Небесният огън

Глава 26Сали Даера

Снньо-златист, ореолът на величие примигваше на пресекулки около главата на Логаин, въпреки че той яздеше отпуснат на седлото си. Мин така и не разбираше защо напоследък се появява така често. Той вече дори не си правеше труд да вдигне очи от съсухрения треволяк, за да погледне ниските гористи хълмчета, точещи се от двете им страни.

Другите две жени яздеха една до друга малко по-напред, Сюан бе все така вкочанена на гърба на Бела, докато Леане ловко водеше сивата си кобила повече с колене, отколкото с юздите. Само неестествено правата ивица папрат, щръкнала над покритата с листак гориста почва, издаваше, че тук някога е минавал път. Дебелите сплетени клони предлагаха малко заслон от жаркото обедно слънце и по лицето на Мин се стичаха струйки пот въпреки лекия ветрец, подухващ от време на време откъм гърба им.

Вече петнадесети ден яздеха така, на югоизток от Люгард, водени единствено от настоятелността на Сюан, че знаела точно накъде са тръгнали. Не че споделяше крайната им цел, естествено: устата на Сюан и Леане бяха стиснати като щракнали мечешки капани. Мин дори не беше сигурна дали и Леане знае. Петнадесет дни, през конто градчетата и селата все повече оредяваха, докато най-накрая не изчезнаха съвсем. Ден подир ден раменете на Логаин се смъкваха все повече и ден след ден ореолът се появяваше все по-често. Отначало Логаин беше започнал да мрънка, че били тръгнали да гонят Джак от Мъглите, но Сюан си беше възвърнала водачеството без никаква съпротива и той все повече се затваряше в себе си и от пет-шест дни като че ли нямаше сили да се интересува къде точно отиват и дали изобщо ще стигнат там.

Сюан и Леане си говореха тихичко — едва доловимо мърморене, което спокойно можеше да се вземе за шепота на вятъра в листата. Ако Мин обаче се опиташе да ги приближи, щяха да й кажат да държи под око Логаин или просто да я гледат, докато и слепият като камък глупак не разбере, че не може да си пъха носа там, където не му е мястото. Това й го бяха правили доста често. От време на време обаче Леане се извръщаше да погледне Логаин.

Най-сетне Леане задържа Лунен цвят да се изравни с черния жребец. Жегата като че ли не я притесняваше — само ситни капчици пот бяха избили по лицето й. Мин подкара Дива роза настрани, за да й направи място.

— Вече не ни остава много — подхвърли му със зноен глас Леане. Логаин обаче не вдигна очи от буренака пред коня си. Тя се наведе към него и го хвана под мишница, по-точно, направо се притисна в него. — Още съвсем мъничко, Далинчо. И ще си получиш възмездието. — Очите му останаха тъпо забити в земята.

— Мъртвец да беше, щеше да ти обърне повече внимание — каза Мин и не само че го каза, но си го мислеше. Записваше си наум всичко, което правеше Леане, и една вечер дори беше поговорила с нея, въпреки че се постара да не й издава защо. Никога нямаше да може да се държи като нея — „освен ако не си напълня главата с толкова вино, че да не мога изобщо да мисля“ — макар че някои неща можеха да й свършат работа. — Може би ако го целунеш?

Леане я изгледа с поглед, който можеше да превърне на лед и буен поток, но Мин изобщо не се смути. Никога не беше имала с Леане проблемите, които си имаше със Сюан — е, поне не чак толкова много — и шепата затруднения бяха понамалели значително, откакто другата жена бе напуснала Кулата. А още повече бяха намалели, откакто започнаха да си говорят за мъже. Как можеш да се почувстваш сплашена от една жена, която най-сериозно те уверява, че имало сто и седем различни видове целувки и деветдесет и три начина да докоснеш лицето на един мъж с длан? Леане, изглежда, наистина вярваше в тези неща.

Всъщност това за целувката Мин съвсем не беше го казала на подигравка. Леане му гукаше и му хвърляше такива усмивчици, от които от ушите му би трябвало да зафучи пара, от деня, в който се наложи да го извлекат от постелята, вместо той да стане пръв и да ги подкара. Мин не знаеше дали Леане всъщност не изпитва нещо към него, макар че й беше трудно дори да допусне такава възможност, или просто се мъчи да му попречи да се предаде и да умре, за да го запази за онова, което Сюан бе замислила за него.

