Небесният огън

Глава 45След бурята

Седнал на един камък на склона, Мат придърпа широката си шапка срещу жаркото предобедно слънце и потръпна от болка. Не само от слънцето искаше да заслони очите си. Имаше още едно нещо, което не му се искаше да вижда, въпреки че раните и отоците по тялото му го напомняха непрекъснато, особено драскотината от стрела на слепоочието, притиснато от шапката. Мехлемът от дисагите на Дерид беше спрял кървенето и там, и по други места, но въпреки това го болеше навсякъде и повечето рани го щипеха. Щипенето щеше да стане и по-лошо. Дневната жега тепърва щеше да се усилва, но потта вече се лееше по лицето му и навлажняваше долните му дрехи и ризата. Той смътно се зачуди кога ли най-после ще настъпи есента в Кайриен. Добре поне че болежките го караха да забрави умората — от тях нямаше да заспи и в легло с гъши пух, камо ли на постелка на земята. Не че изобщо му се искаше да е близо до шатрата си.

„Добре се наредих, няма що. Потя се като прасе, не мога да си намеря удобно място да се изтегна, а и да се напия не смея. Кръв и проклета пепел!“ Той престана да опипва прореза през гърдите на палтото си — само още един пръст и онова копие щеше да пробие сърцето му; Светлина, мъжът наистина си го биваше! — и го изключи от ума си. Не че беше толкова лесно, при всичко, което ставаше около него.

Най-сетне тайренците и кайриенците като че ли нямаха нищо против това, че виждат навсякъде около себе си айилски шатри. Дори в самия им лагер се мяркаха айилци и — о, чудо! — тайренци и кайриенци се бяха омешали около огньовете. Не че някой се хранеше; котлетата ги нямаше над огньовете, макар че отнякъде лъхаше на печено месо. Повечето обаче бяха пияни като смокове от виното, ракията и айилското уускай, смееха се и празнуваха. Недалече от мястото, където седеше, дузина Бранители на Камъка, съблечени по ризи, танцуваха под плясъка на десет пъти повече зяпачи. В редица, прегърнали се през раменете, те стъпваха толкова бързо, че беше цяло чудо, че не оплитат крака и не се ритат. Сред друг кръг зрители край висок десет стъпки кол, забит в земята — Мат побърза да извърне очите си от него — още толкова айилци подскачаха като луди. Мат заключи, че трябва да е някакъв танц, защото други айилци им свиреха с гайди. Танцуващите подскачаха колкото може по-нависоко и отмятаха единия си крак още по-нависоко, все по-бързо и по-бързо, като от време на време се завъртаха във въздуха или се приземяваха с предни и задни кълба. По други места други мъже също танцуваха или пееха. Успя да различи десетина флейти и два пъти повече тънки свирки, а един кльощав кайриенец в опърпан сюртук духаше в нещо, което звучеше донякъде като флейта, донякъде като рог, с малки тръбички, завързани една за друга. Тъпаните пък бяха безчет — и котлетата също: удряха по тях с лъжици.

Накратко, станът бе заприличал на лудница и на бал, омешани в едно. Той обаче познаваше тази весела врява, предимно от спомените, които все още можеше да припише на други хора, ако се съсредоточеше достатъчно. Празнуване за това, че все още са живи. Още веднъж бяха минали под носа на Тъмния и бяха оцелели, за да го разкажат. Още един танц по острието на бръснача бе свършил. За малко незагинали вчера, може би мъртви утре, но живи, великолепно живи днес. На него обаче не му беше до празник. Каква полза да си жив, ако си в клетка?

Той поклати мълчаливо глава, когато Дерид, Естеан и един плещест червенокос айилец, когото не познаваше, минаха залитайки край него, крепейки се един друг. Едва доловимо сред неописуемата шумотевица, Дерид и Естеан се мъчеха да научат айилеца на думите на „Танц с Джак на Сенките“.

Мургавото им приятелче не проявяваше особен интерес към ученето естествено — и нямаше да го направи, освен ако някой не го убедеше, че това е истински боен химн — но слушаше, и при това не беше единственият. Докато тримата се изнижат от погледа му и се слеят с кипящата тълпа, бяха привлекли след себе си опашка от още двадесетина, които размахваха изпочукани калаени канчета и всички ревяха песента с пълно гърло.

Мат съжали, че ги беше учил на тази песен. Учил ги беше само за да разсее ума си, докато Дерид спираше смъртното му кървене — това негово мазило щипеше не по-малко от самите рани, а и Дерид никога нямаше да събуди завистта на някоя шивачка с деликатно боравене с иглата и конеца. Само че песента се разпространи от първата дузина слушатели като огън по суха трева. Тайренци и кайриенци, на коне и спешени, всички я бяха запели, когато се връщаха призори.

