Небесният огън

Глава 3Бледи сенки

Сграбчил сайдин, Ранд преля, запреде потоци на Въздух, които дръпнаха Натаил от възглавниците и го приковаха към стената, обездвижен от врата до глезените, на половин крачка над пода.

— Предупредих те! Никога не докосвай Силата, когато наоколо има някой друг. Никога!

Натаил килна глава по своя странен навик, сякаш се опитваше да изгледа Ранд косо, или да го наблюдава, без да се забележи.

— Ако беше видяла, щеше да си помисли, че си ти. — В гласа му липсваше оправдание, липсваше каквато и да е плахост, но не беше и предизвикателен. Изглежда, смяташе, че предлага едно разумно обяснение. — А освен това ти изглеждаше жаден. Един дворцов бард трябва да се грижи за нуждите на господаря си. — Това бе една от малките прояви на суетност, с които се беше обкръжил. Щом Ранд беше Преродения Дракон, то тогава той самият трябваше да е поне дворцов бард, а не прост веселчун.

Също толкова отвратен от себе си, колкото разгневен на Натаил, Ранд освободи впридъка и го пусна на пода. Да го мята насам-натам беше все едно да се бие с някое десетгодишно хлапе. Не можеше да види щита, ограничаващ достъпа на веселчуна до сайдин, но знаеше, че е тук. С придвижването на един бокал във въздуха сега възможностите на Натаил почти се изчерпваха. За щастие, щитът беше скрит и за женски очи. Натаил го беше нарекъл „обърнат наопаки“, макар че като че ли и той не беше в състояние да го обясни.

— А ако бе видяла лицето ми и заподозреше? Аз самият така се стъписах, сякаш бокалът сам полетя към мен! — Той отново захапа лулата и запуфтя свирепо облачета дим.

— Пак нямаше да заподозре. — Другият мъж се отпусна отново на възглавниците, вдигна падналия инструмент и дрънка няколко фалшиви тона на разстроените струни. — Как може изобщо да заподозре някой? Аз самият все още не мога напълно да повярвам на ситуацията. — Дори и в гласа му да имаше жилка на горчивина, Ранд не успя да я долови.

Той самият също не беше съвсем сигурен дали вярва изцяло, макар да бе положил усърдни усилия, за да го постигне. Мъжът пред него, Джайсин Натаил, си имаше друго име. Ашмодеан.

Така, както си свиреше небрежно, Ашмодеан изобщо не приличаше на един от страховитите Отстъпници. Дори изглеждаше умерено красив. Ранд предполагаше, че е привлекателен в очите на жените. Често му се струваше странно, че злото не бе оставило никакъв външен белег по него. Но той беше един от Отстъпниците, така или иначе, и вместо да го убие, Ранд бе успял досега да скрие това от Моарейн, както и от всички други. Трябваше му учител.

Ако онова, което беше вярно за жените, които Айез Седай наричаха „диви“, важеше и за мъже, шансът му да оцелее в опитите сам да се научи да владее Силата беше равен на едно към четири. И то ако се изключеше неизбежната лудост. Учителят му трябваше да е мъж — Моарейн и някои други твърде често му бяха изтъквали, че птицата не може да научи рибата да лети, нито рибата да научи птицата да плува. И при това учителят му трябваше да бъде някой опитен, някой, който вече знае всички неща, които той трябваше да научи. След като Айез Седай опитомяваха мъжете, които могат да преливат, веднага щом ги намереха — и с всяка следваща година такива се намираха все по-рядко, — изборът му беше крайно ограничен. Някой мъж, който просто е открил, че може да прелива, нямаше да знае повече от него самия. Един Лъжедракон, способен да прелива — стига Ранд изобщо да намереше такъв, който не е вече заловен и опитомен — едва ли щеше да е склонен да се откаже от собствените си мечти за слава и величие заради друг пореден претендент да бъде Преродения Дракон. Това, което оставаше и което бе съблазнило Ранд, бе един от Отстъпниците.

Ашмодеан подръпваше безредно струните. Ранд седна на една от възглавниците срещу него. Добре беше да не забравя, че Отстъпникът не се беше променил, не и вътрешно, от деня преди толкова много време, когато бе обрекъл душата си на Сянката. Това, което правеше сега, го правеше по принуда. Не беше се върнал към Светлината.

— Хрумвало ли ти е някога да се върнеш, Натаил? — Винаги внимаваше с името. Само да изречеше „Ашмодеан“ и Моарейн веднага щеше да реши, че сам е преминал на страната на Сянката. Моарейн, както и всички други. Нито той самият, нито Ашмодеан щеше да преживее това.

Ръцете на мъжа замръзнаха над струните, но лицето му си остана безизразно.

— Да се върна ли? Демандред, Рахвин, който и да е от тях и сега би ме убил, само да ме види. И то ако имам късмет. Освен Ланфеар, може би, а ти ще ме разбереш защо не желая да я изпитвам. Семирага ще накара и един балван да я моли за милост, и да й благодари, ако го дари със смърт. Колкото до Великия властелин…

— Тъмния — прекъсна го рязко Ранд, без да вади лулата от зъбите си. Великия властелин на Мрака беше названието, с което Мраколюбците наричаха Тъмния. Мраколюбците и Отстъпниците.

Ашмодеан кимна примирено.

— Когато Тъмния излезе на свобода… — Ако лицето му доскоро беше безизразно, то сега бе съвсем помръкнало. — Достатъчно е да ти кажа, че ще намеря Семирага и ще й се предам в ръцете преди да съм се озовал пред… Тъмния и неговото наказание за изменничеството.