Във всеки случай Леане не се беше отказала да флиртува и с други мъже. Двете със Сюан явно се бяха разбрали Сюан да се оправя с жените, а Леане с мъжете, и така я караха, откакто напуснаха Люгард. Усмивчиците и погледчетата й на два пъти им бяха осигурили стаи там, където ханджията първоначално се кълнеше, че нямал нищо свободно, бяха смъкнали цената в тези два и в още три хана, а две нощи им спечелиха преспиване в плевнята, вместо под храсталаците. Освен това жената на един фермер ги беше гонила и четиримата с вила, друга фермерка ги беше заляла с овесена каша, но Леане намираше тези малки инциденти за забавни, за разлика от останалите. През последните няколко дни обаче Логаин беше вечно унил и не реагираше на нищо.

Сюан забави Бела. Лактите й бяха издадени навън, всеки момент щеше да падне от седлото. Но жегата, изглежда, също не я засягаше.

— Имаше ли го видението днес? — Тя почти не погледна към Логаин.

— Все същото — отвърна търпеливо Мин. Сюан отказваше да го разбере, както и да го повярва, колкото и да й го повтаряше, както и Леане. Дори и да не беше видяла същото около главата му първия път в Тар Валон, нямаше да има значение. Дори Логаин да се изпружеше насред пътя и да издъхнеше, тя беше готова да заложи всичко, което има, че и повече, за това, че по някакъв чудодеен начин той ще оживее. Можеше да се появи някоя Айез Седай, която да го Изцери. Всичко можеше да стане. Това, което тя виждаше, винаги излизаше вярно. Винаги ставаше. Знаеше го точно толкова сигурно, колкото когато за първи път бе видяла Ранд ал-Тор и бе разбрала, че отчаяно, безнадеждно ще се влюби в него, така, както знаеше, че ще й се наложи да го сподели с още две жени. Логаин беше предопределен за слава, за каквато малцина мъже можеха изобщо да мечтаят.

— Не ми дръж този тон — каза Сюан и синеокият й поглед стана по-остър. — Не стига, че трябва да храним този грамаден космат шаран с лъжичка, за да го накараме да хапне нещо, а сега и ти ми се мръщиш като птица рибар през зимата. С него мога и да се примиря, момиченце, но ако и ти започнеш да ми създаваш ядове, знаеш ли колко бързо ще съжалиш? Ясно ли се изразих?

— Да, Мара. — „Можеше поне малко сарказъм да вложиш в това — сгълча се тя наум. — Няма за какво да си кротка като гъска. На Леане й го каза право в лицето.“ Доманката й беше предложила да се поупражнява да се усмихва пред един налбант в последното село. Едър хубав мъж със силни ръце и щедра усмивка, но все пак… — Ще се постарая да не се мръщя повече. — Най-лошото беше, че се постара да го каже искрено. Виж, Сюан се справяше и без усмивки. Мин не можеше и да си представи Сюан да обсъжда как трябва да се усмихва на един мъж. Сюан просто поглеждаше мъжа в очите, казваше му какво трябва да направи и очакваше да го направи точно. Ако правеше нещо повече, както сега с Логаин, това беше само защото според нея замисълът й си заслужаваше усилието.

— Не е много далече, нали? — подвикна делово Леане. Другият глас го пазеше за пред мъжете. — Видът му никак не ми харесва и ако се наложи да спрем за още една нощ… не виждам как ще можем пак да го качим на седлото.

— Не е много, ако последните две посоки, които ми дадоха, са верни. — Сюан беше раздразнена. Беше разпитвала в последното село преди два дни — без да позволи на Мин да чуе въпросите й, разбира се — и никак не обичаше да й се напомня за това. Мин не можеше да разбере защо. Трудно можеше да допусне, че Елайда ги преследва.

Тя също се надяваше да не е много далече. Трудно беше да се прецени колко далече на юг се бяха отклонили, откакто оставиха главния път за Джеанна. Повечето селяни имаха смътна представа къде се намира селото им спрямо нещо друго освен най-близките селища, но когато прекосяваха Манедерендрелле, за да влязат в Алтара, малко преди Сюан да ги отклони от утъпкания оживен път, сивокосият стар салджия им показа една омачкана карта, на която ги имаше дори Мъгливите планини. Освен ако не бъркаше, след няколко мили им предстоеше да стигнат друга голяма река. Или Боерн, което означаваше, че вече са в Геалдан, където се намираше пророкът с неговите тълпи следовници, или Елдар, с Амадиция и Белите плащове на отсрещния бряг.

