Небесният огън

Глава 21Подареният меч

Лагерът скоро започна да се вдига в устието на Джангайски проход, макар и настрани от Тайен — заемаше хълмовете по подстъпите, сред редките трънливи храсталаци и дори по планинския склон. Не че нещо можеше да се види освен онова, което бе вътре в самия проход. Айилските шатри се сливаха с каменливата почва така добре, че човек можеше да ги пропусне, дори да знаеше какво да търси и къде. Айилците стануваха по кланове, но тези в самия проход се събираха по общества. Бяха предимно Деви, но мъжките общества също изпратиха свое представители, по петдесетина от всяко, пръснали шатрите си над руините на Тайен в отдалечени един от друг биваци. Всеки разбираше, или поне мислеше, че разбира, че Девите носят честта на Ранд, но всички общества искаха да пазят Кар-а-карн.

Моарейн — с Лан, разбира се — отиде да се погрижи за фургоните на Кадийр, малко под града. Айез Седай се притесняваше за товара в тези фургони почти толкова, колкото за Ранд. Фургонджиите мърмореха и ругаеха заради вонята от града и отбягваха да поглеждат към айилците по стените, които режеха въжета и прибираха полуразложените трупове, но след месеците, прекарани в Пустошта, изглежда, им допадаше, че са близо дори до отломките на някаква цивилизованост.

Гай-шайн вдигаха шатрите на Мъдрите — Амис, Баир и Мелайне — под града в една сенчеста клисура, спускаща се между хълмовете. Ранд беше сигурен, че щяха да обяснят, че са избрали мястото, за да бъдат на разположение както на него, така и на безчетните Мъдри долу, но не смяташе за съвпадение това, че ако някой слезеше от хълмовете, щеше да му се наложи да мине през техния стан или да го заобиколи, за да стигне до него. Беше малко изненадан, като видя Мелайне да се разпорежда с облечените в бяло фигури. Само преди три нощи тя се бе омъжила за Баел в церемония, която я превръщаше едновременно в негова съпруга и първосестра на другата му жена, Доринда. Последното беше за нея явно също толкова важно, колкото самият брак. Авиенда се беше слисала от това, че е изненадан — или по-скоро много се ядоса.

Егвийн пристигна заедно с Авиенда на гърба на сивата кобила. И двете изглеждаха лика-прилика въпреки различните цветове на косите и това, че Авиенда беше достатъчно висока, за да гледа над рамото на Егвийн, без да изпъва врат. Работата с махането на обесените трупове тъкмо беше започнала. Повечето гарвани лежаха избити на купчини от черни пера, покрили земята долу, а останалите бяха отлетели. Лешоядите, твърде преяли, за да могат да размахат проскубаните си криле, пристъпваха из пепелищата.

Ранд съжали, че няма начин да спести на двете жени отвратителната гледка, но за негова изненада никоя от тях не се извърна, за да повърне. Е, подобно нещо той всъщност не беше и очаквал от Авиенда — тя беше виждала смъртта достатъчно често, така че понесе и това с напълно безизразно лице. Но не беше очаквал да види искреното съжаление в очите на Егвийн, взираща се в смъкваните долу тела.

Тя дръпна юздите на Мъгла до Джейде-ен, наведе се и постави ръка на рамото му.

— Съжалявам, Ранд. Но не си имал никакъв начин да спреш това.

— Знам — отвърна той. Дори не знаеше, че тук изобщо има град, преди Руарк да му го спомене мимоходом преди пет дни. Съветите му с вождовете винаги се занимаваха с това дали могат да покрият повече разстояние за един ден и какво би могъл да направи Куладин, след като премине прохода. А през това време Шайдо бяха приключили тук и си бяха заминали.

— Да, но просто го запомни. Не е по твоя вина. — Тя обърна Мъгла и заговори на Авиенда още преди да са се отдалечили достатъчно, за да не ги чува. — Радвам се, че го приема така добре. Обикновено се чувства виновен за неща, които не са под негов контрол.

— Мъжете винаги си въобразяват, че всичко е под контрола им — отвърна Авиенда. — Когато разберат, че не е така, си мислят, че са се провалили, вместо да научат една проста истина, която жените отдавна вече знаят.

Егвийн се изкикоти.

— Да, така е. Още щом видях онези нещастни хора, си помислих, че ще го намерим да бълва някъде.