— В такъв случай, по-добре за теб е да ме учиш.

Скръбна музика се заизлива от струните музика, напомняща за мъка и сълзи.

— „Марш на смъртта“ — отрони Ашмодеан. — Финалната част на „Цикъла на Великите страсти“, съставен около триста години преди Войната на Силите от…

Ранд го прекъсна.

— Не ме учиш много добре.

— Толкова добре, колкото може да се очаква при подобни обстоятелства. Сега вече можеш да уловиш сайдин когато си поискаш, и да различиш един поток от друг. Можеш да се засланяш и Силата да върши онова, което ти искаш от нея. — Той спря да свири и се намръщи, без да поглежда към Ранд. — Мислиш ли, че Ланфеар наистина възнамеряваше да те науча на всичко? Ако искаше това, щеше да намери начин да стои наблизо, за да може да ни свърже. Тя иска просто да живееш, Луз Терин, но този път смята да остане по-силна от теб.

— Не ме наричай така! — сряза го Ранд, но Ашмодеан като че ли не го чу.

— Ако сте го замислили двамата — да ме натикате в клопка… — Ранд долови смътен прилив у Ашмодеан, сякаш Отстъпникът изпробваше щита, който Ланфеар беше изтъкала около него. Жените, които владееха Силата, виждаха сияние, обкръжаващо друга жена, прегърнала сайдар, и усещаха ясно преливането, но той никога не виждаше нищо около Ашмодеан и усещаше съвсем малко. — Ако заедно сте го намислили, то тогава си се оставил да те изхитри на повече от едно равнище. Вече ти казах, че не съм много добър учител, особено когато не съм свързан. Заедно го намислихте, нали? — Този път погледна Ранд, косо, но напрегнато. — Колко си спомняш? За това, че беше Луз Терин, искам да кажа. Тя твърдеше, че изобщо нищо не си спомняш, но тя можеше да излъже дори Вел… дори самия Тъмен.

— Този път е казала истината. — Излегнат на една от възглавниците, Ранд придърпа с тънко поточе към себе си един от сребърните бокали с вино, оставен недокоснат от някой от вождовете на кланове. Всяко такова кратко докосване до сайдин беше възбуждащо… и гадно. И трудно да се освободиш от него. Не искаше да говори за Луз Терин. Омръзнали му бяха хората, които мислеха, че той наистина е Луз Терин. — Ако свързването ще ти помогне да ме учиш по-добре, защо не се свържем тогава?

Ашмодеан го изгледа така, сякаш го бе попитал защо не ядат камъни, и поклати глава.

— Непрекъснато забравям колко много неща не знаеш. Ти и аз не можем. Не и без жена, която да ни свърже. Можеш да помолиш Моарейн, предполагам, или това момиче, Егвийн. Една от тях би могла да схване как става, стига да нямаш нищо против да разберат кой съм аз.

— Недей да ме лъжеш, Натаил — изръмжа Ранд. Много преди да срещне Натаил той беше научил, че мъжкото и женското преливане са толкова различни, колкото са различни самите мъже и жени, но приемаше на вяра много малко от онова, което му казваше този мъж. — Чувал съм Егвийн и другите да разправят, че Айез Седай могат да свързват силите си. След като те могат, защо и ние да не можем?

— Защото не можем. — Ашмодеан го каза с голямо раздразнение. — Попитай някой философ, като искаш да разбереш защо. Защо кучетата не могат да летят? Навярно във великия замисъл на Шарката това е балансът заради силата при мъжете. И като малка милост, на тях е дадено да могат да го правят до тринадесет; за да разширят този кръг, им трябват мъже.

Ранд беше сигурен, че този път го улови в лъжа. Моарейн твърдеше, че в Приказния век мъжете и жените били еднакво могъщи в Силата, а тя не можеше да лъже. Каза му го, като добави:

— Петте сили са равностойни.

— Земя, Огън, Въздух, Вода и Дух. — За всяка от тях Натаил дръпна по една струна. — Равностойни са, вярно е, и е вярно също така, че каквото един мъж може да направи с всяка от тях, и една жена го може. Поне донякъде. Но това няма нищо общо с факта, че мъжете са по-силни. Когато Моарейн вярва, че нещо е истина, тя твърди, че наистина е истина. Една от хилядите слабости на техните глупави Клетви. — Той изсвири някакъв мотив, който наистина прозвуча глупаво. — Някои жени имат по-силни ръце от някои мъже, но общо взето е обратното. Същото се отнася и за силата при използването на Силата, и приблизително в същите пропорции.

Ранд кимна замислено. Изглеждаше донякъде смислено. Елейн и Егвийн бяха смятани за две от най-силните жени, обучавани в Кулата от повече от хиляда години, но веднъж той се беше изпробвал срещу двете и Елейн му беше признала, че се е почувствала като котенце, сграбчено от мастиф.

Ашмодеан не беше довършил мисълта си.

— Ако две жени се свържат, те не удвояват силата си — свързването не е така просто, като прибавянето на силата на едната към тази на другата — но ако са достатъчно силни, могат да се противопоставят на един мъж. А оформят ли кръг от тринадесет, тогава внимавай. Тринадесет жени, макар и всяка от тях да може да прелива съвсем тъничко, ако се свържат, могат да надвият повечето мъже. Тринадесет от най-слабите жени в Кулата, ако се свържат, могат да надвият теб, както и почти всеки друг мъж, при това почти без да се задъхат. В Арад Доман веднъж се натъкнах на следната поговорка: „Колкото повече жени има наоколо, толкова по-кротко стъпва мъдрецът.“ Няма да е лошо да я запомниш.

