Небесният огън

Глава 2Руйдийн

Ранд ал-Тор гледаше през един висок прозорец. И да бе имало някога стъкло на него, отдавна го нямаше. Сенките долу рязко клоняха към изток. Арфа на бард тихо свиреше в стаята зад него. Потта се изпаряваше от лицето му още щом избиеше. Червеното му копринено сетре, влажно под мишниците, бе провиснало отворено, в безполезно усилие да улови лек повей, а ризата му бе развързана на гърдите. Нощта в Айилската пустош щеше да донесе пронизващ хлад, но през деня и вятърът беше нажежен.

Бе се хванал за гладкия каменен корниз над главата си и ръкавите на дрехата му се бяха смъкнали, разкривайки предната част на фигурите, увили се на двете му ръце от китките до лактите. Змиеподобни фигури със златна грива, с очи блеснали като слънцето, с пурпурни и златисти люспи, и всеки крак увенчан с по пет златни нокътя. Бяха част от кожата му, а не татуировка. Блестяха като скъпоценни метали и излъскани геми и изглеждаха почти като живи под слънчевия светлик на късния следобед.

Тези две фигури го бележеха за народа, обитаващ от тази страна на планинската верига, наричана тук Драконовата стена, а отвъд — Гръбнака на света, като Оня, що иде със Зората. Също както чаплите, жигосани на дланите му, го бележеха за онези отвъд Драконовата стена като Преродения Дракон. И в двата случая — пророчества за обединение, за спасение и разруха.

Названия, които щеше да избегне, стига да можеше, но това време бе отминало отдавна, ако изобщо бе съществувало, и той не мислеше повече за него. А и да се сещаше, по някой рядък повод, то бе като смътно съжаление на отраснал мъж, припомнил си глупава детинска мечта. Сякаш не беше все още твърде близо до детството си, за да си спомня всеки миг от него. Но вместо това сега се мъчеше да мисли само за нещата, които предстояха. Съдбата и дългът го сдържаха в пътя като юзди на ездач, но пък често го бяха наричали упорит. Краят на този път трябваше да се стигне, но ако можеше да стане по друг обход, навярно нямаше да се окаже наистина краят. Такава вероятност обаче бе нищожна. Почти сигурно беше, че едва ли изобщо съществува. Пророчествата искаха неговата смърт.

Руйдийн се простираше под него, съсухрен от все още безмилостното късно слънце, вече снишаващо се над високите зъбери на запад, над пустата околност, рядко обрасла с оскъдна растителност. Тази скалиста сурова земя, в която от поколения хората се избиваха заради жалък кладенец животворна вода, беше последното място, където човек би допуснал, че е възможно да съществува велик град. Някогашните му строители така и не бяха довършили работата си. Невероятно високи здания осейваха града, стъпаловидни, облицовани с мраморни плочи палати, извисяващи се на осем-десет етажа, ала без покрив, само с полудовършената зидария на следващия етаж. Кулите се извисяваха още по-нагоре, но в повечето случаи също така завършваха рязко като проядени остриета, недовършени. Сега близо четвърт от тези величествени здания лежаха срутени по просторните булеварди с широки ивици пръст по средата. Пръст, в която никога не бяха расли дърветата, за които бе предназначена. Великолепните фонтани бяха сухи, както от стотици пъти по стотици години насам. Толкова безплодно усилие, в което строителите бяха изгинали, без да могат да довършат делото си. И все пак понякога на Ранд му се струваше, че градът е бил започнат само за да може той да го открие.

„Прекалено си горделив — помисли си той. — Човек трябва да е почти полудял, за да е толкова горд.“ Не можа да се сдържи да не се изкиска горчиво. С мъжете и жените, дошли тук преди толкова време, бе имало и Айез Седай, и те сигурно бяха познавали Каретонския цикъл и Пророчествата за Дракона. А може би самите те бяха написали Пророчествата. „Горд десетократно.“

Точно под него се простираше огромен площад, наполовина загърнат от удължени сенки и осеян с купища статуи и кристални поставки, странни и непривични фигури, изработени от метал, стъкло или камък, неща, на които той не беше в състояние да даде име, навеяни на купчини сякаш от вихрушка. Облечени в груби дрехи мъже — не айилци — се потяха, товарейки фургони с предмети, посочвани им от една ниска крехка жена, облечена в рокля от небесносиня коприна, жена с изправена снага, която се плъзгаше неуморно от място на място, сякаш зноят не я притискаше така непосилно, както останалите. Все пак си беше вързала влажна бяла кърпа на главата. Просто не си позволяваше да се поддава на въздействието на слънцето. Ранд беше готов да се обзаложи, че дори не се поти.

