Небесният огън

Глава 31Далечни снегове

Улиците на Ейанрод се пресичаха под прави ъгли и там, където беше нужно, прорязваха хълмовете, чиито склонове бяха укрепени със спретнати каменни тераси. Покритите с керемиди каменни постройки сякаш се състояха само от прави вертикални линии. Ейанрод не беше паднал под напора на Куладин. Беше се оказал напълно обезлюден, когато ордите на Шайдо бяха помели улиците му. Много от къщите обаче представляваха само овъглени греди и сринати, зейнали кухини, в това число и повечето просторни триетажни мраморни сгради, които според Моарейн принадлежаха на богати търговци. По улиците бяха разпилени изпотрошени мебели и дрипи наред с изпочупени блюда и стъклени парчетии от прозорци.

Градчето бе опустошавано от пожари на няколко пъти — Ранд можеше да го забележи и сам по овъглените греди и по това колко пепел имаше на едно или друго място, — но Лан бе в състояние да проследи последователността на битките, при които беше превземано и отново възвръщано. От различните Домове, съперничещи си за Слънчевия трон, най-вероятно, въпреки че според картината по улиците последните, които са владеели селището, трябваше да са били бандити и мародери. Много от въоръжените банди, вилнеещи из Кайриен, не бяха съюзници никому и не се интересуваха от нищо освен от плячка.

Ранд влезе в една от запазените къщи, разположена на по-големия от двата градски площада — три квадратни етажа от сив мрамор, с масивни балкони и широки стълбища с дебели каменни парапети. Възможността отново да поспи в легло беше твърде примамлива, за да я пропусне, и освен това хранеше надежда, че Авиенда ще предпочете да спи в шатра — дали неговата, или на някоя от Мъдрите, беше му все едно, стига да не му се налага да се мъчи да заспи, вслушвайки се в дишането й на няколко крачки от него. Напоследък беше започнал да си въобразява, че чува и биенето на сърцето й, дори когато не беше се прихванал за сайдин. Но ако бе решила да остане при него, за всеки случай беше взел предпазни мерки.

Девите се спряха пред стълбището и няколко от тях се затичаха да заемат позиции около къщата. Беше се побоял, че ще обявят тази къща — една от малкото останали със здрав покрив и повечето прозорци цели — за Покрив на Девите, макар и за една нощ, така че бе заявил на Сюлин, че я обявява за Покрив на Братята от Виноструй. И че вътре не може да влезе никой, който не е пил от Виноструй, в Емондово поле. Ако се съдеше по погледа, с който го изгледа, й беше съвсем ясно какви ги е намислил, но все пак никоя от тях не го последва през широките врати.

Просторните помещения вътре се оказаха голи, макар че неколцина гай-шайн в бели роби бяха проснали одеяла за себе си в широкия входен коридор, чийто гипсов таван беше оформен на строги пресичащи се квадрати. Да изгони гай-шайн беше пряко силите му, дори и да поискаше, както и да накара Моарейн да излезе. Каквито и заповеди да даваше да не го безпокоят, тя винаги намираше начин да накара Девите да я пуснат и винаги се налагаше да й заповяда да си ходи преди сама да реши да се махне.

Гай-шайн се изправиха плавно, мъже и жени, още преди да е затворил вратата. Нямаше да си легнат да спят преди той да заспи и някои щяха да бдят на смени, за да не би да поиска нещо през нощта. Беше се опитал да им нареди да не го правят, но да кажеш на един гай-шайн да не служи съгласно обичая беше все едно да риташ бала с вълна — колкото и натиск да прилагаш, ефектът изчезва, щом си дръпнеш крака. Той им махна с ръка да се дръпнат от пътя му и се заизкачва по мраморните стъпала. Някои от гай-шайн бяха намерили скромно обзавеждане, включващо легло и два пухени дюшека, и той очакваше с нетърпение да се измие и да…

И замръзна, щом отвори вратата на спалнята си. Авиенда не беше предпочела да остане при шатрите. Стоеше пред умивалника с кърпа в едната си ръка и сапун в другата. И беше гола. Изглеждаше не по-малко слисана от него.