Ранд потръпна като си спомни, че не много отдавна се беше намирал сред много повече от тринадесет Айез Седай. Разбира се, повечето от тях не знаеха кой е той. Ако знаеха… „Ако Егвийн и Моарейн се свържат…“ Не му се искаше да повярва, че Егвийн до такава степен е минала на страната на Кулата, предавайки старото им приятелство. „Но пък каквото и да прави тя, прави го с цялото си сърце, а тя става Айез Седай. Както и Елейн.“

Изгълта половината от виното, но то не отми тягостната мисъл от главата му.

— Какво още можеш да ми кажеш за Отстъпниците? — Беше въпрос, който бе задавал поне стотина пъти, но все се надяваше, че ще може да изрови още някое и друго късче знание. По-добре, отколкото да си мисли какво би станало, ако Моарейн и Егвийн се свържат, за да…

— Вече ти казах всичко, което знам. — Ашмодеан въздъхна тежко. — В най-добрия случай, едва ли можем да се наречем близки приятели. Вярваш ли, че премълчавам нещо? Къде са другите не знам, ако това те интересува. Освен Самаил, а ти знаеше, че той е завзел Иллиан, още преди да ти го кажа. Грендал се намираше в Арад Доман преди известно време, но предполагам, че вече се е преместила. Тя твърде много държи на удоволствията си. Подозирам, че Могедиен също се е подвизавала някъде на запад, но никой не може да знае къде е Паяка, преди тя самата да пожелае да я намерят. Рахвин е взел за своя домашна любимка една кралица, но коя точно страна управлява тя за него, мога да предполагам точно толкова добре, колкото и ти. Това е всичко, което знам и което би могло да ти помогне да разбереш къде са.

Ранд беше слушал всичко това и преди. Толкова често, че на моменти се досещаше предварително какво ще му каже Ашмодеан. За някои от нещата почти съжаляваше, че изобщо ги е чул — например какво най-обича Семирага, — а някои звучаха направо налудничаво. Демандред бил минал на страната на Сянката само защото мразел Луз Терин и му завиждал? Самият Ранд не можеше да си представи да изпитва такава завист към някого, че да направи точно това. Ашмодеан твърдеше, че него лично го съблазнила мисълта за безсмъртието, за безкрайни векове, изпълнени с музика. Твърдеше, че преди това бил изтъкнат съчинител на музика. Безсмислено. И все пак сред огромната маса от често смразяващо кръвта познание навярно се криеха ключовете към оцеляването в Тармон Гай-дон. Каквото и да беше казал на Моарейн, знаеше, че ще му се наложи да се възправи срещу тях. Тогава, ако не и по-рано. Допи бокала и го захвърли на пода. Виното нямаше да отмие истината.

Завесата от мъниста издрънча и влязоха гай-шайн, облечени в бели роби и безмълвни. Някои се заловиха да приберат храната и пиенето, поднесени за него и вождовете, а един мъж постави на масата сребърен поднос. На него имаше покрити блюда, сребърна чаша и две големи гледжосани глинени кани със зелени ивици. Едната трябваше да е пълна с вино, другата — с вода. Жена гай-шайн поднесе позлатен светилник, вече запален, и го постави до подноса. Небето зад прозорците вече ставаше жълто-червено от залеза. В краткия промеждутък между зноя и смразяващия студ въздухът всъщност бе поносим.

— Какви според теб са моите шансове, когато настъпи Последната битка, Натаил? — попита Ранд, след като гай-шайн излязоха.

Ашмодеан се поколеба, придърпа едно вълнено одеяло с червени и сини ивици иззад възглавничките си и вдигна поглед към него, килнал леко глава.

— Ти намери… нещо… на площада в деня, в който се срещнахме тук.

— Забрави това — отвърна му дрезгаво Ранд. Две бяха „нещата“, не едно. — Така или иначе, вече го унищожих. — Стори му се, че раменете на Ашмодеан леко помръднаха.

— Тогава… Тъмния… ще те погълне жив. Колкото до мен, смятам да пререже вените си в часа, в който разбера, че се е освободил. Стига да имам възможност. Бързата смърт е по-добра от онова, което би ме сполетяло. — Той отметна одеялото и седна, взирайки се с празен поглед в нищото. — Със сигурност е нещо по-добро, отколкото да полудея. Сега съм също толкова обречен на лудостта, колкото и ти. Ти пресече връзките, които ме предпазваха от нея. — В гласа му липсваше горчивина. Долавяше се само безнадеждност.

— А ако се намери друг начин да се заслоним от покварата? — попита Ранд. — Ако тя бъде премахната по някакъв начин? И тогава ли би се самоубил?

Смехът на Ашмодеан бе груб и жлъчен.

— Сянката да ме вземе дано, ти сигурно си въобразяваш, че си проклетият Създател! Разбери, човече. Ние с теб сме мъртви. Мъртви! Толкова ли си заслепен от гордост, че не го разбираш? Или умът ти е твърде задръстен, безнадеждни овчарю!

— Тогава защо не се откажеш и да се свърши? — попита Ранд и стисна устни. „Не бях чак толкова сляп, че да не видя какво ми подготвяхте двамата с Ланфеар. И не беше чак толкова задръстен умът ми, че да не измамя нея и да не натикам в клопката теб.“ — Щом няма никаква надежда, никакъв шанс, дори и най-малкото късче… тогава защо все още живееш?