Водачът на товарачите беше мургав едър мъж — казваше се Хаднан Кадийр и се представяше за търговец — облечен от глава до пети в кремава коприна, която изглеждаше прогизнала от пот. Той непрестанно бършеше лицето си с голяма носна кърпа и сипеше гръмки ругатни към мъжете — неговите колари и охранници, — но подскачаше не по-малко пъргаво от тях самите, когато трябваше да се вдигне поредният предмет, посочен от жената в синьо, независимо дали бе голям, или малък. Айез Седай не се нуждаеше от висок ръст, за да наложи волята си, но Ранд си мислеше, че Моарейн би се справила не по-зле дори и да не беше помирисвала Бялата кула.

Двама от мъжете се мъчеха да преместят някакво странно съоръжение от червен мрамор, приличащо на рамка на врата. Ъглите й бяха някак усукани и не се събираха както трябва, а очите отказваха да проследят правите й страни. Рамката стоеше изправена и се въртеше свободно, но отказваше да се преобърне, колкото и да я подбутваха насам-натам. Изведнъж единият мъж се подхлъзна и падна до кръста през рамката. Ранд се напрегна. За миг нещастният човечец сякаш престана да съществува от кръста нагоре. Краката му, изпаднали в паника, подритваха дивашки. В следващата секунда Лан, висок мъж, загърнат в плащ с бозаво-зеленикави оттенъци, пристъпи и рязко го издърпа за колана. Лан беше Стражникът на Моарейн, обвързан с нея по някакъв начин, който Ранд така и не разбираше — як мъж с походка като на айилец, като на дебнещ за плячка вълк. Мечът на бедрото му не просто изглеждаше част от него. Той беше част от него. Лан пусна работника върху плочника и се изправи. Тънките отчаяни викове на нещастника достигнаха до ушите на Ранд, другият товарач понечи да побегне. Неколцина от хората на Кадийр, които бяха наблизо, се спогледаха, сякаш преценяваха възможността да се изпокрият.

Моарейн се появи сред тях така внезапно, сякаш се придвижи с помощта на Силата, и плавно закрачи от мъж на мъж. Поведението й бе такова, че на Ранд му се стори, че чува хладните, властни, излизащи от устните й заповеди, изпълнени с такава увереност, че всеки опит за неподчинение би изглеждал глупав. Скоро тя успя да потуши всяка мисъл за съпротива, твърдо потисна всеки плах опит да й се възрази и подкара товарачите да се заловят отново на работа. Двамата с рамката пак почнаха да я подбутват и да се мъчат да я отместят — но често поглеждаха към Моарейн, когато мислеха, че не ги гледа. По своему тя изглеждаше по-твърда и от Лан.

Доколкото знаеше Ранд, всички тези неща там долу бяха ангреали, ша-ангреали или тер-ангреали, изработени преди Разрушението на света, за да увеличат Единствената сила или употребата й по един или друг начин. Със сигурност самите те бяха изработени с помощта на Силата, въпреки че дори Айез Седай днес не знаеха как се правят. Той не само подозираше, но почти знаеше какво е предназначението на въпросната „врата“ — вход към някакъв друг свят, — но за останалите нямаше никаква представа. Както и никой друг. Тъкмо затова Моарейн се трудеше така упорито, за да бъдат натоварени колкото може повече от тях на колите и да бъдат изпратени в Кулата за проучване. Възможно бе дори Кулата да не притежава толкова много предмети, свързани със Силата, колкото имаше тук, пръснати по площада, макар да се смяташе, че Кулата разполага с най-голямата колекция от тези чудодейни предмети в целия свят. Но дори и в Кулата знаеха предназначението само на малка част от нещата в колекцията си.

Ала това, което вече бе натоварено на фургоните или лежеше разхвърляно из площада, не интересуваше Ранд. Той вече бе взел онова, от което имаше нужда. Дори в известен смисъл беше взел повече от това, което му се искаше.

