Небесният огън

Глава 6Портали

Ранд се събуди сред пълен мрак и остана да лежи под одеялата, мъчейки се да отгатне какво го е събудило. Имаше нещо. Не беше сънят. В него той учеше Авиенда да плува в едно езерце сред Водния лес, в родния си край, в Две реки. Нещо друго беше. После пак се появи, като смътен полъх от мръсно петно, просмукващ се под вратата. Всъщност не беше и миризма. По-скоро усещане за другост, но така го почувства той. Зловонно, като нещо мъртво отпреди седмица, оставено да гние в застояла вода. То пак заглъхна, но този път не съвсем.

Той отметна завивките и се изправи, загръщайки се със сайдин. Вътре в Празнотата, изпълнен със Силата, можеше да усети как тялото му тръпне, но студът като че ли не беше там, където се намираше той. Отвори предпазливо вратата и пристъпи навън. Сводести прозорци от двете страни на коридора пропускаха ручеи лунна светлина. След катранения мрак на спалнята му тук беше почти като посред бял ден. Нищо не се движеше, но той чувстваше, че… нещо… се приближава. Нещо зло. Усещаше го като покварата, бушуваща през него заедно със Силата.

Едната му ръка се пресегна към джоба му и напипа малката гравирана статуетка на закръглен дребен мъж с меч на коленете. Ангреал. С негова помощ можеше да прелее повече от Силата, отколкото бе в състояние да удържи сам, без да пострада. Реши, че няма да му се наложи. Който и да беше изпратил тази атака срещу него, не си беше дал сметка с кого си има работа сега. Много бяха сбъркали, че го събудиха.

За миг се поколеба. Можеше да приеме битката с онова, което бяха изпратили срещу него, но прецени, че то все още е под него. Долу, където Девите продължаваха да спят, сред тишината. Ако се втурнеше долу, за да поведе битката в покоите им, това със сигурност щеше да ги разбуди, а те нямаше да останат настрана и да гледат безучастно. Лан му беше казвал, че човек трябва сам да избира мястото на битката, ако може, и да накара врага да дойде при него.

Засмян, той затрополи с ботушите си към най-близкото вито стълбище, нагоре и пак нагоре, докато не стигна най-горния етаж. Най-високото равнище на сградата представляваше огромно помещение с леко извит като купол таван и разпръснати тънки колони, жлебовани на спирали. Неостъклените сводести прозорци заливаха всеки ъгъл с водопади от лунна светлина. Прахта и пясъкът по пода все още пазеха собствените му отпечатъци от деня, в който се беше качил тук веднъж. Мястото беше идеално.

Той отиде в центъра на залата и застана върху мозайката, изобразяваща древния символ на Айез Седай, с диаметър десет стъпки. Изключително подходящо място. „Под този знак ще побеждава той.“ Това казваше за него Пророчеството на Руйдийн. И той застана разкрачен над закривената разделяща линия, с единия си крак върху огромната черна сълза, която днес наричаха Драконов зъб и за която се смяташе, че символизира злото, а с другия — върху бялата, която сега се наричаше Пламъкът на Тар Валон. Някои хора твърдяха, че тя означавала Светлината. Най-подходящото място да срещне това нападение.

Зловонното усещане се усили и въздухът се изпълни с миризма на изгоряла сяра. Изведнъж някакви неща се раздвижиха, промъквайки се откъм стълбите сред лунните сенки, и бавно се оформиха в силуети на три черни кучета, по-тъмни от нощта и по-едри от телета. С очи, светнали като сребро, те закръжиха дебнешком около него. Изпълнен със Силата, той усещаше туптенето на сърцата им, като бавен тътен на огромни тъпани. Дъха им обаче не чуваше. Сигурно не дишаха.

Той преля и в ръцете му изникна меч, чието леко изкривено острие, белязано с чапла, изглеждаше изковано от огън. Беше очаквал мърдраали или нещо по-ужасно дори от Безоките, но за едни кучета, дори да бяха Твари на сянката, мечът щеше да е достатъчен. Който и да ги бе насъскал срещу него, явно не го познаваше. Лан твърдеше, че вече почти е достигнал равнището на майстор на меча, а Стражникът бе твърде пестелив в похвалите си, за да спомене, че може би вече е преминал това равнище.

Псетата се озъбиха и се нахвърлиха върху него по-бързо от препускащи в галоп коне.

Той не помръдна преди почти да го досегнат. А след това се понесе, слят в едно с меча си, от едно движение на друго, сякаш затанцува. В едно мигване на окото стойката с меча, наречена „Вихрушка сред планината“, преля във „Вятър, духащ над стената“, която се превърна в „Разтваряне на ветрилото“. Черните глави се затъркаляха, отсечени от телата, зъбите, от конто капеше слуз, блестяха оголени като излъскана стомана. Мрачните силуети се сринаха и се загърчиха.

Той се засмя и остави меча да изчезне, макар да задържа сайдин, бушуващата Сила, със сладостта й, както и с покварата. Презрение се плъзна по външността на Празнотата. Псета. Твари на сянката, разбира се, но все пак само едни… Смехът изведнъж секна.

Мъртвите кучета и техните глави бавно започнаха да се топят, сливайки се във втечнена сянка, която тръпнеше, сякаш беше жива. Кръвта им, плиснала се по пода, също затрепера. Изведнъж по-малките ручейчета започнаха да се сливат в по-големи, сгъстяващи се вади, в локва от мрак, която се занадига от мозайката и взе да се сгъстява все по-високо и по-високо, докато трите огромни тъмни псета не се появиха отново, олигавени и озъбени.

Кучета — кучета, но все пак си бяха Твари на сянката. Който и да ги беше изпратил, не беше чак толкова немарлив, колкото си беше помислил. Но все пак не го познаваше.

Вместо да посегне отново за меча, този път той преля така, както помнеше, че го бе направил веднъж. Огромните псета скочиха с вой и в същия миг дебел лъч бяла светлина се изстреля от ръцете му — като разтопена стомана, като втечнен пламък. Той я разлюля срещу скачащите твари. За миг те се превърнаха в странни сенки на самите себе си, всичките им цветове се обърнаха наопаки, а после станаха на искрящи буци, които започнаха да се разпадат, все по-малки и по-малки, докато не остана нищо.

С мрачна усмивка той освободи нещото, което бе сътворил. Пурпурен лъч светлина продължи още дълго да премрежва заслепените му очи.

