Небесният огън

Глава 30Облог

Лек нощен ветрец полъхна из градчето Ейанрод и заглъхна. Седнал на каменното перило на широкия каменен мост, Ранд си помисли, че ветрецът е топъл, макар че след Пустошта не го усещаше така. Топъл за нощта, да кажем, но не толкова, че да го накара да си разкопчае червеното сетре. Реката под него никога не бе била голяма, а сега ширината й се бе смалила наполовина, но при все това очите му с радост гледаха водата, носеща се на север, и лунните лъчи, процедили се през перестите облаци, танцуващи по бляскавата й повърхност. Всъщност точно затова беше излязъл. Да погледа малко течаща вода. Бе разставил вече предупредителите си, обкръжаващи айилския стан, който на свой ред обкръжаваше градчето. Самите айилци бдяха така, че и пиле не можеше да прехвръкне незабелязано. Можеше да похаби един час в утеха с ромона на водата.

Определено беше по-приятно от предишната нощ, в която трябваше да заповяда на Моарейн да излезе, за да може да учи с Ашмодеан. Тя бе стигнала дотам, че дори приготвяше храната му и му говореше, докато се хранеше, сякаш бе решила да натъпче в главата му всичко, което знаеше, докато стигнат престолнината Кайриен. Не можеше да понесе молбите й да остане — направо просеше! — както бе постъпила предната нощ. За жена като Моарейн това поведение изглеждаше толкова неестествено, че накрая му се дощя да се съгласи, само и само да престане. Което най-вероятно беше причината да го направи. Много по-добре беше да послуша един час тихия плисък на водата. С малко късмет тя може би щеше да го остави на мира поне тази нощ.

Десетината крачки глина между водата и треволяка от двете страни под него бяха сухи и напукани. Той погледна облаците, засенчващи луната. Можеше да се опита да ги накара да пуснат дъжд. Двете чешми в селището бяха пресъхнали, а третата едва дърдореше. Но да се „опита“ беше точната дума. Веднъж бе предизвикал дъжд, като си спомни как става хитринката. Успееше ли, този път щеше да се постарае да не го докарва до потоп и кършеща дърветата буря.

Ашмодеан нямаше да му бъде от полза — той, изглежда, не разбираше много от климат. Някога беше смятал, че Отстъпниците знаят всичко, че едва ли не са всемогъщи. Но ако и другите бяха като Ашмодеан, то те също имаха пропуски в познанията си, както и слабости. Всъщност можеше да се окаже, че той вече знае повече за някои неща от тях. От някои поне. Проблемът беше да разбере от кои точно. Семирага беше също толкова невежа в боравенето с климата, колкото Ашмодеан.

Той потръпна, сякаш нощта беше в Триделната земя. Точно това Ашмодеан не беше му го казвал. По-добре беше да си слуша ромона на водата и да не мисли, ако искаше изобщо да поспи тази нощ.

Към него пристъпи Сюлин — късо подстриганата й бяла коса блестеше на лунната светлина — и се облегна на парапета. Жилавата Дева беше въоръжена като за битка, с лък и стрели, с копия, нож и щит. Тази нощ тя бе поела командата на телохранителките му. Още дузина Фар Дарейз Май клечаха небрежно на моста на десетина крачки от него.

— Странна нощ — промълви тя. — Играхме комар, но по едно време всички започнахме да хвърляме само шестици.

— Съжалявам — отвърна й той и тя го изгледа странно. Тя не го знаеше, разбира се — тази подробност не беше я споделял. Вълните, които се отделяха от него като тавирен, се разпространяваха по неведоми, случайни начини. Ако разберяха, дори айилците нямаше да искат да са на по-малко от десет мили от него.

