Небесният огън

Глава 7Заминаване

Беше ранно сиво утро. Егвийн се покатери на седлото и се прозя — и веднага й се наложи да дръпне ловко юздите, защото Мъгла заподскача нервно. Животното не беше яздено от седмици. Айилците не само разчитаха на собствените си крака — те изобщо избягваха да яздят, макар да използваха товарни коне и мулета. Въпреки че можеше да се намери достатъчно дървен материал за коли, Пустошта беше негостоприемна за колелета, нещо, в което се бе убедил не един амбулант.

Планините все още скриваха слънцето, но щом то се издигнеше над хоризонта, щеше да стане горещо и нямаше да има удобна шатра, в която да се шмугнеш. Егвийн не беше и много сигурна дали айилското облекло е подходящо за езда. Шалът, увил главата й, вършеше удивително добра работа, предпазвайки човек от знойните слънчеви лъчи, но бухналите поли щяха да разкрият краката й до бедрата, ако не внимаваше. Мехурите от изгарянията я безпокояха не по-малко, отколкото свяна. „Слънцето от една страна и…“ Цял месец без седло едва ли я беше размекнал чак толкова. Надяваше се да не е, иначе това пътуване наистина щеше да се окаже много тежко.

Егвийн улови погледа на Амис и се усмихна на Мъдрата. Не тичането предната нощ беше причината да е сънена. Ако не друго, то й беше помогнало да заспи още по-здраво. Тя наистина беше намерила снощи сънищата й, в твърдината Студени скали, в някаква ранна вечер, в която дечицата си играеха по засадените със зеленчуци тераси и лек ветрец полъхваше през долината, докато слънцето потъваше на запад.

Разбира се, само това нямаше да е достатъчно, за да открадне от покоя й, но тя бе толкова възбудена след като намери сънищата на Амис, че не се спря; не можеше, не и в в този момент, каквото и да й казваше Амис. Навсякъде около нея гъмжеше от сънища, въпреки че за повечето от тях тя не беше сигурна чии са. За повечето, макар и не за всички. Мелайне беше сънувала как кърми малко бебенце, а Баир — за един от починалите си съпрузи, като и двамата бяха млади и жълтокоси. Особена предпазливост бе проявила да не нахлува точно в тях — Мъдрите мигом щяха да усетят някой натрапник и тя потръпна, като си помисли какво ли щяха да й сторят, преди да я пуснат да си иде.

Сънищата на Ранд бяха истинско предизвикателство, разбира се — и тя не можеше да не опита да проникне в тях. Сега, след като вече можеше да прескача от сън на сън, защо да не опиташе там, където Мъдрите се проваляха? Само че опитите й да нахлуе в неговите сънища се оказаха подобни на тичане презглава срещу невидима каменна стена. Тя знаеше, че сънищата му са от другата страна, но нямаше нищо, което да отвори, нищо, което да натисне. Стена от нищо. Беше проблем, за който бе решила да се погрижи, докато не го разреши. Наумеше ли си нещо, ставаше упорита като язовец.

Около нея гай-шайн суетливо товареха върху мулета сгънатите шатри и багажа от бивака на Мъдрите. Много скоро само някой айилец или много опитен следотърсач щеше да може да разбере, че върху този къс съсухрена глина е имало шатри. Същата дейност кипеше и по околните височини и суматохата достигаше чак до самия град. Не всички щяха да тръгнат, но хиляди се подготвяха за това. Тълпи айилци изпълваха улиците, а керванът фургони на господин Кадийр се бе подредил изпънат в права нишка на големия площад, натоварен с подбраните от Моарейн неща. В края на колоната стояха трите боядисани в бяло фургона за вода, като огромни бурета на колелета зад впрягове от по двадесет мулета. Фургонът на самия Кадийр, в челото на колоната, бе малка бяла къщурка на колелета, със стъпала отзад и метален кюнец на печка, щръкнал над плоския покрив. Дебелият търговец с нос на ястреб, днес облечен от главата до петите в коприна с цвят на слонова кост, свали от главата си невероятно омачканата си мека шапка, докато минаваше покрай нея, но тъмните му скосени очи останаха безучастни въпреки широката усмивка, с която я възнагради.