От една от колоните в другия край на голямата зала се отрони мраморен къс. Там, където тоягата от светлина — или каквото беше то; не беше точно светлина — бе засегнала колоните, те бяха срязани идеално гладко, а през половината ширина на стената зад тях беше зейнал отвор.

— Ухапа ли те някое от тях, окървави ли те?

Той се извърна рязко — беше Моарейн. Погълнат от стореното, не беше забелязал качването й по стълбите. Тя стоеше, стиснала полите си с две ръце, и се взираше в него. Лицето й се губеше в лунните сенки. Сигурно бе усетила тварите по същия начин като него, но за да стигне дотук толкова бързо, трябваше да е тичала.

— Девите са те пуснали? Ти да не си станала Фар Дарейз Май, Моарейн?

— Удостоиха ме с някои от привилегиите на Мъдрите — отвърна му тя набързо, без да прикрива нетърпението в мелодичния си глас. — Казах на стражите им, че трябва спешно да говоря с теб. Хайде, отговори ми! Ухапаха ли те Мракохрътите, или те окървавиха? Слюнката им да не те е докоснала?

— Не — отвърна той бавно. Мракохръти. Малкото, което знаеше за тях, идваше от древни сказания, от стари приказки, предназначени да се плашат с тях децата в южните земи. Някои възрастни също вярваха в съществуването им. — Защо едно ухапване трябва да те безпокои толкова? Ти би могла да го Изцериш. Да не би това да означава, че Тъмния е излязъл на свобода? — Както се бе загърнал в Празнотата, дори страхът му се стори далечен.

Според приказките, които беше слушал, Мракохрътите тичаха в нощта по време на Дивия лов, като ловецът беше самият Тъмен. Не оставяха отпечатъци от лапите си и върху най-меката земя, а само върху камък, и нямаше да се спрат, докато не им излезеш насреща в битка или не поставиш водна преграда между тях и себе си. Кръстопътищата бяха особено опасно място да ги срещнеш, а времето, в което човек бе застрашен от тях, беше малко след залез слънце или малко преди разсъмване. Междувременно той беше видял предостатъчно оживели същества от приказките, за да повярва, че всяко от тях може да се появи наяве.

— Не, Ранд. — Тя като че ли бе започнала да се овладява. Гласът й отново закънтя като хор от сребърни звънчета, спокоен и хладен. — Те са просто поредният вид Твари на сянката, нещо, което никога не е трябвало да бъде сътворявано. Но ухапването им носи смърт също толкова сигурно, колкото ако ти забият кама в сърцето, и не мисля, че бих могла да Изцеря такава рана преди тя да те убие. Кръвта им, дори слюнката им е отровна. Една капка само върху кожата може да убие, бавно и с ужасни болки. Късмет имаш, че бяха само три. Освен ако си убил повече преди да пристигна? Глутниците им обикновено са по-големи, стигат до десет-дванадесет, поне така се твърди във фрагментите, оцелели след Войната на Сянката.

По-големи глутници значи. Той не беше единствената плячка в Руйдийн за някой от Отстъпниците…

— Трябва да поговорим за това, което използва, за да ги унищожиш — почна Моарейн, но той вече се беше затичал с всички сили, без да обръща внимание на виковете й къде отива и защо.

Надолу по стълбищата и през тъмните коридори. Сънени Деви, вдигнати от трополящите му ботуши, се взираха притеснено след него. През входната порта, където до двете жени на стража стоеше Лан с менящия цветовете си плащ, който го правеше почти невидим в нощта.

— Къде е Моарейн? — извика той, когато Ранд профуча покрай него, но Ранд запрескача широките стъпала по две наведнъж, без да му отговори.

Полуизцерената рана на хълбока му гореше, но болката едва се усещаше вътре в Празнотата. Най-сетне стигна до зданието в южната част на улицата. То се възправяше в самия край на Руйдийн, възможно по-далече и от площада, и от лагера, който Моарейн споделяше с Мъдрите, но все пак в границите на града. Горните му етажи се бяха сринали на куп отломки, стърчащи върху напуканата земя отвъд настилката. Само долните два етажа бяха останали непокътнати. Ранд се втурна в преддверието.

Три Мракохръта се бяха изправили на задните си крака и драскаха и дъвчеха една обкована с бронз врата, която се тресеше от напора им.

Спомнил си какво се бе случило преди малко с колоните и стената, Ранд изтърча откъм едната им страна и лъчът втечнен бял пламък се плъзна покрай вратата, унищожавайки Тварите на сянката. Този път се бе постарал да го направи по-малък, така че от унищожителната му сила да пострадат само Мракохрътите, но на дебелата стена в другия край на помещението зейна потънал в сянка отвор. Май не я беше пробил съвсем — трудно му бе да прецени на смътната светлина, — но в бъдеще трябваше да усъвършенства контрола си над това оръжие.

Бронзовият обков на вратата беше раздран и накъсан, като че ли зъбите и ноктите на Мракохрътите наистина бяха от стомана. През многобройните малки дупки просветваше запалена вътре лампа. По мрамора на пода личаха следи от кучешки лапи, но бяха учудващо малко. Той освободи сайдин, намери място на раздраната врата, където нямаше да пореже ръката си, и заблъска с юмрук. Пое си дълбоко дъх и напъна с рамо да я изблъска.

— Мат? Аз съм, Ранд! Отвори ми, Мат!

След малко вратата със скърцане се открехна и пропусна лъч светлина. Мат надникна предпазливо, после отвори по-широко, и се облегна на рамката запъхтян, сякаш беше тичал без дъх десет мили с чувал камъни на гръб. Ако се изключеше сребърният медальон с лисича глава, чиито очи бяха оформени като древния символ на Айез Седай, беше съвсем гол. Като се имаше предвид отношението на Мат към Айез Седай, Ранд се изненада как още не е продал тази вещ, за да се отърве от нея. В дъното на стаята една висока златокоса жена най-спокойно се увиваше с одеяло. Дева, ако се съдеше по копията и кожения щит, лежащи в краката й.

Ранд припряно извърна очи от жената и се окашля.

— Само исках да се уверя, че си добре.

— А, добре сме ние. — Мат с неохота огледа преддверието. — Така. Ти си го убил, или нещо такова, нали? Хич не искам да знам какво е било, щом вече го няма. Да знаеш, понякога е ужасно трудно човек да ти е приятел.

