Небесният огън

Глава 19Спомени

Мургейз вдигна глава от книгата в скута си. От прозореца на дневната до спалнята й струеше слънчева светлина. Денят вече се бе сгорещил, без никакъв свеж полъх, и пот бе навлажнила лицето й. Наближаваше пладне, а тя беше прекарала целия предиобед в стаята. Това не й беше присъщо; не можеше да си спомни защо бе решила да изкара цялата утрин тук с книгата. Напоследък, изглежда, не можеше да се съсредоточи в четене. Ако се съдеше по часовника на полицата над камината, цял час беше минал, откакто бе прелистила поредната страница, а не можеше да си спомни думите в нея. Трябваше да е от горещината.

— Моя кралице?

Младият офицер от личната й гвардия, коленичил с юмрук, опрян на червено-златистия килим, й се стори смътно познат. Някога тя знаеше името на всеки гвардеец, назначен на служба в двореца. Навярно това бе заради всичките тези нови лица.

— Таланвор — каза тя, за изненада на самата себе си. Беше висок и добре сложен младеж, но не можеше да се досети защо си го спомняше. Да не би да беше водил някого при нея? Някога отдавна? — Гвардейски лейтенант Мартин Таланвор.

Той я изгледа с изненадващо укорителен поглед, след което отново сведе очи към килима.

— Моя кралице, простете ми, но съм учуден, че още сте тук при новините, които пристигнаха тази заран.

— Какви новини? — Щеше да е добре да научи нещо ново освен клюките на Алтейма за тайренския двор. Понякога изпитваше чувството, че има нещо друго, за което искаше да разпита жената, но единственото, което двете обсъждаха, бяха клюки — нещо, с което тя не помнеше да се е занимавала преди. На Гебрил, изглежда, му беше забавно да ги слуша — седеше на високия стол пред камината, кръстосал крака и доволно усмихнат. Алтейма бе започнала да носи твърде дръзки тоалети — Мургейз трябваше да й направи забележка. Смътно сякаш си спомни, че си го е помисляла и преди. „Глупости. Ако бях, вече щях да съм й го казала.“ Тя поклати глава, осъзнала, че умът й отново се е отнесъл далеч от младия офицер и че той бе започнал да говори и бе млъкнал, като беше разбрал, че не го слуша. — Повтори ми го. Бях се разсеяла. И се изправи.

Той стана, със сърдито лице и пламнали очи. Тя погледна към това, в което се беше вторачил, и се изчерви. Роклята й беше с изключително дълбоко деколте. Но на Гебрил му харесваше да носи точно такива. При тази мисъл тя престана да се притеснява, че седи почти гола пред един от своите офицери.

— Бъди кратък — каза му тя рязко. „Как смее да ме заглежда по този начин? Би трябвало да го накажа с бой с камшици.“ — Какви са тези толкова важни новини, че си решил, че можеш да влизаш в покоите ми като в пивница? — Лицето му помръкна, но дали от уместното в случая притеснение, или от още по-силен яд, не можа да се разбере. „Как смее да се гневи на кралицата си? Да не би да си въобразява, че единственото ми задължение е да го слушам?“

— Бунт, кралице — каза той с равен тон и при тези думи всякаква мисъл за гняв и непочтителни погледи я напусна.

— Къде?

— В Две реки, моя кралице. Някой там е вдигнал стария пряпорец на Манедерен — Червения орел. Тази сутрин от Бели мост пристигна вестител.

Пръстите на Мургейз забарабаниха по книгата и мислите й затекоха някак по-изчистени, отколкото изглеждаха напоследък. Нещо свързано с Две реки, някакви проблясъци, на които все още не можеше да придаде ясен облик, я накараха да се зарови в паметта си. Областта едва ли можеше сериозно да се нарече част от Андор и фактически не беше, от поколения насам. Тя и последните три кралици преди нея с мъка бяха поддържали известен контрол над рударите в Мъгливите планини и дори този скромен контрол можеше да се загуби, ако се намереше начин металът да се изнася по друг път, нежели през територията на Андор. Изборът между възможността да се държи златото, среброто и другите метали и вълната и табакът на Две реки не беше кой знае колко труден. Но едно неочаквано въстание, та дори да е въстание в част от владенията й, над която тя властваше само на карта, можеше да се разпростре като пожар в области, които наистина бяха под властта й. А споменът за Манедерен, унищожена в Тролокските войни, Манедерен на легенди и сказания, все още се пазеше в умовете на някои хора. Освен това Две реки все пак беше нейна. Макар населението й да се беше чувствало самостоятелно и неуправлявано твърде дълго време, то все пак беше част от владенията й.

— Уведомен ли е лорд Гебрил? — Не беше, разбира се. Иначе щеше сам да й донесе вестта и да я посъветва как да се справи с това. Предложенията му винаги се оказваха уместни. „Предложения ли?“ Странно, но тя като че ли си спомняше, че той просто й казваше какво да прави. Това, разбира се, беше невъзможно.

— Да, моя кралице. — Гласът на Таланвор си оставаше все така сдържан, за разлика от лицето му, по което все още тлееше гняв. — Той се разсмя. Каза само, че Две реки, изглежда, му създават само неприятности и че някой ден ще трябва да направи нещо по въпроса. Каза, че тази дреболия трябвало да изчака, докато не се свършат някои много по-важни неща.

Тя скочи и захвърли книгата. Стори й се, че Таланвор се усмихна с мрачно удовлетворение, когато се понесе покрай него. Една от слугините й каза къде се намира Гебрил и тя закрачи право към оградения с колонада вътрешен двор с мраморния фонтан с басейн, пълен с лилии и рибки. Тук беше по-прохладно и сенчесто.

Гебрил седеше на широкия бял перваз на фонтана и около него се бяха струпали благородници и придворни дами. Тя разпозна по-малко и от половината от тях. Мургавият, с квадратно лице Джарад от дома Саранд с неговата свадлива жена Еления. Винаги превзетата Аримилла от дома Марн, чиито премрежени кафяви очи бяха широко отворени в престорен интерес, и кокалестия Мейсин от дома Керен, готов да натисне всяка жена, която би могъл да заклещи в някой ъгъл, въпреки че вече отдавна бе побеляла. Неан от дома Аравн, с обичайната си подигравателна усмивчица, разваляща бледоликата й хубост. И Лир от дома Барин, накичен с меч и разни други неща, както и Каринд от дома Аншар с присъщия й смразяващо категоричен поглед, с който, разправяха, беше изпратила трима съпрузи в гроба. Останалите изобщо не познаваше, което беше странно само по себе си, но точно тези тя никога не пускаше в двореца, освен по официални поводи. Всички те й се бяха противопоставили по време на Войната за наследството на трона. Еления и Неан сами бяха предявили претенции за Лъвския трон. Какво си бе въобразил Гебрил, та беше привикал тук точно тях?