Земята днес бе поддала под трима от Каменните кучета и те пропаднаха в змийска дупка, но нито една змия не ги бе ухапала. Знаеше си, че е той, че е наклонил везните на случайността. Тал Нетин, седларят, бе оцелял в погрома над Тайен, а днес по обед се спъна в един камък и си счупи врата върху равна земя. Ранд се боеше, че и това е заради него. От друга страна, Баел и Джеран бяха прекратили кръвната вражда между Шаарад и Гошиен, докато той бе с тях, както ядяха обяда си от сухо месо в движение. Все още продължаваха да не се обичат и като че ли не разбираха какво са направили, но беше станало, с полагащата се за това размяна на клетви и вода, като всеки от двамата поднесе чашата си да я изпие другият. За айилците водните клетви бяха по-силни от всички други. Поколения щяха да минат преди на Шаарад и Гошиен да им хрумне да извършат някой набег за овце, кози или крави.

Беше се чудил дали тези случайни влияния изобщо ще задействат в негова полза. Може би натам отиваше. Какво друго можеше да се е случило днес — нещо което да се припише на него — той не знаеше. Не питаше и предпочиташе да не чува. Побратимяването на Баел и Джеран бе хубаво нещо, но не можеше да компенсира случилото се с Тал Нетин.

— Не съм виждал Инайла или Аделин от дни — каза той. Просто така, за да смени темата. Двете, изглежда, бяха особено ревниви в пазенето на мястото си в охраната му. — Да не са болни?

Сюлин го изгледа още по-странно.

— Те ще се върнат, когато престанат да си играят с кукли, Ранд ал-Тор.

Странни хора бяха айилците — уроците на Авиенда само ги правеха още по-странни, а не обратното — но това си беше направо нелепо.

— Добре де, просто им кажете, че са големи жени и трябва да се държат като такива.

Дори под смътната лунна светлина можеше да се закълне, че усмивката й е пълна със задоволство.

— Ще бъде така, както желае Кар-а-карн. — Това пък какво означаваше? Той я измери с очи и замислено присви устни. — Тази вечер още не си ял. Все още има достатъчно храна за всички и няма да напълниш нечий корем с това, че сам не се храниш. Ако не ядеш, хората ще започнат да се тревожат, че си болен. И ще се разболееш наистина.

Той се изсмя, тихо и дрезгаво. Кар-а-карн допреди малко, а сега… Ако не отидеше за храна, Сюлин сигурно сама щеше да му донесе тук. И щеше да се опита да го натъпче.

— Ще ям. Моарейн сигурно се е завила вече. — Този път странният й поглед бе напълно задоволителен. За разнообразие и той си имаше нещо, което тя не разбра.

Докато си смъкваше краката, чу тропот на конски копита по каменната улица, водеща към моста. Всички Деви се изправиха в миг, със забулени лица и стрели на лъковете. Ръката му инстинктивно посегна към кръста, но меча го нямаше. Айилците се чувстваха достатъчно неловко, като го гледаха как язди с това нещо, окачено на седлото — не беше нужно да оскърбява още повече обичаите им, като го носи постоянно. Освен това конете не бяха много и идваха ходом.

Ездачите — обкръжени от петдесетина айилци — се оказаха по-малко от двадесет, отпуснати уморено на седлата. Повечето носеха шлемове с плоски периферии и тайренски камизоли с бухнали ръкави под броните си. Двамата им водачи бяха с пищно позлатени кираси и големи бели пискюли на шлемовете, а ръкавите им блестяха като сатен под лунната светлина. Половината дузина мъже в опашката на колоната обаче, по-дребни от тайренците, двама от които с малки флагчета, наречени цон, на къси дръжки, закрепени на гърбовете им, бяха с тъмни сюртуци и шлемове с формата на камбани, срязани отпред, за да могат да виждат. Кайриенците използваха флагчетата, за да отличават с тях командирите си по време на битка, както и личните приближени на някой лорд.