Все така отбягвайки да го погледне, Ашмодеан се почеса по носа.

— Веднъж видях един човек, увиснал от стръмна скала — промълви той замислено. — Брегът се ронеше под пръстите му и единственото нещо, за което можеше да се хване, беше туфа трева, няколко дълги стръка с корени, едва прихванали се към скалата. Единствената възможност, която му бе останала, за да се изкачи на ръба. И той я сграбчи. — Смехът му никак не беше весел. — А знаеше, че ще се отскубне.

— А ти спаси ли го? — попита Ранд, но Ашмодеан не му отговори.

Когато Ранд се запъти към изхода, зад него прокънтяха звуците на „Марша на смъртта“.

Мънистените нишки се спуснаха зад него и петте Деви, които го очакваха в широкия празен коридор, плавно се изправиха. Всички, с изключение на една, бяха доста високи за жени, макар и не за айилки. На водачката им, Аделин, й липсваше само една педя, за да го погледне в очите, без да вдига глава. Изключението, една млада жена с буйна червена коса на име Инайла, не беше по-висока от Егвийн и много се засягаше на ръст. Също като на вождовете на кланове, очите им бяха сини, сивкави или зелени, а косите им варираха от светлокафяво, през жълто до червеникаво и бяха подстригани високо, с изключение на опашките на тила. Дългите ножове на коланите се уравновесяваха от пълни колчани от другата страна на кръстовете им и всички носеха на гърбовете си прибрани в калъфи рогови лъкове. Всяка държеше в ръка по три-четири къси копия с дълги метални остриета и по един кръгъл малък щит от бича кожа. Айилките, които не желаеха да си имат домашно огнище и деца, разполагаха със свое военно общество — Фар Дарейз Май, или Деви на копието.

Той ги удостои с лек поклон, което извика усмивки на лицата им. Поклонът не беше айилски обичай — във всеки случай не и по начина, по който той беше научен да го прави.

— Виждам те, Аделин — изрече той. — Къде е Джоинде? Струва ми се, че преди обед беше с теб. Да не се е разболяла?

— Виждам те, Ранд ал-Тор — отвърна тя. Бледожълтата й коса изглеждаше още по-светла като фон на загорялото й от слънцето лице, на едната буза на което личеше тънка бяла резка. — В известен смисъл беше. Цял ден си говореше сама, а няма и преди един час си отиде и положи брачен венец в нозете на Гаран от Джирад Гошиен. — Някои от останалите Деви поклатиха глави. Да се омъжи жена от тях, означаваше да се откаже от копието. — Утре изтича последният му ден като гай-шайн. Джоинде е от Черната скала на Шаарад — добави тя многозначително. И то си беше многозначително. Често се сключваха бракове с мъже и жени, които са служили като гай-шайн, но твърде рядко — между хора от кланове, които са в кръвна вражда, дори кръвната вражда сега да беше отложена.

— Като болест е. Заразна — намеси се разгорещено Инайла. Гласът й беше пламенен, също като косата й. — Откакто сме дошли в Руйдийн, по една-две Деви правят брачни венци всеки ден.

Ранд кимна, надявайки се жестът му да бъде приет като съчувствен. Вината за това беше негова. Ако им го кажеше, не знаеше колко ли от тях щяха да останат с него. Всички, най-вероятно — честта щеше да ги задържи, а и те не се бояха повече, отколкото вождовете на кланове. Добре поне че засега ставаше дума само за бракове: дори Девите смятаха брака за нещо по-добро от онова, което бяха изпитали други. Сигурно нямаше да го изоставят.

— След малко ще съм готов да тръгнем.

— Ще те изчакаме търпеливо — отвърна Аделин. Но не изглеждаха особено търпеливи. Така, както бяха щръкнали около него, изглеждаха опънати като струни и готови всеки миг да хукнат нанякъде.

Но това, което искаше да направи, наистина му отне само миг време — да заплете потоци на Дух и Огън в невидима кутия около стаята и да ги завърже така, че да се държат сами. Всеки друг можеше да влезе или излезе от нея, освен мъж, можещ да прелива. За него самия преминаването през този вход щеше да е като да преминеш през вкаменен пламък. Беше открил сплита — както и това, че Ашмодеан, заслонен от Верния извор, не може да го преодолее случайно. Никой нямаше да задава излишни въпроси за заниманията на един веселчун, но и да го направеше някой, Джайсин Натаил просто бе избрал да поспи колкото се може по-далече от пребиваващите в Руйдийн айилци. Към подобен избор поне Хаднан Кадийр и неговите колари и охранници щяха да проявят разбиране. А по този начин Ранд щеше да знае точно къде се намира мъжът през нощта. Девите въпроси не задаваха.

Той се обърна. Девите го последваха, пръснати в полукръг около него и с бдителни погледи, сякаш очакваха някой да го нападне. Ашмодеан продължаваше да свири тъжния марш.

Разкрачил крака, Мат обикаляше по широкия перваз на сухия фонтан и пееше на мъжете, които го гледаха под сумрачната светлина на залеза.

Въздухът бе станал хладен след дневния зной и той за миг си помисли дали да не закопчае палтото си от фина зелена коприна със златни шевици, но от айилското питие със странното име уускай главата му бе забръмчала, сякаш вътре бяха влезли гигантски мухи, и мисълта бързо се стопи. Насред прашния басейн стърчаха каменни фигури на три жени, двадесет стъпки високи и голи. Всяка от тях бе направена с по една вдигната длан, като другата придържаше наклонена над рамото й каменна стомна, за да се лее от нея вода, но на една от статуите липсваше главата и вдигнатата ръка, а стомната на другата се беше пръснала на късове.

