Небесният огън

Глава 12Стара лула

Капризен порив на вятъра, завихрил прахоляк по люгардската улица, подхвана кадифената шапка на Гарет Брин и я запрати право под един от трополящите фургони. Желязната шина на колелото я затисна в уличната кал и остави след себе си сплескана дрипа. За миг Брин се взря в нея, после продължи. Шапката бездруго се бе оцапала от дългия път. Коприненото му палто също се беше окаляло, докато стигнат до Муранди, и сега изглеждаше повече кафяво, отколкото сиво. Трябваше да си намери някое по-просто. Не беше тръгнал на бал.

Той се провираше между фургоните, трополящи по разровената улица, без да обръща внимание на ругатните на кочияшите — всеки сносен взводен можеше да избълва по-добри дори насън — и накрая нахълта в един хан с червен покрив, наречен „Капрата на фургона“. Рисунката на табелата предлагаше изрично тълкуване на името.

Гостилницата беше като всяка друга гостилница в Люгард — с фургонджии и търговски охранници, рамо до рамо с коняри, налбанти и носачи, всякакъв сорт мъже, всички се смееха и говореха високо, като в същото време пиеха колкото могат, с една ръка на чашата, а другата — протегната да ощипе някое от сервиращите слугинчета. Колкото до последното, не беше по-различно от всеки хан или кръчма в някой друг град, макар че другаде бяха значително по-умерени. Приятно закръглена млада жена, по блуза, която всеки момент можеше да падне, се фръцкаше и подпяваше в единия кран на помещението върху маса, под тъй наречената „музика“ на две флейти и дванадесетструнна битерна.

Особен слух за музика той нямаше, но се поспря за малко и одобри песента й — ставаше за всеки войнишки лагер. Но пък, от друга страна, щеше да има голям успех дори и една нота да не можеше да изпее. С тази блуза набързо щеше да си намери мъж.

Джони и Барим вече бяха тук. Ръстът на Джони беше достатъчен, за да им уреди самостоятелна маса, въпреки олисялата му глава и превръзката, която продължаваше да носи около слепоочията си. Двамата слушаха момичето. Или поне го гледаха. Той ги докосна по раменете и без излишни приказки кимна към страничната врата, извеждаща към конюшнята, където един омърлушен кривоглед коняр беше прибрал конете им срещу три сребърни петака. Само допреди година Брин можеше да купи нов кон за толкова. Несгодите на запад и неприятностите в самия Кайриен бяха предизвикали хаос в търговията и вдигаха безумно цените.

Никой от тримата не проговори, докато не излязоха през градските порти и не се озоваха на почти безлюдния път, виещ се на север към река Сторн. Чак тогава Барим каза:

— Били са тук вчера, милорд.

Това Брин го беше научил. Три хубави млади жени заедно, явно чужденки, не можеха да минат през град като Люгард незабелязани. От мъжете, във всеки случай.

— С тях бил и един мъж с широки рамене — продължи Барим. — Изглежда, е същият, който подпали плевнята на Нем. Все едно, който и да е бил, отбили са се за малко във „Впряга с деветте коня“, но само са пийнали и са си тръгнали. Онази доманка, казаха момците, за малко не вдигнала крамола — така им се усмихвала и клатела бедра, ама после ги укротила по същия начин. Да ме изгори дано, нямам нищо против да срещна някоя доманка.

— Чу ли накъде са тръгнали, Барим? — попита търпеливо Брин. Той самият не бе успял да го разбере.

— Не, милорд. Но чух, че било пълно с преминаващи Бели плащове, всички отивали на запад. Как смятате, да не би старият Педрон Ниал да е замислил нещо? Алтара може би?

— Това вече не е наша работа, Барим. — Търпението на Брин беше на изчерпване.

— Аз знам накъде са тръгнали, милорд — намеси се Джони. — На запад, по пътя за Джеанна, и при това са дръпнали яко, както чух. — Каза го с тревога. — Милорд, говорих с двама търговски охранници, момци, които са служили като гвардейци, и пих с тях. Излезе, че са били в един бардак на име „Хубавата нощна езда“, когато онова момиче, Мара, влязло и помолило за работа като певачка. Не я получила — не щяла да си покаже крачетата, както правят певачките из повечето таквиз местенца, пък и може ли да я обвини човек? — и напуснала. Според както ми каза Барим, веднага след това тръгнали на запад. Не ми харесва туй, милорд. Тя не е от момичетата, дето ще си търсят такваз работа. Мисля, че се опитва да се измъкне от оня тип, Далин.

Странно, но въпреки цицината на главата си, Джони не хранеше лоши чувства към трите млади жени. По негово мнение, често споделяно, откакто бяха напуснали имението, момичетата били в някакво затруднение и трябвало да бъдат спасени. Брин подозираше, че ако изобщо успееха да ги настигнат, Джони ще го помоли да му ги повери, за да се грижи за тях като майка за щерките си.

