Небесният огън

Глава 24Изпратено послание

Когато слънцето започна да се снижава, пейзажът се промени. Хълмовете взеха да стават по-ниски, а горичките — по-големи. Доскорошните каменни огради на някогашните ниви се запревръщаха в синури с жив плет или пък нивите се ограничаваха от пояси дъб и бук, бор и бреза, и дървета, които Егвийн не познаваше. Малкото фермерски къщи, които се мяркаха, нямаха покриви и сред стените им бяха израсли дървета, високи по десет-петнадесет крачки, като малки горички, затворени сред каменните зидове, пълни с цвъркащи птици и черноопашати катерички. Поредното поточе предизвикваше сред айилците също толкова оживени коментари, колкото горичките и тревата. Те бяха слушали приказки за влажните земи, чели бяха за тях от книги, купувани от търговци и амбуланти като Хаднан Кадийр, но малцина ги бяха виждали наяве след акцията срещу Ламан. Но се приспособяваха бързо; сиво-кафявото на шатрите им се сливаше добре с мъртвите листа под дърветата, с храстите и изсъхналата трева. Лагерът се простираше на мили, белязан с хиляди малки огньове под златистия здрач.

Егвийн пропълзя с огромно удоволствие в палатката си веднага щом гай-шайн я вдигнаха. Лампите бяха запалени и в огнището пращеше малък огън. Тя нави меките си чизми и ги свали, събу вълнените чорапи и се изтегна върху светлите черги. Съжали, че вътре няма и леген с вода, в който да натопи краката си. Не можеше и да й хрумне да се прави на толкова корава, колкото бяха айилците, така че омекваше след няколкото часа ходене пеш, от което краката й сякаш ставаха два пъти по-широки. Разбира се, водата тук нямаше да е проблем. Или не би трябвало — наблизо имаше един полупресъхнал поток, — пък и една истинска баня нямаше да й навреди.

Коинде, кротка и тиха в бялата си роба, й донесе вечерята — пак плоския белезникав хляб, направен от брашно от ку’курз, и една глинена червена купа с гъсто варено, което тя изяде механично, — беше по-скоро уморена, отколкото гладна. Сухите чушки и бобове разпозна, но не попита от какво е тъмното месо. „Заешко трябва да е“ — каза си тя решително и се надяваше, че е това. Айилците ядяха неща, от които косата й можеше да се накъдри повече и от тази на Елейн. Готова беше да се обзаложи, че Ранд дори не поглежда какво яде.

След като приключи с вареното, се протегна край един красиво изработен сребърен светилник с излъскан диск, който да отразява светлината. Повечето айилци нямаха никаква светлина през нощта, освен от огньовете им, и малцина бяха взели със себе си маслени лампи, освен Мъдрите и вождовете на кланове и септи. Но нямаше никакъв смисъл да стои на смътното осветление на огнището, след като можеше да разполага с прилично осветление. Това й напомни, че нощите тук няма да са толкова драстично различни от дните, както в Пустошта: в палатката й вече започваше да става неприятно горещо.

Тя преля малко поточе Въздух, за да угаси огъня, и зарови из дисагите за подвързаната книга в износена кожа, която беше заела от Авиенда. Беше малко тънко томче с много дребен шрифт, трудно за четене, освен при добро осветление, но удобно за носене. „Пламъкът, мечът и сърцето“ — така се казваше, сборник от приказки за Биргит и Гайдал Кайн, за Анселан и Барашел, за Рогош Орловото око и Дънсинин и за още дузина герои и героини. Авиенда твърдеше, че й харесвала заради приключенията и битките, и може би наистина беше така, но във всяка история също така се говореше за любов между мъж и жена. На Егвийн тъкмо това й харесваше най-много — понякога бурните, друг път нежни нишки на неувяхваща любов. Можеше да го признае поне пред себе си. Една жена с претенции за благоразумие не биваше да си позволява да изповяда публично — точно такъв вид наслада.