— Хубава песен за смъртта пееш — извика един от коларите с грубия си люгардски акцент. Хората на Кадийр се държаха на плътна група настрани от събралите се около фонтана айилци. Всички бяха здравеняци с грубовати физиономии, но всеки от тях беше сигурен, че някой айилец може да пререже гърлото му само за това, че го е погледнал накриво. И не бяха далече от истината. — Чувал съм баба ми да разправя за Джак на Сенките — продължи люгардецът: ушите му бяха големи и сплескани. — Не е много редно да пееш тъй за смъртта.

С размътения си ум Мат се замисли за миг коя песен бе избрал да им пее и направи гримаса. Никой не беше чувал „Танца с Джак на Сенките“, откакто бе паднал Алдешар. В главата си все още можеше да чуе непокорния ек на песента, докато Златните лъвове предприемаха последния си безплоден набег срещу обкръжилата ги армия на Артур Ястребовото крило. Добре поне че този път не дърдореше на Древния език. Той самият не беше толкова насмукан, колкото изглеждаше отстрани, но все пак чашките уускай му бяха дошли много. Течността приличаше и имаше вкус на кафява вода, обаче риташе човек в главата като копито на муле. „Ако не внимавам, Моарейн като нищо ще ме опакова и ще ме прати в Кулата. Ама поне ще ме разкара от тая Пустош и по-надалече от Ранд.“ Щом и това го смяташе за добра сделка, изглежда, наистина беше по-пиян, отколкото си мислеше. Бързо превключи на „Калайджиите в кухнята.“

Някои от мъжете на Кадийр запяха с него, докато той подскачаше в такт по перваза. Айилците мълчаха. При тях мъжете пееха само бойни песни и траурни, при погребения на загинали воини. Девите пък пееха само когато останеха насаме.

Двама от айилците бяха клекнали на перваза, без да им личи ефектът от изпитото уускай, ако се изключеше, че очите им съвсем леко се бяха остъклили. Много щеше да му е драго на Мат, ако можеше да се върне там, където светлите очи бяха рядкост. Беше отрасъл, без да вижда очи с друг цвят освен кафяв и черен, с изключение на тези на Ранд.

Няколко дървени парчетии — проядени от червеи облегалки или крака от столове — лежаха върху големите бели плочи в пространството между перваза и тълпата зяпачи. До перваза бяха подредени опразнени вече червени глинени чаши, както и други, все още пълни с уускай, и една сребърна купа. Играта се състоеше в това да отпиеш, след което да се опиташ да удариш с нож подхвърлена във въздуха цел. Никой от хората на Кадийр, както и от айилците, не беше склонен да играе с него на зарове, при положение че печелеше толкова често, а на карти въобще не можеха да играят. При играта с мятането на ножа се смяташе, че нещата ще са по-различни, особено като към това се прибавеше и уускай. На тази игра той не печелеше така често, както на зарове, но все пак половин дузина напечелени златни чаши и две купи лежаха в басейна под него заедно с купчинка гривни и гердани, украсени с рубини, лунен камък или сапфири, както и няколко шепи монети в добавка. До печалбата му лежаха кротко кожената му шапка с широка периферия и едно странно копие с черно острие. Някои от трофеите му дори бяха айилска изработка. Те, изглежда, бяха по-склонни да му плащат с нещо от плячката си, отколкото с пари.

Корман, единият от айилците, клечащи на перваза, вдигна очи към него и той спря да пее. Носът на айилеца беше прорязан през средата с бяла резка.

— Ти си почти толкова добър с ножовете, колкото и със заровете, Матрим Каутон. Дали да не му сложим край? Светлината гасне.

— Светло е колкото искаш. — Мат погледна към небето с присвити очи. Бледи сенки бяха покрили всичко тук, в долината на Руйдийн, но небесната светлина все още беше достатъчна, за да се вижда поне. — Баба ми можеше да метне нож на толкова светло. Аз пък мога да го направя със завързани очи.

Дженрик, другият клечащ айилец, заоглежда публиката.

— Има ли жени тук? — Телосложението му беше като на мечка, но се смяташе за остроумник. — Един мъж говори така само когато наоколо има жени, за да ги впечатли. — Пръснатите из тълпата Деви се разсмяха също толкова дрезгаво, колкото мъжете, даже още повече.

— Смятате, че не мога? — промърмори Мат и дръпна тъмния шал, с който беше увил шията си, за да скрие белега от един опит да го обесят. — Само извикай „сега“, като го хвърлиш нагоре, Корман. — Той припряно завърза шала около очите си и измъкна един от ножовете си от ръкава. Най-силният звук, който можеше да се чуе в този момент, беше дишането на зяпачите. „Не съм бил пиян ли? Насмукал съм се като мечка на гъдулар.“ И въпреки това изведнъж усети късмета си, усети онзи рязък подтик, който усещаше всеки път, когато узнаваше колко ще му се падне още преди заровете да са спрели да се въртят. От това усещане сякаш малко му поолекна. — Хвърляй — измърмори той кротко.

— Сега — извика Корман и ръката на Мат се отметна назад, а после полетя напред.

Ударът на стоманата в дървото отекна сред възцарилата се тишина също така силно, както тупването на дървото върху настилката.