Тя го изгледа хладно и извърна глава. Сънищата му бяха определено мрачни и неприятни, да не кажем похотливи също така. „Би трябвало да му натикат главата в каца чай от синкавец“ — помисли си тя сърдито.

Тръгна към Покрива на Девите сред шетащите гай-шайн и търпеливо стоящите на място мулета. За нейна изненада, една от тези, които товареха вещите на Девите, бе облечена в черна роба, а не в бяла. Жена, ако се съдеше по ръста й. Олюляваше се под тежината на огромен, затегнат с въжета вързоп. Егвийн подкара Мъгла към нея, наведе се, за да надникне под качулката на жената, и видя измъченото лице на Изендре. По бузите й вече се стичаха вадички пот. Зарадва се, че Девите са престанали да пускат жената навън — или по-скоро да я карат да излиза — почти съвсем гола, но й се стори ненужно жестоко да я облекат в черно. След като вече се потеше толкова обилно, можеше направо да издъхне, щом настъпеше същинската дневна жега.

Но така или иначе, това си беше работа на Фар Дарейз Май, а не нейна. Авиенда й го беше казала учтиво, но много твърдо. Аделин и Инайла по същия въпрос се бяха отнесли с нея почти грубо, а една жилава белокоса Дева на име Сюлин направо я заплаши да я хване за ухото и да я завлече обратно при Мъдрите. Въпреки усилията й да убеди Авиенда да престане да я нарича Айез Седай, много я дразнеше фактът, че след като бяха преодолели една тънка черта на несигурност спрямо нея, останалите Деви бяха възприели убеждението, че тя е просто поредната ученичка на Мъдрите. Ами че те дори не я допускаха да пристъпи прага на Покрива, освен ако не заявеше, че идва по поръчка.

Бързината, с която пришпори Мъгла през тълпата, показваше, че не одобрява правосъдието на Фар Дарейз Май. Изпита неловкото усещане, че някои от Девите я следят настръхнали, готови несъмнено да я нахокат, в случай че си помисли да се намеси. Не й се искаше дори и да си помисли за беглия поглед, който беше хвърлила в сънищата на Изендре малко преди Коинде да дойде, за да я събуди. Бяха кошмари за мъчения, за неща, които жената изтърпяваше и от които Егвийн побягна ужасена — и нещо тъмно и зло тихо се кикотеше, гледайки я как бяга. Нищо чудно, че Изендре изглеждаше толкова изтощена.

Ранд се намираше на улицата пред Покрива на Девите, заметнат с шуфа, за да го пази от изгряващото слънце, и облечен в синьо копринено сетре с предостатъчно златни шевици, за да бъде подходящо дори за покоите на някой палат, макар да беше наполовина разтворено пред гърдите му. Коланът му беше с нова тока, изкусна изработка с формата на Дракон. Ясно беше, че той наистина бе започнал да си въобразява, че е голямо нещо. Застанал до Джейде-ен, пъстрия си жребец, той разговаряше с вождовете на кланове и неколцина айилски търговци, които щяха да останат в Руйдийн.

Джайсин Натаил, плътно до него, с арфата на гърба и стиснал юздите на едно оседлано муле, купено от господин Кадийр, се бе облякъл още по-пищно, със сребърни шевици, които почти скриваха черното му палто, и разкошни бели дантели на врата и маншетите. Дори ботушите му имаха сребърни гайтани в горната част. Веселчунското му наметало със стоцветните кръпки наистина разваляше ефекта, но веселчуните бездруго си бяха странни хора.