Когато се връщаха. Назад към хълмистата долина, откъдето бяха тръгнали, под руините на дървената кула, и никаква възможност да се измъкне. Беше им предложил да избърза напред, а Талманес и Нейлсийн едва не си размениха юмруци, карайки се кой да му осигури ескорта. Не всички бяха станали големи приятели. Оставаше само Моарейн да му дойде и да започне да му задава въпроси къде е бил и защо, да му дрънка глупостите си за тавирен и за дълга, за Шарката и Тармон Гай-дон, докато му се завие свят. Сега тя несъмнено беше с Ранд, но все някога щеше да цъфне.

Той хвърли поглед към билото на хълма и заплелото се сред короните на дърветата дървено скеле. Кайриенецът, който беше изработил за Ранд далекогледните тръби, беше горе с чираците си. Айилците бяха напълно погълнати от случилото се тук. Крайно време беше да изчезва. Вярно, че медальонът с лисичата глава го пазеше от женско преливане, но нали беше чул от Ранд, че мъжкото преливане било друга работа. Нямаше никакво желание да пробва дали това нещо ще го предпази от Самаил и подобната му пасмина.

Той сгърчи лице от жилещата болка и се изправи с помощта на копието с черната дръжка. Празникът наоколо се вихреше. Само ако се спуснеше до коневръза… Никак не му се оседлаваше Пипе сега.

— Героят не бива да седи без пиене.

Сепнат, той се извърна рязко — жегването от раните го накара да изпъшка — и зяпна в Мелиндра. Вместо копия тя държеше в ръцете си голяма глинена кана. Лицето й не беше забулено, но сякаш бе готова за бой.

— Виж сега, Мелиндра, всичко ще ти обясня.

— Какво има да се обяснява? — попита тя и метна свободната си ръка през рамото му. Въпреки изненадата той се постара да се изправи още малко — така и не беше навикнал да вдига очи, за да погледне жена. — Знаех, че ще потърсиш честта си. Кар-а-карн хвърля голяма сянка, но никой мъж не иска да прекара живота си засенчен.

— Разбира се. — Значи не се канеше да го убие. — Точно така е. — Той пое каната от ръката й, глътна и се задави. Оказа се най-лютата двойно препечена ракия, която някога беше опитвал.

Тя взе каната, отпи бавна глътка, въздъхна с благодарност и отново му я връчи.

— Той беше мъж с голяма чест, Мат Каутон. По-добре щеше да е, ако го беше пленил, но дори с това, че го уби, ти спечели много джи. Добре стана, че го намери.

Въпреки желанието си Мат извърна очи към онова, което през цялото време беше отбягвал, и потръпна. Кожена връв, вързана за червената като пламък коса, държеше главата на Куладин на върха на високия десет стъпки кол, край който танцуваха айилците. Главата сякаш се хилеше. На него.

Намерил е Куладин? Та той беше положил всички усилия да задържи пиките между себе си и който и да било от Шайдо. Но онази стрела бе ожулила главата му и той се бе озовал на земята преди сам да разбере какво става, после се помъчи да се изправи — битката се вихреше около него — и беше развъртял копието със знака на гарвана, мъчейки се да се добере до Пипе. Куладин се беше появил, сякаш изскочи от въздуха, забулен за да сее гибел, но голите му ръце с виещите се по тях златно-червени Дракони не можеха да се сбъркат с ничии други. Мъжът сечеше с късите си копия просека през плътните редици на мъжете с пики и крещеше предизвикателно да му излезе Ранд насреща, крещеше, че той бил истинският Кар-а-карн. Навярно до този момент наистина си го беше вярвал. Мат така и не разбра дали Куладин го беше познал, но едва ли имаше значение, след като развилнелият се мъж понечи да го намушка и да го отстрани от пътя си, за да се се добере по-скоро до Ранд. Не разбра и кой след това бе отрязал главата на Куладин.

„Твърде много се бях улисал в стремежа си да оцелея, за да гледам“ — помисли си той кисело. Някога, в Две реки, той бе въртял бойна тояга не по-зле от всеки друг младеж — една тояга не беше с нищо по-различна от едно копие, но Куладин сякаш се беше родил с тези неща в ръцете си. Разбира се, в края на краищата цялото му умение с нищо не му помогна. „Може пък наистина да имам някакъв късмет. Моля те, Светлина, дано и сега да ме споходи!“

Тъкмо се замисли как да се измъкне от Мелиндра, за да може да си оседлае Пипе, когато Талманес му се представи с тържествен поклон, с длан на сърцето по кайриенския обичай.