Всъщност тя не изпитваше към четенето повече влечение, отколкото към храненето — това, което наистина й се искаше, беше да се изкъпе и да спи, а без къпането можеше и да мине, но тази вечер на двете с Амис им предстоеше да се срещнат с Нинив в Тел-айеран-риод. Обаче там, където можеше да се намира Нинив, на път за Геалдан, все още нямаше да е нощ, а това означаваше да остане будна.

При последната им среща Елейн й описа менажерията като нещо много забавно, въпреки че Егвийн не можеше да приеме на сериозно, че появата на Галад е била достатъчно основание да тръгнат да се скитат така. Според нея Нинив и Елейн просто май бяха обикнали приключенията. Жалко за това, което се беше случило със Сюан — те двете имаха нужда от твърда ръка, която да ги вразуми. Странно, че й се налагаше да мисли за Нинив по този начин. Нинив в нейните представи винаги беше била жената с твърда ръка. Но след онзи епизод в Кулата в Тел-айеран-риод Нинив се оказваше все по-малко и по-малко онази, срещу която трябва да се съпротивляваш.

Докато прелистваше поредната страница, тя гузно осъзна, че всъщност с нетърпение очаква да види Нинив тази нощ. Не защото Нинив й беше приятелка, а защото искаше да види дали въздействието се е оказало трайно. Ако Нинив си дръпнеше плитката, тя щеше да й вдигне вежда сърдито и тогава… „Светлина, дано да й е подействало. Ако се изтърве за онази разходка, Амис, Баир и Мелайне кожицата ми ще съдерат, а може и да ме изгонят.“

Очите й започнаха да се премрежват и в главата й изплуваха видения, свързани с историите в книгата. Тя можеше да бъде силна и храбра като всяка от тези жени, силна и храбра като Дънсинин, Нереин или Мелисинде, или дори като Биргит, силна като Авиенда. Но дали Нинив щеше да прояви достатъчно благоразумие да си сдържи езика пред Амис тази нощ? Дънсинин. Биргит. Корава и силна като Дева на копието.

Ръката й се плъзна по страницата и тя се помъчи да задържи книгата до бузата си, дишането й се забави и стана по-дълбоко.

Сепна се, щом се озова сред величествените колони от червен мрамор на Сърцето на Камъка, в странната светлина на Тел-айеран-риод, и отново се сепна, като разбра, че е облечена в кадин-сор. Амис нямаше да остане доволна, ако я видеше. Припряно се напрегна да промени облеклото си и се изненада, когато дрехите й започнаха да примигват между блузата от алгоде и широката вълнена пола и ефирна синя коприна с брокат. Най-сетне се успокоиха на айилското облекло, допълнено с костената гривна на пламъци и собствената й огърлица от злато и кост. От доста време не беше проявявала такава колебливост.

За миг си помисли дали да не излезе от Света на сънищата, но подозираше, че е заспала дълбоко, там, в шатрата си. Най-вероятно щеше просто да влезе в някой свой собствен сън, а в сънищата си все още не съумяваше да се справя добре и сигурно нямаше да може отново да се върне в Тел-айеран-риод. А нямаше да е никак добре да остави Амис и Нинив заедно сами. Кой знае какво щеше да изтърси Нинив, ако Амис успееше да я ядоса? Когато Мъдрата пристигнеше, тя просто щеше да й каже, че току-що е дошла. Досега Мъдрите или я изпреварваха малко, или всички пристигаха едновременно, но ако Амис повярваше, че е дошла само преди секунда, нямаше да има проблем.

Почти беше привикнала с усещането за невидими очи в тази огромна зала. „Нищо друго няма тук освен колоните, сенките и цялото това празно пространство.“ Но въпреки това се надяваше, че Амис няма да се забави много, нито Нинив. Но можеха и да се забавят. Времето наистина се държеше странно в Тел-айеран-риод, както и във всеки сън, но все пак до уговорената среща имаше цял час. Навярно й оставаше време да…

Изведнъж усети, че чува някакви гласове, като далечен шепот между колоните. Обгърнала сайдар, тя запристъпва предпазливо по посока на звука, към мястото, където Ранд бе оставил Каландор. Мъдрите твърдяха, че тук контролът на Тел-айеран-риод е също толкова мощен, колкото този на Силата, но тя познаваше способностите си със Силата много по-добре и им се доверяваше повече. Добре прикрита зад дебелите червени колони, тя се спря и погледна.

