Небесният огън

Глава 41Занаятът на Кин Товийр

Седна ръка на дръжката на меча, а другата стиснала сеанчанското копие със зелено-белия пискюл, Ранд гледаше замислено трите стана, прострели се под утринното слънце. Три отделни стана, и точно това беше неприятното. Това бяха всички кайриенски и тайренски сили на негово разположение. Всеки друг мъж, умеещ да борави с меч или копие, бе окошарен зад стените на града или Светлината само знае къде.

Айилците бяха задържали орди от бежанци по пътя си от Джангайския проход дотук, а някои дори бяха дошли сами, привлечени от мълвата, че тези айилци поне не убиват всеки, който им се мерне пред очите, или просто до такава степен отчаяни, че нищо повече не ги интересуваше, стига да ги нахранят, преди да умрат. Твърде много от тях бяха убедени, че ще умрат, било от ръцете на айилците или от нещо, което ще им направи Преродения Дракон, или в Последната битка, която, изглежда, смятаха, че ще настъпи едва ли не утре. Броят им беше доста внушителен, но в по-голямата си част това бяха неуки по отношение на оръжието селяни, занаятчии и дюкянджии. Някои знаеха как се опъва лък или как се слага примка за зайци, но в тази човешка гмеж воини нямаше, а той нямаше време да ги научи. Самият град Кайриен се простираше на малко повече от пет мили на запад и част от прословутите „безвърхи кули на Кайриен“ се виждаха над лесовете между хълма и града. Престолният град лежеше на хълмовете покрай река Алгуеня, обсаден от Шайдо на Куладин и онези, които се бяха присъединили към него.

Безразборно вдигнатите шатри в дългата плитка долина точно под Ранд принадлежеха на около осемстотинте тайренци, все мъже в брони. Близо половината от тях бяха Бранители на Камъка, а останалите бяха лордове, чиито знамена и вимпели образуваха кръг в самия център на лагера, около сребърния „Полумесец със звезди“ на върховния лорд Вейрамон. Около конете им имаше плътна охрана, сякаш очакваха всеки момент някой да ги нападне.

На триста крачки по-нататък, във втория лагер, конете се охраняваха също така бдително. Животните представляваха сбирщина, малко от тях се доближаваха до качеството на изящната тийрска порода и на тези коневръзи, стига Ранд да не грешеше, бяха навързани и коне за оран и товарни животни. Кайриенците наброяваха може би със стотина повече от тайренците, но техните шатри бяха по-малко и по-опърпани — ако се съдеше по техните пряпорци и цон, там имаше около седемдесет лордове. Малцина благородници в Кайриен все още разполагаха с достатъчно крепостни, а войската им се беше разпаднала по време на гражданската война.

Третият лагер бе на още около петстотин крачки. Бе съставен предимно от кайриенци, но ясно отграничен от другите, и то не само с разстоянието. Бе по-голям от другите два взети заедно и в него имаше малко шатри и коне. Знамена там не се вееха и само офицерите носеха цон, като малките вимпели в ярки оцветки на гърбовете им бяха предназначени по-скоро да ги отличават от обикновените бойци, нежели да означават някой знатен дом. Колкото и необходима да беше пехотата в битка, рядко щеше да се намери някой тайренски или кайренски лорд, който да го признае. И разбира се, никой не би се съгласил да предвожда такава войскова част. Този лагер обаче беше най-подреденият от всички — огньовете бяха изпънати като по конец, дългите пики бяха подредени, готови да се грабнат във всеки момент, групи стрелци с лъкове и арбалети бяха пръснати равномерно по редиците. Според Лан тъкмо дисциплината съхраняваше живота на мъжете в битка, но пехотата, изглежда, бе убедена в това много повече, отколкото конницата.

Трите групи трябваше уж да са заедно, под една и съща команда — върховният лорд Вейрамон ги беше довел от юг късно снощи, — но двата лагера конници се гледаха почти толкова нащрек, колкото гледаха айилците, а обитателите на третия, от своя страна, гледаха намусено пък тях. Последователи на Ранд, негови бойци, а бяха готови да се сбият помежду си с почти същата готовност, с каквато и с всеки друг.