Никой не промълви и думичка, докато Мат смъкваше шала на врата си. Парче от облегалка на стол, не по-голямо от собствената му длан, лежеше на откритото, с ножа му, здраво забит в средата. Корман, изглежда, се бе опитал да изиграе късмета му. Какво пък, той не беше определил каква ще е целта. Изведнъж осъзна, че дори не беше се обзаложил.

Най-сетне един от мъжете на Кадийр почти извика:

— Ей това ако не е късметът на Тъмния!

— Късметът е кон, който можеш да яхнеш както всеки друг — каза Мат. Не знаеше откъде му дойде на езика. Не че му беше много ясно откъде бе дошъл и късметът му. Просто се стараеше да го язди колкото може по-добре.

Макар и да го беше произнесъл съвсем тихо, Дженрик го изгледа намръщено.

— Какво беше това, което каза, Матрим Каутон?

Мат отвори уста да го повтори, но щом думите прокънтяха съвсем ясно в главата му, веднага спря. „Сене сойя каба’донде айн довиеня.“ Древният език.

— Нищо — измрънка той. — Просто си говорех сам. — Зяпачите бяха започнали да се отдръпват. — Май светлината наистина гасне и е късно да продължим.

Корман настъпи парчето дърво, измъкна ножа на Мат и му го върна.

— Някой друг път, може би, Матрим Каутон, друг ден. — Айилският начин да кажеш „никога вече“, когато не искаха да го кажат направо.

Мат кимна и пъхна ножа в един от калъфите на ръкава си. Беше същото, както когато хвърляше шест шестици двадесет и три пъти поред. Едва ли можеше да ги вини. Не можеше да се обясни просто с думичката „късмет“. Забеляза с малко завист, че никой от айилците не се олюляваше, докато се присъединяваха към разсейващата се тълпа.

Мат прокара длан през косата си и се отпусна тежко на перваза. Спомените, които някога се появяваха в главата му като стафиди в сладкиш, сега се бяха слели със собствените му. С част от съзнанието си си спомняше, че се е родил в Две реки преди двадесет години, но можеше съвсем ясно да си спомни как бе предвождал атаката, довела до бягството на тролоците при Майганде, а също и как бе танцувал в двора на Тармандевин, и още сто неща, ако не и хиляда. Предимно битки. Спомняше си как бе загивал повече пъти, отколкото му се искаше да си помисли дори. И вече липсваха зевове между спомените за отделните му животи. Не можеше да отличи собствените си спомени от тези на други мъже, освен ако много не се съсредоточеше.

Той се пресегна зад себе си, нахлупи широкополата си шапка и постави странното копие на коленете си. Наместо с обичайния метален връх то беше увенчано с нещо, подобно на дълъг две стъпки меч, белязан с два гарвана. Лан му беше казал, че това острие е било изковано с помощта на Единствената сила по време на Войната на Сянката, така че с всяка употреба да става все по-остро и несъкрушимо. Мат не смяташе да разчита на него, освен ако не му се наложеше. Може и да се беше запазило три хиляди години, но той на Силата много-много не разчиташе. По дължината на черната дръжка личеше курсивен надпис, завършващ във всеки край с по още един гарван, инкрустиран с някакъв непознат метал, още по-черен от дървото. Беше на Древния език, но той вече можеше да го чете, естествено.

В едната посока на широката улица, на половин миля оттук, имаше площад, който в повечето градове щеше да се нарече голям. Айилските търговци се бяха прибрали за нощувка, но павилионите им си стояха, направени от същата сивкавокафява вълна, използвана за шатрите на Айил. Стотици търговци бяха надошли в Руйдийн от всички краища на Пустошта за най-големия панаир, който айилците бяха виждали някога, и още прииждаха всеки ден. Търговците бяха първите, които всъщност заживяха в града.

На Мат всъщност никак не му се искаше да погледне в другата посока — към централния площад, но погледна. Различи фургоните на Кадийр, очакващи още товар утре. На един от тях този следобед беше вдигнато нещо, приличащо на голяма усукана рамка за врата от червен мрамор. Моарейн особено се беше погрижила тя да бъде закрепена здраво и според указанията й.

Той нямаше представа какво знае тя за странното нещо — а и не смяташе да я пита. По-добре щеше да е за него тя изобщо да е забравила, че е жив, но възможността за това беше нищожна — ала каквото и да знаеше тя, не беше повече от това, което бе научил той. Беше минал през този „вход“ като последния глупак, за да потърси отговори. А това, което получи в замяна, беше главата му, пълна с нечии чужди спомени. А на всичко отгоре бе и умрял. Той пристегна още по-здраво шала около врата си. А, и още две неща. Сребърен медальон с лисича глава, който носеше под ризата си, и оръжието, което бе положил на коленете си. Твърде малка отплата. Леко прокара пръсти по врязания надпис. „Паметта не заглъхва никога.“ Онези от другата страна на оня „вход“ имаха чувство за хумор, подходящо за айилците.

— Винаги ли можеш да го правиш?

Той извъртя глава така рязко, че вратът му изпука. Една Дева бе седнала до него. Висока дори за айилка, по-висока от него. Косата й беше като златни стружки, а очите й — като ведро утринно небе. По-възрастна беше от него може би с десетина години, но това никога не го беше смущавало. Обаче беше и Фар Дарейз Май.

— Аз съм Мелиндра — продължи тя. — От септата Джумай. Това винаги ли можеш да го правиш?