Не се оказа двойка Черни сестри, както се страхуваше, нито пък Нинив. Вместо тях, близо до проблясващата дръжка на Каландор, стърчаща от каменните плочи, стоеше Елейн, увлечена в тих разговор с най-странно облечената жена, каквато Егвийн беше виждала. Жената носеше късо бяло палто със странна кройка и широки жълти панталони, прибрани при глезените над къси боти с извити нагоре носове. Косата й висеше на гърба в изкусно сплетена плитка. И държеше лък, който блестеше като излъскано сребро. Стрелите в колчана също светеха.

Егвийн стисна очи. Най-напред трудностите с роклята, а сега и това. Само това, че беше чела за Биргит — а сребърният лък недвусмислено подсказваше името й, — не беше основание да си представя, че я вижда. Биргит очакваше — някъде — Рогът на Валийр да призове нея и останалите герои за Последната битка. Но когато отново отвори очи, Елейн и странно облечената жена все още си бяха там. Не можеше да чуе какво си говорят, но този път повярва на очите си. Тъкмо се канеше да обяви за присъствието си, когато някой зад нея каза:

— Решила си да дойдеш преждевременно? Сама?

Егвийн се обърна и се озова лице в лице с Амис, чието загоряло от слънцето лице изглеждаше твърде младо за бялата й коса, и с Баир с набръчканите бузи. И двете я гледаха, скръстили ръце; плътно пристегнатите на раменете им шалове говореха, че никак не са доволни.

— Заспах — отвърна Егвийн. Твърде рано беше, за да й мине версията. Докато обясняваше задъхано как е задрямала и защо не се е върнала — пропускайки частта за това, че не бе искала да остави Нинив и Амис да си поговорят сами — тя се изненада, като усети тръпка на срам, че се беше канила да излъже, и на облекчение от това, че все пак не излъга. Не че истината непременно щеше да я спаси. Амис не беше толкова стриктна, колкото Баир — не чак толкова, — но беше напълно способна да я накара да трупа каменна грамада през цялата нощ. Много от Мъдрите бяха дълбоко убедени в ползата от безсмисления труд като форма на наказание — човек наистина не можеше да си мисли за нищо друго, освен че е наказан, докато заравя въглените с чаена лъжичка. А можеха просто да откажат да я учат повече, естествено. Чаената лъжичка беше за предпочитане.

Не успя да прикрие въздишката си на облекчение, когато Амис кимна и каза:

— Случва се. Но следващия път се върни и сънувай собствените си сънища. Можех и сама да чуя какво има да каже Нинив и да й предам какво знаем ние. Ако Мелайне не беше тази нощ с Баел и Доринда, и тя щеше да дойде с нас. Ти изплаши Баир. Тя се гордее с твоя напредък и ако нещо се случи с теб…

Баир обаче нямаше вид на много горда. По-скоро се намръщи още по-силно, когато Амис млъкна.

— Късмет имаш, че Коинде те е намерила, когато се е върнала да прибере съдовете от вечерята ти. Притеснила се е, че не може да те вдигне, за да те премести в постелята. Ако бях помислила, че си тук сама повече от няколко минути… — За миг погледът й се изостри в зла закана. — Е, сега ще трябва да чакаме да пристигне Нинив. Щом трябва, ще останем, но ще използваме времето, за да понапреднем. Съсредоточи си ума върху…

— Не е Нинив — припряно отвърна Егвийн. Не искаше и да си представи що за урок щеше да бъде при това настроение на Баир. — Елейн е, с… — Тя се извърна и замълча, Елейн, в елегантна копринена рокля, подходяща за дворцов бал, крачеше пред Каландор. Биргит беше изчезнала. „Видях я, не си я представих.“

— Тя вече е тук? — възкликна Амис и пристъпи напред, за да види по-добре.