Мъжете търговци до един бяха облечени в кадин-сор и макар ножовете на коланите им да бяха по-малки от тези на воините, Егвийн знаеше, че ако се наложи, те също могат да хванат копията; макар и не напълно, и в тях се долавяше гибелното изящество на събратята им, носещи копието. Жените търговки, в бухналите си бели блузи от алгоде и широки вълнени поли, с глави, покрити със забрадки и шалове, се отличаваха по-ясно. С изключение на Девите и на гай-шайн — както и на Авиенда — всички айилки носеха многобройни гривни и гердани от злато, слонова кост, сребро и драгоценни камъни, кои айилска изработка, кои купени, кои плячкосани. Айилските търговки обаче носеха два пъти повече накити, ако не и още повече.

Слухът й долови част от онова, което говореше Ранд.

— И поне отчасти оставете огиерските каменоделци да строят по свой вкус. Поне дотолкова, колкото можете да приемете. Няма смисъл просто да се мъчите да възстановите миналото.

Значи ги караше да изпратят хора в някой стеддинг и да поканят Огиер да възстановят Руйдийн. Това беше добре. Голяма част от Тар Валон беше построена от огиерите и там, където ги бяха оставили да следват собствените си замисли, сградите бяха в състояние да секнат дъха на зрителя.

Мат вече бе яхнал своя, Пипе, нахлупил ниско над челото си кожената шапка с широка периферия и опрял на стремето долния край на странното си копие. Както обикновено, зеленото му палто с висока яка изглеждаше така, сякаш е спал с него. Неговите сънища тя беше отбягнала. Една от Девите, много висока златокоса жена, се подхилваше закачливо на Мат, което, изглежда, го смущаваше. И как иначе — тя беше твърде стара за него. Егвийн изсумтя. „Напълно ми е ясно какво е сънувал той, благодаря.“ Дръпна юздите до него и се огледа за Авиенда.

— Той й каза да замълчи и тя млъкна — промълви Мат и кимна към Моарейн и Лан: тя в бледосиня коприна, стиснала юздите на бялата си кобила, а той в плаща си на Стражник, държащ поводите на високия си черен боен кон. Лан наблюдаваше Моарейн напрегнато, безизразно както винаги, докато тя изглеждаше готова да се пръсне от нетърпение, втренчила гневни очи в Ранд. — Тя понечи да му обясни защо това е лошо да го прави — стори ми се, че му го казва поне за стотен път — а той й отвърна „Вече съм решил, Моарейн. Стой кротко и мълчи, докато не ми остане време и за теб.“ Сякаш очакваше да направи това, което той й нареди. И тя го направи, представи си. Това, дето излиза от ушите й, да не би да е пара?

Кикотът му беше толкова доволен, той бе толкова развеселен от собственото си остроумие, че тя едва се сдържа да не прегърне сайдар и да му даде хубавичък урок още тук, пред всички. Но вместо това изсумтя, достатъчно високо, за да го накара да разбере, че не одобрява остроумието и насмешките му. Той я изгледа накриво и отново се изкикоти, с което я ядоса още повече.

За миг тя зяпна объркана към Моарейн. Айез Седай е направила това, което й е наредил Ранд? Без да възрази? Това беше все едно някоя от Мъдрите да се покори или слънцето да изгрее посред нощ. За нападението беше чула, разбира се: мълвата за някакви си гигантски кучета, които оставяли следи по камъните, беше плъзнала навсякъде тази сутрин. Не можеше да разбере какво общо имаше то с това, което ставаше тук, но освен новината за Шайдо, то беше единственото ново нещо, за което знаеше, и съвсем недостатъчно, за да предизвика такава реакция. Нищо, за което можеше да се сети, не можеше да я предизвика. Несъмнено Моарейн щеше да й отговори, че не е нейна работа, но тя щеше да го разбере по един или друг начин. Никак не обичаше да не разбира някои неща.