С пророка или без пророка, тя залагаше на Геалдан и дори това беше изненадващо, ако наистина бяха толкова близо. Само някои глупак можеше да допусне, че ще намери събиране на Айез Седай по-близо до Амадиция, отколкото те трябваше да са сега, а Сюан можеше да е всичко друго, но не и глупава. Независимо дали се намираха в Геалдан, или в Алтара, Амадиция беше само на няколко мили разстояние.

— Опитомяването, изглежда, го хваща вече — промърмори Сюан. — Ако може да издържи поне още няколко дни…

Сюан смуши Бела напред — стискаше здраво юздите, сякаш се боеше кобилата да не хукне — а Леане си възвърна коприненото гласче, галещо слуха на Логаин. Може пък наистина да изпитваше нещо към този мъж — изборът й нямаше да е по-странен от избора на Мин.

Гористите хълмове продължаваха да се точат край тях без никаква промяна, само дървета и открити пространства с трева и буренак. Ивиците папрат, бележещи трасето на стария път, се опъваха прави като стрела — Леане й беше обяснила, че почвата на пътя била по-различна, като че ли Мин непременно трябваше да го знае. Катерички с туфести ушички бъбреха по клоните над главите им, тук-там чуруликаха птици. Но какви птици, Мин дори не правеше опит да отгатне. Бейрлон можеше и да не е голям град в сравнение с Кемлин, Иллиан или Тийр, но тя се смяташе за градска жена: птицата си е птица, и толкова. И изобщо не я интересуваше на каква точно пръст растяла папратта.

Съмненията й отново бяха избликнали на повърхността. Често се просмукваха в мислите й, откакто напуснаха Корски извори, но в началото й беше по-лесно да се отърве от тях. От Люгард бяха започнали да се засилват и тя се улавяше, че си мисли за Сюан неща, които по-рано нямаше и да се осмели да си помисли. Не че й стискаше да се противопостави на Сюан, разбира се. Но може би все пак Сюан просто не знаеше накъде отива. Можеше и да ги лъже, след като усмиряването я бе освободило от Трите клетви. Може би все още просто се надяваше, че ако продължи да търси без посока, ще се натъкне на някаква диря към това, което имаше отчаяна нужда да намери. По някакъв свои, макар и твърде странен начин, Леане беше започнала да си гради собствен живот, извън грижите за властта, за Силата и за Ранд — не че ги беше изоставила напълно, — но Мин не смяташе, че за Сюан може да съществува нещо извън тях. Бялата кула и Преродения Дракон бяха всичко в живота й и тя щеше да държи на тях, дори ако се наложеше да лъже самата себе си.

Гористата местност отстъпи място на някакво голямо селище така внезапно, че Мин се сепна. Гората от бадемови дръвчета, дъб и елак — тях поне Мин можеше да различи — свършваше на петдесетина крачки пред къщи със сламени покриви, градени с обли речни камъни и прилепнали по склоновете на ниски хълмчета. Готова беше да се обзаложи, че до неотдавна гората е задушавала селото напълно. И наистина, между някои от къщите още се мяркаха тесни горски гъсталаци, притиснали къщите, а тук-там пред къщите бяха отрупани наскоро отсечени неодялани трупи. Улиците все още имаха вид на току-що преорани ниви, без добре отъпканата пръст след много поколения човешки ходила. Мъже по ризи с навити ръкави трупаха прясна слама върху три големи каменни куба, които трябваше да са останки от ханове — останки от олющена табела наистина се поклащаха пред входа на една от постройките, — но не се виждаше стара слама, пръсната наоколо. Щъкащите насам-натам жени и се сториха доста повече от мъжете, а играещите наблизо дечица бяха твърде малко за толкова жени. Миризмите от обедните гозби, носещи се из въздуха, изглеждаха единственото нормално нещо в това селище.