Не само приятел. Друг тавирен и може би ключ към победата в Тармон Гай-дон. Всеки, който пожелаеше да нанесе удар срещу Ранд, имаше основание да удари и Мат. Но Мат непрекъснато се опитваше да отрече и двете неща.

— Няма ги вече. Мат. Мракохръти бяха. Три наведнъж.

— Казах ти, че не искам да знам — изпъшка Мат. — Сега пък Мракохръти. Около теб все се появява по нещо ново. На човек изобщо не може да му доскучае. Не и докато не пукне. Ако не бях станал за малко вино, нямаше да чуя, че дращят по вратата… — Той млъкна, потръпна и почеса червеното петно под дясното си рамо, оглеждайки раздрания метал. — Знаеш ли, странни номера може да ти извърти мозъкът. Докато притисках тази врата с всичка сила, за да не се отвори, можех да се закълна, че едно от тях бе продъвкало цяла дупка през нея. Сякаш видях проклетата му муцуна. И зъбите му. Копието на Мелиндра изобщо не го изплаши.

Този път появата на Моарейн беше още по-впечатляваща. Тя връхлетя на бегом, вдигнала полите си над коленете, задъхана и запъхтяна. Лан я следваше по петите с оголен меч в ръката и буреносни облаци по каменното му лице, а веднага след него идваше тумба Фар Дарейз Май. Някои от Девите бяха наскачали по долни ризи, но всички стискаха копия и бяха увили главите си с шуфи. Само очите им се виждаха под черните була. Бяха готови да убиват. Моарейн и Лан поне се отпуснаха, след като го видяха да стои спокойно и да си говори с Мат, въпреки че в същото време Айез Седай го изгледа така, сякаш бе готова да употреби доста резки думи по негов адрес. При тези була беше много трудно да се отгатне какво си мислеха Девите.

Мат извика стреснато, изтича в стаята и започна припряно да си надява панталоните, но суетнята му бе затруднена от усилието едновременно да се напъха в тях и да се почеше по мишницата. Златокосата Дева го наблюдаваше с широка усмивка, която заплашваше да прерасне в неудържим смях.

— Какво ти е на ръката? — попита Ранд.

— Казах ти, че умът си прави гадни номера с човек — отвърна Мат, все още мъчейки се да се почеше и да вдигне панталоните в същото време. Когато ми се стори, че онова нещо е продъвкало вратата, ми се стори и че ми олигави и ръката, и сега тази проклетия ме сърби ужасно и пари като огън. Даже видът й е все едно, че е опарено.

Моарейн избута Ранд и застана пред Мат. Той я изгледа и с неприязън продължи панически да дърпа панталоните нагоре, но тя клекна до него, без да обръща внимание на протестите му, и стисна главата му в дланите си. Самият Ранд беше Изцеряван преди, но вместо онова, което очакваше, Мат само потръпна и вдигна медальона за кожената му каишка така, че да увисне на ръката му.

— Това проклето нещо изведнъж стана по-студено от лед — промърмори той. — Какво правиш, Моарейн? Ако искаш да свършиш нещо, Изцери тоя сърбеж, сега плъзна по цялата ми ръка. — Дясната му ръка междувременно беше почервеняла от китката до рамото и като че ли започваше да отича.

Моарейн го изгледа с най-слисаното изражение, което Ранд беше виждал на лицето й.

— Ще го Изцеря — отвърна тя бавно. — Ако медальонът е изстинал, свали го.

Мат я изгледа намръщено, но най-накрая свали медальона и го постави до краката си. Тя отново прихвана главата му и той изведнъж изрева. Краката му се вдървиха, а гърбът му се изви на дъга. Очите му се взряха в нищото и се изцъклиха. Когато Моарейн отдръпна ръцете си, той се смъкна без сили на пода. Едва дишаше. Червенината и оттокът бяха изчезнали.

— Кръв и пепел! — измърмори Мат. — Наистина ли трябва да бъде толкова скапано всеки проклет път? Та то беше само един проклет сърбеж!

— Внимавай с изразите си — отвърна му Моарейн, докато ставаше, — или ще намеря Нинив и ще те поверя на нея. — Но прозвуча по-скоро като на шега. Сякаш го изрече в полусън. Стараеше се да не поглежда лисичата глава, докато Мат отново я поставяше на врата си. — Ще ти е нужна почивка — добави тя разсеяно. — Утре по-добре си остани в леглото.

Девата в одеялото — Мелиндра ли беше? — коленичи зад Мат, постави длани върху раменете му и погледна Моарейн над главата му.

— Ще се погрижа да направи това, което казваш, Айез Седай. — Изведнъж се ухили и разроши косата му. — Той сега е моят малък измамник. — Ако можеше да се съди по ужасената физиономия на Мат, то той по-скоро събираше сили да хукне колкото се може по-далече.

Ранд долови зад гърба си тих, весел женски кикот. Девите, междувременно свалили шуфите и булата на раменете си, се бяха струпали зад него и надничаха в стаята.

— Научи го да пее, сестро на копието — подхвърли Аделин и останалите Деви се изсмяха хорово.

Ранд се обърна и ги захока сърдито.

— Я оставете човека да си почине. Няма ли да се облекат най-сетне някои от вас? — Те заотстъпваха неохотно, продължавайки да се опитват да погледнат вътре, докато Моарейн не излезе от стаята.

— Бихте ли ни оставили на спокойствие, моля? — каза Айез Седай, след като раздраната врата се затръшна, и присви отегчено устни. — Трябва да поговоря с Ранд ал-Тор насаме. — Айилките се запътиха към улицата, като продължиха да обсъждат, кикотейки се в шепи, дали Мелиндра — Шайдо беше, изглежда; Ранд се зачуди дали Мат знае това — щяла да научи Мат да пее. Каквото и да означаваше това.

Ранд сложи ръка върху голото рамо на Аделин и я спря. Другите също спряха и той заговори на всички.

— След като не си отивате, когато аз ви наредя, какво ще направите, ако ми се наложи да ви използвам в битка? — Не мислеше да го прави, стига да можеше да се избегне. Знаеше, че те са свирепи воини, но беше отраснал с убеждението, че дългът на мъжа е да загине, ако се наложи, преди да е загинала жена. Логиката можеше и да казва, че това е глупаво, особено с жени като тях, но просто така го усещаше. Но беше достатъчно благоразумен, за да не им го каже. — И тогава ли ще го вземете за шега, или ще решите да влезете едва когато вие сами решите?