В самия център на площада, близо до обгорелия ствол на едно величествено дърво, високо сто стъпки, стърчеше горичка от високи стъклени колони, всяка висока почти колкото дърво и толкова тънка, че на пръв поглед и най-леката буря можеше да я прекърши. Макар удължените сенки вече да ги докосваха, колоните улавяха и отразяваха късната слънчева светлина с отблясъци и искри. В продължение на безчетни години айилски мъже бяха влизали сред техните редици и бяха излизали, белязани също като Ранд, но само на едната ръка, като вождове на кланове. Айилски жени също бяха пристъпвали сред тях по своя път към битността на Мъдри. И никой друг не можеше да проникне там и да остане жив. „Мъж може да влезе в Руйдийн веднъж, жена — дважди. Повече означава гибел.“ Това му го бяха казали Мъдрите и то беше истина тогава. Сега всеки можеше да влезе в Руйдийн.

Стотици айилци кръстосваха по улиците и все повече от тях се заселваха в полудовършените му сгради. Всеки ден по все повече пръстени ивици по улиците на града избуяваше боб, тиква и ку’курз, усърдно поливани с глинени делви, напълнени от огромното новопоявило се езеро, запълнило южния край на долината, единствения подобен воден басейн в цялата тази пустинна земя. Други хиляди бяха разпънали становете си сред околните възвишения, дори на самата Чайендейр, където доскоро бяха идвали само за официални церемонии, за да пратят всеки път в Руйдийн един-единствен мъж или жена.

Където и да отидеше, Ранд носеше със себе си промяна и разрушение. Този път, въпреки всяко основание, се надяваше промяната да се окаже за добро. Все още бе възможно да се окаже така. Изгорялото дърво стърчеше като въплътена подигравка на надеждите му. Авендесора, легендарното Дърво на живота. Сказанията така и не казваха къде се намира то и той се бе изумил, когато го намери точно тук. Моарейн го уверяваше, че то все още е живо, че скоро ще пусне филизи, но сега засега той виждаше само почерняла кора и голи клони.

Ранд с въздишка се извърна от прозореца към голямата стая, макар и не най-голямата в Руйдийн, с високи прозорци от двете страни и куполовиден покрив, покрит с изкусна мозайка, изобразяваща крилати фигури на хора и животни. Повечето от мебелировката, оставена в града, отдавна беше изгнила, въпреки сушата, а голяма част от жалките останки беше проядена от буболечки и червеи. Но от другата страна на помещението стърчеше стол с висок гръб, масивен, с почти незасегната позлата, но никак не подхождащ на прилежащата му маса — широко нещо, чиито крака и плот бяха пищно издялани на цветя. Някой се беше постарал да излъска дървото с пчелен восък и то блестеше, въпреки възрастта си. Айилците му ги бяха намерили, въпреки че клатеха удивено глави при вида на подобни неща. Твърде малко дървета можеха да се намерят из пустошта, които да дадат толкова право и дълго дърво, за да се изработи от него подобен стол, и още по-трудно — за изработката на масата.

И това беше цялата така наречена мебелировка. Останалото бе иллиански килим от фини копринени нишки в синьо и златисто, плячка от някоя отдавнашна битка, постлан в центъра на покрития с тъмночервени плочки под. По него бяха нахвърляни възглавнички, облечени в ярки коприни и с ресни. Това използваха айилците наместо столове, и то когато не клечаха на пети, толкова удобно, колкото ако седяха на тапицирани столове.

Шестима мъже се бяха изтегнали по възглавниците върху килима. Шестима вождове на кланове, представящи клановете, които до този момент бяха дошли, за да последват Ранд. Или по-скоро — да последват Оня, що иде със Зората. Не непременно изпълнени с пламенно желание. Той смяташе, че Руарк, мъжът с широките рамене и сини очи, с вече прошарена рижа коса, може би изпитва приятелски чувства към него, но не и останалите. Само шестима от дванадесетте.

Без да обръща внимание на стола, Ранд седна със скръстени крака срещу айилците. Извън Руйдийн единствените столове бяха столове на вождове, използваха се само от вождове и само по три повода: за да бъде провъзгласен някой за вожд на клан, за да приеме поражението на противник с чест или да издаде присъда. Ако сега заемеше стола пред тези мъже, щеше да означава, че се кани да прави едно от трите.