Ранд се обърна към Вейрамон, който бе застанал наблизо заедно с двама по-млади мъже, дребни тайренски лордове, които следваха върховния лорд по петите. Брадите им бяха подрязани и намазани точно като брадата на Вейрамон, само дето неговата беше прошарена, а златните инкрустации по броните им съвсем малко отстъпваха по пищност на неговите.

На герба на върховния лорд му липсваха само още няколко звезди, за да дублира този на Ланфеар, но иначе дългокосият благородник доста се отличаваше от нея с посивялата си коса, наклепана обилно с мазила като брадата и сресана прилежно, за да не личи колко е олисяла. Беше тръгнал на север с подкрепления веднага щом бе разбрал, че айилците щурмуват Кайриен.

Дотук беше добрата новина, свързана с Вейрамон. А лошата бе, че той си въобразяваше, че може да разпръсне Шайдо с бойците, които беше довел. И никак не беше щастлив, че Ранд нямаше да му го позволи. А още по-малко щастлив беше от вида на айилците наоколо. Според Вейрамон между едни айилци и други нямаше никаква разлика. Другите с него, впрочем, смятаха същото. Един от младите лордове подчертано сумтеше и поднасяше към носа си напарфюмираната си кърпичка всеки път, когато пред очите му се мернеше някой айилец. Ранд се чудеше колко ли дълго ще оживее този нещастник. И какво да направи той, след като младият лорд загине.

Вейрамон видя, че Ранд го гледа, и се окашля.

— Милорд Дракон — избоботи той мрачно, — една добра атака ще ги пръсне като пъдпъдъци. Пешакът никога не издържа срещу коня. Ще пусна кайриенците да ги предизвикат и после ще ги последвам с моите…

Този човек наистина ли не можеше да смята? Нима броят на айилците, които виждаше тук, не му подсказваше колко може да има около стените на града?

— Сигурен ли сте за вестите, които ми носите от Тийр?

Вейрамон примигна.

— Вестите ли, милорд Дракон? Кои? О, онова ли? Нищо работа. Иллианските пирати често са се опитвали да нападат крайбрежието. — Не бяха само опити според разказа му, когато пристигна.

— А нападенията в равнината на Маредон? И те ли са толкова чести?

— Е, душицата да ми изгори, най-обикновени разбойници. — Беше по-скоро констатация, отколкото възражение. — Най-вероятно изобщо не са иллианци, но във всеки случай войници не са. В Иллиан нещата са толкова объркани, че човек не може да каже чия ръка стиска бича — дали кралят, дали Събранието или Съветът на деветимата, но ако все пак решат да тръгнат, ще ударят Тийр с войски под знака на Златните стършели, а няма да са мародери, палещи търговски фургони и погранични ферми. Това го запомнете от мен.

— Щом казвате — отвърна Ранд с цялата учтивост, на която беше способен. С каквато и власт да разполагаше Събранието, Съветът на деветимата или Матин Степанеос ден Балгар, щеше да е толкова, колкото Самаил е решил да им остави. Но малцина знаеха, че Отстъпниците вече са на свобода. Някои, които би трябвало да го знаят, отказваха да го повярват или го пренебрегваха — сякаш това можеше да накара самите Отстъпници да изчезнат, — или си въобразяваха, че ако ще се случи, то ще стане в някакво необозримо и много далечно бъдеще. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да убеждава Вейрамон, към която и група да принадлежеше. Вярата или неверието му не променяше нищо.

Върховният лорд се загледа намръщено в падината между хълмовете. По-точно — към двата кайриенски стана.

— При липса на здрава ръка тук, кой знае колко са побегнали на юг! — Той сбърчи лице. — Е, ние скоро ще ги обърнем в бяг, милорд Дракон. Само да заповядате, мога да ги…

Ранд мина покрай него и го остави, без да слуша повече, въпреки че Вейрамон го последва, без да спира да го моли за разрешение за атака, сподирян от другите двама като верни псета. Този човек беше сляп и опасно самоуверен глупак.

