Небесният огън

Глава 17На запад

Когато слугинчето дойде с бонетата, Елейн лежеше просната на едно от леглата в копринена нощница, с мокра кърпа на очите, а Нинив се правеше, че подшива ръбовете на светлозелената рокля на „господарката“ си. Доста често се бодеше по палеца — нямаше да си го признае пред никого, но в шиенето хич не я биваше. Тя естествено беше в нейната си рокля: слугините не се глезотят като благородните дами — но беше разплела косата си. Ясно беше като бял ден, че няма никакво намерение да напуска скоро. Тя благодари шепнешком на момичето, за да не събуди господарката си, и плесна в шепата й още един сребърен петак, като повтори настояването си да не безпокоят лейди по никакъв повод.

Щом бравата изщрака, Елейн скочи и заизмъква вързопите им изпод леглата. Нинив хвърли копринената рокля на пода и извъртя ръцете си към гърба да се разкопчае. Много скоро и двете бяха напълно готови, Нинив — в зелена вълнена рокля, Елейн в синя, с вързопите на гръб. Нинив носеше торбата си с билките и парите, а Елейн — увитите в одеялото ковчежета. Дълбоките нагънати периферии на бонетата прикриваха лицата им толкова добре, че Нинив си помисли, че могат да минат и покрай Галад, без изобщо да ги забележи, особено след като си беше пуснала косата — плитката щеше да си спомни. Госпожа Джарен обаче като нищо можеше да спре две непознати, слизащи с обемисти вързопи от етажа със спалните.

Задното стълбище беше външно — бели каменни стъпала покрай стената. За миг Нинив изпита съчувствие към Том и Джюйлин, че са мъкнали тежките сандъци по тях, но вниманието й беше съсредоточено главно върху задния двор и каменната конюшня, покрита с плочи. В сянката под каретата клечеше жълто псе, намерило заслон от вече нарастващата горещина, но всички коняри бяха вътре. От време на време някой се мяркаше зад разтворените тежки врати, но навън не излизаше никой. Там също беше сенчесто.

Те притичаха бързо през двора към тесния проход между конюшнята и един висок каменен зид. От него тъкмо с трополене се измъкваше кола, съвсем малко по-тясна от прохода, пълна догоре с тор, над който бръмчеше ято мухи. Нинив подозираше, че сиянието на сайдар е обкръжило Елейн, въпреки че не можеше да го види. Надяваше се, че на кучето няма да му хрумне да се разлае и че никой няма да си покаже носа от кухнята или от конюшнята. Използването на Силата нямаше нищо общо с тихото измъкване, а уговарянето да ги оставят да си излязат щеше да остави следи, по които Галад можеше да ги издири.

Грубата дървена врата в края на прохода имаше само едно резе, а тясната уличка зад нея, обградена главно от къщи със сламени покриви, беше празна, ако се изключеха няколкото хлапета, улисани в някаква игра, която, изглежда, включваше да се бухат по главите с торба, пълна с боб. Единственият възрастен наоколо беше някакъв мъж, който хранеше гълъбите на един покрив отсреща — беше пъхнал главата и раменете си в гълъбарника. Нито той, нито момчетата не им обърнаха внимание, след като затвориха вратата и закрачиха по виещата се уличка, все едно че го правеха не за първи път.

Том и Джюйлин ги настигнаха на цели пет мили на запад от Сиенда. Том караше нещо като Калайджийски фургон, само дето беше боядисан в един цвят — мътнозеленикав, с отлюспена на големи парцали боя тук-там. Нинив с благодарност напъха вързопите си под капрата и се качи, но не остана никак доволна като видя, че Джюйлин е яхнал Кръшкач.

— Казах ти да не се връщаш в хана — сгълча го тя и се закле наум да го удари с нещо, ако пак погледне към Том.