Бяха облечени в кадин-сор, с палта и панталони в оттенъци на кафяво и сиво, които се сливаха с околната земя, и с меки чизми с маншети над коленете. Дори тук, на срещата с Кар-а-карн, вожда на вождовете, всеки носеше широк нож на колана си и сиво-кафява шуфа, падаща на вълни около врата му; ако някой от мъжете покриеше лицето си с черното було, пришито към шуфата, това означаваше, че е готов да убие. А това не беше напълно изключено. Тези мъже се бяха сражавали едни срещу други в безкраен цикъл от междукланови набези, битки и кръвни вражди. Следяха го бдително, чакаха го, но айилското очакване винаги предполагаше готовност за действие, внезапно и свирепо.

Баел, най-високият мъж, който Ранд изобщо бе виждал, и Джеран, тънък като меч и бърз като камшик, лежаха колкото можеше по-надалече един от друг, но така, че все пак да бъдат върху килима. Между Гошиен на Баел и Шаарад на Джеран имаше кръвна вражда, потисната заради Оня, що иде със Зората, но незабравена. А вероятно и Мирът на Руйдийн все още беше в сила, въпреки всичко, което се бе случило. Все пак спокойните звуци на арфата ехтяха в рязък контраст с упорството на Баел и Джеран да се погледнат. Шест чифта очи, сини, зеленикави или сиви, на шест потъмнели от суровото слънце лица; пред айилците и ястребите щяха да изглеждат питомни.

— Какво трябва да сторя, за да привлека и Рейн? — каза той. — Бяхте сигурни, че ще дойдат, Руарк.

Вождът на Таардад го изгледа спокойно. Ако се съдеше по изражението, лицето му можеше да мине за изсечено от камък.

— Почакай. Само почакай. Деарик ще ги доведе. Все някога.

Белокосият Хан, излегнат до Руарк, изкриви устни, сякаш се канеше да се изплюе. Лицето му, набръчкано като пергамент, както винаги изглеждаше кисело.

— Деарик е видял твърде много мъже и Деви клекнали и зяпнали в небитието с дни, а после да хвърлят копията си. Да ги хвърлят!

— И да побягнат — добави кротко Баел. — Аз самият ги видях, сред Гошиен, дори в собствената си септа — да бягат. Както и ти, Хан, сред Томанеле. Всички сме ги видели. Не мисля, че им беше ясно накъде точно бягат, знаеха само от какво бягат.

— Страхливи змии — изджафка Джеран. Сиви кичури бяха прошарили светлокафявата му коса. Нямаше млади мъже сред вождовете на кланове. — Вонливци, бягащи от собствената си сянка. — Леко помръдване на сините му очи към отсрещната страна на килима подсказваше, че включва в това число гошиените, а не просто онези, които бяха захвърлили копията си.

Баел понечи да се изправи, като лицето му стана още по-каменно, ако това изобщо беше възможно, но изтегнатият до него мъж постави успокоително ръка на рамото му. Брюан, вождът на Накаи, беше едър и силен колкото двама ковачи, но притежаваше учудващо кротък за айилците нрав.

— Всички видяхме мъже и Деви да бягат. — Изрече го почти лениво и сивите му очи също изглеждаха полузаспали, но Ранд знаеше много добре, че съвсем не е така; дори Руарк смяташе Брюан за смъртно опасен в битка противник и коварен тактик. Но Брюан трябваше да дойде, за да последва Оня, що иде със Зората. Ранд ал-Тор той не познаваше. — Както и ти, Джеран. Сам знаеш колко трудно е да посрещнеш лице в лице онова, пред което се изправиха те. Ако не можеш да наречеш страхливци онези, които са загинали, защото не са могли да го понесат, как ще наречеш страхливци тези, които побягнаха по същата причина?

— Изобщо не трябваше да го научат — промърмори Хан и стисна синята възглавничка с червените ресни до себе си като гърло на враг. — То беше само за онези, които могат да влязат в Руйдийн и да оживеят.

Каза го уж на вождовете, но явно думите му бяха предназначени за ушите на Ранд. Тъкмо Ранд бе разкрил пред всички какво вижда човек, озовал се сред гората от стъклени колони, дотолкова, че никой вожд на клан или Мъдра не можеше да премълчи, когато ги попитаха за останалото. Ако все още се намираше някой айилец в Пустошта, който да не знае истината, то той трябваше да не е говорил с никого от месец насам.