Те го изгледаха вцепенени, като хора, чули някой да разкрива невежеството си по най-елементарни неща.

— В танца на копията — каза му търпеливо Аделин — ние ще тръгнем както ти заповядаш, но това не е танцът. А освен това ти не си ни казал да тръгваме.

— Дори самият Кар-а-карн не е влагоземски крал — добави една сивокоса Дева. Гъвкава и със здраво тяло въпреки възрастта си, тя беше облечена само в къса ризка и с шуфа. Този израз вече започваше да му омръзва.

Девите отново подхванаха шегите си и излязоха. Ранд остана сам с Моарейн и Лан. Стражникът най-сетне бе прибрал меча си и изглеждаше безгрижно отпуснат както обикновено. Което означаваше спокоен и безизразен като лицето му, цялото като от каменни плоскости и ъгли, но сякаш готов да скочи като пружина, което правеше дори айилците кротки в сравнение с него. Оплетена кожена каишка задържаше косата на Лан, леко посивяла на слепоочията, да не пада на лицето му. По погледа човек можеше да го вземе за синеок ястреб.

— Трябва да поговоря с теб за… — започна Моарейн.

— Можем да поговорим и утре — прекъсна я Ранд. Лицето на Лан се втвърди още повече, доколкото това беше възможно. Стражниците се грижеха много повече за своите Айез Седай, за тяхното положение, както и за личното им достойнство, отколкото за себе си. Ранд пренебрегна това. Болният му хълбок продължаваше да го насилва да се присвие, но той успя да остане изправен. Не смяташе да показва пред нея никаква слабост. — Ако си мислиш, че ще ти помогна да отнемеш онази лисича глава от Мат, по-добре премисли отново. — По някакъв начин медальонът бе спрял преливането й. Или поне бе спрял въздействието му върху Мат, докато той го докосваше. — Той плати голяма цена за нея, Моарейн, и тя си е негова. — Спомни си как тя го бе цапардосала със Силата през раменете и добави сухо: — Може да го попитам дали няма да ми го заеме. — След което й обърна гръб и понечи да си тръгне. Трябваше да провери за още един, макар че по един или друг начин спешността на тази необходимост бе отминала; — Мракохрътите щяха вече да са си свършили работата, ако са го искали.

— Моля те, Ранд — каза Моарейн и неприкритият зов в гласа й го спря. Никога досега не беше чувал нещо подобно от нея.

Тонът й като че ли обиди Лан.

— Мислех, че си станал мъж — каза дрезгаво Стражникът. — Така ли се държи един мъж? Постъпваш като нахално момче. — Лан тренираше владеенето на меча с него — и навярно го обичаше, помисли си Ранд — но ако Моарейн му дадеше знак, Стражникът щеше да направи всичко възможно, за да го убие.

— Няма вечно да бъда с теб — заговори бързо Моарейн. Ръцете й стиснаха полите й така силно, че чак затрепераха. — Мога да загина при следващото нападение. Мога да падна от коня си и да си счупя врата или стрелата на някой Мраколюбец да прониже сърцето ми, а смъртта не може да се Изцери. Целия си живот съм отдала, за да те диря, да те намеря и да ти помогна. Ти все още не познаваш собствената си сила. Не можеш да проумееш и половината от това, което правиш. Аз… ти се извинявам най-покорно за всичко, с което съм те обидила. — Тези думи — думи, каквито никога не беше чувал от нея — излязоха от устата й като измъкнати с ченгел, но все пак излязоха. А тя не можеше да лъже. — Позволи ми да ти помогна с това, което мога, и докато мога. Моля те.

— Трудно е да ти се доверя, Моарейн. — Не обърна внимание на Лан, който леко се помръдна. Цялото му внимание бе насочено към нея. — Ти ме подмяташе като кукла, караше ме да танцувам както на теб ти се иска, още от деня, в който се срещнахме. Единствените пъти, в които съм бил свободен от теб, беше или когато ти беше далече, или когато те пренебрегвах. А ти дори и това направи трудно.

В сребристият й смях се прокрадна горчивина.

— Приличаше повече на борба с мечка, отколкото на дърпане конците на кукла. Искаш ли клетва, че няма да се опитвам да те манипулирам? Давам ти я. — Гласът й се втвърди като кристал. — Заклевам ти се дори да ти се подчинявам като някоя от Девите — като някоя гай-шайн, ако настояваш — но ти трябва да… — Тя си пор дълбоко дъх и отново започна, този път по-меко. — Моля те, най-покорно, да ми позволиш да ти помогна.

Лан я гледаше безмълвно.

— Ще приема помощта ти — отвърна бавно Ранд. — И на свой ред също ти се извинявам. За всички грубости, които съм проявил към теб. — Имаше чувството, че отново си играят с него — беше имал сериозни основания да бъде груб, когато беше — но тя не можеше да лъже.

Тя видимо се отпусна, пристъпи по-близо и вдигна очи към него.

— Това, което ти използва, за да убиеш Мракохрътите, се нарича „белфир“, или гибелен плам. Все още мога да усетя остатъците от него тук. — Той също можеше — като заглъхващата миризма на баница, току-що изнесена от стаята, или като спомена за нещо, току-що излязло от полезрението ти. — Още преди Разрушението на света използването на белфир е било забранено. Бялата кула ни забранява дори да го учим. По време на Войната на силите дори Отстъпниците и Тварите на сянката са го използвали с голяма неохота.

— Забранен ли? — каза намръщен Ранд. — Аз видях как ти го използва веднъж. — Не можеше да е сигурен, но поне му се стори, че за кратък миг бузите й пламнаха. Макар и за кратко и тя можеше да изгуби равновесие.

— Понякога се налага да направиш нещо забранено. — Дори и да се бе смутила, не го издаде с гласа си. — Когато нещо бъде унищожено с гибелния плам, то престава да съществува преди мига на неговото унищожение. Като конец, пламнал преди пламъкът да го докосне. Колкото по-голяма е силата на белфир, толкова по-назад във времето престава да съществува то. Най-силният, който аз мога да постигна, ще премахне само няколко секунди от Шарката. Ти си много по-силен. Много.

— Но ако то престава да съществува преди да си го унищожил… — Ранд зашари объркан с пръсти във въздуха.