Едва сега осъзна, че тя има предвид мятането на ножовете. Каза си септата, но не и клана. Айилците никога не правеха така. Освен ако… Трябваше да е някоя от Девите на Шайдо, дошли да се присъединят към Ранд. Всъщност на него така и не бяха му станали ясни всичките им бъркотии с разните общества, но колкото до Шайдо, спомняше си много добре, че се бяха опитали да забият копията си и в него. Куладин не си падаше по никого от хората, свързани с Ранд, а това, което мразеше Куладин, го мразеше и целият клан Шайдо. От друга страна, Мелиндра беше дошла тук в Руйдийн. Дева. Но пък му се усмихваше лекичко. И погледът й беше някак подканящ и топъл.

— Повечето пъти — призна си той чистосърдечно. Дори когато не го чувстваше, късметът му бе добър; а когато го усетеше, беше направо безотказен. Тя се изкикоти, усмивката й се разшири, сякаш си беше помислила, че се хвали. Жените сякаш решаваха дали човек лъже, или не, без да им трябват никакви доказателства. От друга страна, ако те харесваха, или им беше все едно, или решаваха, че и най-нахалната лъжа е истина.

Девите можеха да са опасни, от който и клан да са — всяка жена можеше да е опасна, той го беше научил от личен опит — но в очите на Мелиндра определено се четеше нещо повече от любопитство.

Той зарови ръка в печалбите си и измъкна един гердан със златни спирали, всяка обикаляща около тъмносин сапфир — последният беше голям колкото палеца му. Спомняше си — от собствената си памет — как едно време и най-малкото от тези камъчета щеше да го накара да се изпоти.

— Много ще ти отиват на очите — каза й той и положи тежкия наниз в ръката й. Не беше виждал досега Дева да носи никакви дрънкулки, но доколкото имаше опит, всяка жена обичаше накити. Странно, че почти също толкова си падаха и по цветята. Това не го разбираше, но пък беше готов да си признае, че разбира жените по-малко от собствения си късмет или от онова, което му се беше случило от другата страна на усуканата рамка на „входа“.

— Много фина изработка — каза тя и вдигна гердана към очите си. — Приемам приношението ти. — Герданът изчезна в кесията на колана й, после тя посегна и избута шапката му на тила му. — Очите ти са красиви. Като тъмно, лъскаво котешко око. — Тя вдигна краката си на перваза, обгърна коленете си с ръце и напрегнато се взря в него. — Моите сестри по копие ми разказаха за теб.

Мат нервно дръпна шапката на мястото й и я загледа бдително изпод периферията. Какво ли й бяха разказали? И какво означаваше това „приношение“? Това беше най-обикновен гердан. Подканата бе изчезнала от погледа й; сега го гледаше като котка, дебнеща мишок. Ей в това беше белята с Девите на копието. Понякога беше трудно да разбереш дали искат да танцуват теб, дали да се целуват, или да те убият.

Улицата започна да опустява, сенките ставаха по-дълбоки, но очите му разпознаха Ранд, застанал от другата страна на площадчето, стиснал лула между зъбите си. Той беше единственият мъж в Руйдийн, придружаван винаги от тумба Фар Дарейз Май. „Винаги са около него — помисли си Мат. — Вардят го като глутница вълчици и са готови да скочат при всяка негова дума.“ Някои мъже можеха да му завидят. Не и Мат. Не и в повечето случаи. Е, виж, ако бяха глутница момичета като Изендре, друга работа…

— Извини ме за малко — каза той припряно на Мелиндра, опря копието на ниската стена около фонтана, скочи и се затича. Главата му продължаваше да бръмчи, но не толкова силно както преди, и не се олюляваше. За придобивките си не се безпокоеше. Айилците имаха твърде определени възгледи за това кое е позволено: да прибереш плячка по време на набег беше едно, да откраднеш — съвсем друго. Колкото до хората на Кадийр, те се бяха научили да държат ръцете си в джобовете, откакто един от тях го бяха хванали в кражба. След якия бой, от който му останаха шарки от бичове от шията до глезените, го бяха прогонили. Единственият мях, който му разрешиха да отнесе със себе си, в никой случай нямаше да му стигне да се добере до Драконовата стена, дори да му бяха оставили дрехите. Сега мъжете на Кадийр нямаше да вземат и един меден петак, ако ще да го намереха на улицата.

— Ранд? — Високият мъж продължи напред с обкръжилия го ескорт. — Ранд? — Ранд беше на по-малко от десетина крачки, но не трепна. Някои от Девите погледнаха през рамо, но не и Ранд. Мат изведнъж усети хлад — и този хлад нямаше нищо общо с падащата нощ. Той облиза устни и проговори отново, без да вика: — Луз Терин? — И ето че Ранд се обърна. Мат почти съжали, че се обърна.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо в здрача. Мат се поколеба дали да не го приближи. Помъчи се да си внуши, че е заради Девите. Аделин беше една от онези, които го бяха учили на така наречената игра „Целувката на Девите“ — никога нямаше да я забрави тази игричка. Нито да я играе пак, ако му предложеха. А погледа на Инайла усещаше като свредел, забит в черепа му. Можеше ли изобщо да предположи човек, че една жена ще кипне като масло, хвърлено в огъня, само като й кажеш, че е най хубавичкото малко цветенце, което си виждал?

Виж, Ранд… Двамата с Ранд бяха отрасли заедно. Двамата и Перин, чиракът на ковача в Емондово поле, бяха ловували заедно, заедно бяха ловили риба в подмолите, бяха кръстосвали Пясъчните хълмове и бяха стигали чак до Мъгливите планини, като спяха на открито под звездите. Само че сега си имаше един приятел, който можеше да му сплеска главата, без да иска. А Перин можеше да е загинал, пак заради Ранд.