— Аз… — Спря и преглътна, с широко отворени зелени очи, приковани в лицето му. — Не можах да си намеря потилня в това… градче и си помислих, че мога да опитам като теб да… — Мускулесто тяло и плавни извивки; кожата й блестеше влажна от главата до петите. Не беше си и представял, че краката й са толкова дълги. — Помислих си, че ще останеш по-дълго на моста. Аз… — Гласът й изтъня и очите й се разшириха още повече. — Не съм го нагласила нарочно, за да ме видиш! Трябва да се махна от теб. Колкото може по-далече! Трябва!

Изведнъж във въздуха до нея се появи вертикална блещукаща черта, разшири се, завъртя се около оста си и се превърна в портал. През него в стаята нахлу леден вятър, понесъл тлъсти парцали сняг.

— Трябва да се махна! — изви тя отчаяно и се хвърли във виелицата.

Порталът веднага започна да се стеснява. Без да мисли, Ранд преля и го спря на половината от ширината му. Не знаеше какво бе направил, нито как, но беше сигурен, че това е портал към Пътуването, точно като онзи, за който му беше разправял Ашмодеан. Нямаше време за мислене. Където и да бе отпътувала Авиенда, беше тръгнала гола сред свирепа зимна буря. Ранд затегна потоците, които бе изпрел, насъбра всичките одеяла от леглото и ги хвърли върху нейните дрехи и постелята й. Награби всичко и се промуши през портала само няколко мига след нея.

Леден вятър запищя в ушите му сред нощния въздух, изпълнен с вихреща се белота. Макар обгърнат от Празнотата, усещаше как тялото му тръпне. Смътно успя да различи в мрака някакви силуети — дървета трябваше да са. Не можеше да подуши нищо освен студ. Пред него се движеше някакво неясно очертание, скрито от тъмнината и виелицата. Можеше и да не го забележи, ако не беше остротата на взора му сред Празнотата. Авиенда. Тичаше с все сили. Той хукна след нея, затъвайки в сняг до колене, притиснал одеялата и дрехите до гърдите си.

— Авиенда! Спри! — Помисли си, че воят на вятъра ще отмете вика му, но тя го чу. И като го чу, побягна още по-бързо. Той също затича по-бързо, затъваше във все по-дълбокия сняг. Отпечатъците, оставени от босите й крака, бързо се запълваха. Ако я изгубеше от погледа си сред тази… — Спри, глупачко! Да се убиеш ли искаш? — Гласът му сякаш я шибна да побегне още по-бързо.

Не биваше да я изпуска от очи. Добре, че дърветата в тази гора бяха нарядко.

През купола на Празнотата се запромушваха трескави планове и той ги заотхвърля един по един. Можеше да се опита да смири бурята… и сигурно въздухът щеше да се вледени. Един заслон от Въздух, който да спре снеговалежа, нямаше с нищо да помогне срещу това, което вече се беше натрупало под нозете му. Можеше да разтопи просека за себе си с помощта на Огън — и вместо да си пробива път през преспите, да шляпа в кал. Но ако…

Той преля и снегът пред него започна да се топи, образувайки един разтег широка ивица, която се плъзгаше напред заедно със собствения му бяг. Надигна се пара и сипещият се сняг изчезна на една стъпка над песъчливата земя. Можеше да усети топлината й през ботушите си. Вече я настигаше. Още минутка и…

Изведнъж смътната фигура, която гонеше, изчезна, сякаш беше пропаднала в трап.

Задържайки погледа си върху мястото, където я беше видял за последно, той продължи да тича с всички сили. И изведнъж цопна в леденостудена вода, която покри глезените му, след това коленете. Топящият се сняг откри пред него още вода и бавно отстъпващ ръб на разтопена ледена кора. От черната вода не излизаше пара — очевидно водата беше твърде дълбока, за да може силата на прелятото от него да я затопли. Авиенда сигурно беше пропаднала. Изпълнен със сайдин, той едва усещаше студа, но зъбите му затракаха неудържимо.

Върна се на брега, прикова очи в мястото, където смяташе, че е затънала Авиенда, и преля потоци на Огън в земята, докато пясъкът не започна да се топи, да съска и да блести, нажежен до бяло. Дори при тази буря тук за известно време щеше да остане горещо. Ранд остави вързопа в снега до нажеженото петно — животът й щеше да зависи от одеялата и дрехите, — след което закрачи през дълбоката белота от едната страна на стопената просека и легна по корем. Запълзя бавно по покрития със сняг лед.