Не бяха сами, разбира се. Всъщност билото на хълма беше претъпкано с хора. Първо, тук беше Сюлин със сто Фар Дарейз Май, до една готови всеки миг да се забулят. Не само близостта на Шайдо беше изопнала нервите на Сюлин. При цялото отвращение на Ранд заради царящата сред лагерите неприязън, като на подигравка, Инайла и още две Деви не се отлепваха от Вейрамон и двамата млади лордове и колкото по-близо заставаха те до Ранд, толкова по-готови изглеждаха трите Деви да си надянат булата.

Недалече стоеше Авиенда и разговаряше с дузина или повече Мъдри. Всички с изключение на нея бяха отрупани с гривни и гердани. За негова изненада, водещата сред тях, изглежда, беше една кльощава белокоса жена, по-стара и от Баир. Ранд очакваше тази роля да се пада на Амис или Баир, но и двете млъкваха, щом заговореше Сорилея. Мелайне беше с Баел, по средата между Мъдрите и останалите вождове на кланове, и непрекъснато му оправяше връхната дреха, сякаш той не знаеше да се облича сам. Неговото лице пък излъчваше онази търпелива съсредоточеност, присъща на мъж, който напразно се мъчи да си припомни защо всъщност се е оженил. Възможно бе да е нещо лично, но Ранд подозираше, че Мъдрите отново се опитват да влияят на вождовете. Ако ставаше дума за това, той скоро щеше да разбере подробностите.

Авиенда му се усмихна бегло. Приятелска усмивка, но нищо повече. Е, и това беше нещо. След онова, което се бе случило между двамата, тя беше престанала да го хока и макар от време на време да му подхвърляше язвителни забележки, те не бяха по-остри от онова, което можеше да очаква например от Егвийн. С изключение на единствения път, когато отново й бе споменал за женитба — тогава така му се накара, че той се отказа да го повтаря. Но не прекрачваше границата на обикновеното приятелство, въпреки че понякога през нощта се разсъбличаше най-небрежно пред очите му. Продължаваше да настоява да спи на не повече от три крачки от него.

Във всеки случай Мъдрите, изглежда, бяха убедени, че разстоянието между постелките им е много по-малко от три крачки, и той все очакваше, че тази убеденост ще се разпространи, но засега такива признаци нямаше. Егвийн щеше да се стовари върху него като падащо дърво, ако дори заподозреше нещо такова. За Елейн й беше много лесно да говори, но той не можеше дори и да си представи как би реагирала, ако разбереше за Авиенда, а тя беше ето тук, пред него. Той се стягаше само като я погледнеше, докато тя — обратно, изглеждаше по-спокойна от всякога. Тъй или иначе, струваше му се, че всичко е просто наопаки. С нея всичко беше обърнато с главата надолу. Но пък от всички жени може би само Мин не го караше да се чувства неудобно.

Той въздъхна и продължи, без да слуша брътвежите на Вейрамон. Все някой ден щеше да започне да разбира жените. Стига да му останеше време да се приспособи. Но подозираше, че цял живот няма да му стигне за това.

Вождовете на кланове бяха свикали свой съвет, включващ водачите на септи и представители на различните общества. Някои от тях Ранд разпозна. Мургавият Хейрн, вождът на Джиндо Таардад, и Мангин, който му кимна дружелюбно, а тайренците изгледа с презрителна гримаса. Тънкият като копие Джуранай, водач на Аетан Дор, или Червените щитове в този поход, въпреки побелелите кичури в светлокафеникавата му коса, както и Роидан, с яки рамене и посивял, предводителят на Шамад Конде, Ходещите по мълнии. Тези четиримата понякога се бяха включвали в упражненията му по айилски бой без оръжие, след като преминаха Джангайския проход.

— Искаш ли да половуваме днес? — подхвърли Мангин, когато Ранд мина край тях, и той го изгледа изненадан.

— Да ловуваме?

— Дивечът не е много, но можем да се опитаме да напъхаме някоя и друга овца в чувала. — Насмешливият поглед, с който Мангин стрелна тайренците, не остави никакво съмнение кои според него са „овцете“, но Вейрамон и другите двама не забелязаха. Или поне не дадоха вид. Лордчето с напарфюмираната кърпа отново издуха носа си.