— Вече започващ да разбираш проблемите и опасностите, нали? Мат си спомня, че един от Мракохрътите е издъвкал отвор през вратата, но сега такъв отвор няма. Ако съществото го е олигавило, както Мат си спомня, той щеше да е мъртъв преди да успея да се добера до него. Защото колкото по-назад във времето си унищожил съществото, това, което то е направило през това време, вече не се е случило. Остават само спомените — за онези, които са го видели или изпитали. И сега е истинско само онова, което то е направило преди. Няколко дупки от зъбите им по вратата и една капка слюнка на ръката на Мат.

— На мен ми звучи идеално — каза й той. — Мат е жив тъкмо заради това.

— Ужасно е, Ранд. — Гласът й се изпълни със силна тревога. — Защо според теб дори Отстъпниците са се бояли да го използват? Помисли за въздействието върху Шарката на една-едничка нишка, един човек, премахната с часове, или с дни, която вече е била втъкана като една нишка, отчасти избридана от тъканта на плат. Фрагменти от ръкописи, оцелели от Войната на Силата, твърдят, че няколко цели града са били унищожени с помощта на белфир преди и двете страни да проумеят опасностите. Стотици хиляди нишки, измъкнати от Шарката, изчезнали във вече отминали дни; всичко, което са направили тези хора, вече не е направено сега, нито всичко онова, което други са направили като следствие от техните действия. Спомените са останали, но не и резултатите от тези действия. Вълните на последствията от това са били неизчислими. Самата Шарка за малко щяла да се разпадне. Могло е да доведе до унищожението на всичко. На света, на времето, на самото Сътворение.

Ранд потръпна и тази негова реакция нямаше нищо общо със студа, пронизал го през палтото.

— Не мога да ти обещая, че няма да го използвам отново, Моарейн. Ти самата каза, че има моменти, когато е необходимо да направиш нещо забранено.

— Не съм мислила, че ще обещаеш — отвърна хладно тя. Вълнението й вече изчезваше, душевното й равновесие се възвръщаше. — Но трябва да внимаваш. — Пак се бе върнала на нейното „трябва“. — С такъв ша-ангреал като Каландор можеш да унищожиш един град с гибелния плам. Шарката ще се окаже разбридана за години напред. Кой може да каже дали Шарката все така ще остане центрирана около теб, колкото и да си тавирен, докато не се успокои отново. Това, че си тавирен, при това толкова силен, може да се окаже твоят скрит резерв за победа, дори в Последната битка.

— Сигурно ще се окаже — отвърна той примирено. Във всяка приказка за герои главният герой заявяваше, че ще постигне победа или смърт. Струваше му се, че най-доброто, на което той можеше да се надява, бе победа и смърт. — Трябва да проверя за още един — каза той тихо. — Ще се видим на заранта. — Събирайки Силата в себе си, живот и смърт във вихрещи се пластове, той проби дупка във въздуха, по-висока от него самия, отверстие сред мрака, от което лунната светлина заприлича на бял ден. Проход, така го бе нарекъл Ашмодеан.

— Това какво е? — ахна Моарейн.

— Щом направя нещо, запомням го как става. В повечето случаи. — Не беше отговор, но беше време да изпита клетвите на Моарейн. Тя не можеше да лъже, но Айез Седай можеха и в скала да намерят пролуки. — Тази нощ ще оставиш Мат на мира. И няма да се опитваш да му отнемаш медальона.

— Той трябва да се изпрати в Тар Валон за проучване, Ранд. Трябва да е тер-ангреал, но досега никой не е намирал такъв, който да…

— Каквото и да е — пресече я той твърдо — си е негово. Ще му го оставиш.

За миг тя като че ли се бореше със себе си, взирайки се в него. Не беше навикнала да получава заповеди от никой друг, освен от Сюан Санче, а Ранд беше готов да се обзаложи, че дори и това беше правила не без вътрешна борба. Но най-сетне тя кимна и дори направи намек за реверанс.

— Както кажеш, Ранд. Негово си е. Моля те, внимавай, Ранд. Научаването на нещо като белфир може да се окаже самоубийствено само по себе си, а смъртта не може да бъде Изцерена. — Този път подигравка нямаше. — До утре сутринта.

Лан я последва, поглеждайки Ранд с неразгадаем израз. Стражникът очевидно не бе доволен от този развой на събитията.

Ранд пристъпи през прохода и той изчезна.

Стоеше върху диск с диаметър шест стъпки, копие на символа на Айез Седай. Дори черната му половина изглеждаше по-светла на фона на безкрайната тъма, която го заобикаляше. Беше сигурен, че ако падне, ще пада вечно. Ашмодеан твърдеше, че имало и по-бърз начин да се използва един проход, наречен Пътуване, но не беше в състояние да го научи, отчасти защото нямаше достатъчно сила да направи проход, докато носеше около себе си щита на Ланфеар. Във всеки случай Пътуването изисквало много добре да знаеш изходната си точка. На Ранд му се струваше, че е много по-логично да знаеш крайната точка на въпросното Пътуване, но Ашмодеан, изглежда, смяташе, че да се пита за това е все едно да питаш защо въздухът не е вода. Много неща Ашмодеан приемаше като нещо дадено. Във всеки случай и Плъзгането беше достатъчно бързо.

Щом Ранд стъпи върху диска, той се приплъзна няма и на една стъпка напред и спря пред друг проход. Доста бързо, но пък и разстоянието бе късо. Ранд пристъпи в коридора пред стаята, в която се намираше Ашмодеан.

Единствено луната през прозорците предлагаше светлина. Лампата на Ашмодеан беше изгаснала. Потоците, сплетени около стаята, все още си бяха на мястото; все още здраво затегнати. Нищо не се движеше, но въпреки това се долавяше смътна миризма на изгоряла сяра.

Той пристъпи по-близо до завесата от мъниста и надникна. Сенки изпълваха стаята, но една от тях бе на Ашмодеан, който се мяташе под завивките си. Загърнат в Празнотата, Ранд успя да долови туптенето на сърцето му и помириса потта от тревожни сънища. Наведе се да огледа бледосините плочки на пода и отпечатъците по тях.

Беше се научил да проследява още като момче и разчитането на следите не представляваше трудност. Тук бяха идвали три или четири Мракохръта. Изглежда, се бяха приближили до прага един по един, като всеки следващ беше стъпвал почти в следите на предишния. Дали мрежата, изплетена около стаята, ги беше спряла? Или бяха изпратени просто за да погледнат и докладват? Смущаващо беше да си помисли, че едни псета, дори да са Твари на сянката, могат да притежават толкова разум. Но от друга страна, мърдраалите също използваха за свои съгледвачи гарвани и плъхове, както и други животни, свързани със смъртта. Очи на сянката, така ги наричаха айилците.