Съвсем не според славното бойно наследство, в което вярваха повечето от тях, айилците, както се оказа, бяха започнали своята история като безпомощни бежанци от Разрушението на света. Всички оцелели по онова време тъй или иначе бяха бежанци, разбира се, но айилците никога не бяха мислили за предците си, че са били толкова беззащитни. И още по-лошо — оказваше се, че са били следовници на Пътя на листото, отказващи да вършат насилие дори когато е застрашен животът им. Айил означаваше на Древния език „предано отдаден“, и онова, на което се бяха отдали, беше мирът. Онези, които днес наричаха себе си „Айил“, бяха потомци на онези, които бяха нарушили оброка на неизброими поколения. Само един остатък от онази вяра се бе съхранил: айилецът щеше да умре, но не и да докосне меч. Винаги бяха вярвали, че това е част от тяхната войнска гордост, белег на тяхното различие от хората, живеещи извън Пустошта.

Беше чувал айилците да казват, че са извършили някакъв грях, за да бъдат изпратени да обитават изпепелената Пустош. Сега те знаеха какъв е този грях. Мъжете и жените, построили Руйдийн и измрели тук — онези, които бяха наричани Джен Айил, клана, който не е, в редките случаи, в които се споменаваше за тях — те бяха съхранили верността си към Айез Седай от времената преди Разрушението на света. Трудно беше да се понесе съзнанието, че това, в което бяха вярвали винаги, се бе оказало лъжа.

— Трябваше да се каже — заяви Ранд. „Имаха право да го узнаят. Човек не може да живее вечно в лъжа. Собственото им пророчество казваше, че ще ги скърша. А друго не можех и да направя.“ Миналото беше минало и свършено; сега трябваше да се безпокои за предстоящото. „Някои от тези мъже не ме одобряват, други ме мразят за това, че не съм роден сред тях, но ме следват. Имам нужда от всички тях.“ — А какво става с Миагома?

Ерим, изтегнат между Руарк и Хан, поклати глава. Някогашната му светлочервена коса беше наполовина побеляла, но зелените му очи изглеждаха ярки като на младеж. Широките му длани и дългите яки пръсти подсказваха, че и мишците му са не по-малко здрави.

— Тимолан не позволява дори на нозете си да разберат накъде ще скочи, преди вече да е скочил.

— Той ще дойде — каза Руарк. — Тимолан лично никога не е вярвал в Оня, що иде със Зората. А и Джанвин ще доведе Шианде. Но ще изчакат. Първо ще трябва да подредят нещата в собствените си глави.

— Ще трябва да се примирят с това, че Оня, що иде със Зората е влагоземец — изсумтя Хан. — Не искам да те обидя, Кар-а-карн. — В гласа му липсваше раболепие. Един вожд не беше крал, нито вождът на вождовете. В най-добрия случай можеше да се нарече пръв между равни.

— Дарийн и Кодарра също ще дойдат един ден, струва ми се — рече спокойно Брюан. Спокойно, но и бързо, за да не би проточилото се мълчание да доведе до танц на копията. Пръв между равните, в най-добрия случай. — Те са изгубили повече от всички други в бледината. — Така айилците бяха възприели да наричат дългото взиране в нищото на човек, преди той да побегне от същността си на айилец. — Засега Манделиан и Индириан са загрижени единствено да запазят клановете си. И двамата ще искат сами да видят драконите на ръцете ти, със собствените си очи, и ще дойдат.

С това оставаше само още един клан за обсъждане — този, който никой от вождовете не искаше да спомене.

— Какви са вестите за Куладин и Шайдо? — попита Ранд.

Отвърна му мълчание, нарушено от тихия звук на арфата някъде зад тях. Всеки очакваше някой друг да заговори и на лицата на всички се бе изписало безпокойство — толкова, колкото едни айилци можеха да си позволят. Джеран загледа намръщено нокътя на палеца си, а пръстите на Брюан заиграха със сребърните пискюли на възглавничката. Дори Руарк заби съсредоточен поглед в килима.

