано, заедно с Лука, двамата! — се бяха упражнявали, бе малко настрани от бивака. Явно Лука не искаше животните да се раздразнят, ако някой от ножовете на Том случайно прониже сърцето й. Този човек най-вероятно щеше да нахрани с тялото й лъвовете. А единствената причина, поради която държеше тя да облече оная рокля, беше за да може да огледа сластно онова, което тя нямаше никакво намерение да показва на никого освен на Лан, и него да го изгори дано, глупак опърничав. Искаше й се да може да го види тук, за да му го каже. Искаше й се да го види тук, за да се увери, че е жив и здрав. Тя откърши една дълга пръчка и зашиба високата трева.

Снощи, според Елейн, Егвийн беше съобщила за боеве в Кайриен, за сблъсъци с разбойнически банди и с чети кайриенци, които виждали враг във всеки айилец, и с андорски войници, опитващи се да завладеят Слънчевия трон. Лан се беше намесвал в тях — всеки път, когато Моарейн го изпуснеше от очи, той все успяваше да се въвлече в някоя битка, сякаш ги надушваше. Нинив никога досега не си беше помисляла, че предпочита Айез Седай да държи Лан изкъсо и до себе си.

Тази сутрин Елейн беше обезпокоена, че войниците на майка й са навлезли в Кайриен, за да се бият с айилците на Ранд, но това, което най-много тревожеше Нинив, бяха разбойниците. Според Егвийн, ако някой можеше да разпознае откраднато имущество в ръцете на някой разбойник, ако някой можеше да се закълне, че го е видял да убива някого или да подпалва дори и колиба, Ранд го обесваше. Е, не му изхлузваше въжето сам, но си беше същото и Егвийн твърдеше, че наблюдавал всяка такава екзекуция с лице, студено и твърдо като планините. Това съвсем не му беше присъщо. Той беше толкова мило дете. Каквото и да беше станало с него в Пустошта, беше само за лошо.

Е, тъй или иначе Ранд беше далече, а пред нейните собствени проблеми — нейните и на Елейн — не се очертаваше скорошно решение. Река Елдар се намираше на по-малко от миля на север, обкрачена от единствения извит каменен мост, построен между два високи метални стълба, които блестяха без петънце от ръжда. Останки от по-ранно време, несъмнено, може би дори от някой предишен Век. По обед, веднага след като пристигнаха, беше прескочила до реката, но не видя нито един плавателен съд, който да си струва. Гемии, малки рибарски лодчици, лъкатушещи покрай обраслия с тръстика бряг, някакви странни, тесни нещица, които щъкаха по течението, тласкани от превити мъже с къси весла, дори една плоска баржа, която изглеждаше затънала в тиня — тиня от двете страни на руслото имаше, изглежда, предостатъчно, някъде засъхнала и напукана, и нищо чудно, след като жегата се задържаше толкова до късно през годината — но нищо, което можеше да ги отнесе надолу по реката, както тя искаше. Не че тя знаеше докъде точно.

Колкото и да ровичкаше в мозъка си, така и не можеше да си спомни името на градчето, в което трябваше да са Сините сестри. Тя яростно шибна едно глухарче и перцата му политнаха на облаче и изпопадаха по земята. Все едно, сигурно вече не бяха там, ако изобщо са били. Но това изглеждаше единственото сравнително безопасно място за тях двете освен Тийр. Стига само да можеше да си го спомни.

Единственото добро нещо от цялото това пътуване на север беше, че Елейн престана да флиртува с Том. Откакто се присъединиха към пътуващата трупа, инциденти нямаше. Щеше да е още по-добре, ако Елейн не беше решила да се преструва, че изобщо нищо не е ставало. Вчера Нинив я беше поздравила, че най-после й е дошъл умът в главата, а Елейн й отговори хладно: „Ама ти, Нинив, да не би да се опитваш да разбереш дали няма да застана на пътя ти с Том? Той е твърде стар за теб, а и не знам защо си мислех, че си посветила чувствата си на друг, но какво, достатъчно голяма си, за да решиш сама. На мен просто ми е приятно с Том, смятам, че и на него с мен. Гледам на него като на втори баща. Ако искаш да пофлиртуваш с него, нямам нищо против. Но наистина си мислех, че си малко по-постоянна.“