Ако първоначалната гледка бе стреснала Мин, то онова, което се разкри пред очите й след това, едва не я накара да падне от седлото. По-младите жени, които тупаха одеяла от прозорците или бързаха по уличките по някаква друга работа, бяха облечени в обикновени вълнени рокли, но и в най-голямото село човек не можеше да срещне толкова много жени, облечени в рокли от коприна или фино изтъкана вълна в най-различни цветове. Около всички тези жени, както и около повечето мъже, сияеха аури и проблясваха образи, предназначени само за нейните очи, примигваха и се меняха. Повечето хора не предлагаха нищо за ясновидството й, но на Айез Седай и Стражниците рядко им липсваше аурата, и то за не повече от един час. Децата сигурно бяха на слугите от Кулата. Женените Айез Седай бяха твърде малко и пръснати по света, но доколкото ги познаваше, те със сигурност щяха да отведат в изгнаничеството си колкото може повече от слугите си, с целите им семейства. Да. Сюан беше намерила това, което търсеше.

Посрещна ги призрачна тишина. Никой не проговаряше. Айез Седай стояха неподвижни и само ги гледаха, както и по-младите жени и момичета, които трябваше да са Посветени и дори новачки. Мъже, които само допреди миг се движеха с вълча грациозност, замръзнаха, кой пъхнал ръка под сламата, кой посягащ към прага, където несъмнено бяха скрили оръжията си. Децата се скриха, подкарани набързо от възрастните, които трябваше да са слуги. От всичките тези немигащи погледи Мин настръхна.

Леане изглеждаше притеснена и мяташе коси погледи към безмълвните хора, край които минаваха, но Сюан запази изражението си гладко и спокойно, докато ги водеше към най-големия хан, този с нечетливата табела, след което се смъкна от седлото и върза Бела за желязната халка на един от каменните пилони пред вратата, който, изглежда, беше изправен на мястото си съвсем наскоро. Докато помагаше на Леане да смъкнат Логаин на земята — Сюан никога не участваше когато го вдигаха или смъкваха — Мин се усети, че очите й шарят наоколо. Всички ги зяпаха, но никой не помръдваше.

— Не съм очаквала да ме посрещнат като отдавна изгубила се щерка — промърмори Мин, — но защо поне някой не ни каже здрасти?

Преди Леане да успее да й отговори — ако изобщо се канеше — Сюан каза:

— Е, като стигнахме брега, стига сте бутали веслото. Вкарайте го вътре. — И тя влезе, докато Мин и Леане все още водеха Логаин към вратата. Иначе той вървеше леко, но престанеха ли да го подбутват, правеше една крачка и спираше.

Гостилницата нямаше нищо общо с това, което Мин беше виждала. Мазилката на гипсовия таван бе опадала и през дупките, големи колкото главата й, се виждаха летвите. Върху стария груб дървен под, който няколко момичета метяха, безразборно бяха наслагани маси с всякакви размери. Около тях седяха жени с лишени от възраст лица, четяха свитъци, даваха нареждания на Стражници, някои от които се бяха загърнали в менящите цветовете си плащове, или на други жени, някои от които трябваше да са Посветени или новачки. Останалите бяха твърде стари за това, с побелели коси и с лица, не криещи годините им, имаше и мъже, които не бяха Стражници — те носеха разни пергаменти и чаши с вино и вода на Айез Седай. Из цялата тази суетня се носеше приятното усещане, че нещо се прави. Из стаята танцуваха и се преплитаха аури и образи, толкова много, че тя се помъчи да не им обръща внимание, за да не я погълнат. Никак не беше лесно, но беше фокус, на който се бе научила, откакто бе започнала да вижда по няколко Айез Седай наведнъж.

Четири Айез Седай се плъзнаха напред да посрещнат новодошлите — грациозни и хладно тържествени. Познатите им черти накараха Мин да се почувства все едно, че се е върнала у дома си.

Зелените очи на Шериам се приковаха в лицето на Мин. Около огнената й коса проблясваха сребристосини лъчи, смесени с меко зелено сияние — Мин не можеше да прецени какво означава това.

Леко закръглена, облечена в тъмносиня коприна, в момента Шериам изглеждаше самото въплъщение на строгостта.

— Щях да съм по-щастлива, дете, ако знаех как си открила местонахождението ни и ако имах и най-смътна представа откъде ти е хрумнала тази твоя налудничава идея да доведеш точно него. — Към тях се бяха приближили половин дузина Стражници, с десници на дръжките на мечовете, и се взираха в Логаин, който сякаш изобщо не ги забелязваше.