— Не съм се връщал — отвърна той, без да знае, че си е спестил цяла цицина. — Казах на главния коняр, че на милейди й са се дояли малинки от околностите и двамата с Том трябва да идем да й наберем. Такива глупости някои от благо… — Той замълча и се окашля, когато Елейн го изгледа хладно и безизразно. Понякога забравяше, че всъщност тя е кралска особа.

— Трябваше да измислим някаква причина да напуснем хана — каза Том и шибна конете с камшика. — Предполагам, че двете сте казали, че ще се приберете в стаята с пристъпи на припадък, или поне лейди Морелин, но конярите щяха да се чудят какво ни става, че напираме да излезем на жегата, вместо да си седим в хладния плевник с някоя кана ейл. Може би не е нужно да го обсъждаме повече.

Елейн изгледа Том начумерено — безспорно заради „признаците на припадък“, — но той се направи, че не го забелязва. А може би наистина не го забеляза. Мъжете можеха да се правят на слепи, когато им изнасяше. Нинив шумно изсумтя — виж, това не можеше да не забележи. Той веднага изплющя над гърбовете на конете и стисна зъби. Всичко това беше само извинение, за да могат да яздят поред. И това беше едно от нещата, които мъжете правеха често — все да си търсят извинения, за да направят точно това, което искат. Добре поне че Елейн му се мусеше, вместо да му се усмихва превзето.

— Има още нещо, което научих снощи — продължи след малко Том. — Педрон Ниал се опитва да обедини държавите срещу Ранд.

— Не че не го вярвам, Том — каза Нинив, — но как си успял да го научиш? Не мога да си представя, че някой Бял плащ просто ти го е казал.

— Твърде много хора приказват за това, Нинив. В Тийр имало Лъжедракон. За тях нямат значение никакви пророчества за падането на Тийрския камък и за Каландор. Та този човек бил опасен и държавите трябвало да се обединят, както е било в Айилската война. А кой е по-добър да ги поведе срещу този Лъжедракон от Педрон Ниал? Щом толкова много езици повтарят едно и също, значи същата мисъл се върти в главите на по-горните. А в Амадиция дори Айлрон не изказва мисъл, без да се е допитал първо до Ниал.

Старият веселчун, изглежда, почти винаги успяваше да подреди различните слухове и клюки и да стигне до верните отговори. Не, не веселчун. Тя не биваше да го забравя. Каквото и да твърдеше сега, той е бил дворцов бард и вероятно беше виждал дворцови интриги, а може би и сам се бе въвличал в тях, щом е бил любовник на Мургейз. Тя го изгледа накриво — това сбръчкано лице с рунтави побелели вежди, дългите мустаци, бели като косата му. Вкусът на някои жени беше непредсказуем.

— Не че не трябваше да очакваме нещо подобно. — На нея самата изобщо не беше й хрумвало. А трябваше.

— Майка ще подкрепи Ранд — заяви Елейн. — Сигурна съм. Тя знае Пророчествата. И има също толкова влияние, колкото Педрон Ниал.

Поне последното Том го отхвърли с леко поклащане на главата. Мургейз владееше една богата страна, но Бели плащове имаше навсякъде и отвсякъде. Нинив си даде сметка, че ще се наложи да се вслушва по-внимателно в думите му. Навярно той наистина знаеше много неща, а не само се правеше на многознайко.

— Значи мислиш, че трябваше да оставим Галад да ни придружи до Кемлин?

Елейн я изгледа твърдо.

— Не, естествено. Преди всичко, не можехме да сме сигурни, че точно това ще е неговото решение. И освен това… — Тя като че ли си заговори сама, потънала в спомените си. — Освен това, ако майка наистина се е обърнала срещу Кулата, предпочитам сега-засега да разговарям с нея чрез писма. Тя спокойно може да ни задържи в палата, за наше добро. Може и да не е способна да прелива, но не искам да се опитвам да тръгна срещу нея преди да съм станала пълна Айез Седай. Ако въобще и тогава го направя.