— …големината на именията ни в Кайриен, милорд, — говореше Аримилла, облегната на Гебрил, когато Мургейз се приближи. Сбраните благородници я изгледаха съвсем бегло. Сякаш беше някоя слугиня, донесла виното им!

— Искам да говоря с теб за Две реки, Гебрил. Насаме.

— Въпросът е решен, скъпа моя — отвърна той небрежно, шарейки с пръсти във водата. — Други неща ме интересуват сега. Мислех, че ще останеш да си четеш, докато мине горещината. Сега трябва да се прибереш в стаята си и да си стоиш там, докато падне вечер.

Скъпа моя. Беше я нарекъл „скъпа моя“ пред тези натрапници! Колкото и да я възбуждаха тези думи на устните му, когато оставаха сами… Еления прикри устата си с шепа, за да не прихне.

— Не мисля, лорд Гебрил — каза хладно Мургейз. — Ще дойдете с мен веднага. А останалите да са напуснали двореца преди да съм се върнала, иначе ще ги прогоня от Кемлин окончателно.

Изведнъж той скочи — едър мъж, извисяващ се над нея. Тя сякаш не можеше да откъсне поглед от тъмните му очи; кожата й настръхна, сякаш през двора внезапно бе лъхнал леден вятър.

— Ще се прибереш и ще ме чакаш, Мургейз. — Гласът му, като далечен тътен, изпълни ушите й. — Направил съм всичко, което е необходимо. Ще дойда при теб тази вечер. Ще се прибереш веднага. Хайде.

Вече бе вдигнала ръка да отвори вратата на дневната си, когато осъзна къде се намира. И какво се бе случило. Той й беше казал да се прибере и тя си отиде. Зяпнала с ужас вратата, тя почти си представи подхилванията на мъжете и открития присмех на повечето жени. „Какво е станало с мен? Възможно ли е да съм толкова омаяна от един мъж?“ Все още изпитваше порив да влезе вътре и да го чака търпеливо.

Зашеметена, тя се насили да се обърне и да се отдалечи. Усилието беше мъчително. Вътрешно се присви, представяйки си как Гебрил ще се разочарова, като не я намери там, където е очаквал, и още повече се присви, осъзнавайки унизителното раболепие на тази мисъл.

Първоначално нямаше никаква идея накъде е тръгнала, нито защо, освен че нямаше да чака покорно, не и за Гебрил, не и за който и да е мъж или жена на този свят. Картината с фонтана натрапчиво се повтаряше в ума й — как той й нарежда да си тръгне и онези омразни, насмешливи лица, които я гледаха. Умът й все още изглеждаше замъглен. Не можеше да разбере как или защо е позволила това да се случи. Трябваше да се замисли за нещо, което можеше да разбере, нещо, с което можеше да се справи. Джарид Саранд и другите.

Когато получи трона, тя им бе простила всичко, което бяха направили по време на „Наследството“, както бе опростила всички, застанали срещу нея. Беше решила, че е най-добре да зарови всички вражди, за да не заберат в заговори и дворцови интриги, от каквито страдаха толкова други страни. Игра на Домовете се наричаше тази напаст — Даес Дай-мар — или Великата игра, която водеше до безкрайни заплетени кръвни вражди между благородните фамилии и до сваляния на владетели; същата тази „Игра“ беше в сърцевината на гражданската война в Кайриен и несъмнено беше изиграла своята роля за метежите, обхванали Арад Доман и Тарабон. Оправданията целяха преди всичко да прекратят развихрянето на Даес Дай-мар в Андор, но ако можеше да остави някои от тези декрети неподписани, щяха да бъдат пергаментите с имената на онези седмина.

Гебрил го знаеше. Публично тя не показваше неприязънта си, но насаме с него бе изгаряла от желание да сподели недоверчивостта си. Беше им се наложило с усилие да си отварят челюстите, за да изрекат клетвата си за вярност, и тя ясно бе доловила лъжата на езиците им. Всеки от тях бе готов да подскочи от радост пред възможността да я свали от трона, а всичките седем заедно…

Можеше да си направи само един извод. Гебрил очевидно заговорничеше срещу нея. Едва ли го правеше, за да постави на трона Еления или Неан. „Не и след като вече разполага с мен — помисли си горчиво тя, — след като се държа като паленце в скута му.“ Изглежда, замисляше той самият да го заеме. Да стане първият крал на Андор, какъвто някога е имало. А тя все още изпитваше страстното и почти непреодолимо желание да се върне при книгата си и да го чака. Все още копнееше за ласката му.

Едва след като съзря старческите лица из коридора наоколо, сбръчканите брадички и приведени гърбове, тя си даде сметка къде се намира. Пенсионерските квартири. Някои слуги се връщаха при семействата си, след като остарееха, но други пребиваваха толкова дълго в двореца, че за друг живот не можеха и да си помислят. Тук те разполагаха със скромни жилища, своя сенчеста градинка и просторен двор. Като всяка кралица преди нея, към пенсията им тя добавяше като облекчение правото да си купуват храна от дворцовите кухни с намаление и безплатно лечение в дворцовата лечебница. Скрибуцащи поклони и немощни реверанси я съпровождаха, придружени с тихото: „Светлината дано ви освети, моя кралице“, „Светлината да ви благослови, кралице моя“ и „Светлината да ви закриля дано, моя кралице“. Тя им отвръщаше разсеяно. Вече знаеше къде отива.

Вратата на Лини беше като всички останали по дългия, настлан със зелени плочки коридор, без никаква украса с изключение на резбования Андорски лъв. Не си и помисли да почука, преди да отвори: тя беше кралицата, а това бе нейният дворец. Старата й гледачка не беше тук, макар котлето с чай, димящо над огъня в малката тухлена камина, да подсказваше, че скоро ще се върне.

Двете скромни стаички бяха обзаведени спретнато, леглото — изпънато съвършено, двата стола поставени изрядно до масата, върху която в самия център стоеше синя ваза с малък букет зеленина. Лини винаги беше превъзходна в своята спретнатост и чувство за ред. Мургейз бе готова да се обзаложи, че в гардероба в спалнята всички дрехи са подредени също толкова изрядно, както и съдините в бюфета до камината.

По перваза на камината в спретната редица бяха поставени шест рисувани на кост миниатюри върху малки дървени стойки. Как Лини беше могла да си ги позволи при повече от скромната пенсийка на бивша детегледачка, бе неясно за Мургейз. Такива въпроси не можеше да й задава, разбира се. По двойки, те представяха три млади жени и същите три — като бебета. Елейн беше сред тях, както и тя самата. Тя вдигна собственото си изображение — като четиринадесетгодишна. Стройно момиченце — не можеше да повярва, че е изглеждала така невинна някога. Беше облякла същата копринена рокля, когато бе заминала за Бялата кула, без да си бе и мечтала, че един ден ще стане кралица, само хранейки празната надежда, че би могла да стане Айез Седай.