Забеляза Авиенда, която стоеше на най-долното стъпало пред портата на Покрива, и подкара Мъгла, заобикаляйки тълпата около Ранд. Айилката го гледаше също така втренчено и твърдо като Айез Седай, само че с абсолютно безизразно лице. И непрекъснато въртеше костената гривна на китката си, явно без да го осъзнава. По един или друг начин въпросната гривна имаше нещо общо със затрудненията, които тя си имаше с него. Егвийн не разбираше защо и как — Авиенда отказваше да говори за това, а тя нямаше да си позволи да пита за неща, които могат да смутят някого, особено ако този някой е нейна добра приятелка. Собствената й костена гривна, с гравиран върху нея пламък, й беше дар от Авиенда, за да скрепи връзката им на почти-сестри; ответният й дар беше един сребърен гердан, който айилката носеше и за който господин Кадийр твърдеше, че е кандорски модел и се наричал снежинки. Наложило й се беше да помоли Моарейн за още малко пари, но й се струваше подходящ подарък за жена, която никога в живота си не е виждала сняг. И нямаше да види, ако не напуснеше Пустошта. Каквото и да означаваше тази гривна, Егвийн беше убедена, че един ден ще го разбере.

— Добре ли си? — попита тя. Докато се навеждаше от седлото, полите й се надигнаха и оголиха краката й, но тя беше толкова загрижена за приятелката си, че почти не го забеляза.

Наложи й се да повтори въпроса, преди Авиенда да се сепне и да я погледне втренчено.

— Дали съм добре ли? Разбира се, че съм добре.

— Позволи ми да поговоря с Мъдрите, Авиенда. Сигурна съм, че мога да ги убедя, че нямат право просто така да те карат да… — Не можа да се насили да го изрече, особено тук, където всеки в тълпата можеше да чуе.

— Ама това наистина ли те тревожи? — Авиенда придърпа сивия си шал и леко поклати глава. — Вашите обичаи все още са твърде странни за мен. — Очите й се върнаха отново на Ранд, като железни клинове в рудна скала.

— Не бива да се боиш от него.

— Не се боя от никой мъж — сопна й се айилката и очите и метнаха синьо-зелени пламъци. — Не искам да се караме, Егвийн, но не бива повече да ми казваш такива неща.

Егвийн въздъхна. Приятелка или не, Авиенда като нищо можеше да й скъса ушите, ако се ядосаше достатъчно. Сънят на Авиенда се бе оказал твърде болезнен, за да го гледа дълго. Гола, с изключение на тази костена гривна, която сякаш я притегляше надолу, все едно че тежеше сто фунта, Авиенда тичаше със сетни сили по някакво плато, покрито със спечена, напукана глина. А зад нея идеше Ранд, като някой гигант, два пъти по-голям от огиер, яхнал огромния си Джейде-ен, и я настигаше неумолимо.

Но не можеш просто ей така да кажеш на приятелката си, че те лъже. Лицето на Егвийн леко се изчерви. Особено след като трябва да й обясниш и как си го разбрала. „Виж, тогава тя наистина ще ми скъса ушите. Няма повече да го правя. Да ровичкам така в хорските сънища. Във всеки случай, не и в сънищата на Авиенда.“ Не беше никак редно да шпионира сънищата на своя приятелка. Не че беше съвсем шпиониране, но все пак…

Тълпата около Ранд беше започнала да се разпръсва. Той леко се метна на седлото си, Натаил веднага го последва. Една от търговките обаче — жена с широко лице и коса като пламък, с малък талисман на шията — нещо като цвете от злато, обработени камъчета и гравирана слонова кост, се задържа.

— Кар-а-карн, нима смяташ да напуснеш завинаги Триделната земя? Ти говори така, сякаш нямаш намерение да се върнеш тук.

При тези думи останалите се спряха и се обърнаха. Тишината се разпростря и заглуши вълните от шепот, с който си казваха какво го е попитала.

Ранд също замълча. Оглеждаше вдигнатите към него лица. Най-накрая рече:

— Надявам се да се върна, но кой може да каже какво ще се случи. Колелото тъче така, както самото то пожелае. — Поколеба се под изпитателните им погледи. — Но ще ви оставя нещо, с което да ме помните — добави той и пъхна ръка в джоба на палтото си.