Тайренците с пискюлите го зяпнаха слисани, след което скочиха от конете, приближиха се и коленичиха пред него, с шлемове под мишниците. Бяха млади, не много по-големи от него, и двамата с черни брадички, изрядно подстригани, според модата сред тайренските благородници. Броните на гърдите им бяха напукани и позлатата — олющена: кръстосвали бяха мечове някъде. Никой от двамата дори не поглеждаше обкръжаващите ги айилци, сякаш че като ги пренебрегнеха, те щяха да изчезнат. Девите свалиха булата си, но и така изглеждаха не по-малко готови да пронижат коленичилите мъже със стрела или копие.

Появи се Руарк, придружен от още един сивокос айилец, по-млад и малко по-висок от него, и двамата застанаха зад тайренците. Вторият мъж, Мангин, беше от Джиндо Таардад и един от онези, които бяха влезли в Тийрския камък. Тъкмо Джиндо бяха довели конниците.

— Милорд Дракон — изрече първото лордче, пълничко и розовобузесто — душата да ми изгори дано, да не би вас да са ви взели в плен? — Спътникът му, който с щръкналите си уши и нос като картоф приличаше на селяк, нервно заотмята сплъстената си коса от челото. — Казаха ни, че ще ни отведат при някакъв със Зората, или нещо такова. При Кар-а-карн. Нещо, свързано с вождовете им, ако си спомням добре какво ми е разправял за тях възпитателят ми. Простете ми, милорд Дракон. Аз съм Едорион от дома Селорна, а това е Естеан от дома Андиама.

— Аз съм Оня, що иде със Зората — отвърна тихо Ранд. — И Кар-а-карн. — Ето, че ги беше поставил на място: младите лордове, които прекарваха времето си в пиене, комар и задиряне на жени, докато той беше в Камъка. Очите на Естеан едва не изхвърчаха от лицето му; в началото Едорион изглеждаше също толкова слисан, но после кимна умислено, сякаш осъзнал колко е логично всичко. — Станете. Кои са кайриенските ви спътници? — Щеше да е интересно да срещне кайриенци, които не бягат да си спасят кожицата от Шайдо и всякакви други айилци. Впрочем, ако бяха дошли с Естеан и Едорион, щяха да са първите поддръжници, които е срещнал на тази земя. Стига бащите на двамата тайренци да бяха изпълнили заповедите му. — Доведете ги насам.

Докато се изправяше, Естеан примигна от изненада, но Едорион замълча само за миг и извика:

— Мерезин! Дарикайн! Елате тук! — Все едно че подвикна на кучета. Кайриенските знаменца заподскачаха, докато двамата се смъкваха бавно от конете.

— Милорд Дракон. — Естеан се поколеба и облиза устни, сякаш изведнъж бе прежаднял. — Вие ли… Вие ли изпратихте айилците срещу Кайриен?

— Значи вече са нападнали града?

Руарк кимна, а Мангин каза:

— Ако може да се вярва на тези, Кайриен все още се държи. Поне допреди три дни се е държал. — Не можеше да има и съмнение, че не вярва още да се държи, а още по-малко, че го интересува съдбата на някакви си дървоубийци.

— Не съм ги изпратил аз, Естеан — каза Ранд, след като към тях се присъединиха двамата кайриенци, които коленичиха и свалиха шлемовете си, откривайки лица на мъже на възрастта на Естеан и Едорион. Косата им бе обръсната на черти, очите им шареха бдително. — Тези, които са нападнали града, са мои врагове, Шайдо. Смятам да спася Кайриен, ако все още може да бъде спасен.

Наложи се да подкани и кайриенците да станат; времето, прекарано сред народа на Айил, почти го беше накарало да забрави за порядките от тази страна на Гръбнака на света, с цялото това кланяне и приклякане. Трябваше да ги помоли също така да се представят, което кайриенците сториха. Лейтенант лорд Мерезин от дома Даганред — неговият цон бе на вертикални червени и бели линии — и лейтенант лорд Дарикайн от дома Анналин, чийто цон беше покрит с червени и черни квадратчета. Изненадващото беше, че са лордове. Въпреки че в Кайриен лордовете командваха и предвождаха войниците, те не бръснеха главите си и не ставаха военни. Или поне доскоро не го правеха. Очевидно и тук бяха настъпили промени.