— Поредната млада глупачка — измърмори Баир. — Днешните момичета нямат мозък в главите, а и дисциплината им е колкото на козите. — Тя закрачи чевръсто пред Егвийн и Амис и се закова до искрящия Каландор срещу Елейн, с ръце на кръста. — Те ни си ми ученичка, Елейн Андорска, макар че измъкна от нас достатъчно, колкото да не се убиеш тук, ако внимаваш, но ако беше, щях така да те напердаша, че да ми заподскачаш, и да те пратя при майка ти, докато не пораснеш достатъчно, за да излизаш самичка от къщи. Което, струва ми се, може да отнеме още толкова години, колкото си живяла. Знам, че идваш в Света на сънищата самичка, ти и Нинив. И двете сте пълни глупачки.

Отначало Елейн се сепна, но докато слушаше тирадата на Баир, изправи гръб и вдигна ледено брадичката си. Роклята й преля в червено, от още по-фина коприна, по ръкавите и високото й деколте се разгънаха дантели и на гърдите се появиха везани лъвове, изправени на задните си крака, и златни лилии — собственият й герб. Върху огнено-златистите й къдрици кацна тънка златна диадема с изправен лъв, обкръжен от лунни камъни. Все още не можеше да контролира тези неща сполучливо. Но пък, от друга страна, може би се облече точно в това, което й се искаше в момента.

— Благодарна съм за вашата загриженост — отвърна тя царствено. — Но е истина, че не съм ваша ученичка, Баир от Хайдо Шаарад. Благодарна съм ви за наставленията, но съм длъжна да следвам своя път и да изпълня задачите, възложени ми от Амирлинския трон.

— Мъртва — отвърна хладно Баир. — Ти изпълняваш заповеди на една мъртва жена. — Егвийн почти усети как перушината на Баир настръхна от гняв; ако не направеше нещо, Баир можеше да реши да даде много суров урок на Елейн. Една такава свада беше последното нещо, което им трябваше сега.

— Какво… защо си тук вместо Нинив? — За малко щеше да попита какво прави Елейн тук, но това щеше да отвори вратичка за Баир и можеше да прозвучи като подкрепа за Мъдрата. Това, което се канеше да попита, бе какво правеше Елейн с Биргит. „Не съм си я представила.“ Може би някоя друга се беше сънувала, че е Биргит. Но само онези, които влизаха в Тел-айеран-риод съзнателно, можеха да останат повече от няколко минути, а Елейн едва ли щеше да разговаря с такава. Всъщност къде ли чакаха Биргит и останалите?

— Нинив лекува главоболие. — Диадемата изчезна и роклята на Елейн стана малко по-простичка, само с няколко златни шевици по гърдите.

— Болна ли е? — попита разтревожено Егвийн.

— Само леко главоболие и един-два отока. — Елейн се изкиска. — О, Егвийн, направо няма да повярваш. Цели четирима от трупата Чавана дойдоха да вечерят с нас. Да пофлиртуват с Нинив, по-точно. Първите няколко дни се опитаха да флиртуват и с мен, но Том си поговори с тях и те прекратиха. Нямаше право да се меси. Не че аз съм искала да флиртуват, нали ме разбираш. Както и да е, седяха си те, флиртуваха с Нинив — или се опитваха по-точно, защото тя ги пъдеше като бръмнали мухи — и изведнъж дотърча Лателле и започна да налага Нинив с тояга. И да знаеш с какви ужасни имена я наричаше!