Унесено опипа пръстена на Великата змия на лявата си ръка. Честно казано, не беше си го заслужила съвсем; жените, които не можеха да преливат, не получаваха този пръстен. Но малко преди шестнадесетия си рожден ден се бе върнала като претендентка за Короната на розата от името на дома Траканд, и когато придоби трона две години по-късно, пръстенът й бе подарен. По традиция щерката-наследница на Андор винаги се обучаваше в Кулата и като израз на признание за отдавнашната подкрепа на Андор за Кулата получаваше пръстена независимо дали владее Силата, или не. В Кулата тя беше само наследницата от дома Траканд, но въпреки това й го връчиха, след като Короната на розата увенча главата й.

Тя върна своя портрет на мястото му и взе този на майка си, направен, когато е била може би с две години по-голяма. Лини беше служила като детегледачка на три поколения жени Траканд. Мегдин Траканд беше била красива. Мургейз още помнеше тази усмивка от дните, в които тя бе станала слънчицето на любящата си майка. Мегдин беше тази, която трябваше да седне на Лъвския трон. Но треската я отнесе и начело на Траканд се озова едно момиче, посред междуособни борби за трона, без почти никаква друга поддръжка освен поданиците на нейната фамилия и фамилния бард. „Аз спечелих Лъвския трон. Няма да го предам и няма да позволя един мъж да седне на него. От хиляда години Андор се е управлявал от кралица и няма да допусна сега на това да се сложи край!“

— Пак си дошла да ми разбъркваш нещата, а, дете?

Този глас събуди у нея отдавна забравени рефлекси. Без да съзнава, Мургейз бе скрила миниатюрата зад гърба си. Поклащайки печално глава, тя върна картината на мястото й.

— Вече не съм момиченце в детската, Лини. Не бива да го забравяш, иначе някой ден ще взема да изтърся нещо, което после ще трябва да изпълня.

— Вратът ми е мършав и стар — каза Лини, докато поставяше мрежа с моркови и ряпа на масата. Изглеждаше крехка в чистата си сива рокля, с побеляла коса, прибрана отзад на опашка, със съсухрено като стар пергамент лице, но гръбнакът й беше изправен, гласът ясен и силен, а черните й очи — остри, както винаги. — Ако поискаш да го дадеш за бесилката или дръвника, вече бездруго съм си почти отишла. Нали знаеш поговорката — чворестият стар клон затъпява острието, което съсича младата клонка.

Мургейз въздъхна. Лини никога нямаше да се промени. Нямаше да приклекне пред нея, дори целият двор да гледа.

— Ама ти с годините ставаш все по-корава. И все пак не съм сигурна дали палачът няма да намери някоя секира, достатъчно остра за врата ти.

— Не си идвала да ме видиш от доста време, така че предполагам, че нещо смущава ума ти и искаш да ми го споделиш. Когато беше в детската — а и по-късно — винаги си ме посещавала, когато не можеш сама да се справиш с нещата. Да приготвя ли малко чай?

— От доста време ли, Лини? Аз те посещавам всяка седмица и защо ли, след като разговаряш така с мен. Бих прогонила и най-високопоставената дама в Андор, ако си позволеше и половината от това, което слушам от теб.

Лини я изгледа с укор.

— Ти не си стъпвала на прага ми от пролетта. А аз си говоря както винаги. Твърде стара съм вече, за да се променям. Искаш ли все пак чай?

— Не. — Мургейз опипа челото си. Беше объркана. Но тя наистина бе посещавала Лини всяка седмица. Помнеше как… Нищо не помнеше. Гебрил бе запълнил времето й дотолкова, че понякога й беше трудно да си спомни за нещо друго освен за него. — Не, не искам чай. Не знам защо дойдох. Ти не можеш да ми разрешиш проблема.

Старата й гледачка изсумтя.

— Проблемът ти е Гебрил, нали? Само че сега те е срам да ми го кажеш. Момиче, аз сменях пеленките ти в бебешката люлка, грижех се за тебе, когато беше болна и ти прилошаваше, и ти казвах всичко, което трябваше да знаеш за мъжете. Никога не си изпитвала толкова срам, че да не можеш да споделиш нещо с мен, и е много късно да започваш сега.

— Гебрил? — Мургейз ококори очи. — Ти знаеш? Но как?

— О, дете — отвърна й тъжно Лини, — всички го знаят, макар че никой няма куража да ти го каже. Аз можеше да ти го кажа, ако не странеше така от мен, но едва ли беше нещо, заради което ще хукна да ти говоря, нали? В такова нещо една жена не би повярвала, докато сама не го установи.

— За какво ми говориш? — настоя Мургейз. — Било е твое задължение да дойдеш и да ми го кажеш, щом си го разбирала, Лини. Било е задължение на всеки. Светлина, аз съм последната, която го е разбрала, а сега навярно ще се окаже твърде късно, за да го спра!

— Твърде късно ли? — отвърна изумена Лини. — Че защо да е твърде късно? Връзваш Гебрил и го изхвърляш от палата, от цял Андор, заедно с Алтеима и всички останали около него, и точка. Твърде късно било!

За миг Мургейз онемя.

— Алтеима — отрони тя най-сетне. — И… всички останали?

Лини я изгледа втренчено и после поклати отвратена глава.

— И аз съм една стара глупачка. Съвсем съм си изгубила ума. Е, сега вече знаеш. Извадиш ли меда от питата, не можеш го върна обратно. — Гласът й стана по-мек и в същото време ободрителен, както когато трябваше да съобщи на Мургейз, че любимото й пони си е счупило крак и се налага да бъде убито. — Гебрил прекарва повечето си нощи с теб, но Алтеима дели с него почти същото време. Той е в много тесни отношения с другите шестима. Петима от тях имат стаи в двореца. Една млада жена, по някаква причина все е загърната в наметало въпреки жегата. Може би си има мъж. Съжалявам, момиче, но истината си е истина. По-добре застани срещу мечката, вместо да бягаш от нея.

Коленете на Мургейз се подкосиха и ако не беше Лини да пъхне бързо стол под нея, щеше да седне на пода. Алтейма. Сега начинът, по който той ги гледаше, докато си бъбрят клюки, доби нов смисъл. Мъж, наблюдаващ как любимите му котенца си играят. И още шест други! В нея кипна гняв, гняв, който го нямаше, когато си помисли, че Гебрил само се домогва до трона. За онова тя бе разсъдила хладно и ясно; ясно, колкото можеше да бъде ясна мисълта й в последно време. Онова беше опасност, която трябваше да се обмисли с хладен разум. Но това! Този мъж беше натикал крантите си в собствения й палат. Беше я превърнал в една от своите уличници. Искаше главата му. Искаше жив да го одерат пред очите й. Но пък как искаше милувката му! „Навярно полудявам!“

— Това ще бъде оправено заедно с всичко останало — каза тя хладно. Много зависеше кой е останал в Кемлин и кой се е оттеглил в именията си. — Къде е лорд Пеливар? Лорд Абел? Лейди Арател? — Те предвождаха силни домове и имаха много поданици.

— В изгнание — отвърна умислено Лини и я погледна озадачена. — Ти ги прогони от града още през пролетта.