Преливайки тънки потоци на Земя, той оглади плочките по пода, премахвайки отпечатъците чак до безлюдната, загърната в нощен мрак улица и на стотина крачки по нея. На заранта всеки щеше да забележи следата, но никой нямаше да заподозре, че Мракохрътите са се доближавали до Ашмодеан. Не можеше Мракохръти да проявяват интерес към веселчуна Джайсин Натаил.

В момента сигурно всички Деви бяха будни. Той отвори друг проход направо насред улицата, още по-голяма чернилка на фона на нощта, и остави дискът да го отнесе в стаята му. Зачуди се защо бе избрал древния символ — изборът беше негов, макар и несъзнателен; в други случаи щеше да предпочете стъпало или късче под. Мракохрътите се бяха разлели около този знак, преди да се въплътят отново. „Под този знак ще побеждава той.“

Застанал посред катраненочерната си спалня, той преля нишка от Силата, за да запали светилниците, но не освободи сайдин. Вместо това отново преля, внимавайки да не задейства нито един от капаните, които бе разставил, и част от стената изчезна, разкривайки ниша, която той сам беше издълбал.

В нишата стояха две статуетки, на мъж и жена, облечени в ефирни роби и с тържествени изражения. Държаха кристални глобуси, вдигнати над главите им. Беше излъгал Ашмодеан за тях.

Съществуваха ангреали, като тумбестият малък мъж в джоба на сетрето на Ранд, и ша-ангреали, като Каландор, увеличаващи количеството на Силата, с която можеше се да борави безопасно, толкова пъти в сравнение с ангреал, колкото пъти ангреал я увеличаваше без никаква помощ. И едните, и другите бяха редки и ценени високо от Айез Седай, въпреки че те можеха да разпознават само онези, които бяха настроени към женския сайдар. Тези две фигурки бяха нещо друго, не толкова рядко, но също така високо ценено. Тер-ангреалите бяха предназначени да използват Силата, не да я увеличават, но да я използват по специфични начини. Айез Седай не знаеха първоначалното предназначение дори на повечето тер-ангреали, които притежаваха в Бялата кула. Вярно, някои от тях използваха, но без да са сигурни дали го правят по истинското им предназначение, за което са били замислени при създаването им. Ранд знаеше предназначението на тези два.

Мъжката фигура можеше да го свърже с огромно копие на нея самата, дори той да се намираше от другата страна на Аритския океан. Била е довършена едва след като Тъмния отново е бил запечатан в затвора си — „Откъде знам това?“ — и скрита преди някой полудял мъж Айез Седай да успее да я намери. Женската фигура можеше да направи същото за жена, свързвайки женския й еквивалент с огромната статуя, за която той се надяваше, че все още е почти напълно заровена в Кайриен. А с толкова много сила… Моарейн му бе казала, че смъртта не може да се Изцери…

Неканена и неискана, паметта му се върна към предпоследния миг преди да се осмели да хване Каландор, и отвъд Празнотата се понесоха образи.

Тялото на чернокосото момиче, още почти дете, лежи проснато, с широко отворени очи, взрени в тавана, кърваво петно е очернило рокличката му на гърдите — там, където го беше пронизал тролокът…

Силата беше в него. Каландор грееше и той се беше слял със Силата. Преля, насочвайки потоци в детското тяло, търсеше, опипваше; стъпалата й се изпънаха, ръцете и краката й неестествено се вдървиха и потръпнаха.

— Ранд, не можеш да правиш това! — изкрещя Моарейн. — Не и това!

Да задиша. Трябваше да започне да диша. Гръдният кош на момичето се надигна и спадна. Сърцето. Сърцето трябваше да забие. От раната на гърдите започна да се процежда кръв. „Оживей, да те изгори дано! — виеше умът му. — Не исках толкова да закъснея!“ Очите й се взираха в него стъклени, безжизнени въпреки всичката Сила, която преливаше. Безжизнени. Сълзи неудържимо се застичаха по бузите му.

Той рязко изтласка спомена. Дори загърнат в Празнотата усети болка. С толкова много Сила… С толкова много Сила можеше да стане много опасен. „Ти не си Създателят“ — му беше казала Моарейн, докато стоеше безсилен до мъртвото дете. Но с тази мъжка фигура, едва с половината от нейната мощ, някога той беше премествал планини. С много по-малко, само с Каландор, бе изпитал увереност, че може да завърти Колелото назад, да накара едно мъртво дете да оживее. Единствената сила беше съблазнителна, мощта й беше изкусителна. Трябваше да унищожи тези статуетки. Но вместо да го направи, той отново заплете потоците и пак нагласи капаните. Стената отново стана цяла.

— Какво правиш тук? — изрече женски глас.

Той притегли Силата и рязко се обърна.

Сравнени с Ланфеар, в нейното бяло и сребърно облекло, Елейн, Мин или Авиенда щяха да изглеждат безлични. Само тъмните й очи можеха да накарат всеки мъж да продаде душата си. При вида й стомахът му се сви на топка и му се дощя да повърне.

— Какво искаш? — настоя той. Веднъж беше блокирал Егвийн и Елейн от достъпа им до Верния извор, но не можеше да си спомни как. Докато Ланфеар докосваше Извора, шансът му да я задържи в плен бе равносилен на това да улови вятъра с ръцете си. „Само едно блясване на белфир и…“ Не можеше да го направи. Тя бе една от Отстъпниците, но споменът за женска глава, търкаляща се по земята, го спираше.

— Две имаш — отрони тя. — Стори ми се, че мернах… Едната е жена, нали? — Усмивката й можеше да накара мъжко сърце да спре и мъжът да й е благодарен за това. — Започваш да премисляш вече замисъла ми, нали? С тези другите Избраници ще коленичат в краката ти. С тях можеш да унизиш самия Велик властелин, да предизвикаш дори Създателя. Заедно ние…

— Винаги си била амбициозна, Миерин. — Гласът му прокънтя в ушите му. — Защо според теб се отвърнах от теб? Не беше заради Илиена, каквото и да си мислиш. Махнах те от сърцето си дълго преди да я срещна. Властта е всичко, до което си се домогвала някога. Отвращаваш ме!