— Толкова ли е нежен стомахът му? Аз…

Кобилата се отдалечи и гласовете им заглъхнаха. Ранд се изчерви. Да се опитва да ги подслушва! Държеше се като идиот. Но това не му попречи да изгледа намръщено отдалечаващите се жени. Изпитваше вина само за неща, за които беше отговорен, поне пред себе си. Само за неща, за които би могъл да направи нещо. И за които бе трябвало да направи нещо. Не обичаше да говорят така за него. Зад гърба му или под носа му.

Слезе от седлото и поведе Джейде-ен, за да потърси Ашмодеан, който се бе покрил някъде. След толкова дни, изкарани на седлото, му беше хубаво да повърви. В прохода бяха струпани купчини шатри. Планинските склонове и канари осигуряваха надеждна защита, но айилците въпреки това устройваха стана си така, сякаш очакваха, че ще бъдат нападнати оттам. Беше се опитвал да върви пеш с тях, но само половин ден и отново трябваше да се качи на коня. Достатъчно трудно беше да не изостава дори върху него; ако наложеха още по-бърз ход, можеха да изцедят силите на конете.

Мат също беше слязъл. Клечеше, хванал юздите с една ръка, а с другата стискаше копието с черната дръжка на коленете си и се взираше през зейналите порти. Оглеждаше града и си мърмореше, докато Пипе се мъчеше да опоска един от близките храсти. След първото им влизане в Руйдийн Мат понякога казваше странни неща. На Ранд много му се искаше да го склони да си поговорят за онова, което го е сполетяло, но той продължаваше да отрича, че му се е случило нещо, въпреки медальона с лисичата глава, копието и белега около врата му. Мелиндра, Девата от Шайдо, с която Мат беше тръгнал, стоеше до него и го гледаше, докато не дойде Сюлин и не я подбра за някаква работа. Ранд се зачуди дали Мат знае, че Девите се обзалагат дали Мелиндра ще се откаже от копието заради него. И дали щяла да го научи „да пее“ също така, въпреки че само се засмиваха, когато Ранд ги попиташе какво по-точно означава това.

Звуците на музика го притеглиха към Ашмодеан — той седеше на една гранитна издатина, с арфата на коляното си. Прътът на аленото знаме беше забит в скалистата земя и мулето беше вързано на него.

— Виждате ли, милорд Дракон — подвикна му той весело, — вашият знаменосец изпълнява вярно задълженията си. — Гласът му помръкна и той добави: — Щом това нещо толкова ти трябва, защо не го дадеш на Мат да го носи, или на Лан? Или на Моарейн? Тя би се радвала да ти развява знамето и да ти лъска ботушите. Внимавай с нея — коварна жена е. Когато една жена ти каже, че ще ти се подчинява, при това доброволно, дошло е времето да спиш нащрек и да си пазиш гърба.

— Носиш го ти, защото си избран, господин Джайсин Натаил. — Ашмодеан се сепна и озърна, въпреки че всички останали бяха доста далече от тях и твърде заети, за да го подслушат. А и да чуеха, никой освен тях двамата нямаше да разбере. — Какво знаеш за онези руини горе при снега? Трябва да са от Приказния век.

Ашмодеан дори не си направи труда да вдигне поглед към върхарите.

— Този свят много се е променил от времето, когато… легнах да поспя. — Той леко потръпна. — Това, което знам за нещата тук, го научих след като се събудих. — От арфата му се надигнаха тъжните акорди на „Марша на смъртта“. — Нищо чудно и да са останките от родния ми град. Шорелле беше пристанище.

До залез оставаше може би около час — толкова близо до стръмните планини нощта настъпваше бързо.

— Тази нощ съм твърде уморен за поредната ни дискусия. — Така двамата с Ашмодеан наричаха уроците си, дори когато наоколо нямаше никого. В добавка към упражненията с Лан и Руарк, тези уроци му оставяха малко време за сън, откакто беше напуснал Руйдийн. — Когато си готов, прибери се в шатрата си и ще се видим сутринта. Да не забравиш знамето. — Наистина нямаше кой друг да носи това проклето нещо. Може би щеше да намери някой в Кайриен.

Докато се обръщаше да си тръгне, Ашмодеан дръпна фалшив акорд и попита:

— Без никакви парещи мрежи, оплетени около шатрата ми тази нощ? Да не би най-сетне да си започнал да ми вярваш?

Ранд го погледна през рамо.