— Силна жена — отрони Том. — Мургейз много бързо би те научила на обноски, Нинив. — Тя отново му отвърна със звучно сумтене; тази разплетена коса върху раменете й хич не ставаше за дърпане — но старият глупак само й се ухили.

Слънцето се бе издигнало високо, когато стигнаха до менажерията, все още на стан където я бяха оставили, сред поляната край пътя. В застиналата жега дори околните дъбове изглеждаха повехнали. С изключение на конете и на грамадните сиви глиганоконе всички животни бяха прибрани в клетките и хората също не се мяркаха навън — явно се криеха из фургоните, които не се различаваха особено от техния. Появи се Валан Лука, пак с тъпата си пелерина от червена коприна.

Този път ги нямаше цветистите речи, както и щедрите поклони с развяната пелерина. Очите му се разшириха, когато разпозна Том и Джюйлин, и се присвиха към фургона зад тях. Наведе се да надникне под дълбоките бонета и усмивката му не беше никак учтива.

— Виж ти, слязохме ли вече на земята, милейди Морелин? Или може би никога не сме били нависоко. Откраднахме една карета и малко дрешки, нали? Е, не бих искал да видя това хубаво личице дамгосано. В случай, че не знаете, точно това правят тук, ако не ви направят и нещо по-лошо. Та след като, както изглежда, са ви открили — иначе нямаше да бягате, нали? — бих ви препоръчал да бягате колкото може по-бързо. Ако си искате обратно сребърния петак, той е някъде нагоре по пътя. Хвърлих го след вас и може да си остане там чак до Тармон Гай-дон, все ми е едно.

— Искахте благодетел — каза Нинив, докато той обръщаше гръб. — Ние можем да ви бъдем благодетели.

— Вие ли? — озъби се той. Но се спря. — Дори няколко откраднати монети от кесията на някой лорд да ми свършеха работа, няма да приема крадени…

— Ние ще ви платим разходите, господин Лука — намеси се Елейн с хладно високомерен тон, — и още сто златни марки отгоре, ако можем да пътуваме с вас до Геалдан и ако се съгласите да не спирате никъде, докато не стигнем границата. — Лука я зяпна и облиза с език пресъхналите си устни.

Нинив тихо простена. Сто марки, при това златни! Сто сребърни със сигурност биха покрили лесно разходите му до Геалдан, че и оттатък, каквото и да ядяха тези тъй наречени глиганоконе.

— Откраднали сте толкова много? — изрече предпазливо Лука. — Кой ви гони? Няма да рискувам с Белите плащове или с войската. Те ще ни натикат всички в затвора и сигурно ще убият животните.

— Брат ми — отвърна Елейн преди Нинив яростно да отрече, че не са крали нищо. — Изглежда, че са ми уговорили брак, докато бях извън дома, и са пратили брат ми да ме намери. Нямам никакво намерение да се връщам в Кайриен и да ме омъжат за някой с една глава по-нисък, три пъти по-широк от мен и три пъти по-възрастен. — Бузите й мигом се изчервиха в искрено подобие на гняв. — Баща ми си мечтае да предяви претенции за Слънчевия трон, ако си спечели достатъчно подкрепа. А моите мечти са свързани с един червенокос андорец, за когото ще се омъжа, каквото и да казва баща ми. И това, господин Лука, напълно ви стига да знаете за мен, ако не е и много.

— Може и да сте тази, за която се представяте — каза замислено Лука, — а може и да не сте. Покажете ми част от тези пари, които се кълнете, че ще ми дадете. С голи обещания и чаша вино не можеш да купиш.

Разгневена, Нинив извади най-тлъстата кесия и я разклати под носа му, след което веднага я прибра.

— Ще получиш каквото ти трябва, когато потрябва. И стоте марки, след като стигнем до Геалдан. — Сто златни марки! Май щеше да им се наложи да потърсят някой банкер и да използват онези пълномощия, ако Елейн продължава да я кара по този начин.