Тя го зяпна и притисна ръце към гърдите си, очите й бяха по-широки от всякога.

— Грендал каза… — започна тя плахо. Преглътна и започна отново. — Луз Терин! Обичам те, Луз Терин. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Знаеш това. Трябва да го знаеш!

Лицето на Ранд се втвърди като скала. Нямаше никаква представа откъде бяха дошли думите му, но като че ли можеше да си я спомни. Смътен спомен, от някога преди. „Аз не съм Луз Терин Теламон!“

— Аз съм Ранд ал-Тор! — каза той хрипливо.

— Разбира се, че си. — Тя го изгледа изпитателно и кимна сякаш на себе си. Хладната й сдържаност се върна. — Разбира се. Ашмодеан ти разказва разни неща за Войната на Силата и за мен. Той лъже. Ти наистина ме обичаше. Докато онази жълтокоса никаквица Илиена не те отвлече. — За миг лицето й се изкриви от гняв. — Известно ли ти е, че Ашмодеан отряза собствената си майка? Това, което днес наричат „усмиряване“. Отряза я и позволи мърдраалите да я повлекат, а тя пищеше. Можеш ли да се довериш на такъв човек?

Ранд се изсмя гръмко.

— Нали ти ми помогна да го поставя в капана, за да ме учи, след като го хванах. А сега ми казваш, че не мога да му вярвам?

— За ученето… — Тя махна пренебрежително с ръка. — Ще го направи, защото знае, че орисията му е свързана с теб за добро. Защото дори да успее да убеди останалите, че ти си го пленил, те ще го разкъсат, и той знае това много добре. Най-слабото псе в глутницата често има такава съдба. Освен това аз от време на време следя сънищата му. Той те сънува как побеждаваш Великия властелин и го издигаш много високо до себе си. И мен сънува понякога. — Усмивката й подсказваше, че тези сънища са били приятни за нея, но не толкова за Ашмодеан. — Но ще се опита да те обърне срещу мен.

— Защо си дошла? — настоя той отново. Да го обърне срещу нея? В този момент тя несъмнено беше изпълнена със Силата, готова да го заслони, дори само да заподозреше, че смята да направи нещо. Правила го беше и преди, само за да го унизи.

— Харесваш ми такъв. Арогантен и горд, и силен.

Веднъж му беше казала, че й харесва колеблив, че Луз Терин бил прекалено арогантен.

— Защо си тук?

— Рахвин изпрати Мракохрътите срещу теб тази нощ — отвърна тя спокойно. — Щях да дойда по-скоро, за да ти помогна, но все още не мога да разкрия пред останалите, че съм на твоя страна.

На негова страна. Една от Отстъпниците беше влюбена в него, или по-скоро в мъжа, който той е бил преди три хиляди години, и единственото, което искаше от него, бе да отдаде душата си на Сянката и да властва над света заедно с нея. Или една стъпка под нея? И освен това да се опита да заеме мястото на Тъмния, както и на Създателя. Наистина ли беше толкова луда? Или силата на тези огромни ша-ангреал наистина беше толкова невероятно могъща, колкото твърдеше тя? Посока на мисълта, по която не искаше да поеме.

— Защо точно Рахвин ще решава да ме нападне? Ашмодеан твърди, че той гони собствените си интереси, че сигурно ще стои настрана дори в деня на Последната битка и ще чака, докато Тъмния ме унищожи. Защо не Самаил или Демандред? Ашмодеан казва, че те ме мразят. — „Не мен. Те мразят Луз Терин.“ Но за Отстъпниците това беше едно и също. „Моля те, Светлина, аз съм Ранд ал-Тор.“ Той изтласка от ума си внезапния спомен за тази жена в прегръдките му, и двамата млади и току-що научили какво могат да постигнат с помощта на Силата. „Аз съм Ранд ал-Тор!“ — Защо не Семирага или Могедиен, или Грен…

— Но ти сега наистина засягаш интересите му. — Тя се изсмя. — Не знаеш ли къде се намира той? В Андор, в самия Кемлин. Там той е действителният властелин. — Устните й се изкривиха от отврата. — Сега е пуснал мъже из града и околностите да му търсят още хубавици.

Ранд потръпна. Майката на Елейн в ръцете на един от Отстъпниците! Но все пак успя да прикрие тревогата си. Ланфеар неведнъж бе проявявала ревност и беше в състояние да издири Елейн и да я убие, ако допусне, че той изпитва някакви чувства към нея. „Защо ли се боя за нея?“ Още един неумолим факт се понесе в пространството отвъд Празнотата, студен и жесток в своята истинност. Той нямаше да хукне да напада Рахвин дори това, което казваше Ланфеар, да се окажеше вярно. „Прости ми, Елейн, но не мога.“ Напълно бе възможно и да го лъже — тя и една сълза нямаше да пролее за някой от останалите Отстъпници, ако той ги убиеше; всички те пречеха на плановете й — но така или иначе, той бе престанал да реагира на действията на другите. Ако реагираше, те щяха да могат да отгатнат какво ще направи. Нека те да реагират срещу него и да се натъкнат на изненадите му, също както се бяха натъкнали Ланфеар и Ашмодеан.

— Нима Рахвин смята, че ще се втурна да защитавам Мургейз? — каза той. — Виждал съм я само веднъж в живота си. Две реки е част от Андор на карта, но никога не съм виждал там гвардеец на кралицата. Никой не е виждал такъв от поколения насам. Кажи на някой човек от Две реки, че Мургейз е неговата кралица, и той със сигурност ще те помисли за луда.

— Съмнявам се, че Рахвин очаква да се затичаш да защитиш родната си страна — отвърна му Ланфеар кисело, — но ще очаква да защитиш амбициите си. Освен това той смята да постави Мургейз на Слънчевия трон и да я използва като кукла, докато дойде време да се разкрие. Всеки ден все повече войници тръгват към Кайриен. А ти изпрати тайренски войски на север, за да осигурят владението ти над страната. Нищо чудно, че те е нападнал веднага, щом е разбрал къде си.

Ранд поклати глава. Причината да изпрати тайренците на север изобщо не беше тази, но не очакваше тя да го разбере. Както и да му повярва, ако й кажеше, впрочем.

— Благодаря ти за предупреждението. — Учтивост към една от Отстъпниците! Разбира се, нищо друго не можеше да направи, освен да се надява, че поне част от думите й съдържат истина. „Добра причина да не я убия. Тя ще каже повече, отколкото си мисли, стига човек да я слуша внимателно.“ Надяваше се тази мисъл да е негова, колкото вледеняваща и цинична да беше.