— Милостта да те споходи, Мат.

— Теб също — отвърна му Мат разсеяно. Ако я помолеше, нямаше да си отиде. С такава молба само ще вкараш лисицата в курника. Може би ако й кажеше, че иска само да поязди… Не, нали казваха, че айилците могат да надбягат конете.

— Тази нощ дойде пратеничество от града. Ще има триумфална процесия в чест на лорд Дракона от благодарност за спасението на Кайриен.

— Нима? — Тя сигурно си имаше някакви задължения. Девите непрекъснато се мъкнеха около Ранд; може би щяха да я извикат за тая процесия. Но след като я погледна бегло, реши, че трудно може да разчита на това. Широката й усмивка беше много… свойска.

— Пратеничеството беше от страна на върховния лорд Мейлан — намеси се присъединилият се към тях Нейлсийн. Неговият поклон бе също толкова старателен, с две широко разперени ръце, но малко припрян. — Той предлага шествието в чест на лорд Дракона.

Мат върна зареяния си ум към настоящето. Всеки от двамата се правеше, че другият все едно не съществува — и двамата го гледаха право в очите, отбягвайки да се поглеждат дори за миг — но колкото гласовете им бяха стегнати, толкова лицата им бяха изопнати от напрежение и кокалчетата на пръстите им бяха побелели върху дръжките на мечовете. За капак на всичко, оставаше сега и да се сбият и да му се налага да се дърпа назад, та случайно да не го намушкат.

— Какво значение има чие е пратеничеството, след като Ранд ще си получи триумфа?

— Има, защото е редно да го помолиш да ни осигури полагащо се място в челото на процесията — бързо отвърна Талманес. — Ти съсече Куладин и ни спечели това място. — Нейлсийн затвори уста и се навъси. Явно се канеше да каже същото.

— Вие го помолете — каза Мат. — Не е моя работа. — Ръката на Мелиндра го стисна за врата, но той не й обърна внимание, Моарейн със сигурност щеше да бъде до Ранд. Нямаше никакво намерение да си напъха главата във втора примка, докато все още се мъчеше да измисли как да се измъкне от първата.

Талманес и Нейлсийн го изгледаха зяпнали, сякаш си беше загубил ума.

— Но ти си нашият пълководец — възрази Нейлсийн. — Нашият генерал.

— Моят ординарец ще ти лъсне ботушите — вметна Талманес с лека усмивка, стараейки се да не поглежда тайренеца — и ще ти изчетка и оправи дрехите. За да се появиш в цялото си достолепие.

Старателно намазаната брада на Нейлсийн подскочи и очите му почти се стрелнаха възмутено към другия.

— Ако позволиш да предложа, имам един много хубав сюртук, който ще ти е съвсем по мярка. Златист сатен с пурпур — изръмжа кайриенецът.

— Генерал! — възкликна Мат и се изправи с помощта на копието. — Не съм ви никакъв проклет… Тоест, не искам да си присвоявам мястото ти. — Нека се понапънат сега да отгатнат кого от двамата има предвид.

— Душицата ми да изгори дано — отвърна разпалено Нейлсийн, — тъкмо твоите бойни умения ни донесоха победата и спасиха живота ни. Да не говорим за късмета ти. Чух, че винаги си обръщал печелившата карта, но това днес беше нещо много повече. Бих те следвал навсякъде, дори никога да не беше срещал лорд Дракона.

— Ти си пълководецът ни — намеси се Талманес също толкова уверено. — До вчера изпълнявах командите на мъже от други земи, защото така се налагаше. Теб ще следвам, защото искам. В Андор може и да не си лорд, но тук, аз го казвам, си, и се кълна да ти се подчинявам като на свой пълководец.

Кайриенецът и тайренецът се изгледаха за миг, сякаш стреснати от това, че са изрекли едно и също в хор, след което бавно, макар и неохотно, си кимнаха. Колкото и да не се понасяха — а само някой глупак щеше да заложи на обратното, — поне в това отношение бяха съгласни един с друг. Донякъде.

— Ще пратя коняри си да ти приготви коня за шествието — каза Талманес и леко се намръщи, когато Нейлсийн побърза да добави:

— Моят ще му помогне. Твоят кон трябва да е гордостта ни. И душицата да ми изгори дано, ако нямаме нужда от знаме. Твоето знаме. — Тук кайренецът закима енергично.