Барим не изпитваше подобни чувства.

— Геалдан. — Той се намръщи. — Или може би Алтара, или Амадиция. Ще цунем задника на Тъмния, докат ги върнем. Не си струваше цялата дандания само за една плевня и няколко крави.

Брин не отвърна нищо. Бяха преследвали момичетата чак дотук, а Муранди беше лошо място за андорци. Само глупак можеше да хукне през Муранди заради очите на една клетвопрестъпничка. А колко по-голям трябваше да е, за да я гони през половината свят?

— Онез момци, дето говорих с тях — каза нерешително Джони. — Милорд, изглежда, много от старите момци… които служиха с вас, са изгонени от гвардията. — Окуражен от мълчанието на Брин, той продължи. — Наели са много нови хора. Много. Онез момци разправяха, че на по един от всеки четирима казвали, че не го искат повече. Таквоз нещо по-скоро ще вдигне крамоли, отколкото да ги спре. Имало едни, дето се наричали „Белите лъвове“ и се подчинявали само на този Гебрил — той се изплю, за да покаже отношението си по въпроса — и друга някаква тайфа, дето изобщо не били част от Гвардията. Не били набор на двора. Доколкото можаха да ми кажат, Гебрил вдигнал под оръжие десет пъти повече мъже, отколкото са гвардейците, и всички те се заклели в трона на Андор, но не и на кралицата.

— Това също вече не е наша работа — отвърна кратко Брин. Барим беше забил езика си в бузата, както имаше навик да прави, когато някаква новина го глождеше, но не знаеше дали да я каже и не беше сигурен дали е достатъчно важна. — Какво има. Барим? Хайде, изплюй камъчето.

Сбръчканият мъж го зяпна изненадан: така и не можеше да разбере как Брин се досеща, че премълчава нещо.

— Ами, милорд, някои от хората, с които приказвах, разправяха, че Белите плащове вчера разпитвали. За момиче, което приличало на онази Мара. Искали да разберат коя е и къде е отишла. Такива работи. Чух, че много се заинтересували, когато научили, че си е заминала. Ако им се наложи да си направят труда да я гонят, може и да не питат много-много дали е Мраколюбка, или не.

Брин се намръщи. Бели плащове? Какво ли можеха да искат Чедата на Светлината от Мара? Той изобщо не можеше да повярва, че е Мраколюбка. Но пък, от друга страна, веднъж бе видял младеж с лице невинно като на бебе, обесен в Кемлин, Мраколюбец, който бе проповядвал на децата по улиците в прослава на Тъмния — Великия властелин на Мрака, така го беше наричал. Младежът бе убил девет от тях в продължение на три години, доколкото можаха да установят, когато му се сторело, че могат да го издадат. „Не, това момиче не е Мраколюбка и съм готов живота си да заложа за това.“ Белите плащове бяха подозрителни към всички. И ако си бяха втълпили, че тя е избягала от Люгард, за да се скрие от тях…

Той сръга Пътник в лек галоп. Конят не беше бляскав на вид, но притежаваше издръжливост и смелост. Другите двама мъже скоро се изравниха с него и замълчаха, забелязали мрачното му настроение.

На около две мили от Люгард свърнаха към една горичка, където останалите мъже от групата бяха устроили временен бивак на една поляна. Повечето дремеха — сънят беше още едно от нещата, на които един ветеран наблягаше при първа възможност.

Будните разритаха набързо задрямалите и всички вдигнаха глави към Брин. Той замислено ги огледа. Сиви коси и плешиви глави, набръчкани от възрастта лица. Все още корави и във форма, но все пак… Беше пълен глупак, че рискува да вкара тези мъже в Муранди, само защото искаше да разбере защо една жена е нарушила клетвата си. А сега и Бели плащове. Колко ли далече от дома щяха да се окажат, докато цялата работа свърши? Дори сега да ги поведеше обратно, щяха да пътуват цял месец, докато стигнат Корски извори. А ако продължеше, нямаше никаква гаранция, че гонитбата ще спре преди да са стигнали брега на Аритския океан. Трябваше да върне тези хора у дома. Трябваше. Никакво право нямаше да ги кара да измъкнат момичетата от ръцете на Белите плащове. Можеше просто да остави Мара на правосъдието на Белите плащове.

— Ще тръгнем на запад — обяви той. — И то бързо. Решен съм да ги хвана в Алтара, ако мога, защото инак не се знае докъде ще ни отведат. Може да се наложи да разгледате и Джеанна, Амадор и Ебу Дар. — Думите му предизвикаха смях. — Колко сте корави, ще разберете, ако стигнем в Ебу Дар. Там има кръчми, в които момичетата съдират иллиански кожи за вечеря и плюят по Бели плащове за забавление.