— Друг път — отвърна Ранд и поклати глава. Помисли си, че би могъл да се сприятели с който и да е от четиримата, но особено с Мангин, чието чувство за хумор много напомняше за Мат. Ако нямаше време да изучи жените, определено не му стигаше времето и за нови приятелства. И твърде малко му оставаше за старите, впрочем. Мат го безпокоеше.

В най-високата част на хълма над короните на дърветата стърчеше скелята на дървена кула — платформата на върха й бе на над двадесет разтега от основата. Айилците нямаха никакъв опит в строителството на дървени съоръжения от такъв мащаб, но опитни строители и дърводелци сред кайриенските бежанци се намираха в изобилие.

Моарейн чакаше до една от наклонените стълби с Лан и Егвийн. Егвийн беше доста загоряла от слънцето и спокойно можеше да мине за айилка, ако не бяха черните й очи. Ниска айилка. Той бързо огледа лицето й, но не долови нищо освен умора. Амис и другите сигурно я товареха прекомерно с обучението й. Но едва ли щеше да му благодари, ако се намесеше.

— Е, реши ли? — попита Ранд и спря. Вейрамон най-сетне благоволи да млъкне.

Егвийн се поколеба, но Ранд забеляза, че този път не погледна към Моарейн, преди да кимне.

— Ще направя каквото мога.

Неохотата й го притесни. Моарейн той не беше помолил — тя не можеше да използва Единствената сила като оръжие срещу Шайдо, освен ако не я заплашеха лично или не успееше по някакъв начин да я убеди, че всички до един са Мраколюбци — но Егвийн не беше положила Трите клетви и той беше сигурен, че осъзнава необходимостта от айезседайски намеса. И въпреки това беше пребледняла, когато й го предложи, и после го беше отбягвала цели три дни, чак досега. Но поне бе съгласна. Всичко, което можеше да съкрати битката с Шайдо, щеше да е от полза.

Лицето на Моарейн си остана невъзмутимо, но той не се съмняваше какво мисли. Гладките й айезседайски черти и айезседайските й очи можеха да изразят вледеняващ укор без да помръднат или да трепват.

Той пъхна срязаното копие в колана си и вдигна крак на първото стъпало… и Моарейн попита:

— Защо пак носиш меч?

Последният въпрос, който можеше да очаква.

— А защо не? — измърмори той и се заизкачва. Не най-добрият отговор, но го беше изненадала.

Докато се изкачваше, полуизцерената рана на хълбока го заболя — не много, но като че ли се канеше да се отвори. Той не й обърна внимание: често я усещаше така при повече усилие.

Руарк и останалите вождове го последваха. Баел се качи последен, оставяйки Мелайне, но за щастие Вейрамон и двамата му подлизурковци останаха долу. Върховният лорд знаеше какво трябва да се прави — на него повече информация не му трябваше. Усетил очите на Моарейн, Ранд погледна надолу. Не беше Моарейн. Егвийн го беше гледала, докато се катереше, и лицето й дотолкова наподобяваше физиономията на Айез Седай, че и косъмче не можеше да се промуши между разликата. Моарейн си беше доближила главата до Лан и си говореха нещо. Дано само Егвийн не се откажеше.

Върху широката платформа на върха двама потни младежи по ризи със запретнати ръкави нагласяха обшита с месинг дървена тръба, дълга три крачки и с обиколка по-голяма от един обхват в най-широката си част, върху здраво закрепена към парапета ос. Друга такава тръба вече бе монтирана на няколко крачки встрани още след завършването на кулата предния ден. Един по-възрастен мъж — също по риза, бършеше плешивото си теме с шарена кърпа и им подвикваше гневно.

— По-леко. По-леко, казах! Смотяняци такива, само да ми разместите някоя леща, ще ви пръсна безмозъчните глави! Стегни я здраво, Джол. Още! Ако вземе да падне, докато лорд Дракона гледа през нея, направо и вие скачате долу. Само да ми съсипете работата и да я счупите, ще ви накарам да съжалите, че не сте си счупили черепите.

Джол и другият, Кайл, продължаваха работата си бързо, без изобщо да се притесняват. Отдавна бяха свикнали с приказките на Кин Товийр. Това, че сред бежанците се бе намерил един майстор на лещи и далекогледни тръби с двама чираци, бе подсетило Ранд за тази кула.