Мургейз зяпна. Изобщо не помнеше такова нещо. Но сега, макар много смътно и далечно, си го спомни.

— Лейди Елориен? — каза тя бавно. — Лейди Емлин и лорд Луан? — Още силни домове. Още домове, които бяха застанали зад нея, преди да спечели трона.

— В изгнание — отвърна Лини също така бавно. — Ти нареди Елориен да бъде набита с камшици за това, че настоя да разбере защо. — Тя се наведе да прибере косата на Мургейз, паднала на челото й, и сгърчените й пръсти се плъзнаха по бузата й, както когато я опипваше да разбере дали е с треска. — Добре ли си, момиче?

Мургейз кимна безчувствено. Вече си го спомняше, макар и смътно. Елориен, която пищеше яростно, докато деряха роклята й на гърба. Домът Тремейн беше първият, който хвърли силите си в поддръжка на Траканд, воден от пълничката миловидна жена, само няколко години по-голяма от Мургейз. Воден от Елориен, една от най-близките й приятелки. Във всеки случай беше такава доскоро. Елейн беше наречена на името на бабата на Елориен. Смътно можа да си спомни и другите, напуснали града. Очевидно вече отчуждени от нея. А тези, които оставаха? Домове твърде слаби, за да бъдат от полза, или двулични угодници. Тя сякаш си спомни как подписва многобройните укази, които й беше поднасял Гебрил, укази за удостояване с благороднически титли. Съратниците на Гебрил и нейни врагове: те бяха единствените останали с влияние в Кемлин.

— Твърденията ти не ме интересуват — каза твърдо Лини. — Треска нямаш, но нещо с теб не е наред. Това, от което имаш нужда, е някоя Церителка Айез Седай.

— Никаква Айез Седай. — Гласът на Мургейз прозвуча още по-твърдо. Тя наново, много бегло, опипа пръстена си. Знаеше, че ненавистта й към Кулата бе избуяла скоро, по някаква не съвсем рационална причина, но въпреки това не можеше да се принуди да се довери на някаква Бяла кула, която, изглежда, се опитваше да скрие дъщеря й от нея. Писмото й до новата Амирлин, в което настояваше да й върнат Елейн — никой никога не настояваше пред Амирлинския трон, но тя го беше направила — това писмо беше останало без отговор. Едва ли бе успяло да стигне до Тар Валон. Във всеки случай беше повече от ясно, че няма отново да приеме някоя Айез Седай край себе си. Но при все това, въпреки всичко, не можеше да не мисли за Елейн без неудържим изблик на гордост. Издигната в Посветена за толкова кратко. Елейн можеше да се окаже първата жена, седнала на трона на Андор като пълноправна Айез Седай, не просто обучавана в Кулата. Пълна безсмислица беше това, че изпитва и двете неща едновременно, но пък какво ли напоследък изглеждаше смислено? А дъщеря й никога нямаше да получи Лъвския трон, ако Мургейз не й го осигуреше.

— Казах никаква Айез Седай, Лини, така че можеш спокойно да престанеш да ме гледаш така. Този път няма да ме накараш да ти гълтам гадните церове. Освен това съмнявам се, че в Кемлин може да се намери Айез Седай с какъвто и да е цвят на ресните на шала. — Старите й поддръжници си бяха отишли, прогонени от самата нея, а враговете й навярно потриваха доволно ръце от това, което бе направила с Елориен. Нови лордове и лейди бяха заели местата им в двореца. Нови лица сред гвардейците. Колко ли вярност изобщо бе останала тук? — Ти би ли разпознала един гвардейски лейтенант на име Таланвор, Лини? — След бързото кимване на старицата тя продължи. — Намери го и ми го доведи. Но гледай да не разбере, че го водиш при мен. Всъщност, ако някой попита, казвай на всички, че не съм тук.

— Има нещо по-сериозно от жените на Гебрил, нали?

— Просто го направи, Лини. И побързай. Не остава много време. — По сенките, които хвърляха гъстите дървета зад прозореца, можеше да се разбере, че слънцето е започнало да се снишава. Вечерта щеше да настъпи твърде скоро. Вечерта, когато Гебрил щеше да я потърси.

След като Лини излезе, Мургейз остана да седи вкочанена на стола. Да стане не смееше — коленете й вече не трепереха, но се боеше, че ако стане, ще тръгне и няма да спре, докато не се прибере в дневната си, за да чака Гебрил. Толкова силен беше поривът, особено сега, когато се оказа отново сама. А погледнеше ли я той веднъж, погалеше ли я, беше сигурна, че ще му прости всичко. Да забрави всичко, може би, ако можеше да съди по това колко мъгливи и неясни бяха спомените й. Да знаеше повече, щеше да допусне, че използва Единствената сила, за да я омае така, но никой мъж, преливащ Силата, не можеше да преживее толкова дълго.

Лини често й беше казвала, че на света винаги ще се намери един мъж, пред когото да се окаже, че една жена се държи като безмозъчна глупачка, но тя никога не беше вярвала, че може да се унизи до такава степен. Въпреки това изборът й на мъже никога не беше се оказвал добър, колкото и правилен да изглеждаше за момента.

Бракът й с Тарингейл Дамодред беше политически. Преди това той беше женен за Тигрейн, щерката-наследница, чието загадъчно изчезване предизвика спора за наследството на трона, след като Модрелайн умря. Бракът й с него бе осигурил връзка със старата кралица, смекчил бе съмненията на повечето й противници и което беше по-важно — бе укрепил съюза и бе сложил край на серията от непрекъснати войни с Кайриен. Така обикновено кралиците избираха съпрузите си. Тарингейл беше хладен, затворен в себе си мъж и любов между тях никога не бе съществувала, въпреки двете им чудесни деца; изпитала бе почти облекчение, когато той почина след злополука по време на лов.

Томодрил Мерилин, фамилен бард и след това — дворцов бард, първоначално беше истинска радост за душата й — интелигентен и остроумен, вечно засмян мъж, който използваше ловко хитрините на Играта на Домове, за да й помогне да се възкачи на трона и след това да укрепи могъществото на Андор. По онова време той беше два пъти по-възрастен от нея и все пак тя можеше да се омъжи за него — браковете с хора от неблагороден произход не бяха нещо необичайно за Андор, — но той изчезна, без дума да й каже, а тя не бе успяла да овладее гнева си. Така и не разбра защо си беше отишъл, но това нямаше значение. Когато най-сетне се върна, тя за малко щеше да отмени заповедта за задържането му, но за първи път, вместо нежно да смири яда й, той си бе позволил да отвърне на грубите й слова с още по-груби упреци, казвайки й неща, които тя никога нямаше да забрави. Ушите й все още горяха от това, че я беше нарекъл капризно дете и кукличка в ръцете на Тар Валон. Беше си позволил да оскърби нея, собствената си кралица!