Лука изпръхтя кисело.

— Не знам дали сте откраднали, или не, но все пак бягате от някого. Няма да си рискувам позорището заради вас, все едно дали е войската или някой кайриенски лорд, който може да дойде да ни гледа. С лорда може да се получи и по-лошо, ако реши, че съм откраднал сестра му. Ще се наложи да се поомесите с нас. — Гадната усмивка отново се появи на лицето му: този човек нямаше да забрави за сребърния петак. — Всеки, който пътува с мен, върши някаква работа, и вие също трябва да правите нещо, за да не се отличавате. Ако другите разберат, че си плащате за пътуването, ще започнат приказки, а това няма да ви хареса. Чистенето на клетките ще свърши работа — конегледачите непрекъснато се оплакват, че трябва да го вършат. Дори ще намеря онзи петак и ще ви го върна като заплащане. Да не каже някой, че Валан Лука не е щедър.

Нинив тъкмо се канеше да му каже най-недвусмислено, че няма да си платят пътя до Геалдан и да работят в същото време, но Том я стисна за ръката. Без дума да каже, той се наведе да събере няколко камъчета от земята и започна да жонглира с тях, шест камъчета в кръг.

— Жонгльори си имам — каза Лука. Камъчетата станаха осем, после десет, и дванадесет. — Не си чак толкова лош. — Кръговете станаха два, пресичащи се. Лука отърка брадичката си. — Може да намеря нещо за теб.

— Мога и огън да гълтам — каза Том и пусна камъчетата. — Да хвърлям ножове. — Той размаха празните си длани, след което извади едно камъче от ухото на Лука. — И да правя още няколко други неща.

Лука бързо потисна широката си усмивка.

— Това за теб става, но какво да правим с другите? — Изглеждаше малко ядосан на себе си, че си позволи да покаже възторг и одобрение.

— Онова какво е? — попита Елейн и посочи.

Двата високи пилона, които Нинив беше видяла да вдигат, сега бяха укрепени с въжета и имаха по една плоска платформа на върха, с въже, здраво изпънато помежду им, дълго над тридесет крачки. От всяка платформа висеше по една въжена стълба.

— Това е уреда на Седрин — отвърна Лука и поклати глава. — Седрин е въжеиграч. Зашеметяващи подвизи на десет разкрача височина. Глупак.

— Аз мога да ходя по него — каза му Елейн. Том посегна към ръката й, докато тя сваляше бонето си, и понечи да пристъпи напред, но се отказа, след като момичето му отвърна с леко поклащане на главата и бърза усмивка.

Лука обаче прегради пътя й.

— Слушайте, Морелин, или както там се казвате, челцето ви може и да е твърде хубавичко за дамга, но шийката ви е още по-хубава, за да се скърши. Седрин знаеше какво прави, но го погребахме само преди час. Затова всички са по фургоните. Разбира се, снощи той пи много, след като ни натириха от Сиенда, но съм го виждал да ходи по въжето с корем, пълен с ракия. Виж какво ще ти кажа. Няма нужда да чистиш клетките. Ще се преместиш в моя фургон и ще кажем на всички, че си ми любимата дама. Само наужким де. — Лукавата му усмивка подсказа, че се надява да не е само наужким.

Усмивката, с която Елейн му отвърна, го попари като слана.

— Сърдечно благодаря за предложението ви, господин Лука, но ако благоволите да се отместите… — Наложи му се, иначе щеше да го прегази.

Джюйлин замачка тъпата си цилиндрична шапка в ръце, след което я нахлузи на главата си, докато тя започна да се изкачва по една от въжените стълби, без да се затруднява от фустите си. Нинив знаеше какво прави момичето. Мъжете също трябваше да са се досетили, Том поне със сигурност, но въпреки това той изглеждаше готов да се затича и да я прихване, ако падне. Лука пристъпи по-наблизо, сякаш същата мисъл се въртеше и в неговата глава.