Мат вече не знаеше дали да не се разсмее истерично, или да седне и да заплаче. Тези проклети спомени в главата му. Ако не бяха те, щеше да се е махнал. Ако не беше Ранд, изобщо нямаше да ги има. Можеше да проследи появата им стъпка по стъпка, всеки от тях появяващ се сякаш тъкмо навреме и изчезващ от само себе си, но въпреки това — неизбежно водещ към другия. И в основата на всичко това беше Ранд. И проклятието да си тавирен. Така и не можеше да разбере защо всеки абсолютно необходим и почти безопасен ход, който предприемаше, неизбежно го завличаше все по-дълбоко в тресавището. Мелиндра беше престанала да стиска врата му и сега го потупваше. Оставаше само да…

Той вдигна очи нагоре към хълма, и ето я и нея. Моарейн, на нежно пристъпващата си бяла кобилка с Лан на неговия черен жребец, надвиснал от лявата й страна. Стражникът се надвеси над нея сякаш за да я чуе и двамата като че ли започнаха да спорят, като той възразяваше с енергични жестове, но след малко Айез Седай извърна Алдийб и се скри, подкарвайки към отвъдния склон. Лан остана на място на гърба на Мандарб, загледан към лагера. Загледан в Мат.

Той потръпна. Главата на Куладин наистина сякаш му се хилеше. Стори му се дори, че чува какво му говори. „Може и да си ме убил, но си напъха крака право в капана. Аз съм мъртъв, но ти никога няма да се освободиш.“

— Просто великолепно, проклето да е — измърмори той и отпи яка глътка от лютата ракия. Талманес и Нейлсийн, изглежда, решиха, че наистина смята така, а Мелиндра се засмя одобрително.

Петдесетина тайренци и кайриенци, които междувременно се бяха струпали да гледат как двамата лордове говорят с него, приеха отпиването като знак, че е време да му запеят, и започнаха с куплет, който сами бяха съчинили.

Мат се разсмя хрипливо, изтегна се на камъка и се зае да опразни каната. Трябваше да има някакъв изход от това. Не можеше да няма.

Ранд бавно отвори очи и зяпна в покрива на шатрата. Беше съвсем гол и загърнат с одеяло. Липсата на болка беше почти смайваща, но пък се чувстваше много по-изнемощял, отколкото си спомняше. А си спомняше. Беше изрекъл неща, беше си мислил… Усети мраз по кожата си. „Не мога да му позволя да ме овладее. Аз съм си аз! Аз!“

— Моарейн Седай те Изцери — промълви Авиенда и той се сепна и се обърна.

Тя седеше край огнището и отпиваше от сребърна купа с врязани фигури на леопарди. Ашмодеан се беше изтегнал върху няколко възглавнички, с брадичка, опряна на лактите. Изглежда, и двамата не бяха спали — под очите им личаха тъмни кръгове.

— Не биваше да го прави — продължи хладно Авиенда. Колкото и да беше уморена, косата й бе изрядно сресана и спретнатите й дрехи рязко се отличаваха от раздърпаните тъмни кадифета по Ашмодеан. Въртеше костената гривна с рози и тръни на китката си, която той й беше подарил, сякаш без да си дава сметка какво върши. Беше си сложила също така и огърлицата със сребърните снежинки. Така и не беше му казала кой й я беше дал, макар че й ставаше весело, когато я питаше. Сега обаче съвсем не изглеждаше развеселена. — Самата Моарейн Седай беше съвсем грохнала от Церителството на ранените. Наложи се Аан-аллейн да я отнесе в шатрата й. Заради теб, Ранд ал-Тор. Защото Изцеряването ти изцеди и последните й сили.

— Айез Седай вече е на крака — вметна Ашмодеан и потисна прозявката си, без да обръща внимание на негодуващия й поглед. — Откакто се съмна, тя намина тук два пъти, макар да твърдеше, че ще се възстановиш. Мисля, че снощи не беше толкова сигурна. Нито аз. — Той издърпа позлатената си арфа и започна да я настройва, като добави почти безгрижно: — И аз направих за теб каквото можах, разбира се — знаеш, че животът и съдбата ми са свързани с теб — но талантите ми са в друго, не толкова в Церителството, нали разбираш. — Той дрънна няколко ноти, за да покаже в какво точно е дарбата му. — Доколкото разбирам, един мъж може да се убие или да се опитоми сам, ако прави като теб. Мощта със Силата е безполезна, ако тялото е изтощено. Сайдин лесно може да те убие, ако тялото е грохнало. Така съм чувал поне.