А след това в живота й бе дошъл редът на Гарет Брин — силен и способен мъж, прям и не по-малко упорит от нея; оказало се бе, че е предател и глупак. Сега той беше прогонен далече. Струваше й се, че са минали години, откакто го видя за последен път, а не малко повече от половин година.

И най-накрая — Гебрил. Венецът в списъка на лошия й избор. Другите поне не се бяха опитвали да я изместват.

Не бяха толкова много мъже за живота на една жена, но от друга страна — твърде много. Едно от нещата, които Лини понякога и казваше, бе, че мъжете стават за три неща, макар в тях да са много добри. Тя вече се бе възкачила на трона, когато Лини реши, че е пораснала достатъчно, за да й каже кои са тези три неща. „Навярно ако бях се ограничавала само с танцуването — помисли си тя мрачно, — нямаше да си имам толкова неприятности с тях.“

Лини се върна с младия Таланвор и поясни:

— Отначало не искаше да дойде с мен. Ако бях с петдесет години по-млада, хубаво щях да му покажа това, което ти показваш на света, и той щеше да заприпка след мен, но на тия години трябваше да го убеждавам.

Таланвор извърна глава и я изгледа кисело.

— Ти ме заплаши, че ще ме подкараш с остен, ако не тръгна. Късмет имаш, че се зачудих какво ли толкова важно става тук, вместо да накарам някой да те отведе в лечебницата. — Строгото й сумтене не го притесни. Вкиснатият му поглед стана гневен, когато се обърна към Мургейз. — Разбирам, че срещата ви с Гебрил не е минала много добре, моя кралице. Надявах се на… нещо повече.

Гледаше я право в очите, но бележката на Лини отново я накара да си даде сметка в какво се е облякла. Имаше чувството, че пламтящи стрели са се насочили към щедро откритите й гърди. С усилие задържа длани в скута си.

— Свадливо момче си ти, Таланвор. Но пък вярно, сигурна съм, иначе едва ли щеше да дойдеш при мен с вестта за Две реки.

— Не съм момче — отсече той рязко. — Мъж съм и съм се заклел в служба на своята кралица.

Тя си позволи да избухне.

— Щом си мъж, дръж се като мъж! Изправи се и отговаряй на въпросите на своята кралица открито. И не забравяй, че аз съм твоята кралица, Таланвор. Каквото и да смяташ, че може да се е случило, аз съм кралицата на Андор.

— Простете ми, моя кралице. Слушам и ви се подчинявам. — Думите бяха изречени както трябва, макар и не съвсем покорно. Той се изправи, вдигнала глава и я загледа право в очите. Светлина, този млад мъж беше не по-малко упорит от Гарет Брин.

— Колко верни на мен мъже има все още сред гвардията в двореца? Колко души ще се подчинят на своите клетви и ще ме последват?

— За себе си съм сигурен — промълви той и изведнъж гневът му се изпари. — Колкото до останалите… Ако искате да намерите лоялни мъже, ще трябва да ги потърсите сред външните гарнизони, навярно чак към Бели мост. Навярно сред онези, които бяха в Кемлин и бяха пратени с войските в Кайриен, но останалите в града до един са хора на Гебрил. Новата им… новата им клетва е към трона и закона, не към кралицата.

Оказваше се по-лошо от това, на което се беше надявала, но не повече от това, което всъщност бе очаквала. Какъвто и да се окажеше Гебрил, не беше глупав.

— Тогава трябва да отида някъде другаде, за да започна възстановяването на управлението си. — Нямаше да е трудно фамилиите да се сплотят около изгнаниците, около Елориен, но трябваше да се предприеме нещо. — Гебрил може да се опита да ми попречи да напусна двореца. — Имаше смътен спомен, че на два пъти се бе опитвала да напусне и Гебрил я бе спирал. — Затова ще осигуриш два коня и ще ме чакаш на улицата зад южните конюшни. Ще те срещна там, облечена за езда.

— Твърде на показ — отвърна той. — И твърде близо. Хората на Гебрил могат да ви разпознаят, колкото и да сте предрешена. Познавам един човек… Ще можете ли да намерите един хан, наречен „Кралски благослов“, в западната част на Новия град? — Новият град беше нов само в сравнение с Вътрешния град, който обграждаше.

— Ще мога. — Не обичаше да й възразяват дори когато доводите бяха смислени. Брин също го беше правил. Щеше да изпита удоволствие да покаже на този младеж колко добре може да се предреши. Имаше навика да го прави веднъж годишно, макар че едва сега осъзна, че тази година го беше пропуснала — да се предрешва като жена от простолюдието и да обикаля по улиците, за да разбере настроенията на своя народ. Никой досега не беше я разпознавал. — Но мога ли да се доверя на този човек, млади Таланвор?

— Бейзъл Джил ви е верен точно толкова, колкото съм и аз. — Той се поколеба и по лицето му премина сянка на болка, отново заменена с гняв. — Защо чакахте толкова дълго? Не може да не сте разбирали, не може да не сте виждали, а ето че чакахте, докато Гебрил не стисна в ръцете си гърлото на Андор. Защо чакахте?

Така. Гневът му беше бликнал искрено и заслужаваше искрен отговор. Само че тя нямаше отговор, във всеки случай — не и такъв, какъвто можеше да сподели пред него.

— Не е в правата ти да разпитваш своята кралица, млади човече — отвърна тя с кротка непоколебимост. — Един верен воин, какъвто смятам, че си, служи, без да задава въпроси.

Той издиша дълбоко.

— Ще ви чакам в конюшнята на „Кралски благослов“, кралице моя. — И след поклон, подходящ за официална аудиенция, излезе.

— Защо непрекъснато го наричаш млад? — попита Лини, след като вратата се затвори. — Това го дразни. Само глупачка пъха трън под седлото, когато язди.

— Той наистина е млад, Лини. Достатъчно млад, за да ми е син.

Лини изсумтя, този път съвсем не деликатно.

— Той е няколко години по-голям от Галад, а Галад е твърде голям, за да е твой син. Ти си играеше на кукли, когато се роди Таланвор, и още мислеше, че бебетата идват оттам, откъдето и куклите.

Мургейз въздъхна и се зачуди дали старицата се е отнасяла по същия начин и с майка й. Вероятно. А ако Лини доживееше да види Елейн на трона — нещо, в което не се съмняваше: Лини изглеждаше просто вечна — сигурно нямаше да се държи с Елейн по-различно. Естествено, в случай че останеше трон, който Елейн да наследи.

— Въпросът е дали ми е толкова верен, колкото изглежда, Лини?

Единственият лоялен гвардеец в двореца, след като всички други са прогонени. Някак изглежда твърде хубаво, за да е вярно.

— Той положи новата клетва. — Мургейз отвори уста, но Лини не я остави да проговори. — Видях го след това, сам в конюшните. Затова се сетих кого имаш предвид. Спомних си името му. Той не ме видя. Беше коленичил и лицето му бе обляно в сълзи. Сипеше тихо извинения към теб и повтаряше старата си клетва. Не просто към „кралицата на Андор“, но към „кралица Мургейз Андорска“. Заклеваше се по стария обичай, над меча си, и сряза ръката си под рамото, за да покаже, че е готов да пролее и последната си капка кръв, но не и да я наруши. Разбирам нещичко от мъже, момиче. Този ще те последва срещу цяла армия с две голи ръце.