Мин зяпна. Защо питаха нея?

— Тази моя налудни…

— Много по-добре щеше да е — прекъсна я ледено бледоликата Карлиня, — ако беше умрял, както твърди мълвата. — Ледът в гласа й беше предизвикан не от гняв, а от хладна логика. Тя беше Бяла Аджа. С роклята си с цвят на слонова кост приличаше на статуя. За миг Мин видя образа на гарван, реещ се зад тъмната й коса — по-скоро сянката на птицата, отколкото самата птица. Не разбираше значението на всичко това. Съсредоточи се върху лицата им, постара се да не вижда нищо повече. — Той бездруго изглежда почти мъртвец — продължи Карлиня. — Каквото и да си мислела, напразно си си хабила усилията. Но аз също бих искала да разбера как се озова в Салидар.

Сюан и Леане мълчаха и се споглеждаха насмешливо. Никоя от четирите Айез Седай дори не ги поглеждаше.

Миреле, мургава хубавица в зелена коприна, с извезани по гърдите разцъфнали златни лилии, със съвършен овал на лицето, обикновено се усмихваше с веща усмивка, която можеше да съперничи на новите хитрини на Леане, но сега изобщо не се усмихна, а каза твърдо:

— Говори, Мин. Недей да стърчиш тук и да зяпаш като тъпачка. — Беше известна със свирепия си нрав дори сред Зелените.

— Трябва да ни кажеш — добави Аная съвсем малко по-меко. В тона й се долавяше тревога. Жена с груби черти и по-скоро с майчински вид, въпреки лишената от възраст гладкост на айезседайските й лице, тя приличаше на майка, която едва се сдържа да не посегне към тоягата. — Ще намерим място за теб и за тези две, но първо трябва да ни обясниш как попадна тук.

Мин най-после разбра. Естествено. Другите две. Толкова беше привикнала със сегашния им вид, че вече не й правеше впечатление колко са се променили. А никоя от тези жени не ги беше виждала, откакто ги бяха хванали и ги бяха натикали в подземията на Бялата кула. Леане изглеждаше готова всеки момент да се разсмее, а Сюан клатеше глава, отвратена от Айез Седай.

— Не съм аз тази, с която искате да говорите — каза Мин на Шериам. „Пада им се на «тези двете» да ги позяпат веднъж така.“ — Питайте Сюан или Леане. — Четирите я зяпнаха като побъркани, когато кимна към двете си спътнички.

Четири чифта очи се взряха в двете жени, но Айез Седай явно не ги познаха. Огледаха ги, намръщиха се и се спогледаха. Никой от Стражниците не отмести погледа си от Логаин, нито десниците им отпуснаха дръжките на мечовете.

— Усмиряването може и да доведе до това — измърмори най-сетне Миреле. — Чела съм сведения, които споменават за нещо такова.

— Лицата им приличат донякъде — отрони замислено Шериам. — Някой може да е намерил жени, които много да приличат на тях, но защо?

Сюан и Леане престанаха да се гледат лукаво.

— Ние сме тези, които сме — отсече делово Леане. — Нас питайте. Никоя натрапница не може да знае това, което знаем ние.

Сюан не изчака да я попитат.

— Лицето ми може и да се е променило, но добре знам какво правя и защо. Бас държа, че не е нужно да ви казвам повече.

Мин изпъшка от стоманения й тон, но Миреле кимна и промълви:

— Това наистина е гласът на Сюан Санче. Тя е.

— Гласовете могат да се наподобяват с тренировка — възрази все така хладно и спокойно Карлиня.

— Но спомените докъде могат да се научат? — намръщи се строго Аная. — Сюан — ако това наистина си ти, — на двадесет и втория ти рожден ден двете с теб имахме един спор. Къде се случи това и какъв беше резултатът?

Сюан се усмихна.

— Беше по време на твоята лекция пред Посветените защо толкова много държави, отцепили се от империята на Артур Ястребовото крило, не са успели да просъществуват. Все още не съм съгласна с някои от твоите аргументи. Резултатът беше, че трябваше два месеца да отработвам по три часа дневно в кухните. „С надеждата, че горещината ще надмогне и смири твоята разпаленост“, така мисля, че каза.