Вятърът виеше. Сетрето му все едно че го нямаше. Ръцете му вече се бяха вкочанили от студа, започваха да замръзват и краката. Хладно спокоен в покрова на Празнотата, той вече разбираше какво става. В Две реки имаше виелици, понякога по-люти и от тази. Тялото му беше на прага на изтощението. Ако скоро не потърсеше топлина, щеше да му остане само да наблюдава от Празнотата собствената си гибел. Но ако той загинеше, Авиенда също щеше да загине. Ако вече не беше загинала.

Стигна до дупката. Ледът пукаше под тежестта му. Бръкна във водата. Това беше мястото, но вихрещият се сняг му пречеше да вижда. Бръкна по-дълбоко, едната му ръка напипа нещо и той насили пръстите й да се затворят. Коса.

„Трябва да я измъкнеш.“ Запълзя назад и я повлече. Тежеше. После бавно, с плъзгане, тялото й се заизмъква от водата. „Не се бой, че ледът може да я пореже. По-добре това, отколкото да замръзне или да се удави.“ Назад. „Движи се. Ако спреш, тя загива. Дърпай, движи се, да те изгори дано!“ Тя бездруго едва ли усещаше нещо. „Твърде дълго ти беше лекичко. Лордове разни ти коленичат, гай-шайн подтичват да ти носят виното, а Моарейн прави каквото й наредиш.“ Назад. „Време е да направиш нещо сам, ако все още можеш. Да те видя сега. Тегли, крастав кози сине! Хайде, мърдай, мътните да те вземат дано!“

Изведнъж болка прониза едното му стъпало и се плъзна нагоре по крака. Той се изтъркули встрани от димящото петно разтопен пясък. Побеснелият вятър отнесе струйките дим там, където панталоните му бяха пламнали.

Набързо уви Авиенда от главата до петите с всичко, което имаше — одеялата, дрехите й и постелките. Всяко късче защита беше жизненоважно. Очите й бяха затворени и тя не помръдваше. Той отгърна одеялата, колкото да сложи ухо на гърдите й. Сърцето й биеше толкова забавено, че не беше сигурен дали изобщо го чува. Дори четирите одеяла и няколкото черги не бяха достатъчно, а не можеше да прелее зной в тялото й така, както бе загрял земята — дори с най-тънката възможна струйка Огън най-вероятно щеше да я убие. Усещаше присъствието на сплита, който бе използвал, за да задържи портала отворен, някъде на миля или две оттук, през виелицата. Ако се опиташе да я отнесе толкова надалече, и двамата щяха да загинат. Трябваше им някакъв подслон, и то тук, веднага.

Той преля потоци на Въздух и снегът започна да се отмества по земята срещу вятъра, набивайки се в плътни квадратни стени, на три крачки една от друга, със зейнал вход, след което се заиздигаха още по-високо, уплътнявайки снега, докато той не заблестя като лед, и се закривиха в свод, покриващ заслона. Ранд вдигна Авиенда на ръце и залитайки пристъпи в мрачната вътрешност, изтъка и затегна пламъци, танцуващи в ъглите, за да стане светло, и преля още, за да струпа сняг, който да запуши и входа.

Щом вятърът престана да нахлува, стана по-топло, но нямаше да е достатъчно. Приложи една от хитрините, на които го беше научил Ашмодеан, за да сплете Въздух с Огън, и въздухът около тях се стопли още повече. Не посмя да затегне и този сплит — ако заспеше, топлината можеше да нарасне и да стопи снежната колиба. Освобождавайки сплита, който топлеше въздуха, той загря земята достатъчно, за да отнеме леденината й, след което отново се залови с другия сплит.

Пъхна длан под одеялата и опипа брадичката, после рамото й. Косата й бе започнала да се размразява и по лицето й се застичаха струйки вода. Ако той беше премръзнал, тя беше ледена. Нужно й беше всяко късче топлина, което можеше да й предложи, а да затопля въздуха повече не смееше. Вътрешността на стените вече блестеше от тънък слой стопен лед. Колкото и премръзнал да се чувстваше, у него имаше повече топлина, отколкото у нея.