— Вярвам ти като на брат. До деня, в който ми измениш. За това, което си направил, имаш честната ми дума, в отплата за уроците ти, и сделката е по-добра, отколкото заслужаваш, но в деня, в който се обърнеш срещу мен, ще я скъсам и ще я заровя… заедно с теб. — Ашмодеан отвори уста, но Ранд го изпревари. — Това го казвам аз, Натаил. Ранд ал-Тор. Хората на Две реки не обичат тези, които се опитват да забият нож в гърба им.

Раздразнен, той дръпна поводите на коня си и продължи преди другият мъж да успее да му отвърне нещо. Не беше сигурен дали Ашмодеан си мисли, че един осъден на смърт се опитва да му се наложи, но не биваше да позволява да му подхвърля и най-малкия намек. Ашмодеан бездруго беше достатъчно сигурен, че каузата му е загубена; ако започнеше да мисли, че Ранд не държи разума си под пълен контрол, че може би започва да полудява, Отстъпникът тутакси щеше да го изостави, а трябваше да научи от него още толкова много неща…

Гай-шайн в бели роби вдигаха шатрата му под наставленията на Авиенда, доста навътре в устието на прохода, под извисяващата се огромна каменна змия. Гай-шайн си имаха и свои шатри, но те щяха да почакат за най-накрая, разбира се. Аделин и още дузина Деви клечаха наоколо и наблюдаваха, чакайки реда си да го пазят, докато спи. Въпреки че всяка нощ около него стануваха по над хиляда Деви, все пак поддържаха и стража около шатрата му.

Преди да пристъпи към тях, той посегна към ангреала в джоба си, за да сграбчи сайдин. Всъщност не се налагаше да докосва издяланата фигурка на дебелия мъж с меча на коленете, разбира се. Изпълни го смесица от мръсотия и сладост, бушуващата огнена река и същевременно — ледена лавина. Преливайки, както го беше правил всяка нощ, откакто тръгнаха от Руйдийн, той разположи невидими прегради из целия лагер, не само в частта му в прохода, но и край всяка шатра по хълмовете надолу, както и по планинските склонове нагоре. Ангреалът му трябваше само за да ги постави на такава голяма площ, но нищо повече. Преди само си беше въобразявал, че е силен, но с всеки изминал ден уроците на Ашмодеан го правеха все по-силен. Никой човек или животно, пресичащи линията на тези прегради, нямаше да забележи нищо, но ако до тях се докоснеха Твари на сянката, така щяха да запищят, че да вдигнат всички. Ако го беше направил в Руйдийн, Мракохрътите нямаше да могат да нахлуят, без да е разбрал.

Самите айилци трябваше да се погрижат да се пазят от врагове човеци. Макар и тънки, преградите бяха сложни сплитъци и един опит да ги направи пригодими за две неща едновременно на практика щеше да ги направи безполезни. Тази можеше да я направи така, че да убива Твари на сянката, вместо само да го предупреди, но щеше да е като маяк за всеки мъж Отстъпник, който можеше да го търси, както и за мърдраали. Нямаше нужда да привлича враговете към себе си, ако не знаеха къде е. А тази дори някой от Отстъпниците нямаше да усети преди да се е приближил много, а един мърдраал изобщо нямаше да я види преди да е станало късно.

Освобождаването на сайдин беше истинско упражнение по самоконтрол — въпреки гадостта от покварата, въпреки начина, по който Силата се мъчеше да го помете като песъчинка от речен бряг, да го изгори, да го заличи. Той се рееше в просторното море на Празнотата и въпреки това усещаше въздуха, промушващ се около всеки косъм по главата му, виждаше вътъка на тъканта на белите роби на гай-шайн, улавяше топлия аромат на Авиенда. Искаше още. Но улавяше и вонята на пепелищата на Тайен, миризмата от мъртвите, които сега изгаряха, смесена с миризмата на сухата почва на изкопаните им гробове. Това помогна. Известно време, след като сайдин си бе отишъл, той продължаваше да вдишва дълбоко сгорещения сух въздух. В сравнение с доскорошното сега полъхът на смърт сякаш липсваше и самият въздух бе станал чист и прелестен.

— Виж какво намерихме тук преди малко — каза му Авиенда, след като позволи на една гай-шайн с хрисимо лице да отведе Джейде-ен.