— Приключи ли със своите мъдрости, Джайсин Натаил? — сряза го с още по-хладен тон Авиенда и без да дочака отговор, извърна синьо-зеления лед на очите си към Ранд. Прекъсването, изглежда, беше по негова вина. — Всеки мъж понякога може да постъпи глупаво и това не е кой знае каква беда, но един вожд е нещо повече от обикновен мъж, а един вожд на вождовете — много повече. Никакво право нямаш сам да напираш към своята гибел. Двете с Егвийн се опитахме да те накараме да дойдеш с нас, когато се уморихме толкова, че не можехме да продължим повече, но ти не пожела и да ни чуеш дори. Ти си Кар-а-карн, не някой нов Сейа Дуун, търсещ честта си. Ти имаш тох, дълг към Айил, Ранд ал-Тор, и не можеш да го изпълниш мъртъв. Не можеш всичко да свършиш сам.

За миг той не можа да направи нищо друго, освен да я зяпне. Та той не бе успял да направи почти нищо, оставил беше сражението в ръцете на други, мотайеки се през цялото време в усилието си да бъде полезен. Дори не беше успял да попречи на Самаил да нанася удари там, където и както сам пожелае. А сега тя го кореше, че е свършил твърде много.

— Ще се постарая да го запомня — отрони най-сетне той. Тя обаче изглеждаше готова да продължи с поученията си. — Какви са вестите за Миагома и другите три клана? — попита той, колкото за да я отклони, толкова и защото наистина искаше да разбере. Подхванеха ли те, жените рядко се спираха, преди да са те сринали доземи, освен ако не успееш да ги разсееш.

Подейства. Тя имаше толкова много неща за разказване, разбира се, и беше също толкова нетърпелива да му ги съобщи, колкото да го гълчи. Тихата свирня на Ашмодеан — най-сетне нещо приятно — бе доста непривичен фон за разказа й.

Миагома, Шианде, Дарайн и Кодарра бяха вдигнали станове недалече един от друг, на няколко мили на изток. Между становете, в това число и този на Ранд, се нижеше непрекъснат поток от хора, но главно между бойните общества, а Индириан и другите вождове не предприемаха нищо. Нямаше съмнение, че рано или късно ще дойдат при Ранд, но не преди Мъдрите да приключат разговорите си.

— Още ли си говорят? — попита Ранд. — Какво, в името на Светлината, имат да обсъждат толкова дълго? Вождовете идват да последват мен, а не тях.

Тя го изгледа с такъв укор, че можеше да сложи Моарейн в малкия си джоб.

— Словата на Мъдрите са за Мъдри, Ранд ал-Тор. — Поколеба се малко и добави, сякаш му правеше отстъпка: — Егвийн може и да ти поразкаже нещо. След като всичко свърши. — Тонът й обаче предполагаше, че Егвийн може и нищо да не каже.

Тя се възпротиви на опитите му да научи нещо повече и най-накрая той се отказа. Навярно щеше да разбере за какво е ставало дума, преди да го е жегнало, а може би не, но все едно нямаше да й вади думите с ченгел, след като тя не искаше да говори. Айез Седай дори не можеха да се сравняват с Мъдрите, станеше ли дума за пазенето на тайните им и забулването им в още по-голяма тайнственост. Точно този урок Авиенда, изглежда, усвояваше най-добре.

Присъствието на Егвийн на срещата на Мъдрите го изненада, както и отсъствието на Моарейн — той лично очакваше тя да е в центъра на събитието и да дърпа конците според собствените си планове — но се оказа, че едното произтича от другото. Новодошлите Мъдри бяха заявили, че искат да се срещнат с една от двете Айез Седай, придружаващи Кар-а-карн, и макар вече да се беше изправила на крака след Церителството му, Моарейн бе заявила, че няма време за това. Вместо нея бяха вдигнали Егвийн от постелята.

Това предизвика смеха на Авиенда. Беше се оказала навън, когато Сорилея и Баир буквално бяха извлекли Егвийн от шатрата — мъчели се да й навлекат дрехите, докато я влачели по земята.

— Аз й извиках, че ако са я хванали в някаква простъпка, този път ще я накарат да рови дупки в земята със зъби, а тя беше толкова сънена, че го повярва. Развика се, че няма да го направи, толкова силно, че Сорилея започна да я пита какво толкова е направила, че да смята, че го заслужава. Да беше видял само лицето на Егвийн. — И се разсмя толкова силно, че за малко щеше да се прекатурне на чергите.

Ашмодеан я изгледа накриво — макар че защо трябваше да го прави, предвид това, което беше, на Ранд така и не му стана ясно — но самият той я изчака търпеливо да си поеме дъх. За айилското чувство за хумор шегичката беше съвсем умерена. По-скоро отиваше на Мат, отколкото на жена, но въпреки това беше умерена.

Когато тя най-сетне спря да се смее, той каза:

— Добре, а с Шайдо какво стана? Или и техните Мъдри са на тайния им съвет?