Това беше хубаво да го научи. Ако и на него не можеше да се довери, оставаше й след това да се усъмни в Лини. Не, в Лини никога. Значи се беше заклел по стария обичай? Виж, това бе нещо, достойно за сказание. А тя отново позволяваше на мислите си да се зареят без посока. Доколкото можеше да прецени, замаялият ума й Гебрил вече губеше власт над тях. Тогава защо все още част от нея искаше да се върне в дневната и да го чака? Трябваше да се съсредоточи.

— Ще ми трябва някаква съвсем проста рокля, Лини. Да ми е малко широка. Малко сажди от огнището и…

Лини настоя също да тръгне е нея. Мургейз трябваше да я върже за стола, за да я задържи, а не беше сигурна дали старицата ще се остави да я вържат — тя винаги бе изглеждала крехка и винаги се бе оказвала по-силна, отколкото изглеждаше. Когато се измъкнаха през една малка странична порта, Мургейз въобще не приличаше на себе си. Шепата сажди бе направила червено-златистата й коса по-тъмна, бе премахнала блясъка й и сега тя изглеждаше и по-права. Потта, струяща по лицето й, също помагаше. Никой не вярваше, че и кралиците могат да се потят. Безформена рокля от груба — много груба — вълна, цепната на две, довършваше прикритието й. Дори ризата под нея и чорапите бяха вълнени. Сега приличаше на фермерка, дошла с товарната си кранта на пазар и пожелала да разгледа града. Лини приличаше на себе си, изправила гръб и с жив поглед, в зелена вълнена рокля за езда, добре скроена, но с десетина години изостанала от модата.

Мургейз я засърбя навсякъде и съжали, че Лини бе взели толкова присърце задачата да й намери по-неудобна рокля. Докато прибираше доскорошната й късичка рокля с безсрамно срязаното деколте, старата й гледачка промърмори нещо за показване на стока, която не е за продан, и когато Мургейз я уличи, че току-що го е измислила, последва отговорът й: „На моите години и сега да го измислиш, пак е стара поговорка.“ Мургейз беше почти убедена, че сърбящата, зле съшита рокля е наказание за този тоалет.

Вътрешният град бе изграден върху хълмове. Улиците, следващи естествените гънки на терена, бяха планирани така, че да откриват неочаквано гледки към паркове, пълни с дървета и паметници, или покрити с керемиди кули, проблясващи в стотици цветове под слънцето. Внезапни издигания откриваха гледка към цял Кемлин, чак до околните хълмисти поля и лесовете зад тях. Но Мургейз не видя нищо от това, докато крачеше забързана през тълпите, изпълнили улиците. Обикновено в такива случаи щеше да се спре, за да послуша хората, да улови настроенията им. Този път чуваше глухо ръмжене и безразборния говор на многолюдния град. Дори не беше си и помисляла да се опита да ги вдигне. Хилядите хора, въоръжени единствено с камъни и със своя гняв, можеха да надвият гвардейците в кралския палат. И да не го знаеше отпреди, пролетните вълнения, когато вниманието й беше привлечено от Гебрил, както и смутовете предната година, бяха показали ясно на какво са способни тълпите. Смяташе отново да управлява в Кемлин, а не да го види опожарен.

Отвъд белите стени на Вътрешния град Новия град притежаваше собствено очарование. Тънки кули и куполи, сияещи в белота и злато, огромни участъци покриви с червени керемиди и величествено извисяващите се външни стени, светлосиви, прошарени със сребро и бяло. Широките булеварди, раздвоени по средата с широки ивици с дървета и трева, сега бяха претъпкани с хора, карети и фургони. Мургейз забеляза мимоходом, че тревата вехне от сушата, но се постара да не отклонява мисълта си от това, заради което бързаше.

С опита си от своите ежегодни тайни скитания подбираше много внимателно хората, които да пита. Мъже, преди всичко. Даваше си сметка как изглежда, въпреки саждите в косата си, а някои жени можеха да я упътят погрешно само от ревност. Мъжете, от друга страна, си напрягаха мозъците, за да не сгрешат, и така да й направят впечатление. Отбягваше хора със самодоволни лица, както и грубияни. Първите обикновено се оскърбяваха, че си е позволила да се обърне към тях, докато вторите най-вероятно щяха да си помислят, че една жена, която ги разпитва, има нещо друго наум.

Един непознат с много голяма брада, понесъл тава с игли и карфици за продан, й се ухили и каза:

— Още никой ли не ти е казал, че малко приличаш на кралицата? Въпреки всичките неща, дето ни ги забърка, тя все пак е хубавица.

Тя му отвърна с пресипнал смях, който предизвика строгия поглед на Лини.

— Запази си ласкателствата за жена си. Вторият завой наляво, казваш? Благодаря ти. И за комплимента също.

Навъси се. Твърде често го чуваше това. Не че приличала на кралицата, а че тази Мургейз причинила големи бъркотии. Гебрил, както изглежда, беше вдигнал неимоверно данъците, за да осигури пари за наемниците си, но вината се трупаше на нея, и съвсем основателно. Отговорността се носеше от кралицата. Други закони също така бяха излезли от двореца — закони, които изглеждаха безсмислени, но които наистина бяха направили живота на хората още по-труден. Чу да се мълви, че може би Андор е имал твърде дълго кралици. Беше само глухо мърморене, но това, което един се осмеляваше да изрече с половин уста, десет си го мислеха. Навярно нямаше да се окаже толкова лесно, колкото си мислеше, да надигне тълпите срещу Гебрил.

Най-накрая успя да намери целта си — голям хан, на чиято табела бе изрисуван мъж, коленичил пред златокоса жена, увенчана с Короната на розата, положила длан върху главата му. „Кралски благослов“. Ако това изобразяваше нея, приликата не беше сполучлива. Бузите й изглеждаха прекалено закръглени.

Едва след като спря пред хана забеляза, че Лини се е запъхтяла. Беше наложила бърза крачка, а жената далеч не беше млада.

— Лини, извинявай. Не трябваше да ходя толкова…

— Ако не мога да вървя с теб, момиче, как ще гледам бебетата на Елейн? Да стоиш тук ли си решила? С влачене на крак път не се минава. Той каза, че ще бъде в конюшнята.

Белокосата старица продължи напред, мърморейки под нос, и Мургейз я последва покрай хана. Преди да пристъпи в каменната конюшня, заслони очи, за да погледне към слънцето. Не повече от два часа и щеше да се здрачи; дотогава Гебрил шеше да е започнал да я търси, ако вече не беше започнал.