Тя вдигна от земята една кафява змия — мъртва, но дебела колкото ръката му и дълга почти три крачки. Кръвозмията носеше името си от резултата от ухапването й — само за няколко мига кръвта на жертвата й ставаше на гъсто желе. Освен ако не бъркаше, изрядната рана зад главата на опасното влечуго беше от ножа на колана й. Аделин и останалите Деви я гледаха одобрително.

— За миг поне помисли ли си, че това нещо е могло да те ухапе? — каза той. — Изобщо хрумна ли ти, че можеш да използваш Силата вместо това проклето ножче? Защо не я целуна най-напред? Сигурно си била достатъчно близо.

Тя се изправи и големите й сини очи довяха нощния хлад малко преждевременно.

— Мъдрите казват, че не е добре Силата да се използва твърде често. — Отсечените й думи бяха студени като очите й. — Казват, че може да привлечеш твърде много и да се убиеш. — Намръщи се леко и добави, по-скоро на себе си, отколкото на него: — Макар все още да не съм се и доближила до това, което мога да удържа. Сигурна съм.

Той поклати глава и се пъхна в шатрата. Тази жена така и нямаше да се вслуша в здравия разум.

Едва след като се отпусна, облегнат на копринената възглавничка до още незапаления огън, тя го последва. Без кръвозмията, за негова радост, но понесла грижливо нещо дълго и увито в дебело одеяло на сиви шарки.

— Разтревожи се за мен, така ли? — попита го тя с равен глас и безизразно лице.

— Разбира се, че не съм — излъга той. „Глупава жена. Ще вземе да се убие сама някой ден, само защото не й стига умът да внимава, когато трябва.“ — Разтревожих се колкото за всеки друг. Не бих искал никой да бъде ухапан от кръвозмия.

За миг тя го изгледа подозрително, после бързо кимна.

— Добре. Стига да не е било специално за мен. — Хвърли овързаното одеяло в краката му и клекна от другата страна на огнището. — Ти не прие токата като плата за дълга между нас…

— Авиенда, няма никакъв дълг. — Тъкмо си мислеше, че вече е забравила за това. Тя обаче продължи, все едно че не беше проговорил.

— …но може би това ще го изплати.

С въздишка, той заразгъва вързопа — предпазливо, тъй като тя го беше държала много по-притеснена, отколкото змията: проклетата змия я беше държала като парцал — разви го и ахна. Вътре лежеше меч, чиято ножница беше така отрупана с рубини и лунен камък, че трудно можеше да се види златото, освен врязаните многобройни лъчи на изгряващо слънце. На костената дръжка, дълга колкото за две ръце, имаше друго златно слънце, направо претъпкано с рубини, още много други бяха отрупани по извитите надолу предпазители. Това нещо изобщо не беше направено за използване, а само за да се гледа. За да го зяпат хората.

— Но това сигурно струва… Авиенда, как си могла да платиш такова нещо?

— Ниска е цената му — отвърна тя така отбранително, че като нищо можеше дори да признае, че лъже.

— Меч. Но как изобщо си могла да намериш меч? Как е възможно който и да е айилец да се натъкне на меч? Само не ми казвай, че Кадийр е криел това във фургоните си.

— Носех го завит в одеяло. — Сега прозвуча дори по-обидено, отколкото за цената. — Дори Баир ми каза, че така ще е добре, стига да не го докосвам. — Тя притеснено потръпна и намести шала си. — Бил е мечът на дървоубиеца. На Ламан. Взели са го от тялото му като доказателство, че е мъртъв, защото главата му не е могла да се опази на такова разстояние. Оттогава тази вещ е преминавала от ръка на ръка, през младежи или глупави Деви, които са искали да притежават доказателството за смъртта му. Само че скоро всеки се е замислял какво представлява и бързо го е продавал на друг глупак. Цената му е паднала много, след като е бил продаден за първи път. Никой айилец не би сложил ръка на него, дори за да махне камъните от градината си.

— Е, красив е — каза той, колкото можеше по-тактично. Само някой надут фукльо можеше да носи толкова натруфено оръжие. А тази костена дръжка щеше само да се плъзга в ръка, прогизнала от пот и кръв. — Но не мога да ти позволя да… — И млъкна, щом оголи няколко пръста от меча, просто по навик, за да види колко е остър. В блестящата стомана беше врязана чапла — символ на майстор на меча. Някога той самият бе носил белязан със същия знак меч. Бе готов да се обзаложи, че този е същият като него и като копието със знака на гарван на Мат — метал, изкован със Силата, който никога нямаше да се скърши и не се нуждаеше от наточване. Повечето уж майсторски мечове представляваха само копие на тези. Лан щеше да му го каже със сигурност, но и той самият вече беше уверен.