Сред смълчаните мъже зашаваха с тихи изящни стъпки мъже и жени в бели роби, заподнасяха пълни с искрящо вино сребърни бокали и сребърни блюда с маслини, рядък плод за Пустошта, а също и овче сирене, както и бели съсухрени ядки, които айилците наричаха пекара. Айилските лица, надничащи от белите гугли, бяха със сведени погледи и непривично за айилския нрав покорство.

Заловени било по време на битка или при набег, гай-шайн се заклеваха да служат в пълно покорство в продължение на една година и един ден, без да докосват никакво оръжие, без да извършват насилие, като в края на тази повинност се завръщаха в своя клан и септа все едно, че нищо не се е случило. Странен отклик на Пътя на листото. Джи-е-тох, честта и дългът го изискваха, а нарушаването на джи-е-тох беше почти най-лошото нещо, което един айилец можеше да преживее. Вероятно най-лошото. Възможно бе сега някой от тези мъже и жени да обслужва собствения си вожд на клан, но никой от тях нямаше да го покаже дори с едно мигване на окото, докато трае джи-е-тох, дори да беше негов син или дъщеря.

Внезапно Ранд го осени поразяващата мисъл защо някои от айилците бяха възприели толкова трудно истината, която им бе разкрил. В техните очи предците им сигурно се бяха врекли в гай-шайн, и то не само за себе си, но и за всички следващи поколения. А тези поколения — чак до днешния ден — бяха нарушили джи-е-тох, хващайки копието. Дали мъжете пред очите му също се тревожеха за това? Джи-е-тох бе нещо твърде сериозно за народа на Айил.

Гай-шайн се отдалечиха безшумно с меките си сандали. Никой от вождовете на кланове не докосна нито виното, нито храната.

— Има ли някаква надежда Куладин да пожелае да се срещне с мен? — Ранд знаеше много добре, че няма такава. Беше престанал да изпраща пратеници веднага щом разбра, че Куладин съдира кожите им живи. Но това бе повод да подхване отново разговора.

Хан изсумтя.

— Единствената вест, която чухме, е, че се кани теб да одере, когато те види. Това случайно да ти говори, че е готов за разговори?

— Мога ли да откъсна Шайдо от него?

— Следват го — отвърна Руарк. — Никакъв вожд не е той, но те вярват, че е. — Куладин така и не беше влизал сред стъклените колони и сигурно все още вярваше, поне както твърдеше, че всичко, което бе казал Ранд, е лъжа. — Твърди, че той е Кар-а-карн, а те и на това вярват. Девите Шайдо, които дойдоха, дойдоха заради тяхното общество, и то само защото Фар Дарейз Май носят твоята чест. Никой друг няма да дойде.

— Изпращаме съгледвачи да ги следят — намеси се Брюан, — но Шайдо ги убиват, когато ги засекат — Куладин е в основата на вече половин дузина кръвни вражди. Все пак досега поне не показва никакви признаци, че се кани да ни нападне тук. Чух, че твърди, че ние сме осквернили Руйдийн и че атаката му тук само би задълбочила оскверняването.

— Безчестни псета — рекоха едновременно Баел и Джеран и на часа се изгледаха подозрително, сякаш всеки от двамата смяташе, че другият го е изхитрил по някакъв начин.

— Безчестни или не — рече спокойно Брюан, — броят на следовниците на Куладин нараства. — Колкото и спокойно да прозвуча гласът му, все пак той отпи дълбока глътка от бокала си, преди да продължи. — На всички ви е ясно за какво говоря. Някои от онези, които побягнаха, след като ги обзе бледината, не хвърлят копията си, а се присъединяват към обществата си при Шайдо.

— Никой от Томанеле не е оставил клана си — излая Хан.

Брюан погледна над Руарк и Ерим към вожда на Томанеле и каза замислено:

— Във всеки клан се е случило. — И без да изчака да го предизвикат отново, се отпусна на възглавницата си. — Не може да се нарече изоставяне на клана. Просто се присъединяват към обществата си. Като Девите на Шайдо, дошли при Покрива си тук.

Последва тихо мърморене, но този път никой не се опита да му възрази. Правилата, властващи над айилските общества, бяха сложни и в известен смисъл техните членове бяха също толкова здраво свързани с обществото си, колкото със своя клан. Например членовете на едно и също общество не можеха да се бият помежду си дори клановете им да бяха в кръвна вражда. Някои мъже не можеха да се оженят за жена в близки родствени връзки с член на тяхното общество, защото това означаваше все едно да са в кръвно родство. Колкото до обичаите на Фар Дарейз Май, Ранд дори не искаше и да мисли за тях.