За миг Елейн застана неподвижна на платформата. После, деликатно надигайки полите си, сякаш да ги предпази от кал, пристъпи по тясното въже. Все едно че вървеше по улица. Донякъде, знаеше Нинив, това си беше така. Не можеше да види сиянието на сайдар, но разбираше, че Елейн е заплела пътека между двете платформи, от Въздух несъмнено, втвърден като камък.

Внезапно Елейн пусна ръце и се превъртя в странично колело, гарваночерната й коса се развя, а обутите й в коприна крака блеснаха на слънцето. За много кратък миг, докато се изправяше, полите й като че ли се забърсаха в плоска повърхност, преди отново да ги надигне. Последните две стъпки я отведоха до другата платформа.

— Господин Седрин можеше ли да прави това, господин Лука?

— Кълбета правеше — извика й той в отговор. И измърмори: — Но такива крака нямаше. Лейди! Ха!

— Не съм единствената, която може това — извика Елейн. — Джюйлин и… — Нинив я спря, поклащайки свирепо глава; преливане или не, но стомахът й щеше да хареса високо въже не повече от една буря сред морето. — Джюйлин и аз сме го правили много пъти. Хайде, Джюйлин. Покажи му.

Хващачът на крадци имаше вид на човек, който по-скоро е готов да чисти клетките с голи ръце. При това — лъвските клетки, с лъвовете вътре. Той затвори очи, устните му се размърдаха в тиха молитва и се заизкачва по въжената стълба като човек, когото са повели към дръвника. На платформата спря и плахо запремества очи от Елейн към въжето. Изведнъж пристъпи напред и закрачи бързо с разперени ръце, с очи, приковани в Елейн, и устни, мърдащи в молитва. Тя слезе малко по стълбата, за да му направи място на платформата, а после се наложи да му помогне краката му да намерят стъпенките и да слезе долу.

Том гордо й се ухили, когато слезе и си взе бонето от Нинив. Джюйлин сякаш го бяха топнали във вряла вода.

— Това беше добро — отрони Лука и заразтрива замислено брадичка. — Е, не беше като Седрин, но не е лошо. Особено както го правиш да изглежда много лесно, докато… Джюйлин?… се преструва, че е изплашен до смърт. Тоя номер ще мине. — Джюйлин го изгледа мрачно, сякаш се канеше да си извади ножовете, а Лука размаха червената си пелерина и се обърна към Нинив; изглеждаше наистина доволен. — А ти, скъпа ми Нана? Какъв удивителен талант ще ми покажеш? Акробатика може би? Или гълтане на мечове?

— Аз отпускам парите — каза му тя и потупа торбата. — Освен ако не държиш да предложиш на мен фургона си? — И му се усмихна така, че той стана нещо много сериозен и отстъпи цели две крачки.

Виковете бяха вдигнали хората от фургоните и всички се струпаха, докато Лука им представяше новите си артисти. По отношение на Нинив беше доста неясен, само дето я нарече „смайваща“. Трябваше да си поговори с него.

Конегледачите, както Лука наричаше мъжете, които не бяха изпълнители, като цяло се оказаха намусена пасмина, може би защото не им плащаха достатъчно. Всъщност се оказа, че всички помагат в работата, включително в карането на фургоните — в една пътуваща менажерия не се изкарваха много пари. Останалите бяха шарена тълпа.