Отначало никой от тримата не забеляза, че не са сами. Вождовете на кланове се изкачиха съвсем безшумно, а гълчавата на Товийр беше достатъчна, за да заглуши тропота от ботушите на Ранд. Самият Ранд се сепна, когато главата на Лан щръкна през откритата шахта след Баел — въпреки ботушите си Стражникът не вдигаше повече шум от айилците. Дори Хан стърчеше с една глава по-висок от кайриенците.

Когато най-сетне забелязаха новопристигналите, двамата чираци оцъклиха очи, все едно че досега изобщо не бяха виждали айилци, а после се превиха в поклон пред Ранд и останаха така. Майсторът на лещи се сепна не по-малко от тях при вида на айилците, но поклонът му беше по-сдържан.

— Нали ви казах, че днес ще свърша и втората, милорд Дракон. — Товийр успя да вложи нотка на почтителност в гласа си, без от това той да стане по-малко груб. — Чудесна идея е тази кула. Никога не бих си го помислил, но когато започнахте да ме разпитвате докъде можете да видите с далекоглед… Малко време ми дайте и ще можете и Кемлин да видите оттук. Стига кулата да се вдигне достатъчно високо — добави той разсъдливо. — Има си граници.

— Това, което вече сте направили, е повече от достатъчно, майстор Товийр. — И със сигурност беше повече от това, на което Ранд се беше надявал. Вече бе поглеждал през първата тръба.

Джол и Кайл все още стояха превити.

— Може би ще е най-добре да свалите чираците си долу — каза Ранд. — Да не станем много тук.

Имаше място за четири пъти повече хора, но Товийр на часа заби дебелия си пръст в рамото на Кайл и изсумтя:

— Хайде, размърдайте се, конярчета нескопосани. Само пречим на лорд Дракона.

Чираците се изправиха и зяпнаха Ранд с ококорени очи, после се засмъкваха по стълбата. Кайл беше с една година по-голям от него, Джол — с две. И двамата се бяха родили в по-големи селища от тези, които той можеше да си въобрази, преди да напусне Две реки, бяха посещавали Кайриен и бяха виждали краля и дори Амирлинския трон, макар и отдалече, докато той все още бе пасъл овцете. И най-вероятно, в известен смисъл, те все още знаеха за света повече от него. Той поклати мълчаливо глава и се наведе към новата далекогледна тръба.

Отмести я леко и Кайриен изплува в полезрението му. Горите, далеч не толкова гъсти за човек, свикнал с лесовете на Две реки, свършваха далеч преди града, разбира се. Високи сиви стени с квадратни кули оформяха съвършен квадрат срещу реката, напук на плавните линии на околните хълмове. Вътре в съвършен план се издигаха други кули, бележещи като че ли кръстоските на решетка, някои до двадесет пъти по-високи от външните стени, други — и повече, но всички обкръжени със скелета. Легендарните безвърхи кули все още се възстановяваха след Айилската война.

Когато той бе видял града за последен път, друг град го бе обкръжавал от бряг до бряг — така нареченото Предвратие, същински лабиринт, построен изцяло от дърво, толкова окаян, колкото величествен беше Кайриен. Сега на мястото му имаше само широка полоса от пепел и обгорени греди, чак до каменните стени. Как този пожар не бе засегнал самия Кайриен, Ранд не можа да разбере.

Над всяка градска кула се вееха знамена, твърде далечни, за да се различат ясно, но съгледвачите му ги бяха описали. Половината от тях носеха полумесеците на Тийр, останалата половина — нещо, което може би не биваше да го учудва — повтаряха на вид Знамето на Дракона, което бе оставил да се вее над Тийрския камък. Никое не беше с Изгряващото слънце на Кайриен.

Той отмести съвсем леко далекогледа и градът изчезна от погледа му. На отсрещния бряг на реката все още стърчаха почернелите каменни руини на силозите. Някои от кайриенците, с които Ранд бе разговарял, твърдяха, че подпалването на силозите довело до бунтове и оттам до смъртта на крал Галдриан, което пък — до гражданската война. Други казваха, че убийството на Галдриан предизвикало бунтовете и пожарите. Ранд се съмняваше, че някога ще научи кое от двете е истина и дали не е станало другояче.