— Пострадала ли е? — Егвийн не беше сигурна точно коя от двете има предвид. Ако Нинив бе кипнала…

— Тя не. Чавана се опитаха да издърпат Лателле, а Терик най-вероятно ще куца още няколко дни, да не говорим за подутите устни на Бръг. Накрая се наложи Петра да отнесе Лателле във фургона й и се съмнявам, че тя ще си покаже носа навън още доста време. — Елейн поклати глава. — Лука не знаеше кого по-напред да обвини — един от акробатите му окуцял, а дресьорката му на мечки реве на леглото си — затова обвини всички, а аз си помислих, че Нинив се кани да смаже и неговите уши от бой. Добре, че не преля — уплаших се, че ще го направи, но измъкнаха Лателле от полесражението навреме.

Амис и Баир си размениха неразгадаеми погледи — очевидно не бяха очаквали, че Айез Седай могат да се държат точно по този начин.

Самата Егвийн също се почувства леко объркана, но главно от имената на всички тези хора, за които беше чувала съвсем накратко. Странни хора, пътуващи с лъвове, кучета и мечки. И Илюминаторка. Не можеше да повярва, че този Петра е толкова силен, колкото твърдеше Елейн. Но пък, от друга страна, Том не само жонглираше, но гълташе и огън, а това, което правеха Елейн и Джюйлин, звучеше също толкова странно, въпреки че се използваше Силата.

Ако Нинив бе понечила да прелее… Елейн трябваше да е видяла сиянието, ако Нинив бе прегърнала сайдар. Независимо дали имаха сериозна причина да се крият, или не, двете нямаше за дълго да останат скрити, ако една от тях прелееше и хората я видеха. Очите и ушите на Кулата със сигурност щяха да чуят — такава новина се разнасяше бързо, особено след като все още не бяха напуснали Амадиция.

— Да кажеш на Нинив, от мен, да гледа да си сдържа нервите, че иначе аз ще й кажа някои неща, които никак няма да й харесат. — Елейн изглеждаше смаяна — Нинив със сигурност не й беше казала какво се бе случило между двете — и Егвийн добави: — Ако тя прелее, можете да сте сигурни, че Елайда ще го разбере още преди някой гълъб да успее да прелети до Тар Валон. — Повече не можеше да каже: бездруго думите й предизвикаха ново споглеждане между Амис и Баир. Те така и не бяха споделили какво си мислят за разцеплението в Кулата и за новата Амирлин. — Съжалявам, че не мога да ви хвана и двете заедно. Ако си бяхме самички в Кулата, в нашите стаи, щях да ви науча аз.

Елейн я изгледа почти толкова царствено и хладно, колкото и Баир преди малко.

— Опитай само.

Дали я разбра? Сами. Без Мъдрите. В Кулата. Егвийн можеше само да се надява. По-добре беше да смени темата и да се надява, че Мъдрите няма да доловят подтекста в думите й, както се надяваше, че е успяла Елейн.

— Тази свада с Лателле ще ви създаде ли проблеми? — Какво ли мислеше Нинив за това? У дома тя щеше да довлече всяка жена, направила същото, пред Женския кръг толкова бързо, че очите й щяха да изхвръкнат. — Вече би трябвало да сте стигнали почти до Геалдан.

— Още три дни, казва Лука, ако имаме късмет. Менажерията не се движи много бързо.

— Може би трябва вече да ги оставите.

— Може би — отвърна замислено Елейн. — Всъщност бих искала само веднъж да походя на въже пред… — Тя поклати глава и погледна към Каландор, деколтето й се смъкна надолу, след което отново се прибра. — Не знам, Егвийн. Сами едва ли щяхме да се движим по-бързо, а и все още не знаем накъде да тръгнем. Да не говорим, че Нинив ще кипне, ако се наложи да изоставим фургона и да купим коне или карета. Освен това научаваме много неща за сеанчанците. Церандин е служила като дресьорка на с’редит в Двора на Деветте луни, където живее императрицата на Сеанчан. Вчера ни показа неща, които е взела със себе си, когато е избягала от Фалме. Егвийн, тя има и ай-дам.

Егвийн неволно пристъпи напред и полите й забърсаха Каландор. Клопките на Ранд не бяха реални, каквото и да приказваше Нинив.

— Можеш ли да си сигурна, че тя не е сул-дам? — Гласът й трепереше от гняв.