Петра Силния се оказа най-едрият мъж, когото Нинив беше виждала. Не толкова висок, колкото широк; под кожения му елек се показваха мишци, дебели като дървесни стволове. Беше женен за Кларине, въздебелата жена с кафявите бузи, която дресираше кучета; пред него тя изглеждаше като мъниче. Лателе, която се представяше с мечките, беше черноока жена със строго лице, черна коса и с неизменно подигравателна усмивка на устните. Алудра, стройната жена, която се представяше за Илюминаторка, може би наистина беше такава. Не беше сплела тъмната си коса на тарабонски плитки, което не беше никак изненадващо предвид настроенията в Амадиция, но говореше със съответния акцент, пък и кой ли можеше да каже какво се е случило с Гилдията на Илюминаторите? Съборната им в Танчико със сигурност беше затворила врати. Акробатите, от своя страна, твърдяха, че са братя с фамилия Чавана, но макар всички да бяха ниски и набити, доста се различаваха: от зеленоокия Терик — високите му скули и клюнестият нос го издаваха, че е салдеец — до Барит, който беше по-мургав от Джюйлин и имаше по ръцете си татуировки като Морския народ, макар да не носеше обеци.

Всички с изключение на Лателе поздравиха топло новодошлите; повече артисти означаваше повече хора, привлечени на позорището, и повече пари. Двамата жонгльори, Бари и Кин — те наистина се оказаха братя — отвлякоха Том на разговорна за занаята си, след като видяха, че той прави нещата по-различно от тях. Привличането на повече зрители беше едно, но конкуренцията — друго. Но тази, която привлече нескритото любопитство на Нинив, беше светлокосата жена, която се грижеше за глиганоконете. Церандин стоеше вдървена отстрани и почти не проговаряше — Лука твърдеше, че е дошла с животните от Шара — но мекото й, размазано произношение накара Нинив да наостри уши.

Много скоро се намери място за фургона им. Том и Джюйлин изглеждаха повече от доволни, че конегледачите им помогнаха с впряга, макар и с известно цупене, а Нинив и Елейн дори получиха покани. Петра и Кларине ги поканиха на чай, след като се настаниха. „Братята“ Чавана настояха да вечерят с тях, както и Кин и Бари, при което подигравателно подсмихващата се Лателе се навъсваше. Двете отклониха изискано поканите. Лука си имаше лична покана, предназначена само за Елейн и прошепната така, че Нинив да не чуе. С което си спечели плесник, а Том недвусмислено измъкна някакви ножове, които сякаш се завъртяха из ръцете му, докато човекът не се отдръпна, мърморейки си под нос и потърквайки бузата си.

Нинив остави Елейн да подрежда нещата си във фургона — по-скоро да ги хвърля сърдито — и се запъти към заграждението с глиганоконете. Огромните сиви животни изглеждаха съвсем кротки, но тя помнеше дупката в каменната стена на „Кралски копиеносец“ и не беше съвсем сигурна в кожените върви, овързали масивните им предни крака. Церандин чешеше едрата самка с остена си с бронзовата кука.

— Какво е истинското им име? — Нинив боязливо потупа дългия нос на самеца, или зурла, или каквото там беше. Бивните му бяха дебели колкото собствените й крака и почти две крачки дълги. Зурлата се изви да подуши полите й и тя бързо се отдръпна.

— С’редит — каза светлокосата жена. — Те са с’редит, но господин Лука реши, че едно по-лесно за произнасяне име ще е по-добро. — Провлеченият й говор не можеше да се сбърка с нищо.

— Има ли много с’редит в Сеанчан?

За момент остенът спря да се движи.

— Сеанчан? Къде е това? С’редит са от Шара, както и аз. Никога не съм чувала за…

— Може и да си виждала Шара, Церандин, но се съмнявам. Ти си сеанчанка. Освен ако не бъркам в предположението си, ти си участвала в нахлуването на Томанска глава и си останала след Фалме.

— Няма съмнение — каза Елейн, пристъпвайки до нея. — Слушали сме сеанчански говор във Фалме, Церандин. Нищо лошо няма да ти направим.

Това Нинив не можеше да обещае — спомените й за сеанчанците никак не бяха приятни. Но от друга страна… „Една сеанчанка ни помогна, когато имахме нужда. Не всички от тях са зли. Само повечето.“

Церандин въздъхна тежко и се поотпусна. Сякаш дълго сдържаното напрежение, незабелязвано от самата нея, си отиде.