Тя му отговори набързо. С Шайдо било свършено и не си заслужавало повече да се говори за тях. Хиляди от тях били пленени и още се стичали пленници, и като цяло битката била заглъхнала, с изключение на незначителни схватки тук-там. И все пак, колкото повече успяваше да измъкне от нея, толкова по-малко му изглеждаше, че проблемът е приключен. След като четирите клана бяха задържали Хан, огромната маса от хората на Куладин бяха прекосили Гайлин в добър ред, при това отвеждайки със себе си кайриенските пленници. А още по-лошото беше, че бяха разрушили каменните мостове зад себе си.

Това не я тревожеше, но него го обезпокои. Десетки хиляди Шайдо на север от реката, и нямаше начин да ги догони, преди да се възстановят мостовете, дори построяването на дървени понтони щеше да отнеме време. Времето бе това, което не му достигаше.

В самия край, след като тя реши, че няма какво повече да му разказва за Шайдо, му съобщи нещо, което на часа го накара да забрави тревогите си около Шайдо и какви поразии още можеха да направят. Само го подхвърли, сякаш почти го беше забравила.

— Мат е убил Куладин? — възкликна той невярващо. — Мат?

— Не ти ли го казах току-що? — отвърна тя рязко, но и малко плахо. Изгледа го над чашата с вино, сякаш й беше по-интересни как ще приеме новината, отколкото дали ще се усъмни.

Ашмодеан изсвири няколко ноти от нещо много войнствено; от струните сякаш заехтяха бойни барабани и тромпети.

— В известен смисъл този младеж крие не по-малко изненади, отколкото ти. Наистина чакам с нетърпение да срещна един ден и третия от вас, този Перин.

Ранд поклати глава. Значи в края на краищата, Мат не бе успял да се измъкне от притеглянето на тавирен към тавирен. Тъй или иначе, в момента Мат едва ли се чувстваше много щастлив. Мат така и не бе научил урока, с чиято поука той самият отдавна се беше примирил. Опиташ ли се да избягаш, Шарката те притегля назад, при това понякога доста грубо; тръгнеш ли в посоката, в която те е втъкало Колелото, имаш някакъв шанс да владееш собствения си живот. Донякъде. С късмет може би дори повече, отколкото очакваш, поне в дългосрочен план. Но сега, след като Куладин беше загинал, имаше по-сериозна причина за тревога от Мат или Шайдо.

Слънцето вече се бе издигнало високо, макар че единственото, което можеше да види през входа, бяха двете Деви, приклекнали отвън. Цяла нощ и по-голямата част от утрото бе лежал в безсъзнание, а Самаил или не се беше опитал да го намери, или не бе успял.

Дори насаме със себе си се стараеше да използва само това име, макар че и едно друго се въртеше в ума му напоследък. Тел Джанин Елинсар, Името не можеше да се намери в нито един исторически труд, в нито един фрагмент в библиотеката на Тар Валон. Моарейн му бе разказала всичко, което Айез Седай знаеха за Отстъпниците, и то не беше много повече от онова, което съдържаха селските приказки. Дори Ашмодеан винаги го наричаше Самаил, макар и по различна причина. Дълго преди да свърши Войната на Сянката, Отстъпниците бяха приели имената, които смъртните хора им бяха дали, като символи за своето прерождение в Сянката. Собственото истинско име на Ашмодеан — Джоар Аддам Нессосин — караше човека да тръпне и той твърдеше, че бил забравил имената на останалите след тези три хиляди години.

Може би нямаше сериозно основание да крие това, което се въртеше в главата му — може би беше просто наивно усилие да отхвърли реалността пред самия себе си, — но този мъж щеше да си остане Самаил. И тъкмо като Самаил щеше да си плати за всяка Дева, която бе убил. За Девите, чийто живот Ранд не бе успял да опази.

Но още докато взимаше решението, лицето му се сгърчи. Беше поставил началото, отпращайки Вейрамон обратно в Тийр — ако Светлината дадеше, само двамата с Вейрамон щяха да знаят що за начало е това — но не можеше да се впусне в преследване на Самаил, колкото и да му се искаше. Първо трябваше да се погрижи за много неща в Кайриен. Авиенда можеше и да смята, че нищо не разбира от джи-е-тох, и той сигурно наистина не разбираше, но от задължения разбираше, а имаше задължения към Кайриен. А освен това имаше начини да ги прикачи към играта с Вейрамон.

Той седна — стараейки се да не издаде усилието си, — загърна се колкото може по-благопристойно в одеялото и затърси с очи дрехите си; видя обаче само ботушите си зад Авиенда. Сигурно го бяха съблекли гай-шайн, но все едно че тя сама го бе направила.

— Трябва да отида в града. Натаил, погрижи се, моля те, да ми доведат Джейде-ен.