Изведнъж един от фонтаните до Покрива бликна оживял и водата се заизлива от устата на нелепите делфини, изправени на опашките си. По-нататък, от рога, вдигнат над главата на статуя на младеж, швирна силна струя, а още по-надалеч от шепите на две каменни жени също се заизлива живителна влага. Слисани и безмълвни, айилците гледаха как пред очите им фонтаните на Руйдийн оживявят.

— Отдавна трябваше да го направя. — Ранд несъмнено го промърмори на себе си, но въпреки плисъка на водата Егвийн го чу съвсем ясно. Шуртенето на стотиците оживели фонтани не се нарушаваше от никакъв друг звук. Натаил сви рамене, сякаш това изобщо не беше го изненадало.

Ала Егвийн се взираше в Ранд, не във фонтаните. Мъж, който можеше да прелива. „Ранд. Той все пак си е Ранд, въпреки всичко.“ Но всеки път, щом го видеше да го прави, все едно че го научаваше отново. Беше отрасла със знанието, че само Тъмния е нещо по-страшно от мъж, който може да прелива. „Може би Авиенда с право се бои от него.“

Но когато сведе очи към Авиенда, на лицето й изгря нескрита почуда. Толкова много вода бе зарадвала Авиенда също както Егвийн щеше да се зарадва от най-фината копринена рокля или от градина, пълна с цветя.

— Време е да тръгваме — обяви Ранд и обърна пъстрия жребец на запад. — Който все още не е готов, ще трябва да ни настигне. — Натаил го последва по петите, яхнал мулето. Защо Ранд позволяваше на този блюдолизец да стои толкова близо до него?

Вождовете на кланове тутакси започнаха да раздават заповеди и суматохата се усили десетократно. Деви и Водотърсачи затичаха напред, още Фар Дарейз Май се скупчиха около Ранд като почетна стража, включвайки по неизбежност и Натаил. Авиенда закрачи до Джейде-ен, вдясно от стремето на Ранд, следвайки скоростта на жребеца без усилие въпреки обемистите си фусти.

Егвийн яздеше до Мат, зад Ранд и неговия ескорт. Беше намръщена. Приятелят й отново бе изписал на физиономията си онази негова мрачна решимост, сякаш му се налагаше да напъха ръката си в змийско гнездо. „Трябва да направя нещо, за да му помогна.“ А захапеше ли със зъбки някой проблем, Егвийн не се предаваше.

Разположена удобно на седлото си, Моарейн потупваше извитата шия на Алдийб с облечената си в ръкавица ръка, но не тръгна веднага да последва Ранд. Хаднан Кадийр извеждаше фургоните си на улицата, подкарал своя начело. Трябваше да го накара да разглоби фургона, за да го натовари, както и другия след него: амбулантът беше достатъчно наплашен от Айез Седай, за да го направи безропотно. Вратата тер-ангреал беше в задния фургон, овързана с платнище толкова здраво, че никой повече не можеше да пропадне неволно през нея. Дълга редица айилци — Сейа Доон, Черни очи — крачеше от двете страни на кервана.

Кадийр й се поклони от капрата и вдигна шапката си, но погледът му се плъзна назад към колоната, проточила се чак до големия площад, обкръжен от гората тънки стъклени колони, които вече искряха под лъчите на утринното слънце. Да можеше, щеше да прибере всичко, което имаше на този площад, а не само малката част, която можа да се побере на фургоните. Някои от предметите бяха прекалено големи. Като трите тъмносиви метални пръстена например, всеки от които широк повече от две крачки, изправени на ръб и съединени по средата. Около това странно творение беше опната кожена връв, за да предупреждава, че никой не може да се приближава без разрешението на Мъдрите. Не че някой щеше да напира да го направи, естествено. Само вождовете на кланове и Мъдрите пристъпваха на площада донякъде спокойно. Само Мъдрите си позволяваха да докосват каквото и да е там, и то с голяма сдържаност.