— Искам да разбера какво възнамерява да направи Куладин — каза той. Куладин беше като бик с буболечка, влязла в ухото му. Можеше да направи всичко. Той се поколеба. — Ще бъде ли нарушение на честта, ако изпратя хора, които да се присъединят към своите общества в Шайдо? — Не беше нужно да им описва по-нататък какво иска. Те до един се вкочаниха по местата си, дори Руарк го изгледа с толкова студени очи, че зноят в стаята сякаш намаля.

— Такова шпиониране — Ерим изкриви устни на думата „шпиониране“ все едно, че имаше вкус на развалено — е все едно да шпионираш собствената си септа. Никой човек на честта не би направил такова нещо.

Ранд се въздържа да ги попита дали може да се намерят хора с не чак толкова накърнима чест. Айилското чувство за хумор беше доста странно, понякога — твърде сурово, но за подобни неща изобщо го нямаха.

За да промени темата, той каза:

— Има ли някакви вести за нещата отвъд Драконовата стена?

Сам знаеше отговора. Такива новини се пръскаха бързо, още повече при толкова събрани на едно място айилци, както сега около Руйдийн.

— Нищо, което си заслужава да се спомене — отвърна Руарк. — При тези размирици сред дървоубийците малцина амбуланти дохождат в Триделната земя. — Последното беше айилското название за Пустошта: наказание за древния им грях, изпитателен терен за храбростта им, наковалня, върху която бе изкован суровият им нрав. Дървоубийците беше названието, с което те наричаха кайриенците. — Знамето на Дракона все още се вее над Тийрския камък. Тайренците са тръгнали на север в Кайриен, както ти заповяда, за да снабдяват с храна дървоубийците. Нищо повече.

— Трябваше да оставиш дървоубийците да изгинат от глад — промърмори Баел, а Джеран рязко затвори челюсти. Ранд беше сигурен, че се е канил да каже почти същото.

— Дървоубийците не са годни за нищо друго, освен да бъдат убивани или продадени като животни в Шара — изрече мрачно Ерим. Това бяха двете неща, които айилците правеха с онези, които идваха в Пустошта неканени. Само веселчуни, амбуланти и Калайджии преминаваха през земята им безпрепятствено, въпреки че айилците отбягваха Калайджиите, все едно че могат да ги заразят с треска. Шара беше названието на земите отвъд Пустошта. Дори айилците не знаеха много за тях.

С крайчеца на окото си Ранд забеляза две жени, застанали в очакване на прага. Някой беше провесил там нишки с нанизани на тях цветни мъниста, червени и сини, наместо липсващите врати. Едната от жените беше Моарейн. За миг той се замисли дали да не ги остави да почакат. На лицето на Моарейн се бе изписало властно и леко раздразнено изражение, сякаш очакваше да прекъснат беседата си заради нея. Но пък наистина не беше им останало вече нищо за обсъждане и по очите на мъжете си личеше, че не им е повече до разговори. Хич не им се говореше, след като бяха споменали за бледината и за Шайдо.

Той се изправи с въздишка и вождовете на кланове с готовност го последваха. Всички, с изключение на Хан, бяха високи колкото него, че и повече. Там, където Ранд беше отрасъл, Хан щеше да мине за мъж с над средния ръст; сред айилците той изглеждаше нисък.

— Знаете какво трябва да се направи. Да се привлекат останалите кланове и да се държат Шайдо под око. — Замълча за миг, после добави: — Всичко ще свърши добре. Толкова добре за Айил, колкото зависи от мен.

— Пророчеството казва, че ти ще ни прекършиш — отвърна кисело Хан, — и за начало се справяш добре. Но ние ще те следваме. „Докле остана без заслон — зарецитира той — докле водата свърши, оголил зъби срещу Сянката, в лика му ще крещя със непокорство до последния си дъх, в окото на Заслепителя на зрака ще храча до Деня последен.“ — Заслепителя на зрака беше едно от имената на Тъмния за народа на Айил.

За Ранд не оставаше друго освен да отговори с подходящите думи. Някога не беше ги знаел.