Съблече дрехите си и се пъхна в завивките до нея, като метна отгоре влажните си дрехи — щяха да ги стоплят поне още малко. Усещането от допира й, нараснало от Празнотата и сайдин, се сля с усещането за самата нея. Пред кожата й и най-меката коприна щеше да изглежда груба. Сравнен с кожата й, сатенът беше… „Не мисли.“ Той отметна влажния кичур коса от лицето й. Можеше да я подсуши, но косата й вече не изглеждаше толкова студена, а и бездруго нямаше какво друго да използва освен одеялата и дрехите им. Очите й бяха затворени; гръдният й кош бавно започна да се надига, плътно опирайки се в него. Главата й лежеше на ръката му, с брадичка, опряна в гърдите му. Ако не беше студена като самата зима, можеше да приеме, че спи. Толкова кротко, без сянка от гняв. И така красива. „Не мисли.“ Проехтя като рязка команда, някъде извън празнотата. „Говори.“

Опита се да заговори за първото нещо, което му хрумна, за Елейн и объркването, което двете й писма бяха предизвикали у него, но това скоро накара мислите му за златокосата Елейн да се отнесат отвъд Празнотата, за това, как я целува из потайните кътчета в Камъка. „Не мисли за целувки, глупако!“ Превключи на Мин. Никога не беше мислил за Мин по този начин. Е, няколкото сънища можеха и да не се броят. Мин щеше да го зашлеви през лицето, ако се опиташе да я целуне, или да му се изсмее и да го нарече „кратуна, тъпкана с вълна“. Само че, изглежда, говоренето за която и да е жена все му напомняше, че сега е прегърнал жена, по чието тяло няма никакви дрехи. Изпълнен със Силата, той усещаше аромата й, всяка частица от плътта й така ясно, сякаш шареше с дланите си по… Празнотата се разтърси. „Светлина небесна, ти само се мъчиш да я стоплиш! Дръж ума си чист от тези свинщини, човече!“

Мъчейки се да изтласка натрапчивата мисъл от главата си, той заговори за надеждите си, свързани с Кайриен — да донесе мир и край на глада, да привлече държавите около себе си без повече кръвопролития. Но тази приказка също си имаше собствен живот и своята собствена неизбежна пътека — към Шайол Гул, където трябваше да се възправи срещу Тъмния и да загине, ако Пророчествата бяха верни. Струваше му се проява на страхливост да заяви, че се надява да преживее някак това. Айилците не познаваха страх; най-плахият от тях беше храбър като лъв. „Разрушението на света унищожи слабите — беше чувал да казва Баел, — а Триделната земя унищожи страхливците.“

И той започна да говори за това къде биха могли да се намират, къде ли ги беше довела тя със своя див и неразумен бяг. В някое далечно и странно място, с толкова сняг по това време на годината. Какъв ти неразумен бяг? Чиста лудост. Но все пак разбираше, че е побягнала от него. Побягнала от него. Колко ли го мразеше, след като бе решила да побегне колкото може по-надалече, вместо просто да го помоли да я остави да се изкъпе насаме?

— Трябваше да почукам. — На вратата на собствената си спалня? — Знам, че не ти се иска да бъдеш около мен. Не е необходимо да го правиш. Каквото и да искат от теб Мъдрите, каквото и да казват, просто ще се върнеш при шатрите им. Не трябва да се приближаваш повече до мен. Всъщност, ако го направиш, аз… аз ще те изгоня. — Защо се поколеба при тези думи? Когато беше будна, тя го засипваше с ярост, хладина и горчивина, а когато заспеше… — Това беше пълна лудост. Можеше да се убиеш. — Отново бе започнал да гали косата й. Като че ли не можеше да се спре. — Ако отново направиш нещо толкова безумно, ще ти счупя врата. Имаш ли си изобщо представа колко ще ми липсва да чувам дъха ти в нощта? — Ще му липсвал ли? Та този неин дъх направо го влудяваше! От двамата лудият беше тъкмо той. Трябваше да сложи край на това. — Ще се махнеш и толкова, дори да се наложи да те върна в Руйдийн. Мъдрите няма да могат да ме спрат, ако заговоря като Кар-а-карн. Така няма да ти се налага отново да бягаш от мен.