— Милорд Дракон — почна Мерезин. Двамата с Дарикайн бяха бледи слаби мъже с тесни лица и дълги носове, но той беше малко по-едър. И двамата имаха вид на хора, които напоследък не са яли много. Мерезин продължи припряно, сякаш се боеше да не го прекъснат: — Милорд Дракон, Кайриен може да издържи. Още няколко дни поне, може би десет или дванадесет, но ако ще го спасявате, трябва да дойдете бързо.

— Точно затова идваме — каза Естеан и стрелна Мерезин с мрачен поглед. И двамата кайриенци му отвърнаха, но непокорството им беше примесено с леко примирение. — Да намерим помощ. Пратихме групи във всички посоки, милорд Дракон. — Той потръпна въпреки потта, капеща от веждите му, и гласът му стана някак далечен и кух. — Те са много повече от нас. Видях как падна Барай — едно копие го прониза в корема. Няма вече да обръща карта при цепенето, горкият. Можех да ударя една чаша силна ракия и да се свърши.

Едорион заобръща навъсен шлема в ръцете си.

— Милорд Дракон, градът може да се задържи още време, но въпросът е следният: дори тези айилци да могат да надвият онези, дали ще можете да ги докарате навреме? Да ме простите, но аз лично си мисля, че десет-дванадесет дни е доста завишена преценка. Дойдох само защото си помислих, че смъртта от копие ще е по-лека от онова, което ще направят, прехвърлят ли стените. Градът е претъпкан с бежанци, побягнали пред айилските орди. Ни куче, ни гълъб е останал в града, съмнявам се, че скоро и плъх ще остане. Единственото добро нещо е, че изглежда, никой не се притеснява особено кой ще вземе Слънчевия трон, не и при този Куладин пред стените му.

— Той ни призова да се покорим пред Оня, що иде със Зората, на втория ден — намеси се Дарикайн, с което си спечели рязък поглед от страна на Едорион заради прекъсването.

— Куладин просто се забавлява с пленниците — каза Естеан. — Със стрелба с лъкове, но така, че всички по стените да видят. Човек може и писъците им да чуе. Светлината да ми изгори душицата дано, ако знам дали иска да прекърши волята ни, или просто това му харесва. Понякога пуска селяни да побягнат към града и после, след като почти са намерили спасение, ги обсипва с дъжд от стрели. Доколкото Кайриен може да е спасение. Само селяни, но… — Той замлъкна и преглътна — сигурно се беше сетил какво е мнението на Ранд за тези „само селяни“.

Едорион веднага се намеси:

— Милорд Дракон, работата е, че градът може да удържи, докато дойдете, стига да дойдете бързо. Отблъснахме първите щурмове само защото Предвратието пое огъня…

— Пламъците за малко да обхванат града — намеси се Естеан. Предвратието, само по себе си град извън стените на Кайриен, бе построено предимно от дърво, Ранд помнеше това. — Щеше да е цяло бедствие, ако я нямаше реката.

Другият тайренец го прекъсна:

— Но лорд Мейлан бе организирал защитата добре и кайриенците засега не превиват гръб. — Това му спечели намръщените погледи на Мерезин и Дарикайн, които той или не забеляза, или се направи, че не вижда. — Седем дни с повече късмет, може би най-много осем. Ако вие успеете… — Едорион въздъхна тежко и сякаш се смали. — Не видях тук и един кон — добави кайриенецът. — Айилците не могат да яздят. Не е възможно да придвижите спешени хора навреме.

— Колко? — обърна се Ранд към Руарк.

— Седем дни — последва отговорът. Мангин кимна, а Естеан се засмя.