— Утре — отвърна му твърдо Авиенда и стисна ръкава на Ашмодеан, който понечи да се изправи, за да изпълни поръката. — Моарейн Седай каза, че имаш нужда от почивка…

— Днес, Авиенда. И то веднага. Не знам защо Мейлан не е тук, ако все още е жив, но смятам да го разбера. Натаил, конят ми!

Тя се опъна, но Ашмодеан дръпна ръкава си, оправи смачканото кадифе и каза:

— Мейлан беше тук, заедно с други.

— Не трябваше да му каз… — почна ядосано Авиенда, но после сви устни и добави: — Той има нужда от отдих.

Значи Мъдрите си въобразяваха, че могат да крият неща от него. Е, той не беше чак толкова изтощен, колкото си мислеха. Той понечи да се изправи — и залитна. Нозете отказаха да му се подчинят. Може би наистина беше толкова изтощен, колкото си мислеха. Но не смяташе да позволи това да го спре.

— Ще си почина, като умра — тросна се той и веднага съжали, като я видя как се сви, сякаш я бяха шибнали през лицето. Оцеляването му беше важно за нея, заради цял Айил, и една такава заплаха можеше да я нарани повече от удар с пестник. — Я ми кажи за Мейлан, Натаил.

Авиенда замълча и се намуси, въпреки че ако погледите й можеха да говорят, Ашмодеан сигурно щеше да онемее, а може би и той самият.

Още по тъмно от страна на Мейлан беше пристигнал конник, носещ цветисти послания и клетви във вечна вярност. Призори беше пристигнал самият Мейлан с още шестима върховни лордове на Тийр и с тях — малка дружина тайренски войници, които почти очаквали да се сбият с айилците, които стояли мълчаливо и ги гледали.

— И за малко да го сторят — каза Ашмодеан. — Този Мейлан, струва ми се, не е свикнал да му пречат, а и другите с него също. Особено онзи с буцестото лице — Тореан ли беше? — и Симаан. На него очите му са остри като носа му. Знаеш, че съм свикнал с опасна компания, но тези по своему са едни от най-опасните, които съм срещал.

Авиенда изсумтя звучно.

— На каквото и да са свикнали, нямат никакъв избор при Сорилея, Амис, Баир и Мелайне от една страна и хиляда Фар Дарейз Май от друга. А тук има и доста Каменни кучета — допълни тя, — както и Водотърсачи, и малко Червени щитове. Ако наистина служиш на Кар-а-карн, както твърдиш, Джайсин Натаил, би трябвало да пазиш покоя му като тях.

— Този, на когото служа, е Преродения Дракон, девойко. Кар-а-карн оставям на вас.

— Продължавай, Натаил — подкани го Ранд нетърпеливо, с което си спечели поредното сумтене.

За избора на тайренците тя имаше право, въпреки че Девите и останалите, опипващи булата си, сигурно ги бяха притеснили повече от Мъдрите. Във всеки случай дори Аракум, слаб посивял мъж с търпелив нрав, бил на ръба да кипне, а лицето на Гвеям, плешив като камък и плещест като ковач, направо било пребледняло от гняв. Ашмодеан не беше сигурен какво точно ги бе спряло да извадят мечовете си — дали това, че ги превъзхождали многократно, или че ако успеели по някакъв начин с бой да си пробият път до Ранд, той едва ли щял да ги посрещне радушно с кръвта на съюзниците си по оръжията им.

— Очите на Мейлан се бяха оцъклили — завърши той разказа си. — Но преди да си тръгнат, той извика високо клетви на вярност и преданост. Може би смяташе, че ще го чуеш. Другите не останаха по-назад, но Мейлан добави нещо, което ги слиса. „Подарявам Кайриен на лорд Дракона“, каза той. После обяви, че ще приготви в твоя чест велик триумф, щом бъдеш готов да влезеш в града.

— В Две реки има една поговорка — отвърна сухо Ранд. — „Колкото по-силно те уверява някой, че е честен, толкова по-здраво си стискай кесията.“ — А друга гласеше: „Лисицата често предлага на патката нейната си бара.“ Кайриен беше негов и без даровете на Мейлан.

За верността му не се и съмняваше. Само дето щеше да продължи, докато Мейлан е сигурен, че ще го унищожат, ако го хванат в измяна към Ранд. Стига да го хванеха; тъкмо това беше въдицата. Тези седмина върховни лордове в Кайриен бяха най-усърдните в старанието си да го видят мъртъв, докато беше в Тийр. Тъкмо затова ги беше отпратил тук. Ако беше екзекутирал всеки тайренски благородник, заговорничещ срещу него, сигурно нямаше да остане нито един. Тогава, възлагайки им да се справят с анархията, глада и гражданската война на хиляда мили от Тийр, беше сметнал, че това е най-добрият начин да ги отвлече от коварствата им, като в същото време ги накара да свършат нещо добро там, където е нужно. Разбира се, тогава все още не знаеше за съществуването на Куладин, нито че той ще го докара в Кайриен.