Той изхлузи ножницата, наведе се през огнището и я постави пред нея.

— Ще приема меча, за да прекратим дълга, Авиенда. — Мечът беше дълъг, леко извит и заточен само от едната страна. — Само меча. Ще ти върна и дръжката. — Можеше да си поръча нова дръжка и ножница в Кайриен. Навярно сред оцелелите все щеше да се намери някой приличен ковач на мечове.

Тя зяпна с широко отворени очи ножницата, после него и отново нея.

— Но тези камъни струват много, много повече, отколкото аз… ти отново се опитващ да ме задължиш, Ранд ал-Тор.

— Не е така. — Щом този меч беше стоял недокосван, без да получи петна от ръжда в ножницата повече от двадесет години, трябваше да е това, което си мислеше. — Ножницата не съм приемал, така че тя просто си е твоя. — Той подхвърли във въздуха една от копринените възглавнички и замахна. Острието я сряза и над главите им се посипа дъжд от перушина. — А и дръжката не съм приемал, така че и тя си е твоя. Ако си спечелила от сделката, печалбата си е за теб.

Вместо да се зарадва от печалбата — а той подозираше, че е дала всичко, което има, за меча, и най-вероятно щеше да си го върне стократно и повече само от ножницата — та вместо да се зарадва или поне да му благодари, тя го изгледа през перушината също толкова възмутена, колкото някоя стопанка в Две реки затова, че са оцапали пода й. После плесна с ръце и една гай-шайн се появи, коленичи и започна да събира боклука.

— Шатрата е моя — подчерта той.

Тя изсумтя досущ като Егвийн. Тези две жени определено прекарваха твърде много време заедно.

Вечерята, която им поднесоха, след като съвсем се стъмни, се състоеше от обичайните плоски питки и лютиво варено със сушен пипер, боб и късчета някакво почти бяло месо. Той само й се ухили, след като разбра, че месото е от кръвозмията — беше ял змии, че и още по-лоши неща, откакто бе дошъл в Пустошта. Гара — отровният гущер — по негова преценка беше най-лошото; не заради вкуса — всъщност той по-скоро имаше вкус на пилешко, а защото беше гущер. Понякога изглеждаше, че в Пустошта има повече отровни твари — змии, гущери, паяци, растения — отколкото в целия останал свят.

После, уморен и зажаднял за сън, той свали само палтото и ботушите си, преди да се пъхне под одеялата и да обърне гръб на Авиенда. Айилските мъже и жени можеха и да си правят потни бани заедно, но за краткото време, прекарано в Шиенар, където правеха почти същото, той се беше убедил, че не става за такова нещо — изчервяваше се до смърт. Постара се да не слуша шумоленето от събличането й под нейните одеяла. Добре че тя поне имаше дотолкова свян, но въпреки това той остана с гръб към нея, просто за всеки случай.

Тя твърдеше, че спяла тук, уж за да продължат уроците за айилските нрави и обичаи, и двамата знаеха, че това е лъжа, макар че какво се надяваха да разберат Мъдрите точно по този начин, той не можеше и да си представи. Щом нещо по дрехите й се запънеше, тя изпъшкваше тихичко и си мърмореше.

За да заглуши звуците и да престане да си мисли какво точно означават, той каза:

— Сватбата на Мелайне беше впечатляваща. Баел наистина ли не знаеше нищо преди Мелайне и Доринда да му кажат?

— Естествено — отвърна му тя презрително и замълча, заради нещо, което според него трябваше да е смъкващ се по крака й чорап. — Защо трябва да знае преди Мелайне да положи брачния си венец в краката му и да го помоли? — И внезапно се разсмя. — Мелайне и Доринда за малко щяха да се побъркат, докато намерят цветовете от сегаде за венеца й. Много рядко се срещат толкова близо до Драконовата стена.

— Аха. Това трябва да означава нещо специално, нали? Цветове от сегаде? — Точно това самият той й беше пращал — цветята, които тя така и не прие.