— Сигурна съм — отвърна успокоително Елейн. — Лично поставих ай-дама на нея и нямаше никакъв резултат.

Това беше една малка тайна, която самите сеанчанци не знаеха, или ако я знаеха, я криеха много добре. Техните дамане бяха жени, родени с искрата, жени, които рано или късно щяха да започнат да преливат, макар и неуки. Но сул-дам, тези, които контролираха дамане — те бяха жените, които се нуждаеха от обучение. Сеанчанците смятаха жените, които могат да преливат, за опасни животни, които трябва да бъдат държани под контрол, но въпреки това, без да съзнават, удостояваха мнозина от тях с почетна длъжност.

— Не разбирам целия този интерес към Сеанчан. — Амис произнесе името непохватно; никога не беше го чувала, преди Елейн да й го спомене на предишната им среща. — Това, което вършат, е ужасно, но нали са си отишли. Ранд ал-Тор ги е победил и те са побегнали.

Егвийн се обърна, сякаш оглежда огромните лъскави колони.

— Това, че си отидоха, още не значи, че няма да се върнат. — Не искаше да видят лицето й, дори и Елейн. — Трябва да научим за тях всичко, което можем, в случай че се върнат. — Във Фалме й бяха сложили ай-дам. И се канеха да я изпратят отвъд Аритския океан, където животът й да мине като на куче, вързано на каишка. Гняв се надигаше в нея всеки път, когато й се напомнеше за тях. И страх също така. Страх, че ако се върнат, ще успеят да я хванат и да я задържат. Тъкмо това не искаше да им позволи да видят. Неудържимия ужас, който знаеше, че се чете в очите й.

Елейн сложи ръка на рамото й.

— Ако наистина се върнат, ще сме готови за тях — каза тя нежно. — Този път няма да ни заварят неподготвени и невежи. — Егвийн я потупа по ръката, въпреки че й се искаше да я стисне. Елейн разбираше повече, отколкото й се искаше, но въпреки това жестът й я успокои.

— Да приключим с това, за което сме тук — каза делово Баир. — Ти наистина си заспала дълбоко, Егвийн.

— Накарахме гай-шайн да те съблекат и да те сложат в постелята. — Изненадващо, но гласът на Амис прозвуча също толкова нежно, колкото този на Елейн. — Когато се завърнеш в тялото си, можеш да си поспиш до заранта.

Бузите на Егвийн се изчервиха. Предвид айилските нрави, тези гай-шайн като нищо можеше да са били мъже. Трябваше да си поговори с тях — деликатно, разбира се: те много трудно щяха да я разберат, а и на нея щеше да й е много неловко да им го обяснява.

Усети обаче, че страхът е изчезнал. „Явно повече ме е страх да не се уплаша, отколкото от сеанчанците.“ Не беше съвсем вярно, но се хвана за тази мисъл.

Всъщност почти нямаше какво да каже на Елейн. Че най-после са в Кайриен, че Куладин е опустошил Селеан и сее разруха в околностите, че Шайдо все още са на дни разстояние от тях и се придвижват на запад. Мъдрите знаеха повече от нея — те не се бяха прибрали направо в шатрите си. Вечерта беше имало малки схватки, съвсем незначителни, с конници, които избягали набързо, мернали се били и други конници, които избягали без бой. Пленници не били взети. Моарейн и Лан, изглежда, смятаха, че нападателите са били или разбойници, или поддръжници на една или друга страна, претендираща за Слънчевия трон. Всичко беше разпокъсано и неясно. Но каквито и да бяха били, мълвата, че в Кайриен са дошли още айилци, скоро щеше да се пръсне.

— Рано или късно ще го научат — беше единственият коментар на Елейн.

Егвийн гледаше Елейн, докато се стапяше с едната от Мъдрите — за вея самата изглеждаше като че ли Елейн и Сърцето на Камъка стават все по-смътни, — но златокосата й приятелка с нищо не й показа дали е разбрала посланието.