Ако си беше мислела, че един отговор ще е достатъчен, се беше излъгала. Аная имаше още въпроси към двете, както и Карлиня и Шериам, които явно бяха били новачки и Посветени с двете. Всички те се отнасяха до неща, които никоя натрапница нямаше как да научи — бели, в които се бяха забърквали, щуротии, къде успешни, къде — не, мнения за различни техни учителки Айез Седай. Мин не можеше да повярва, че жените, които по-късно бяха станали Амирлински трон и Пазителка на Хрониките, толкова често са нарушавали правилата; в един момент си помисли, че това е само върхът на дълбоко заровена планина. А както личеше, и Шериам не беше им отстъпвала много. Миреле, най-младата на години, изглежда, се беше задоволявала само с насмешливи подмятания, но Сюан спомена за някаква пъстърва, пусната във ваната на Сароя Седай, и как после била наказана за половин година. И че трила ризите на Посветени, които не харесвала, със сърбел още като новачка! И че се измъквала от Кулата, за да ходи да лови риба! Дори Посветените можеха да напускат терена на Кулата само с разрешение, и то в строго определени часове. Сюан и Леене дори били нагласили ведро с вода така, че да се изсипе върху една Айез Седай затова, че ги била напердашила — незаслужено според самите тях! Ако можеше да се съди по блясъка в очите на Аная, бяха имали късмет, че не са ги открили. Според това, което Мин знаеше за обучението на новачките, както и на Посветените, впрочем, тези жени просто бяха имали късмет, че изобщо са ги оставили достатъчно дълго в Кулата, за да станат Айез Седай.

— Аз съм доволна — каза най-сетне жената с майчинското лице и погледна останалите.

Миреле кимна, но Карлиня каза:

— Все още остава открит въпросът какво да правим с нея. — Тя се взря в Сюан с немигащи очи и другите изведнъж се размърдаха притеснено. Миреле прехапа устни, а Аная заби поглед в пода.

— Ние все още знаем всичко, което знаехме и преди — каза Леане и се намръщи. — Можем да бъдем от полза.

Лицето на Сюан беше помръкнало — Леане, изглежда, се беше поразвеселила от момичешките щуротии и наказания, но на Сюан всички тези спомени никак не й бяха харесали — но въпреки това, за разлика от гневния й поглед, тонът й прозвуча почти сдържано.

— Искахте да разберете как ви намерихме. Свързах се с една от агентките ми, която работи за Сините, и тя ми каза за Сали Даера.

Това за Сали Даера Мин изобщо не го разбра — тя пък коя беше? — но Шериам и останалите закимаха. Мин се сети, че Сюан им е намекнала и за нещо друго освен за това как ги е намерила — подсказала им беше, че все още има достъп до очите и ушите, които й бяха служили, докато беше била Амирлин.

— Ти седни ей там, Мин — каза Шериам и посочи една празна маса в ъгъла. — Или все още си Елминдреда? И дръж Логаин при теб. — После тя и другите три подбраха Сюан и Леане и ги поведоха към дъното на гостилницата. Още две жени се присъединиха към тях и се скриха зад новата врата от нерендосани дъски.

Мин въздъхна, хвана Логаин за лакътя и го заведе до масата, сложи го да седне на грубата скамейка и седна на скърцащия стол срещу него. Двама от Стражниците застанаха до тях, облегнати на стената. Привидно не гледаха Логаин, но Мин познаваше добре гайдините — всичко виждаха те и можеха да извадят мечовете си за миг, дори и заспали.

Значи посрещане с разтворени обятия нямаше да има, дори след като разпознаха Сюан и Леане. Ами какво друго можеше да очаква? Доскоро Сюан и Леане бяха двете най-властни жени в Бялата кула, а сега вече дори не бяха Айез Седай. Другите най-вероятно просто не знаеха как да се отнасят с тях. И на всичкото отгоре да им се появят с един опитомен Лъжедракон! Сюан по-добре да не беше го лъгала, че има някакъв план за него. Мин не мислеше, че Шериам и другите ще са толкова търпеливи с нея, колкото беше Логаин.