— Предпазваш сънищата си от мен.

— От всеки. — Това си беше чистата истина, въпреки че тя беше също толкова съществена в списъка, колкото Мъдрите.

— Сънищата са мое владение. Ти и твоите сънища сте особено мои. — Лицето й си остана гладко, но гласът й се втвърди. — Мога да проникна през твоите прегради. Няма да ти хареса.

За да й демонстрира безгрижие, той седна и сложи ръце на коленете си. Смяташе, че лицето му е останало спокойно като нейното. Вътре в него забушува Силата. Приготвил беше потоци на Въздух, с които да я овърже, и потоци на Дух. С тях можеше да се сплете щит, който да я заслони от Верния извор, но не можеше да си спомни точно как. А без щита всичко друго щеше да е безполезно. Тя можеше да разкъса или да се промуши през всичко, което той заплетеше. Ашмодеан се бе опитал да го научи на тази хитрина, но беше трудно да го упражни при липсата на женски сплит.

Ланфеар го изгледа с привидна разсеяност и красивото й лице за миг се намръщи.

— Проучих сънищата на айилките. На така наречените Мъдри. Те не умеят да се засланят много добре. Можех така да ги изплаша, че никога повече да не сънуват и във всеки случай да не посмеят повече да нахлуват в твоите сънища.

— А аз си мислех, че няма да ми помагаш открито. — Не посмя да й каже да остави Мъдрите на мира; тя преспокойно можеше да направи каквото си поиска въпреки него. Беше му го подсказала ясно от самото начало, макар и не с думи — че държи на първенството си. — Не рискуваш ли така друг от Отстъпниците да го разбере? Ти не си единствената, която знае как да нахлува в хорските сънища.

— Избраните — поправи го тя разсеяно. За миг прехапа пълната си горна устна. — Наблюдавала съм сънищата и на момичето. На Егвийн. Някога си мислех, че изпитваш чувства към нея. Знаеш ли кого сънува тя? Сина и заварения син на Мургейз. Сина, Гавин — най-често. — Тя се усмихна и придаде на гласа си подигравателен тон. — Да не повярва човек, че едно селско момиче може да има такива сънища.

Той осъзна, че се опитва да предизвика у него ревност. Тя наистина вярваше, че си предпазва сънищата, за да скрие мислите си за друга жена!

— Девите ме пазят зорко — каза мрачно той. — Ако искаш да разбереш колко зорко, надникни в сънищата на Изендре.

На бузите й избиха алени петна. Разбира се. Той не трябваше да разбере какво се е опитвала. Объркване се плъзна по хлъзгавия покров на Празнотата. Нима си мислеше, че… Изендре? Ланфеар знаеше, че тя е Мраколюбка. Още повече, че самата Ланфеар бе довела Кадийр и тази жена в Пустошта. И й беше подмушнала накитите, за чиято кражба я обвиняваха. Жестоко хапеше Ланфеар, дори когато ухапването й беше на дребно. Въпреки това, ако си въобразяваше, че той би могъл да обича нея, то обстоятелството, че Изендре е Мраколюбка, щеше да й се стори нищожна пречка.

— Трябваше да ги оставя да я прогонят към Драконовата стена — продължи той безгрижно. — Но кой знае какво можеше да изкаже тя, за да се спаси? Длъжен съм да закрилям до известна степен нея и Кадийр, за да запазя Ашмодеан.

Цветът на бузите й се стопи, но когато отново отвори уста, на вратата се почука. Ранд бързо се изправи. Никой нямаше да разпознае Ланфеар, но ако намереха в стаята му жена, която Девите не са пускали, щяха да възникнат въпроси, а отговори за тях той нямаше.

Но Ланфеар вече бе разтворила проход към някъде, където беше пълно с бели копринени завеси и сребро.

— Помни, че аз съм единствената ти надежда да оцелееш, любов моя. — Твърде хладен бе гласът й за такива думи. — До мен няма да се боиш от нищо. До мен ще можеш да властваш… над всичко, което е и ще бъде. — Тя надигна снежнобелите си поли, пристъпи и проходът примигна и изчезна.

Чукането на вратата се повтори и той отблъсна сайдин и рязко я отвори.

Инайла надникна подозрително през рамото му и промърмори:

— Помислих си, че може би Изендре… — Погледна го с укор. — Сестрите на копието те търсят навсякъде. Никоя не те е видяла да се връщаш. — Тя поклати глава и се изпъна: винаги се стараеше да изглежда колкото може по-висока. — Вождовете са дошли да говорят с Кар-а-карн — обяви тя официално. — Чакат те долу.

Мъжете го чакаха в портика с колоните. Небето все още беше тъмно, но първите проблясъци на утрото очертаваха планинските хълмове на изток.

— Шайдо се раздвижиха — каза Хан веднага щом Ранд се появи. — Също и Рейн, и Миагома, както и Шианде… Всички кланове!

— Към Куладин ли се присъединяват, или към мен? — попита Ранд.

— Шайдо тръгват към Джангайския проход — отвърна Руарк. — Колкото до другите, твърде рано е да се каже. Но са в поход с всички копия, които не са нужни, за да защитават твърдините и стадата.

Ранд само кимна. Всичката му решимост да не позволи на никого да му диктува какво да прави, и сега това. Каквото и да възнамеряваха останалите кланове, Куладин, изглежда, бе решил да нахлуе в Кайриен. Край на неговите страхотни замисли да наложи мир, ако Шайдо опустошат Кайриен и нахлуят в дълбочина, докато той си седи в Руйдийн и чака другите кланове.

— Тогава ние също тръгваме към Джангай — каза най-после той.

— Не можем да го изпреварим, ако е решил да го прекоси — предупреди го Ерим, а Хан кимна кисело.

— Ако другите се присъединят към него, ще ни смачкат като слепи червеи на слънцето.

— Няма да седя тук и да чакам да разбера — каза Ранд. — Ако не мога да настигна Куладин, смятам да го следвам по петите до Кайриен. Вдигайте копията. Ако успеете да се приготвите, тръгваме още призори.

Вождовете му отвърнаха със странния айилски поклон, използван само в най-официални случаи — с единия крак напред и ръка, протегната пред гърдите. После си тръгнаха. Само Хан каза нещо.

— Чак до самия Шайол Гул.