Дланта, която не можеше да спре да гали косата й, замръзна, когато тя се размърда. Усети, че се е стоплила. Беше много топла. Трябваше да се увие благопристойно с едно от одеялата и да се отдръпне от нея. Тя отвори очите си, ясни и тъмнозелени, и много сериозно се взря в него. Лицата им бяха почти едно до друго. Не изглеждаше изненадана, че го вижда, нито се отдръпна. Той отдръпна ръцете си от нея, започна да се отмества боязливо, но тя го сграбчи за косата и болезнено я дръпна.

— Обещах на своята посестрима да те пазя. — Сякаш говореше повече на себе си, отколкото на него, с тих и безизразен глас. — Бягах от теб, колкото можех, за да защитя честта си. А ти ме последва дори тук. Пръстените не лъжат, а повече да бягам не мога. — Гласът й се втвърди, пълен с решимост. — Няма да бягам повече.

Ранд понечи да я попита какво иска да му каже с всичко това, но тя го сграбчи и с другата си ръка и придърпа устата му към своята. И тук разумната му мисъл секна. Празнотата се разтроши и сайдин изчезна. Не мислеше, че може да се спре, дори да го иска, само че не мислеше, че го иска, а тя, изглежда, определено не искаше той да го иска. Всъщност последната донякъде понятна мисъл, която го споходи, беше, че не би могъл да спре нея.

Доста време след всичко това — два часа, а може би три, трудно му беше да прецени — той лежеше проснат върху постелките, с одеялата отгоре, с длани под главата си, и гледаше как Авиенда опипва в почуда хлъзгавите бели стени. Бяха задържали удивително количество топлина: не му се налагаше отново да посяга към сайдин, било за да прогони студа, или за да се опита да стопли въздуха. Не бе направила нищо друго освен да прокара пръсти през косата си, преди да стане, и се движеше без никакъв свян от голотата си. Разбира се, беше малко късно да се срамува от такава дреболия като това, че няма дрехи. Безпокоил се беше, че ще я нарани, докато я измъкваше от водата, но по нея личаха по-малко драскотини, отколкото по него, и те сякаш с нищо не засягаха хубостта й.

— Какво е това? — попита тя.

— Сняг.

Започна най-старателно да й обяснява какво е снегът, но тя само клатеше глава, отчасти изумена, отчасти с неверие. За човек, отраснал в Пустошта, замръзналата вода, падаща от небето, изглеждаше навярно нещо толкова невъзможно, колкото летенето. Според всички хроники единственият път, когато в Пустошта изобщо бе валял дъжд, бе когато той самият го предизвика.

Той не можа да сдържи въздишката си на съжаление, когато тя започна да навлича долната си риза.

— Мъдрите могат да ни оженят веднага щом се върнем — каза той.

Авиенда го изгледа. Не съвсем недружелюбно, но не и съвсем приятелски. По-скоро с решимост.

— Какво те кара да мислиш, че един мъж има право да ме помоли за това? А и ти принадлежиш на Елейн.

— Авиенда, но ние току-що… Ние двамата… О, Светлина, та сега ние просто сме длъжни да се оженим. Не че аз ще го направя, защото съм длъжен — добави той припряно. — Искам го. — Всъщност съвсем не беше сигурен в това. Смяташе, че може би я обича, но също така му се струваше, че може би обича и Елейн. А и по някаква причина Мин също продължаваше да се прокрадва в мислите му. „Ти си също такъв развратник като Мат.“ Но поне веднъж можеше да направи това, което е редно, защото беше редно.

Тя изсумтя, после седна до него да си обуе чорапите.

— Егвийн ми е разказвала за вашите брачни обичаи в Две реки.

— Искаш да изчакаме цяла година? — възкликна той невярващо.

— Годината. Да, точно това имах предвид. — Никога досега не беше си давал сметка колко крак може да разкрие една жена, докато си обува чорап; странно, че това му се стори така възбуждащо, след като я беше видял гола, запотена и… Съсредоточи ума си, за да може да я слуша. — Егвийн ми сподели, че се е канела да помоли майка си да й разреши да се омъжи за теб, но преди да го спомене, майка й казала, че трябва да изчака още една година, въпреки че е сплела косата си на плитка. — Авиенда се намръщи, свила едното си коляно почти до брадичката. — Така ли е? Тя каза, че на едно момиче не е разрешено да сплита косата си преди да е пораснало достатъчно за женитба. Разбираш ли какво искам да кажа? Ти приличаш на онази… риба… която Моарейн хвана в реката. — В Пустошта риби нямаше: айилците знаеха за тях само от книгите.