Те се разсмяха.

— С вас не ни е грижа от нищо, милорд — изграчи Тад. Лицето му беше набръчкано като смачкана кожа. — Че то нали навремето се опънахте на самата Амирлин и… — Джар Силвин го изрита по глезена и той се обърна към по-младия мъж — сивокос, но все пак по-млад — със свити пестници. — Що ме риташ бе, Силвин? Искаш да ти строша главата ли? Ей сега ще… Какво? — Многозначителните сърдити погледи, с които го удостоиха Силвин и някои от останалите, го накараха да млъкне. — Добре де, добре. — Той клекна под корема на коня да провери подпругата. Никой повече не се засмя.

Брин се насили да отпусне вкамененото си лице. Време беше да остави миналото в миналото. Това, че една жена, чието легло беше споделял — и нещо повече, беше си въобразявал той — това, че тази жена го бе погледнала така, сякаш никога не го беше познавала, не беше основание да престане да изрича името й. Само защото го беше прогонила от Кемлин под смъртна заплаха затова, че й беше дал съвет — а той се беше заклел да й дава съвети… След като си беше паднала по този лорд Гебрил, който изведнъж се появи в Кемлин, това не беше повече негова грижа. Тя му беше казала с глас, студен и гладък като лед, че неговото име никога вече няма да се споменава в двореца и че единствено дългата му служба я въздържа да го изпрати на палача за измяна. Измяна! Сега трябваше да повдигне духа на хората си, особено ако това преследване се окажеше дълго.

Той извади лулата и кесията с табак. Чашката на лулата беше издялана във формата на бик с короната на Розата на Андор. От хиляда години тя беше знакът на дома Брин. Сила и храброст в служба на кралицата. Нова лула му трябваше. Тази беше стара.

— От тази история хич не излязох добре, както може би сте чували. — Той се наведе, за да запали лулата си от тлеещата клонка, услужливо поднесена му от един от мъжете, след което се изправи и запуфтя. — Беше преди три години. Амирлин правеше обиколка. Кайриен, Тийр, Иллиан — и я завърши в Кемлин преди да се върне в Тар Валон. По това време имахме проблеми с пограничните лордове на Муранди… както обикновено. — Отново се надигна смях: всички бяха служили по границата с Муранди по едно или друго време. — Бях изпратил част от гвардията да обясни ясно на мурандийците чии са стадата овце и крави от нашата страна на границата. Не бях и очаквал, че Амирлин ще прояви интерес. — Определено беше успял да задържи вниманието им: приготовленията продължаваха, но по-бавно.

— Сюан Санче и Елайда се бяха затворили с Мургейз… — Ето, пак бе споменал името й и дори не го заболя. — …и когато излязоха, Мургейз приличаше наполовина на гръмотевичен облак, готова всеки момент да хвърли мълнии с очите си, и наполовина на петгодишно дете, напердашено от майка си затова, че е откраднало сладкиши от килера. Тя е корава жена, но като я спипат Елайда и Амирлинския трон… — Той поклати глава и те се закикотиха. Вниманието на Айез Седай беше едно от нещата, за които простите хора никак не завиждаха на благородниците и владетелите. — Заповяда ми незабавно да махна всички войски от границите с Муранди. Аз я помолих да го обсъдим насаме и Сюан Санче веднага се нахвърли отгоре ми. Пред половината двор — сдъвка ме като последния новобранец. Каза ми, че ако не мога да изпълня това, което е разпоредила, щяла да ме използва за стръв за риба. — Наложило му се беше да й се извини — пред всички, и то затова, че се бе опитал да направи това, за което се беше заклел — но не беше нужно сега да го добавя. Дори когато бе приключил, не беше сигурен, че тя няма да накара Мургейз да го обезглави или че няма сама да го направи.

— Трябва да се е канила да хване голяма риба — изсмя се някой.

— Накрая стана така — продължи Брин, — че на мен ми опърлиха кожата, а на гвардейците бе наредено да се върнат от границата. Тъй че ако си мислите, че ще ви защитавам в Ебу Дар, не забравяйте, че според мен техните слугинчета могат да овесят самата Амирлин на сушилката заедно с всички нас. — Те избухнаха в неудържим смях.

— Разбрахте ли поне заради какво е било това, милорд? — поинтересува се Джони.

Брин поклати глава.

— Някаква айезседайска работа. На такива като мен и вас те не казват какви са ги намислили. — Това също предизвика масов кикот.

Накачиха се по конете с пъргавина, неотговаряща на възрастта им. „Някои от тях не са по-стари от мен“ — помисли си той кисело. Твърде стар беше, за да гони две хубави очи, достатъчно млади, за да принадлежат на дъщеря му, ако не и на внучката му. „Искам само да разбера защо тя наруши клетвата си — каза си той решително. — Само това.“