Лука смяташе да прекосят реката на заранта, а Самара, градът от другата страна, в Геалдан, не беше никак подходящо място за тях. След като пристигнаха, Лука прекара по-голямата част от деня в Самара, за да уреди там място, където да постави представлението си. Притесняваше го само това, че много други менажерии го бяха изпреварили и че неговата не беше единствената, която не включваше само животни. Тъкмо затова беше станал толкова настоятелен тя да се съгласи Том да я замерва с ножовете си. Пак имаше късмет, че не поиска да го прави, докато в същото време ходи по въжето с Елейн. Този човек, изглежда, смяташе, че единственото важно нещо на този свят е неговото „позорище“ да е по-голямо и по-добро от всички други. Колкото до нея, най-притесняващото бе, че прословутият пророк бе в Самара — градът гъмжеше от негови поклонници, изливащи се от шатри, колиби и землянки, същински нов град, който надвишаваше многократно значителните размери на самата Самара. Градът, макар и не централен, беше с висока каменна стена, и повечето сгради също бяха от камък.

От тази страна на Елдар положението не беше много по-добро. Докато стигнат до място за лагеруване, бяха подминали три стана на Бели плащове, със стотици бели палатки, а сигурно имаше и други, които не бяха видели. Бели плащове от тази страна на реката, пророкът и може би предстоящи бунтове от другата, а тя нямаше никаква представа къде трябва да отиде, нито с какво, освен с тътрещия се фургон, който не се движеше по-бързо от нея, ако тръгнеше да ходи пеш. Съжаляваше, че бе позволила на Елейн да я уговори да изоставят каретата. След като не видя наблизо нито един стрък, който да шибне, тя скърши пръчката и я хвърли на земята. Съжаляваше, че не може да направи същото с Лука. И с Галад Дамодред, затова, че заради него бяха побегнали и стигнаха дотук. И с ал-Лан Мандрагоран, затова, че не беше тук. Не че й беше дотрябвал, разбира се. Но присъствието му щеше да бъде… утеха.

Бивакът беше притихнал. Над малките огнища край фургоните къкреха котлета с вечерята. Петра хранеше лъва с черната грива, като му тикаше през решетките големи късове месо, окачени на прът. Женските вече се бяха нахранили и се бяха отпуснали лениво в своята клетка, само от време на време изръмжаваха — щом някой се приближеше. Нинив спря край фургона на Алудра. Илюминаторката стриваше нещо в дървен хаван на маса, опряна до фургона, и си мърмореше под нос за нещата, които смесваше. Трима от фамилията Чавана се усмихнаха подканящо на Нинив и й махнаха да иде при тях; не и Бръг, който продължаваше да ръмжи заради устната си, въпреки че му бе дала мехлем, за да му мине подутото. Може би ако цапардосаше и тях също така здраво, щяха да послушат Лука — и по-важното, самата нея! — и щяха да разберат, че усмивките им не й трябват. Колко лошо, че Валан Лука не можеше да последва собствените си указания. Лателле се извърна от клетката с мечката и я изгледа с язвителна усмивчица — не, по-скоро самодоволна. Нинив обаче се загледа в Церандин, която подрязваше плоските нокти на пръстите на един от огромните сиви с’редит с нещо, което приличаше по-скоро на сечиво за рязане на метал.

— Ама оная — подхвърли Алудра — наистина я бива с ръцете и краката, нали? Не ме гледай така сърдито, Нана — добави тя и изтупа ръцете си. — Аз не съм ти враг. Дръж. Трябва да опиташ тези нови палниклечки.

Нинив взе боязливо дървената кутия от ръцете на тъмнокосата жена. Малка кутийка, която можеше да държи и в шепа, но за всеки случай тя използва и двете си ръце.

— Мислех, че ги наричаш драскалки.

— Може и тъй, може и инак. Палниклечки казва по-добре за какво са от драскалки. Разширих малко дупчиците, които задържат клечките, така че дървото да не се подпалва. Добра идея, нали? А веществото на главичките е нова формула. Ще ги опиташ и ще ми кажеш какво мислиш, нали?

— Да, разбира се. Благодаря ти.