Двата бряга на широката река бяха осеяни с обгорели скелети на кораби. Айилците изпитваха боязън — страх може би беше прекалено силна дума — от вода, която не могат да пребродят, но Куладин беше успял да изгради прегради от плаващи дънери през Алгуеня, както над, така и под Кайриен, с достатъчно мъже, които да ги пазят да не ги пробият. Пламтящите стрели бяха свършили останалото. Нищо освен плъхове и птици не можеше да влезе в или да излезе от Кайриен без позволението на Куладин.

По хълмовете около града трудно можеше да се забележат някакви признаци на обсаждаща войска. Тук-там тежко прехвърчаха лешояди, пируващи с останките от някой безплоден опит за пробив, но не се виждаха никакви Шайдо. Човек рядко можеше да види айилци, освен ако сами не пожелаеха.

Чакай. Ранд извърна далекогледа към един гол хълм, може би на миля от градските стени. Към някаква група мъже. Лица не можеше да различи, нито нещо повече освен ясните знаци, че всички са в кадин-сор. И още нещо. Един от тези мъже беше с голи ръце. Куладин. Ранд беше сигурен, че е от въображението му, но му се стори, че когато Куладин се движи, вижда как слънцето проблясва по люспите, покриващи ръцете му от лактите надолу, също като неговите. Ашмодеан му ги беше поставил. Само като опит да отвлече вниманието на Ранд, да го залиса, докато той самият кове своите замисли, но ако не беше станало това, колко ли неща щяха да се развият съвсем иначе? Със сигурност сега нямаше да стои на тази кула, да наблюдава един обсаден град и да чака началото на битката.

Изведнъж нещо профуча във въздуха над хълма, оставяйки след себе си дълга прозрачна диря, и двама от мъжете рухнаха. Зяпнали в двамата покосени мъже, явно пронизани от едно и също копие, Куладин и останалите изглеждаха точно толкова слисани, колкото и Ранд. Той заотмества далекогледа, оглеждайки за мъжа, успял да хвърли толкова силно. Трябваше да е голям храбрец — или глупак, — за да се приближи толкова. Кръгът, в който търсеше, бързо се разшири, надхвърляйки всякакъв възможен обхват на човешка ръка. Започна да си мисли дали не е огиер. Едва ли — много трудно беше да разгневи някой огиер дотолкова, че да прибегне до насилие — когато друга трептяща диря улови погледа му.

Стреснат, той почти се изправи, преди да се сети да извърне тръбата към стените на Кайриен. Копието — или каквото беше — бе дошло оттам. Сигурен беше. Как — това бе съвсем друг въпрос. От това разстояние единственото, което можеше да се различи, бе някой случаен войн, минаващ по зъберите на стените.

Ранд вдигна глава и забеляза Руарк, конто тъкмо отстъпваше мястото си на Хан пред другия далекоглед. Тъкмо затова бе вдигната кулата и бяха направени тези тръби. Съгледвачите им съобщаваха каквото могат за разположението на Шайдо, но по този начин вождовете можеха сами да огледат терена, на който щеше да се води битката. Вече бяха разработили плановете си, но още един оглед на местността нямаше да е излишен. Ранд не разбираше много от битки, но Лан го бе уверил, че планът им е добър. Не знаеше много поне от собствения си опит — понякога го спохождаха древни спомени и тогава започваше да му се струва, че знае повече, отколкото би му се искало.

— Видя ли това? Тези… копия?

Руарк изглеждаше също толкова озадачен.

— Второто улучи още един Шайдо. Не беше Куладин. Лош късмет. — Той посочи с очи далекогледа и Ранд му отстъпи място.

Дали наистина бе лош късмет? Смъртта на Куладин нямаше да сложи край на заплахата за Кайриен и на разцеплението сред айилците. След като вече бяха дошли от тази страна на Драконовата стена, Шайдо едва ли щяха да се върнат кротко само защото човекът, когото бяха смятали за Кар-а-карн, е загинал. Обаче след всичко, което бе видял, Ранд не мислеше, че Куладин заслужава да се измъкне. „Мога да съм толкова твърд, колкото трябва — каза си той и потупа дръжката на меча. — Към него — мога.“