В продължение на неизброими години второто изпитание, пред което заставаше една айилка, пожелала да стане Мъдра, бе да навлезе сред дебелия пояс от блестящи стъклени колони и да види точно това, което виждаха мъжете. Преживяваха го повече жени, отколкото мъже — Баир твърдеше, че е защото жените били по-корави, докато според Амис онези, които са твърде слаби, за да оцелеят, бивали отсявани много преди да стигнат до тази точка — но това не беше сигурно. Онези, които оцеляваха, не бяха белязани. Мъдрите твърдяха, че само мъжете имали нужда от видим белег — за една жена това, че е останала жива, било достатъчно.

Първото изпитание, или първото отсяване, преди дори да започне каквато и да била подготовка, беше да се премине през един от тези три пръстена. Кой точно нямаше значение, а може би самият избор беше въпрос на съдба. Тази стъпка привидно превеждаше жената през собствения й живот отново и отново, бъдещето й се оказваше проснато пред нея, всичките възможни варианти на бъдеще, в зависимост от всяко конкретно решение, което можеше да вземе в живота си. Между тях смъртта също беше възможност: някои жени не бяха в състояние да понесат бъдещето повече, отколкото други можеха да се изправят пред миналото си. Всички възможни бъдещи съдби умът не можеше да побере, разбира се. Омесваха се една в друга и заглъхваха в по-голямата си част, но жената получаваше усет за нещата, които биха могли да се случат в живота й, за онова, което трябва да се случи и което може да се случи. Обикновено дори онова, което оставаше непредвидимо до последния миг на случването му. Не винаги обаче. Моарейн беше минала през това изпитание.

„Лъжичка надежда и чаша отчаяние“ — помисли си тя.

— Не ми харесва да те гледам така — каза Лан. От високия гръб на Мандарб и заради собствения си ръст, той я гледаше отгоре и в ъглите на очите му прозираше безпокойство. Моарейн се сепна и едва сега забеляза, че дори водните фургони на Кадийр вече ги бяха подминали. Не бе осъзнала, че се взира към площада толкова дълго.

— Как? — попита тя и извърна кобилата, за да се присъедини към множеството. Ранд и ескортът му вече бяха излезли от града.

— Угрижена — отвърна той. — Изплашена. Никога не съм те виждал изплашена, дори когато орди от тролоци и мърдраали са ни връхлитали, нито дори когато разбра, че Отстъпниците са на свобода и че Самаил едва ли не е седнал на главите ни. Да не би да идва краят?

Тя отново се сепна и съжали, че не можа да го прикрие. Лан гледаше право напред, между ушите на жребеца, но той нищо не изпускаше. Понякога й се струваше, че може да види падащ лист зад гърба си.

— Тармон Гай-дон ли имаш предвид? Една червеноперка в Селейсин знае точно толкова, колкото и аз. Светлината дано да не го позволи, докато всички печати стоят непокътнати. — Чифтът, който тя държеше, също така се намираше в един от фургоните на Кадийр, всеки опакован отделно в сандък, натъпкан с вълна. Различен фургон от този, на който бе натоварена вратата от червен мрамор. За това се беше погрижила.

— Какво друго да имам предвид? — отвърна той замислено, без да я поглежда. — Станала си една… нетърпелива. Спомням си времена, когато можеше да чакаш със седмици за най-дребното късче информация, за една дума, без един пръст да ти трепне, а сега… — Този път я погледна със синеокия си взор, който можеше да накара повечето жени да потръпнат боязливо. Както и повечето мъже. — Клетвата, която даде на момчето, Моарейн. Какво, в името на Светлината, те е обладало?