Нинив се забърза преди жената да й е натикала още някоя кутийка. Държеше проклетото нещо сякаш то можеше всеки миг да избухне, и не беше сигурна, че няма да стане точно така. Алудра караше всеки от трупата да й пробва драскалките, палниклечките, или каквото решеше да ги нарече. Със сигурност можеха да запалят огън или лампа. Можеха също така да лумнат в пламък, ако синьо-сивите им главички се отъркаха една в друга или в нещо грубо. Колкото до нея, тя предпочиташе да си пали огън с кремък и желязо или с жив въглен, пазен грижливо в кутийка с пясък. Много по-безопасно беше.

Джюйлин я застигна до фургона, който деляха двете с Елейн, и погледът му веднага се спря на подутото й око. Тя го изгледа толкова ядосано, че той отстъпи назад и смъкна тъпата си шапка от главата.

— Ходих отвъд реката — каза й той. — В Самара има стотина Бели плащове. Само оглеждат. И геалданските войници ги оглеждат също толкова твърдо. Но един разпознах. Младежът, който седеше срещу вас в „Светлината на истината“, в Сиенда.

Тя му се усмихна и той отстъпи още една крачка и я погледна предпазливо. Галад в Самара. Само това им трябваше.

— Винаги ми носиш все такива чудесни новини, Джюйлин. Трябваше да те оставим още в Танчико, или по-добре — на кейовете в Тийр. — Не беше съвсем честно. По-добре, че й каза за Галад, иначе, без да иска, щеше да се натъкне на него на някоя пресечка. — Благодаря ти, Джюйлин. Сега поне ще знаем, че трябва да се пазим от него. — Кимването едва ли можеше да се приеме за учтив отговор на щедро предложената й благодарност и той побърза да се отдалечи, сякаш се боеше да не го удари в гръб. На мъжете просто им липсваше възпитание.

Във фургона беше много по-чисто, отколкото след като Том и Джюйлин го купиха. Старата олющена боя беше изстъргана — мъжете много ръмжаха, когато се наложи да го направят — а долапчетата и масичката, здраво закрепена за пода, бяха лъснати до блясък. Малката зидана печка с ламаринен комин така и не използваха — нощите бяха достатъчно топли, а ако започнеха да си готвят тук, Том и Джюйлин нямаше да приемат да чистят повече — но пък беше подходящо място да си държат ценностите, кесиите и кутийките с накити.

Елейн, която тъкмо пъхаше нещо под одеялата, възкликна:

— Окото ти! Какво е станало? — Трябваше отново да умият косата й в кокоши пипер — в корените на черните й кичури се мяркаха издайнически златисти косми.

— Церандин ме цапна — измърмори Нинив. Запомнящият се вкус на отварата от котешка папрат и стрит на прах лист от мавиня опари езика й. Е, не затова беше пуснала Елейн да отиде на последната среща в Тел-айеран-риод. Тя не отбягваше Егвийн. Но повечето пътувания в Света на сънищата беше правила тя и беше съвсем честно да даде и на Елейн възможност да го направи. Затова беше.

Тя внимателно постави кутийката с палниклечиците в един от долапите до другите две. Онази, която бе причинила пожар, отдавна я бяха захвърлили.

Сама не разбираше защо крие истината. Елейн очевидно не беше излизала от фургона, иначе вече щеше да го знае. Тя и Джюйлин бяха единствените хора в лагера, които все още не знаеха, след като Том вече бе описал случката на Лука с най-отвратителни подробности.

Тя вдиша дълбоко, седна на другото легло и погледна Елейн в очите.