Таланвор не се оказа сам сред пътеката между яслите. Когато той, облечен в зелено вълнено палто и с препасан върху него меч, коленичи на покрития със слама под, с него коленичиха двама мъже и една жена, отначало малко колебливо, несигурни дали е тя. Набитият мъж, с розово лице и плешив, трябваше да е Бейзъл Джил, ханджията. Стара кожена ризница, покрита с метални пластини, се показваше под дебелия кожен колан, а на бедрото му висеше меч.

— Моя кралице — каза Джил, — от години не съм носил меч, чак от Айилската война, но бих ви помолил да ме удостоите с честта да ви последвам. — Можеше да изглежда смешно, ала не беше.

Мургейз изгледа другите двама — мършав мъж в грубо сиво палто, с дълги клепки, крив нос и белези по лицето, и ниска миловидна жена на средна възраст. Приличаше на уличница, но синята й вълнена рокля беше твърде фино изтъкана, за да й я е купил мъжът.

Въпреки привидно ленивата си външност странният мъж долови съмнението й.

— Аз съм Ламгвин, кралице моя, добър ваш поданик. Това, дето става напоследък, не е хубаво и трябва да се оправи. Затуй двамата с Бреане искаме да тръгнем с вас.

— Изправете се — каза тя. — Навярно ще минат доста дни, докато ще можете безопасно да изразите почитта си към мен като към своя кралица, Ще бъда благодарна да бъдете мой спътник, господин Джил. И вие, господин Ламгвин. Но за вашата дама ще е по-безопасно, ако си остане в Кемлин. Чакат ни трудни дни.

Бреане обаче отърси сламата от полите си и я изгледа рязко, а Лини — още по-рязко.

— Трудните дни вече ги знам — заяви тя с кайриенски акцент. Беше от благородно потекло, освен ако Мургейз не грешеше, от бегълците. — А Ламгвин беше единственият добър човек, когото срещнах. По-скоро той ме срещна. Той следва вас, а аз следвам него. Няма да остана.

Мургейз въздъхна, но кимна. Жената, така или иначе, явно нямаше да се откаже. Чудесно семе бе тази група за бъдещата армия, с която щеше да си възвърне трона: един млад войник, който непрекъснато й се мръщеше, оплешивяващ ханджия, който като че ли не беше се качвал на кон от двадесет години, уличен разбойник, който изглеждаше полузаспал, и една бежанка от Кайриен със знатен произход, която беше дала да се разбере, че верността й се отнася единствено до разбойника. И Лини, естествено. Лини, която се държеше с нея все едно че все още беше дете. О, да, чудесно семе.

— Накъде тръгваме, моя кралице? — попита Джил, докато извеждаше оседланите вече коне. Ламгвин се размърда с неочаквана пъргавина, за да оседлае още един за Лини.

Чак сега Мургейз осъзна, че все още не е обмисляла този въпрос. „Светлина, не е възможно Гебрил все още да замъглява разсъдъка ми.“ Но все още изпитваше почти непреодолим подтик да се върне в двореца. Беше й струвало огромно усилие да се съсредоточи над измъкването оттам и идването тук. Някога щеше първо да се обърне към Елориен, но Пеливар или Арател също щяха да свършат работа. Стига да можеше да измисли как да обясни прогонванията им.

Преди да е успяла да отвори уста, Таланвор проговори:

— Трябва да намерим Гарет Брин. Настроенията против вас сред влиятелните фамилии са твърде силни, кралице моя, но ако ви последва Брин, те отново ще ви се врекат, най-малкото защото знаят, че той е способен да спечели всяка битка.

Тя стисна с усилие зъби, за да премълчи моменталния си отказ. Брин беше изменник. Но също така беше един от най-добрите й все още живи пълководци. Присъствието му щеше да е убедителен аргумент, когато се наложеше да убеди Пеливар и останалите да забравят, че ги е пратила в изгнаничество. Много добре. Брин несъмнено щеше да подскочи от радост при възможността отново да бъде назначен за капитан-генерал на гвардията на кралицата. А ако не, тя щеше да се справи достатъчно добре и без негова помощ.

Когато слънцето докосна хоризонта, вече се намираха на пет мили извън Кемлин, на път към Корски извори.

Нощта беше времето, в което Падан Фейн се чувстваше най-добре. Докато стъпваше тихо по застланите с меки пътеки коридори на Бялата кула, му се струваше, че външният мрак го загръща, за да го скрие от враговете му, въпреки многобройните светилници, позлатени и с бронзови огледала, които осветяваха пътя му. Но знаеше добре, че това чувство е измамно — враговете му бяха много и навсякъде. Точно в този миг, както винаги, когато беше буден, той усещаше Ранд ал-Тор. Не точно къде е, но че е жив, някъде. Все още жив. Дар беше това, получен в Шайол Гул, в Ямата на ориста — усещането за ал-Тор.

Умът му се мъчеше да се отскубне от спомените за онова, което му бе причинено в Ямата. Там той бе разнищен и пресътворен. Но по-късно, в Аридол, се беше преродил. Беше се преродил, за да помете стари и нови врагове.

И още нещо усещаше, докато се прокрадваше през безлюдните нощни коридори на Кулата — близостта на нещо, което си беше негово, но което му бе отнето. Още по-неудържим копнеж го повлече в този момент от жаждата да причини смъртта на ал-Тор или да разруши Кулата, или дори да отмъсти на древния си враг. Неистов глад да възвърне целостта си.

Тежката дървена врата беше с дебели панти и железен обков, и с черна желязна ключалка, голяма колкото човешка глава. Малко врати в Кулата изобщо биваха заключвани — кой би посмял да извърши грабеж при толкова Айез Седай наоколо? — но все пак Кулата смяташе някои неща за прекалено опасни, за да останат достъпни за всеки. Най-опасното от всички тези неща държаха зад тази врата, пазено от тази масивна ключалка.

С тих кикот той измъкна от джоба на палтото си две тънки извити метални пръчици, пъхна ги в дупката на ключалката, завъртя ги и натисна. С тихо изщракване резето се издърпа. За миг той се опря на вратата и се засмя хрипливо. Ключалка! Пълно с Айез Седай наоколо, а я пазеха с проста желязна ключалка. Дори слугите и новачките трябваше да са приключили с шетните си по това време на нощта, но все пак някой можеше все още да е буден, можеше случайно да мине насам. Неудържим прилив на кикот продължаваше да го разтърсва, докато прибираше шперцовете в джоба си, след което извади дебела восъчна свещ и запали фитила й от близкия светилник.

Вдигна високо свещта, притвори вратата след себе си и се огледа. По стените бяха окачени рафтове, отрупани с кутии, и вградени сандъци с различни размери и форма, със статуетки по тях — от кост или от някаква по-тъмна материя, изделия от метал, стъкло и кристал, които искряха под светлината на свещта. Нищо не изглеждаше опасно за него. Прах беше покрил всичко — дори Айез Седай рядко идваха тук, а други изобщо не се допускаха да влизат. Това, което той търсеше, го привлече само̀.