— Душата ми да изгори, но на нас толкова ни трябваше, за да стигнем дотук на коне. Ако си мислите, че можете да стигнете за същото време пеш, трябва да сте… — Усетил погледите на айилците, Естеан заотмята косата от челото и измърмори: — Намира ли се някаква ракия в това село?

— Въпросът не е колко бързо ще стигнем ние — каза тихо Ранд, — а колко бързо ще можете вие да стигнете, ако оставите част от хората си и използвате конете им за резерва. Искам Мейлан и Кайриен да разберат, че помощта пристига. Но който тръгне, трябва да сме сигурни, че ще си държи устата затворена, ако го хванат Шайдо. Не смятам да уведомявам Куладин повече, отколкото сам може да научи. — Естеан го изгледа озадачено.

Мерезин и Дарикайн се сринаха на колене едновременно и зацелуваха ръцете на Ранд. Той ги остави, влагайки цялото търпение, на което беше способен. Един от мъдрите съвети на Моарейн гласеше, че в границите на благоразумието е да не оскърбяваш хорските обичаи, колкото и странни да ти се струват, и дори отблъскващи, освен ако абсолютно не ти се налага, а и тогава да премислиш добре преди да го направиш.

— Ние ще отидем, милорд Дракон — изрече без дъх Мерезин. — Благодарим ви, милорд Дракон. Благодарим ви. В името на Светлината, заклевам ви се, че ще умра, но няма да разкрия и една дума, освен пред родния си баща или лично пред върховния лорд Мейлан.

— Милостта да ви благослови, милорд Дракон — добави другият. — Милостта да ви благослови и Светлината да ви освети навеки. Аз съм ваш човек до смъртта си. — Ранд остави и Мерезин да го увери, че е негов човек, след което дръпна решително ръцете си и ги накара да станат. Не му харесваше начинът, по който го гледаха. Едорион им беше подвикнал като на псета, но те бяха мъже и не биваше да гледат никого, сякаш са верни на господаря си кучета.

Едорион вдиша дълбоко, издувайки розовите си бузи, и после бавно издиша.

— Мисля, че щом можах да стигна до вас цял-целеничък, ще мога и да се върна читав. Милорд Дракон, простете, ако неволно ви обидя, но ще се съгласите ли да се обзаложим, да речем, на хиляда златни крони, че наистина ще пристигнете за седем дни?

Ранд го изгледа втренчено. Този беше не по-малко трагичен случай от Мат.

— Аз нямам сто сребърни крони, камо ли хиляда злат…

— Има ги, в Тайрен — намеси се твърдо Сюлин. — Ще си плати облога, дори на десет хиляди да го вдигнете.

Едорион се изсмя.

— Готово, айилко. Ако загубя, ще си струва и последният петак, То, като помисли човек, ако спечеля, няма и да доживея, за да си ги получа. Хайде, Мерезин, хайде, Дарикайн. — Пак прозвуча все едно, че подвикна на кучетата си да го последват. — Тръгваме.

Ранд изчака, докато тримата — без Естеан — привършат с поклоните и се отдалечат, после се обърна към белокосата Дева.

— Какво искаш да кажеш с това, че имам хиляда златни крони? Аз никога не съм виждал хиляда крони, камо ли десет хиляди.

Девите се спогледаха многозначително, сякаш се бояха, че се е побъркал, Руарк и Мангин — също.

— Петината от съкровището, което се намираше в Камъка, принадлежи на онези, които са завзели Камъка, и ще бъде иззето, когато могат да си го изнесат. — Сюлин му говореше като на дете, на което трябва да се обяснят елементарни неща от живота. — Като вожд и пълководец тук, на теб принадлежи една десета от тази петина. Тийр ти се покори като на вожд по правото на победата, така че една десета от цял Тийр също така е твоя. А ти каза, че можем да вземем петината от тези земи… като… данък, така го нарече ти сам. — Подбра думата с усилие — айилците нямаха данъци. — Една десета от това също е твое, като на Кар-а-карн.