— Много малко хора от тези, които съм срещала, имат дори смътна представа за истината по Завръщането или за Фалме. Чух стотици приказки, една от друга по-причудливи, но не и истината. Колкото до мен, наистина бях оставена, както и много с’редит. Тези три бяха единствените, които успях да събера. Не знам какво е станало с другите. Мъжкият е Мер, женската Санит, а бебчето — Нерин. Женско, не е на Санит.

— Ти това ли си правила? — попита Елейн. — Дресирала си с’редит?

— Или си била сул-дам? — добави Нинив.

Церандин поклати глава.

— Изпитаха ме, както всички момичета, но нищо не можех да направя с ай-дам. Зарадвах се, че ме избраха да работя със с’редит. Те са великолепни животни. Вие знаете твърде много, щом знаете за сул-дам и ай-дам. Досега не бях срещала никой, който да знае за тях. — Нямаше вид на уплашена. Или може би страхът й бе отшумял, след като се бе оказала изоставена в чужда земя. Но пък можеше и да лъже.

По отношение на жени, които могат да преливат, сеанчанците бяха не по-добри от амадицийците, ако не и по-лоши. Не ги прогонваха или убиваха; използваха ги. С помощта на едно устройство, наречено ай-дам — Нинив беше сигурна, че е някакъв вид тер-ангреал — жена, притежаваща способността да владее Единствената сила, можеше да бъде контролирана от друга жена, сул-дам, която принуждаваше въпросната дамане да използва дарбите си за всякакви прищевки, дори и като оръжие. Да си дамане беше като да си животно, макар и добре гледано. И те превръщаха в дамане всички жени, които можеха да преливат: сеанчанците бяха претърсили Томанска глава по-щателно, отколкото Кулата изобщо можеше да си представи. Само при мисълта за ай-дам, сул-дам и дамане стомахът на Нинив се сгърчи.

— Знаем нещичко — каза тя на Церандин, — но искаме да научим повече. — Сеанчанците си бяха отишли, прогонени от Ранд, но това все още не означаваше, че няма пак да се върнат един ден. Тази опасност изглежда далечна в сравнение с всичко останало, с което трябваше да се справят сега, но само защото ти се е забил трън в петата не означаваше, че одрасканото от шипката по рамото няма да забере. — Най-добре за теб ще е да ни отговаряш на въпросите откровено. — Щяха да разполагат с достатъчно време, докато пътуват на север.

— Обещавам ти, че нищо лошо няма да те сполети — добави Елейн. — Аз ще те закрилям, ако се наложи.

Очите на светлокосата жена зашариха от едната към другата и изведнъж, за удивление на Нинив, тя се просна на голата земя пред Елейн.

— Вие сте височайша лейди в тази земя, точно както казахте на Лука. Не го разбрах веднага. Простете ми, височайша лейди. Покорявам ви се и съм ви предана изцяло. — И тя целуна земята пред нозете на Елейн. Очите на Елейн сякаш щяха да изскочат.

Състоянието на Нинив не беше по-добро.

— Стани — изсъска тя и се огледа притеснено да не би някой да ги гледа. Лука, разбира се — проклет да е! — все още начумерен, но нищо не можеше да се направи. — Ставай! — Жената не помръдна.

— Изправи се, Церандин — каза Елейн. — В тази земя никой не иска от хората да се държат по този начин. Дори и един владетел. — След като Церандин колебливо се изправи, тя добави: — Ще те науча как да се държиш подобаващо в отплата на отговорите ти на моите въпроси.

Жената се поклони с ръце на коленете и сведена глава.

— Да, височайша лейди. Ще бъде както кажете. Ваша съм.

Нинив въздъхна тежко. Няма що, хубавичко щяха да си прекарат по пътя за Геалдан.