— Ами аз… попитах Церандин за дамане и сул-дам. Сигурна съм, че знае повече, отколкото ни разкрива. — Замълча, за да даде възможност на Елейн да изкаже съмненията си, че не просто я е попитала, а е настояла да й каже. Сеанчанката уж вече им беше казала всичко, което знаеше, а именно, че не е имала почти никакъв контакт нито с дамане, нито със сул-дам. Но Елейн замълча и Нинив осъзна, че просто се е надявала да отложи момента на признанието с поредния спор. — А тя се развика и взе да повтаря, че не знаела нищо повече, и аз… А тя… ме хвърли, не знам как, през рамото си. Изправих се и я зашлевих, а тя ме повали с един удар. Затова ми е подуто окото. — По-добре щеше да е да продължи: Елейн бездруго скоро щеше да го чуе; по-добре бе да го чуе от нейната уста. — И се посбихме още малко. — Посбиването не беше толкова от нейна страна, само дето тя отказа да се предаде. Най-обидното в цялата работа беше, че Церандин бе престанала да я премята и подхвърля насам-натам едва след като бе разбрала, че е все едно да бие малко дете. Защото шансовете на Нинив пред нея бяха точно колкото на малко дете. Само да не гледаше никой, че да можеше да прелее — че беше ядосана предостатъчно, нямаше съмнение. Само да не гледаше никой, и точка. Направо съжаляваше, че Церандин не я заблъска с юмруци, че да й потече кръв. — А после Лателле й даде пръчка. Знаеш колко иска да ми го върне. — Нямаше нужда да добавя, разбира се, че в това време Церандин й беше натикала главата под теглича на фургона. Никой не я беше бил така, откакто беше замерила Нейса Айелин с една кана — тогава беше на шестнадесет години. — Както и да е, Петра се намеси. — Тъкмо навреме, между другото. Едрият мъж беше стиснал двете жени за вратовете като котенца. — Церандин се извини и всичко свърши. — Петра беше накарал сеанчанката да се извини, вярно, но беше накарал и Нинив да направи същото, без да отпуска нежната си и в същото време желязна хватка на врата й, докато не го направи. Тя го беше ударила с всички сили, право в корема, а той дори не мигна. Ръката й май също беше подута. — Не беше кой знае какво. Сега Лателле сигурно ще започне да разправя разни небивалици. Нея трябваше да я науча аз. Не я ударих както заслужава предния път.

Сега, след като разказа истината, се почувства по-добре, но на лицето на Елейн все още се четеше съмнение, което я накара да поиска да смени темата.

— Какво е това, дето го скри? — Пресегна се, дръпна одеялото и видя сребърната каишка на ай-дам, който бяха взели от Церандин. — Защо, в името на Светлината, си решила да гледаш това? И щом си решила, защо го криеш? Това е мръсно нещо и не мога да разбера как изобщо го пипаш, но щом искаш, твоя работа.

— О, я недей да ми се държиш като стара мома — каза й Елейн. На лицето й бавно изгря усмивка, изпълнена с възбуда. — Мисля, че мога да направя едно такова.

— Да направиш? — Нинив сниши гласа си, надявайки се, че никой няма да нахълта в стаята, за да види кой кого убива, но не успя да го смекчи. — О, Светлина, но защо? По-добре направи помийна яма. Бунище струпай. От тях поне ще има някаква полза.

— Всъщност не се каня да направя точно ай-дам. — Елейн я изгледа с присъщото й в такива случаи хладно изражение. Гласът й беше ледено спокоен. — Това е тер-ангреал и аз успях да отгатна как действа. Видях те, че присъстваше поне на една лекция за свързването. Ай-дамът свързва две жени и точно затова сул-дам трябва също да е жена, която може да прелива. — Тя смръщи чело. — Връзката обаче е особена. Различна. Вместо две или повече да споделят, като една насочва, в случая едната упражнява пълен контрол. Мисля, че затова дамане не може да направи нищо, което сул-дам не иска от нея. Всъщност не вярвам, че изобщо има нужда от каишката. Нашийникът и гривната могат да действат също толкова добре и без нея, при това еднакво.

— Ами работи тогава — каза сухо Нинив. — Явно си изучила въпроса достатъчно добре за човек, който мисли да направи още едно такова. — Елейн дори не благоволи да се изчерви. — И за какво точно ще го използваш? Не че бих имала нещо против да го наденеш на врата на Елайда, но това няма да го направи по-отвра…

— Нима не разбираш? — възкликна Елейн, цялата изпълнена с трескава възбуда. Тя се наведе и докосна с длан коляното на Нинив, а очите й светнаха: толкова доволна беше от себе си. — Та това е тер-ангреал, Нинив. И аз мисля, че мога сама да направя такъв. — Изрече всяка дума бавно и натъртено, а после се засмя и продължи. — Ако успея да направя този, ще мога да направя и други. Навярно ще успея да създам и ангреал, и ша-ангреал. Никоя в Кулата не е могла да го направи от хиляди години! — Изправи се, потръпна и затисна устата си с пръсти. — Всъщност никога не бях помисляла, че мога да създам нещо сама. Нищо полезно. Спомням си как веднъж видях един занаятчия, майстор, който беше изработил някакви столове за Двореца. Нямаше по тях нито позлата, нито резба — всъщност бяха предназначени за слугинския коридор, — но можах да доловя гордостта в очите му. Гордостта от това, което беше създал с двете си ръце, от майсторски изработената вещ. Струва ми се, че би било чудесно да го изпитам. О, частица само да знаехме от това, което знаят Отстъпниците. Цялото познание на Приказния век в главите им, а го използват, за да служат на Сянката. Помисли си само какво бихме могли да направим с него. Представи си какво бихме могли да сътворим. — Тя вдиша дълбоко. — Както и да е. Но съм готова да се обзаложа, че мога да отгадая как е сътворен и Бели мост. Постройки като от усукано стъкло, но по-яки от стомана. И куендияр, и…