Мат с усилие пристъпи напред. Ранд беше близо с една глава по-висок и в ранния вечерен сумрак изглеждаше още по-висок. И по-хладен от обикновено.

— Мислех си, Ранд… — Мат съжали, че гласът му излезе толкова хрипливо. Надяваше се, че този път Ранд ще се отзове на истинското си име. — Дълго време изкарах далеч от къщи.

— И двамата — отвърна му Ранд тихо. — Дълго време. — Изведнъж се разсмя — не високо, но почти както стария Ранд. — Да не би да е започнало да ти липсва доенето на бащините ти крави?

Мат се почеса по ухото и се ухили.

— Не точно това. — Никога повече да не видеше вътрешността на някой обор, пак нямаше да му домъчнее. — Но си мислех, че като си тръгнат фургоните на Кадийр, мога да тръгна с тях.

Ранд помълча. Когато заговори, леката насмешка в гласа му се бе стопила.

— Чак до Тар Валон?

Този път Мат се поколеба. „Не би могъл да ме издаде на Моарейн. Нали така?“

— Може би — отвърна той предпазливо. — Не знам. Моарейн сигурно ще иска да ида там. Сигурно ще намеря някаква възможност да се върна в Две реки. Да видя дали вкъщи всичко е наред. — „Да видя дали Перин е жив. Да видя дали сестрите ми са живи, и мама, и татко.“

— Всички трябва да сторим това, което сме длъжни, Мат. Не това, което искаме. Което сме длъжни.

За Мат това прозвуча като извинение. Сякаш Ранд го молеше да го разбере. Само дето той самият вече няколко пъти беше направил това, което беше длъжен. „Не мога да виня него заради Перин. Поне той не го е убил сам. Поврага, никой не ме е принуждавал да следвам Ранд като някое проклето паленце!“ Само че и това не беше вярно. Бяха го принудили. Само дето не беше Ранд.

— Нали няма да ме… спреш да напусна?

— Не се и опитвам да ти диктувам дали да идваш, или да си отиваш, Мат — отвърна му Ранд отегчено. — Колелото тъче нишката, не аз, и Колелото тъче така, както самото Колело пожелае. — Рече го досущ като някоя проклета Айез Седай! Полуизвърнат да си тръгне, Ранд добави: — Не се доверявай на Кадийр, Мат. В известен смисъл той е най-опасният човек от всички, които си срещал. Ей тоничко не му се доверявай, че може да се окажеш с прерязано гърло, и тогава двамата с теб няма да сме единствените, които ще съжаляват. — След което закрачи по улицата сред сгъстяващия се сумрак. Девите го последваха като промъкващи се вълчици.

Мат зяпна след него. Да се довери на търговеца ли? „Не бих се доверил на Кадийр, ако ще в чувал да е вързан.“ Значи Ранд не тъчал Шарката? Че той почти го правеше! Преди който и да е от тях да бе научил, че пророчествата имат каквото и да било общо с тях, двамата бяха разбрали, че Ранд е тавирен, един от онези редки индивиди, които вместо да ги втъкават волю-неволю в Шарката, принуждават самата Шарка да се заплита около тях. А какво е да си тавирен Мат знаеше много добре. Той самият беше тавирен, макар и не толкова силен, колкото Ранд. Понякога Ранд можеше да повлияе на живота на хората, да промени посоката на съдбите им само като се озовеше в града им. Перин също беше тавирен — или навярно беше бил. Моарейн беше сметнала, че е много важно, че е намерила трима такива младежи като тях в едно и също село, и тримата обречени да бъдат тавирен. Смяташе да ги намести и тримата в собствените си планове, каквито и да бяха те.

Предполагаше се, че да си тавирен е нещо много велико. Всички тавирен, за които Мат бе чувал и чел, бяха хора като Артур Ястребовото крило, или жени като Мабриам ен Шереед, която според сказанията бе основала Съюза на Десетте държави след Разрушението. Но ни едно от сказанията не казваше какво става с тавирен, когато се окажат близо до друг такъв, още повече силен колкото Ранд. Все едно да си лист, подхванат от вихрушка.

Мелиндра се спря до него и му подаде копието и една тежка торба от груба вълна.

— Прибрах ти тук печалбите. — Тя наистина се оказа по-висока от него с цели два пръста. Хвърли поглед след Ранд. — Чух, че си бил почти-брат с Ранд ал-Тор.

— Може да се каже — отвърна той сухо.

— Всъщност няма значение — отвърна тя небрежно и го погледна съсредоточено. — Ти привлече интереса ми, Мат Каутон, още преди да ми дадеш приношението си на почит. Не че ще се откажа от копието заради тебе, разбира се, но съм ти хвърлила око от няколко дни. Усмивката ти е като на момченце, което се кани да направи някоя беля. А тези очи… — Под гаснещата светлина усмивката й бавно се разшири. — Наистина харесвам очите ти.

Мат пооправи шапката си, въпреки че нямаше нужда от оправяне. От преследвач на преследван, с едно мигване на окото. Не беше трудно да се получи така с айилките. Особено с Девите.

— Слушай, щерката на Деветте луни да ти говори нещо? — Този въпрос го задаваше понякога на жените. Отговорът можеше да го отпрати от Руйдийн, дори да се наложеше да се опита да премине пеша цялата Пустош.

— Нищо — отвърна му тя. — Но има някои работи, които обичам да правя на лунна светлина.

Тя го прегърна, свали му шапката и му зашепна нещо на ухото, Скоро той се бе ухилил много по-широко и от нея.