Ранд поклати глава. В беседите си с Авиенда никога не беше помислял да я запита дали въпросната петина засяга и него; Кар-а-карн или не, той не беше айилец и смяташе, че няма нищо общо с това. Е, не беше съвсем данък, но можеше да го използва така, както кралете използват данъците. За съжаление, имаше съвсем смътна представа как става това. Налагаше се да разпита Моарейн — това беше едно от нещата, които тя бе пропуснала в лекциите си. Навярно го смяташе за толкова очевидно, че той би трябвало да го знае.

Елейн трябваше да знае за какво се използват данъците; за него определено беше по-приятно да получава съвети от нея, отколкото от Моарейн. Съжали, че не знае къде се намира тя сега. В Танчико най-вероятно. Егвийн не му казваше почти нищо повече от постоянния низ благопожелания. Искаше му се да може да накара Елейн да седне спокойно до него и да му обясни онези свои две писма. Деви на копието или щерки-наследници, жените си бяха странни. Освен Мин може би. Тя му се беше присмивала, но никога не го беше карала да си мисли, че му говори на някакъв странен език. Сега обаче едва ли щеше да му се смее. Ако изобщо я видеше отново, сигурно щеше да избяга на сто мили, колкото може по-далече от Преродения Дракон.

Едорион се разпореди всичките му мъже да слязат от конете си, качи се на един от тях и навърза останалите един за друг заедно с този на Естеан. Несъмнено бе решил да запази своя за финалния спринт през редиците на Шайдо. Мерезин и Дарикайн постъпиха по същия начин със своите хора. Макар това да означаваше, че кайриенците ще разполагат само с по два резервни коня на човек, никой, изглежда, не си и помисли да получи някой от тайренските коне. После препуснаха вкупом в галоп на запад, придружавани от Джиндо.

Стараейки се да не поглежда към никого, Естеан се заизнизва към групата войници, застанали неловко сред кръга от айилци в основата на моста. Мангин обаче го хвана за ръкава.

— Ти можеш да ни разкажеш за положението зад стените на Кайриен, влагоземецо.

Естеан сякаш бе готов да припадне.

— Сигурен съм, че ще отговори на всички въпроси, които му зададете — каза рязко Ранд. — Но питайте кротко.

— Разбира се — каза Руарк и хвана тайренеца за другата ръка. — Това, че ще предупредим защитниците на града, е много добре, Ранд ал-Тор — продължи Руарк, — но ще трябва да изпратим и съгледвачи. На бегом могат да стигнат Кайриен едновременно с конниците и да ни посрещнат обратно с вести за това как Куладин е разположил Шайдо.

Ранд усети много осезаемо очите на Девите, приковани в него, но задържа погледа си на Руарк.

— Ходещите по мълниите? — предложи той.

— Ша-мад Конде — съгласи се Руарк. Двамата с Мангин поведоха Естеан — всъщност направо го понесоха кротко към другите войници.

— Питайте! — извика след тях Ранд. — Той е ваш съюзник и мой васал. — В последното никак не беше сигурен — още едно нещо, за което трябваше да разпита Моарейн — нито пък що за съюзник действително представляваше — баща му, върховният лорд Ториан, беше заговорничил предостатъчно срещу Ранд — но не можеше да позволи нищо, което да наподобява нравите на Куладин.

Руарк извърна глава и кимна.

— Добре се грижиш за своите хора, Ранд ал-Тор. — Гласът на Сюлин беше равен като рендосана талпа.

— Старая се — отвърна й той. Нямаше да се хване на въдицата й, Които и да отидеха на разузнаване при Шайдо, част от тях нямаше да се върнат, и толкова. — Мисля, че е време да хапна нещо. И да поспя.

Едва ли оставаха повече от два часа до полунощ, а изгревът по това време на годината все още беше ранен. Девите го последваха, шарейки бдително с очи по сенките наоколо, сякаш очакваха нападение, и си говореха тихо. Но пък айилците като че ли винаги очакваха нападение.