„Колко по-лесно щеше да е, ако беше като в сказанията“ — помисли си той. В тях изненадите съществуваха само докато героят научи всичко, което му трябва; той самият сякаш никога не знаеше повече от четвъртина.

Ашмодеан се поколеба — явно поговорката за „честните“ самохвалковци можеше да се отнася и за него и той несъмнено го съзнаваше, — но след като Ранд не каза нищо повече, той добави:

— Струва ми се, че иска да стане крал на Кайриен. Като твой васал, несъмнено.

— И за предпочитане е да съм колкото може по-далече. — Мейлан вероятно се надяваше, че Ранд ще се върне в Тийр за Каландор. Човекът явно не се боеше от повече власт.

— Разбира се — кимна сухо Ашмодеан. — Имаше и още едно посещение. — Дузина кайриенски лордове и лейди, без слуги, бяха дошли, загърнати в наметала и скрили главите си под качулките въпреки жегата. Явно съзнаваха презрението, което айилците изпитват към кайриенците, и чувствата бяха напълно взаимни, но също така страхът да не би Мейлан да разбере, че са идвали, ги беше изнервил не по-малко от това, че айилците могат да ги избият. — Когато ме видяха — добави кисело Ашмодеан, — половината изглеждаха готови да ме убият от страх, че съм тайренец. Трябва да благодариш на Фар Дарейз Май, че все още си имаш бард.

Колкото и малобройни да бяха, кайриенците се бяха оказали по-трудни да ги отпратят, отколкото Мейлан, потели се и пребледнявали все повече, но упорито настоявали, че трябва да се видят с лорд Дракона. Настойчивостта им била толкова голяма, че след като настояванията им не минали, го ударили на молба. Колкото и да смяташе Ашмодеан айилския хумор за груб, самият той се закикоти, когато описа как благородниците коленичили и се вкопчили във вълнените поли на Мъдрите.

— Сорилея ги заплаши, че ще нареди да ги съблекат и да ги бият с камшици чак до града. — Сподавеният му смях премина в изумление. — Те дори го обсъдиха помежду си. Ако това им позволеше да се доберат до теб, сигурен съм, че поне половината щяха да се съгласят.

— Сорилея трябваше да го направи — намеси се изненадващо Авиенда. — Клетвопрестъпниците нямат чест. Най-накрая Мелайне накара Девите да ги метнат на конете им като чували и подгониха животните им от стана.

Ашмодеан кимна.

— Но преди това двама от тях всъщност поговориха с мен, след като се убедиха, че не съм тайренски шпионин. Лорд Добрайн и лейди Колавер. Всичко замъглиха с намеци и увъртания, така че не мога да бъда сигурен, но не бих се изненадал, ако са решили да ти предложат Слънчевия трон. Такива като тях могат да оплетат с приказките си и… някои хора, с които се познавах.

Ранд се изсмя горчиво.

— Сигурно ще го направят. Стига да постигнат същите условия като Мейлан. — Нямаше нужда Моарейн да му обяснява, че кайриенците играеха играта на Домовете дори насън, нито Ашмодеан да му казва, че са в състояние да я опитат дори с Отстъпниците; върховните лордове от едната страна, кайриенците — от другата. Една битка тъкмо приключила, и друга, от друг порядък, макар не по-малко опасна — едва започваща. — Във всеки случай, смятам да дам Слънчевия трон на някой, който има право на него. — Не обърна внимание на озадаченото, умислено лице на Ашмодеан; възможно бе мъжът да се е опитал да му помогне предната нощ, а може би не, но тъй или иначе не можеше да му се довери достатъчно, за да споделя с него всички свои планове. Колкото и да беше обвързано с него бъдещето на Ашмодеан, верността му беше само по необходимост и той си оставаше човек, отдал душата си на Сянката. — Значи Мейлан се кани да ми устрои величествено посрещане, така ли? Толкова по-добре ще е да видя кое как е, преди да ме очаква. — И съобрази защо Авиенда през цялото време беше толкова общителна, дори помагаше разговорът да продължи. Докато седеше тук и си говореше, той правеше точно това, което искаше тя. — Ще наредиш ли най-после да доведат коня ми, Натаил, или сам да ида да го намеря?

Поклонът на Ашмодеан бе дълбок, официален и поне външно — искрен.

— Служа на лорд Дракона.