Тъмна метална кутия върху една лавица, висока до кръста. Той я отвори и пред очите му се откриха оловни стени, по два пръста дебели, с място колкото за малка извита кама в златна кания, с голям рубин, вграден на върха на дръжката й. Но нито златото, нито рубинът, проблясващ с цвета на кръв, го интересуваха. С треперещи ръце той покапа малко восък, за да закрепи свещта до кутията, и грабна камата.

И още щом я докосна, изпъшка и се изпъна премалял. Отново беше цял, в едно с онова, което го бе обвързвало от незапомнени времена, в едно с онова, което наистина му беше вдъхнало живот.

Железните панти изскърцаха и той се обърна към вратата, с извадена от ножницата кама. Русата млада жена, открехнала вратата, успя само да зяпне и да се опита да отскочи назад, преди той да я резне по бузата. Той я стисна за ръката и я издърпа покрай себе си в склада. Провря глава и огледа коридора в двете посоки. Беше пусто.

Без да бърза особено, се обърна. Знаеше какво ще види.

Младата жена се тресеше върху голия каменен под, мъчеше се да изпищи и не можеше. Ноктите й дращеха лицето й, вече почерняло и подпухнало до неузнаваемост, а тъмният оток се спускаше надолу по рамене й, гъст и мазен. Снежните й поли, със седемте разноцветни ивици по ръба, се мятаха над безнадеждно тръпнещите й нозе. Той облиза капката кръв на дланта си и се изкикоти.

— Ти си глупак.

Той се извърна светкавично, изпънал ръка с камата, но въздухът около него сякаш се втвърди и го заклещи от врата до петите в ботушите му. Той увисна на място, на пръстите на краката си, с изпъната за забиване кама, втренчен в Алвиарин, която затвори вратата и спокойно го изгледа. Този път скърцане нямаше. Чуваше се само тихото стържене на пантофите на умиращото момиче по пода. Той примигна, за да махне потта, залютяла в очите му.

— Наистина ли смяташе — продължи Айез Седай, — че точно това помещение ще остане без охрана, без наблюдение? Тази ключалка има сигнализатор. Задачата на тази млада глупачка беше да го следи. Ако бе постъпила така, както й бе наредено, досега пред тази врата вече щеше да има дузина Стражници и още толкова Айез Седай. Сега тя плаща цената на глупостта си.

Той присви очи. Алвиарин не беше Жълта Аджа, но въпреки това трябваше поне да опита да Изцери момичето. При това и тя, като младата Посветена, не бе вдигнала тревогата, инак сега нямаше да е тук сама.

— Ти си Черна Аджа — прошепна той.

— Опасно обвинение — отвърна тя спокойно. Не стана много ясно обаче за кого от двамата е опасно. — Сюан Санче се опитваше да твърди, че Черната Аджа наистина съществува, когато бе подложена на разпит. Дори ни се молеше да й позволим да ни каже за тях. Елайда не пожела да я изслуша, и никога няма да го приеме. Приказките за Черната Аджа са злонамерена клевета, насочена срещу Кулата.

— Ти си Черна Аджа — повтори той по-високо.

— Това ли искаш да откраднеш? — Сякаш изобщо не беше го чула. — Рубинът й не си струва, Фейн. А може би името ти е друго? Оръжието е така омърсено, че само глупак би могъл да го докосне, освен с щипци, или дори да стои край него повече, отколкото е нужно. Видя какво сполетя Верайн. Та защо си дошъл тук и си се доближил право при онова, което не би могъл да знаеш, че се крие тук? Не си имал време да търсиш.

— Бих могъл да премахна Елайда заради теб, Само едно докосване с това и дори Церителството няма да я спаси. — Опита се да замахне с камата, но не можа да я отмести и на косъм. — Би могла да станеш първата в Кулата, а не втора.

Тя му се изсмя, студено и презрително.

— Нима смяташ, че нямаше да съм първа, ако го исках? Втора ме устройва напълно. Нека Елайда да си приписва привидните успехи и да се поти заради пораженията. Знам в кое се крие истинската власт. А сега отговори на въпросите ми, иначе на заранта тук ще бъдат намерени два трупа вместо един.

При всички случаи щяха да са два, независимо дали щеше да й отговори с удобни за него лъжи, или не: тя очевидно не смяташе да го остави жив.

— Виждал съм Такан-дар. — Само от изричането на тези думи го заболя; споменът будеше непоносима болка. Спря хленча си и продължи: — Великото море от мъгла, стелеща се на валма и блъскаща се безмълвно в черните скали, огньовете на ковачниците, червенеещи се долу, и мълнии, раздиращи небето — от вида им смъртните биха полудели. — Не искаше да продължи, но се насили. — Слязох по пътеката към подножието на Шайол Гул, по дългия път сред назъбените канари към брега на езеро от пламък и разтопен камък… — „Никога вече!“ — държащо Великия властелин на Мрака сред вечните си дълбини. Небесата над Шайол Гул са черни посред бял ден от дъха му.

Алвиарин междувременно се беше изправила, отворила широко очи. Слушаше го поразена.

— Чувала съм — заговори тя тихо, после поклати глава и го изгледа пронизващо. — Кой си ти? Защо си тук? Някой от Отс… от Избраниците ли те прати? Защо не съм била уведомена?

Той отметна глава и се изсмя.

— Нима онова, що е възложено на такива като мен, трябва да се знае от тебеподобннте? — Особеният люгардски акцент в говора му се беше усилил; в известен смисъл Люгард бе родният му град. — Че да не би Избраниците да споделят с теб всичко? — Нещо вътре в него закрещя, че не това е изходът му, но той мразеше Айез Седай и това нещо вътре в него ги мразеше не по-малко. — Много внимавай, хубавичката ми малка Айез Седай, че да не те подхвърлят на някой мърдраал за забава.

Погледът й се заби в очите му като ледени висулки.

— Ще видим, господин Фейн. Ще оправя бъркотията, която направи, а после ще видим кой от двама ни стои по-високо пред Избраниците. — Тя измери с поглед камата в ръката му и излезе от стаята. Въздухът около него омекна чак след цяла минута.

Той изръмжа. Глупак. Хванал се да играе играта на Айез Седай, да пълзи пред тях, и в един миг на ярост да разруши всичко. Докато прибираше камата в ножницата, се поряза и облиза раната, после натика оръжието под палтото си. Изобщо не беше това, което тя си мислеше. Някога беше Мраколюбец, но това вече отдавна беше отминало. Отдавна се бе озовал отвъд него и над него. Превърнал се беше в нещо различно. В нещо повече. Ако успееше да се свърже с някой от Отстъпниците преди да се отърве от нея… Не, по-добре да не опитва. Нямаше вече време да търси Рога на Валийр. Чакаха го следовници извън града. Все още трябваше да го чакат. Беше насадил у тях страх. Надяваше се, че част от човеците все още са живи.

Преди слънцето да е изгряло той вече беше далеч от Тар Валон. Там някъде се намираше ал-Тор. А той самият отново беше цял.