— Разбира се — отвърна той. Разбираше друг път. Все едно че беше глух и сляп. Той помръдна под одеялата и се постара за заговори колкото може по-уверено. — Най-малкото… Е, обичаите са доста заплетени и не съм сигурен за коя част точно говориш.

За миг тя го изгледа недоверчиво, но айилските обичаи също бяха сложни, така че му повярва. В Две реки младежите излизаха заедно в продължение на година, и ако се уверяха, че си подхождат, се сгодяваха и най-накрая се оженваха. Така беше според обичая.

— Имам предвид, че през тази година момичето моли за разрешение майка си и Премъдрата — продължи тя. — Не мога да кажа, че го разбирам. Ако тя го иска и е достатъчно голяма за женитба, за какво ще й трябва разрешение? Не разбираш ли? Според нашите обичаи — тонът й говореше недвусмислено, че за нея само те са от значение — само аз мога да реша дали да те помоля, а аз няма да го направя. Според вашите обичаи — тя поклати глава пренебрежително — аз нямам разрешението на майка си. А и на теб ще ти трябва това на баща ти, предполагам. Или на брата на баща ти, ако баща ти е загинал и ако има брат. А ние нямаме тези разрешения, така че не можем да се оженим.

— Разбира се — въздъхна той. Всяко момче, което помолеше баща си за подобно разрешение, все едно молеше така да го зашлевят, че да му запищят ушите. Само като си помислеше за някои селски момци — как се потяха глупаво от притеснение, че някой може да разбере какви ги вършат е момичето, с което са решили да се оженят… Много добре си спомняше как Нинив спипа веднъж Кимри Луин и Бар Доутри в плевнята на таткото на Бар. Кимри носеше косата си оплетена от пет години, но след като Нинив приключи с нея, я подхвана госпожа Луин. Женският кръг едва не одра Бар жив, и това не беше нищо в сравнение с претърпяното от Кимри през месеца, който решиха, че е най-краткият приличен срок, преди да ги оженят. Из селото тихичко се шегуваха, за да не ги чуят в Женския кръг, че нито Бар, нито Кимри са могли да седнат на задниците си цялата първа седмица след сватбата. Ранд предполагаше, че Кимри не е успяла да получи разрешение. — Но предполагам, че Егвийн не може да знае всички хорски обичаи, в края на краищата — продължи той. — Жените не могат да знаят всичко. Разбираш ли, след като аз го започнах, трябва да се оженим. Това няма нищо общо с разрешенията.

— Ти си го започнал? — изсумтя тя многозначително. Айилки, андорки, каквито и да бяха, жените използваха носовете си като пръчки, за да те ръчкат с тях или да те пердашат. — Все едно, няма никакво значение, след като следваме айилските обичаи. Това повече няма да се случи, Ранд ал-Тор. — Той се изненада и в същото време остана доволен, че долавя съжаление в гласа й. — Ти принадлежиш на посестримата на моята посестрима. Сега вече имам тох към Елейн, но това не е твоя грижа. Цяла вечност ли ще лежиш? Чувала бях, че мъжете стават лениви след това нещо, но скоро клановете ще са готови за поход. Трябва да си там. — Изведнъж по лицето й пробягаха тръпки на ужас и тя се отпусна на колене. — Стига да можем да се върнем. Не съм сигурна, че си спомням какво точно направих, за да отворя дупката, Ранд ал-Тор. Трябва да намериш начин да се върнем.

Той й каза как бе задържал портала й и че все още усеща, че той се държи. Тя като че ли се успокои и дори му се усмихна. И ставаше все по-ясно, че не смята да се обърне, докато той се облича.

— Какво пък, така е честно — промърмори той след дълга пауза и се измъкна от одеялата.

Постара се да покаже безгрижие като нейното, но не беше лесно. Усещаше очите й като докосване дори когато се извърнеше от нея. Нямаше право да му казва, че имал хубав задник — той не си беше позволил да коментира колко хубав е нейният. Все едно, каза му го само за да го накара да се изчерви. Жените не гледаха мъжете по този начин. И не молеха майките си за разрешение да… Имаше усещането, че животът му с Авиенда не е станал с нищо по-лек.