А и Шериам я беше познала. Мин надникна през разнебитения капак на прозорчето към улицата. Конете им все още си стояха вързани пред портата, но някой от Стражниците, които уж не пазеха, щеше да я спипа преди да се е добрала до юздите на Дива роза. Последния път в Кулата Сюан беше направила какво ли не, за да я прикрие. Без никаква полза, както изглеждаше. Но пък едва ли някоя от Айез Седай знаеше нещо за виденията й. Сюан и Леане бяха държали това в строга тайна и Мин им беше страшно благодарна за това. Ако тези Айез Седай го научеха, щяха да я заплетат също като Сюан и тя никога нямаше да успее да се добере до Ранд. И нямаше да може да покаже онова, което бе научила от Леане, ако я задържаха тук, вързана на каишка.

Да помогне на Сюан да намери тези Айез Седай, да й помогне да ги отведе на помощ на Ранд беше много добре и много важно, но тя си имаше и своя, лична цел. Каква ли? Да накара един мъж, който никога не беше я поглеждал с интерес, да се влюби в нея, преди да е полудял. Май тя самата се бе побъркала точно толкова, колкото му бе отредено на него. „Тъкмо ще сме си лика-прилика.“

Едно луничаво зеленооко момиче, най-вероятно новачка, спря до масата й.

— Искате ли да хапнете или да пийнете нещо? Има еленско задушено и диви круши. Сигурно ще се намери и малко сирене. — Толкова усилия положи да не поглежда Логаин, че по-добре да се беше опулила към него.

— Круши и сирене? Звучи много добре — отвърна Мин. Последните два дни бяха минали в глад; Сюан бе успяла да хване малко риба в един поток, но с лова трябваше да се занимава Логаин, когато нямаше хан, в който да хапнат. А фасулът според нея не беше никаква храна. — И малко вино, ако ви се намира. Но преди това искам да попитам нещо. Къде се намираме, ако и това не е тайна тук. Това село Салидар ли се казва?

— В Алтара. Река Елдар е на около миля на запад. От другата страна е Амадиция. — Момичето се опита неуспешно да си придаде от айезседайската загадъчност. — Какво по-добро място за скривалище на Айез Седай от там, където никога няма да ги потърсят?

— Не беше нужно да се крием — сряза я една къдрава смугла млада жена. Мин я позна — казваше се Фаолайн и беше Посветена; за такава като нея Мин по-скоро щеше да очаква, че още е в Кулата. Доколкото я познаваше, Фаолайн не харесваше никого и нищо и когато я издигнаха в Посветена, често бе споменавала, че може би ще избере Червената Аджа. Идеална следовничка на Елайда. — Защо дойдохте тук? И то с него? Защо е дошла тя? — За Мин нямаше съмнение кого има предвид. — Заради нея се крием сега. Не вярвах, че е помогнала за бягството на Мазрим Таим, но щом е довела него, може и да го е направила.

— Стига, Фаолайн — скастри я една слаба жена с тъмна коса, спускаща се чак до кръста й. Мин бе виждала и нея. Едесина. Май беше Жълта. — Бягай да си вършиш работата — добави Едесина. — А ти, Табия, щом ще носиш храна, направи го. — Едесина не обърна внимание на намусения реверанс на Фаолайн и на покорното приклякане на новачката, а постави длан върху главата на Логаин. Забил очи в масата, той сякаш не я усети.

Пред очите на Мин изведнъж се появи сребърен нашийник, който изщрака около шията на жената и после също толкова внезапно се пръсна. Мин потръпна. Не обичаше видения, свързани със Сеанчан. Но поне на Едесина предстоеше да се освободи някак. Дори Мин да се осмелеше да им разкрие дарбата си, нямаше смисъл да предупреждава жената — това нямаше да промени нищо.

— От опитомяването ще да е — каза след пауза Айез Седай. — Предполагам, че волята за живот го е напуснала. Нищо не мога да направя за него. Не че съм сигурна дали щях, ако можех. — В погледа, с който дари Мин, нямаше нищо приятелско.

Една елегантна като статуетка жена в кафяво-червена коприна се спря на няколко стъпки от масата и заоглежда Мин и Логаин с безизразни очи. Кируна беше Зелена и с царствено държане; Мин беше чувала, че била сестра на краля на Арафел, но в Кулата се държеше приятелски с нея. Мин й се усмихна, но големите тъмни очи на жената се плъзнаха по нея, като че ли без да я познаят, след което Кируна излезе с плавна походка, последвана плътно от четирима Стражници с небрежна, но смъртно заплашителна вълча походка.

Така Мин остана да чака за храната, надявайки се, че Сюан и Леане ще успеят да им спечелят малко по-топъл прием.