— По-полека — спря я Нинив. — Бели мост е поне на пет-шестстотин мили оттук, а ако се каниш да прелееш в печата, по-добре премисли. Знае ли човек какво ще стане? Да си стои там, в кесията, докато не му намерим някое по-безопасно място.

Възбудата на Елейн беше странна. Нинив лично нямаше нищо против да щипне малко от знанията на Отстъпниците — съвсем не, — но ако ти трябва стол, плащащ си на дърводелец. Никога не беше й се искало да прави нещо сама освен лапи за налагане на рани и мехлеми. Когато беше на дванадесет години, майка й се отказа да я учи на шиене, след като стана ясно, че изобщо не я интересува дали шие прав бод и че никой не може да я накара да се заинтересува. А за готвенето… всъщност тя смяташе, че готви добре, но работата беше, че знаеше кое е по-съществено. Важно беше Церителството. Всеки можеше да построи мост, затова остави му го на него, така смяташе тя.

— Покрай твоя ай-дам забравих да ти кажа — изсумтя тя. — Джюйлин видял Галад от другата страна на реката.

— Кръв и проклета пепел — измърмори Елейн и щом Нинив вдигна вежди, добави решително. — Няма сега да слушам лекция за езика си, Нинив. Какво да правим?

— Както го виждам аз, можем да останем отсам реката и да чакаме Белите плащове да ни намерят и да се зачудят защо сме оставили менажерията, или да преминем моста и да се надяваме, че пророкът няма да палне искрата на някой бунт, или Галад да ни издаде, или пък да намерим някой сносен кораб и да избягаме надолу по реката. И трите възможности не са много добри. А Лука ще си поиска стоте марки. Златни. — Постара се да не се намръщи. — Ти му ги обеща и няма да е честно да се измъкнем, без да сме му ги платили. — Ако имаше накъде да заминат, щеше да го направи, без окото да й мигне.

— Това е невъзможно, разбира се — отвърна Елейн изненадано. — Но няма защо да се притесняваме от Галад, поне докато се държим с менажерията. Галад няма и да помирише менажерия. Той смята, че да се поставят животни в клетки е жестоко. Нищо против няма да се убиват на лов, забележи, или да се ядат, но в клетки — не.

Нинив поклати глава. Истината си беше, че Елейн все щеше да измисли някаква причина да се задържат, макар и само още един ден, дори да имаха възможност да тръгнат. На нея всъщност й се искаше да походи по въжето пред други хора, не само пред членовете на трупата. А на нея самата най-вероятно щеше да й се наложи да остави Том пак да я замерва с ножовете си. „Обаче тази проклета рокля няма да я облека, и толкова!“

— Първият подходящ кораб — каза тя. — Взимаме го. Не е възможно търговията по реката да е спряла съвсем.

— Щеше да е добре ако поне знаехме къде отиваме. — Тонът на Елейн беше нещо много кротък. — Нали знаеш, можехме просто да тръгнем за Тийр. Не можем да останем вечно заковани за това само защото ти… — Тя млъкна, но Нинив знаеше какво се кани да каже. Само защото тя беше проявила инат. Само защото фучеше от гняв, че не може да си спомни едно нищо и никакво име, което бе решила да си спомни на всяка цена, дори това да я убие. Да, но всичко това просто не беше вярно. Тя смяташе да намери тези Айез Седай, които можеха да подкрепят Ранд и да я заведат при него, а не да се влачи до Тийр като някаква окаяна бежанка.

— Ще си го спомня — отвърна тя. На „бар“ завършваше. А не беше ли на „дар“? — Преди да ти омръзне да се фръцкаш по онова въже, ще си го спомня. — „Но онази рокля няма да я облека!“