— Означава, че е бодлива и сприхава и че държи да си остане такава. — Нова пауза, прекъсвана от тихо мърморене. — Ако беше използвала листа или цветя от сладко коренче, щеше да означава, че се обявява за сладка по нрав. Утринна сълзица би означавало, че е покорна, а… Твърде много са, за да ти ги изброявам. Би ми отнело дни, докато те науча какво означават всичките съчетания, а и не ти трябва да ги знаеш. Ти няма да имаш айилка за жена. Ти принадлежиш на Елейн.

Той едва се сдържа да не я погледне, когато каза „покорна“. Въображението му беше слабо да си представи айилка, определена с тази дума. „Сигурно под покорна разбира, че ще те предупреди преди да те наръга.“

Към края приглушеното шумолене взе да се усилва. Изглежда, тя си издърпваше блузата през главата. Той съжали, че не беше угасил лампите. Не, така щеше да е още по-лошо. Но пък, от друга страна, това ставаше всяка нощ, откакто напуснаха Руйдийн, и всяка нощ ставаше още по-лошо. Трябваше да му сложи край. Тази жена трябваше да си спи при Мъдрите, където й беше мястото. Беше си помислял абсолютно същото вече пет поредни нощи.

Мъчейки се да прогони виденията от главата си, той каза:

— А онова най-накрая? След като си казаха клетвите? — Веднага след като половин дузина Мъдри бяха провъзгласили брака им, стотина кръвни роднини на Мелайне я бяха обкръжили, всички с копия. Стотина от родата на Баел бяха притичали към него и той си беше пробил път с бой до нея. Никой не беше се забулил, естествено — всичко това беше част от обичая, — но не мина без проливане на кръв от двете страни. — Само преди няколко минути Мелайне се кълнеше, че го обича, но когато стигна до нея, се бореше като притисната в ъгъла планинска котка. — Ако Доринда не беше я сръгала в ребрата, Баел едва ли щеше да успее да я метне на рамото си и да я отнесе. — Той все още куца и едното му око е посиняло.

— И какво, на слабачка ли да се прави? — отвърна му сънено Авиенда. — Той трябваше да разбере, че цената й е висока. Че не е някоя дрънкулка, която може да пъхне в кесията си. — Тя се прозя и той чу как се намества удобно под одеялата си.

— Какво означава „да научиш един мъж да пее“? — Айилските мъже не пееха, след като пораснеха достатъчно, за да носят копието, освен бойни песни и оплаквания на мъртвите.

— За Мат Каутон ли си мислиш? — Всъщност — тя се изкикоти — понякога и един мъж може да остави копието заради Дева.

— Това вече си го измисли. Никога не съм чувал такова нещо.

— Е, не е точно оставяне на копието. — Гласът й прозвуча съвсем сънено. — Понякога един мъж пожелава Дева, която не иска да остави копието заради него, и той нарежда нещата така, че да бъде взет от нея за гай-шайн. Той е глупак, разбира се. Никоя Дева не би погледнала на един гай-шайн така, както той се надява. Тя го кара да работи здраво и го държи на мястото, което му се полага, и първото, което прави с него, е да го накара да се научи да пее, за да забавлява копиесестрите й, докато се хранят. „Тя ще го научи да пее.“ Така казват Девите за един мъж, който се прави на глупак пред някоя от техните сестри по копие.

Много странен народ.

— Авиенда? — Беше се зарекъл, че няма да я пита повече за това. Лан му бе обяснил, че е кандорска работа, модел, който там наричали снежинки. Най-вероятно плячка от някакъв набег на север. — Все пак кой ти даде този гердан?

— Един приятел, Ранд ал-Тор. Днес пътувахме дълго, а утре ще ни вдигнеш рано. Лек сън и събуждане, Ранд ал-Тор. — Само една айилка можеше да пожелае на човек лека нощ, надявайки се, че няма да умре в съня си.

След като нагласи много по-малката, макар и доста по-заплетена преграда на сънищата си, той преля да угаси лампите и се помъчи да заспи. Приятел. Кланът Рейн идваше откъм север. Но тя беше получила въпросния гердан още в Руйдийн. Всъщност какво толкова го интересуваше? Бавното дишане на Авиенда му се струваше шумно, докато не заспа, а след това засънува един много объркан сън, в който Мин и Елейн му помагаха да метне Авиенда, която нямаше нищо по тялото си, освен въпросния гердан, на рамото си, а тя го удряше по главата с венец от цветя на сегаде.