— Той се дърпа все по-надалече и надалече от мен, Лан, а аз съм длъжна да бъда край него. Той се нуждае от всяко напътствие, което съм в състояние да му дам, и съм готова да направя всичко, освен да се напъхам в леглото му, за да го получи. — Пръстените й бяха показали, че последното би било гибелно. Не че изобщо го беше допускала — самото хрумване продължаваше да я шокира! — но в пръстените то се бе оказало нещо, което тя би могла да стори или да намисли да го стори в бъдещето. Несъмнено беше плод на нарастващото й отчаяние и в пръстените тя бе видяла, че то би причинило разрушаването на всичко. Съжаляваше, че не можеше да си спомни как точно — във всичко, което можеше да научи за него, се съдържаха ключове към Ранд ал-Тор — но в ума й се беше съхранил единствено неоспоримият факт на пълен погром.

— Навярно ще ти помогне да се унизиш още повече, ако те накара да му донесеш чехлите и да му запалиш лулата.

Тя го изгледа. Това шега ли беше? Ако беше шега, никак не беше смешна. Тя никога не беше стигала до извода, че унижението помага в каквато и да е ситуация. Сюан твърдеше, че отрасването й в Слънчевия дворец в Кайриен било просмукало арогантност дълбоко в костите й, макар самата тя да не можела дори да го усети — нещо, което Моарейн решително отричаше — но въпреки че самата Сюан бе щерка на прост рибар, тя не отстъпваше на която и да е кралица и за нея думата арогантност означаваше противопоставяне на собствените й планове.

Щом Лан се опитваше да пуска шеги, колкото и хилави и неуместни да бяха, значи и той се променяше. Близо двадесет години я беше следвал неотлъчно и тя отдавна бе изгубила броя на случаите, в които беше спасявал живота й, при това често с огромен риск за собствения си живот. Той винаги беше смятал живота си за нещо незначително, ценен само дотолкова, доколкото тя има нужда от него. Някои казваха за него, че се домогва до смъртта така, както един младоженец се домогва до невестата си. Тя никога не беше владяла сърцето му и никога не бе изпитвала ревност към жените, готови да се проснат в краката му. Той дълго бе твърдял, че няма сърце. Но миналата година такова се беше намерило, когато една жена му го върза на конец и го увеси на шията си.

Той, естествено, отричаше. Не любовта си към Нинив ал-Мийра, бивша Премъдра в Две реки и сега една от Посветените на Бялата кула, но това, че някога ще може да я има. Две неща имал, твърдеше той — меч, който няма да се скърши, и война, която не може да се свърши. И не би ги заменил с невеста. Виж, за това поне Моарейн се беше погрижила, макар че той нямаше да разбере, докато не стане. Ако разбереше, сигурно щеше да се опита да промени нещата, какъвто си беше упорит и глупав мъж.

— Тази обжарена земя, изглежда, е изсушила собственото ти унижение, ал-Лан Мандрагоран. Ще трябва да намеря малко вода, за да порасне отново.

— Моето унижение е наточено като острие на бръснач — отвърна й той сухо. — Ти никога не му позволяваш да затъпее. — Той навлажни бяла кърпа с вода от кожения си мях, подаде й я мълчаливо и тя я овърза около слепоочията си. Слънцето започваше да се надига над върховете зад тях, като нажежена топка разтопено злато.

Колоната се проточи като змия по изпепеления склон на Чайендейр — опашката й все още бе в Руйдийн, а главата й вече бе прехвърлила склона и се спускаше надолу към хълмистите низини, осеяни със скални стълбове с плоски шапки и канари, прошарени с червено или охра между сивото и кафявото. Въздухът беше така чист, че Моарейн можеше да вижда на мили напред дори след като слязоха от Чайендейр. Наоколо се възправяха огромни естествени арки, във всички посоки към небето се извисяваха скалисти върхове. Сухи дерета и ями цепеха земята, рядко осеяна с трънливи храсти и странни бодливи растения. Редките дървета, криви и чворести, обикновено също бяха с тръни и остри шипове. А слънцето превръщаше всичко това в пещ. Корава земя, изваяла корав народ. Но Лан не бе единственият, който се променяше, или когото променяха. Искаше й се да може да провиди в какво ще превърне Ранд айилците най-накрая. Дълъг път предстоеше на всички.