— „За моя чест и Светлината, в сърцето на Заслепителя на зрака животът ми ще е камата.“

— Чак до Деня последен — довърши айилецът, — чак до самия Шайол Гул.

Вождовете на кланове заизлизаха. Докато минаваха покрай двете чакащи жени, поглеждаха с Моарейн уважение. Страх към нея не изпитваха. На Ранд му се дощя да е сигурен, че и той не се бои от нея. Моарейн имаше твърде много кроежи, свързани с него, твърде много начини да дърпа конците, а той не беше сигурен, че вече не го е оплела в конците си.

Двете жени пристъпиха вътре веднага щом вождовете си отидоха. Моарейн — елегантна и сдържана както винаги. Дребна хубава жена с айезседайски черти, на които той така и не можеше да припише каквато и да е възраст. Беше махнала влажната кърпа, която носеше допреди малко, и я бе заменила с малък син камък, провесен леко над челото й от златна верижка, обхващаща тъмната й коса. Но и да не беше си го поставила, нямаше да има значение — нищо по нея не можеше да смали царственото й присъствие. Обикновено изглеждаше поне с една стъпка по-висока от действителния си ръст и погледът й беше самото въплъщение на увереност и властност.

Другата жена бе по-висока, макар и тя да не стигаше повече от раменете му. Беше млада и не така лишена от възраст. Егвийн, с която бяха отрасли заедно. Сега, ако се изключеха големите й тъмни очи, тя почти можеше да мине за айилка, и то не само заради загорелите си ръце и лице. Беше облякла широка айилска пола от кафява вълна и свободно падаща бяла риза, изтъкана от нишки, извлечени от някакво растение, което наричаха алгоде. Алгоде беше по-меко и от най-фино изпредената вълна. Щеше да бъде много добра стока за търговия, стига да успееше да убеди айилците. На раменете на Егвийн лежеше широк сив шал, а сгъната на лента сива забрадка пристягаше назад черната й коса, падаща на вълни по раменете. За разлика от повечето айилки, тя носеше само една гривна, слонова кост, издялана като кръг от пламъци, и един-единствен наниз от златни и костени мъниста. И още едно нещо. Пръстен на Великата змия на лявата ръка.

Егвийн се обучаваше с няколко от Мъдрите — на какво точно, Ранд не знаеше, въпреки че подозираше и беше почти сигурен, че е нещо свързано със сънища. По този въпрос Егвийн, както и Мъдрите, бяха твърде сдържани — но тя се бе обучавала и в Бялата кула. Беше станала една от Посветените, на път да бъде издигната в ранг на пълноправна Айез Седай. И междувременно се представяше, тук, както и в Тийр, за пълна Айез Седай. Понякога той я дразнеше заради това; тя обаче не приемаше с лекота шегите му.

— Фургоните скоро ще бъдат готови да потеглят за Тар Валон — заяви Моарейн. Гласът й беше мелодичен и кристален.

— Осигурете им силна охрана — отвърна Ранд. — Инак Кадийр сигурно не ще може да ги откара дотам, докъдето искаш. — Той отново се извърна към прозорците и погледна навън, замислен за Кадийр. — Не съм ти потрябвал, за да ти стисна ръката или за да ми поискаш разрешение да ги отпращаш.

Изведнъж нещо като че ли го шибна между плешките, нещо, което страшно приличаше на шибване с пръчка; само лекото настръхване на кожата му, съвсем неуместно в тази жега, му подсказа, че една от жените е преляла.

Той бързо се извърна срещу тях, посегна към сайдин и се изпълни с Единствената сила. Силата се усещаше като самия живот, забушувал в него, сякаш стана десет, сто пъти по-жив. Покварата на Тъмния също го изпълни — смърт и развала, като личинки, запълзели в устата му. Беше порой, заплашващ да го помете, ревящ прилив, срещу който трябваше всеки миг да упорства, за да се задържи. Беше вече почти привикнал да го удържа и в същото време чувстваше, че никога няма да привикне. Искаше му се да задържи сладостта на сайдин в себе си завинаги и същевременно искаше да повърне. И през цялото време потопът се мъчеше да го залее.

Покварата един ден щеше да го влуди, стига Силата да не го убиеше преди това — двете бяха в надпревара. Лудостта бе орисията на всеки преливащ мъж още от дните на Разрушението на света, от деня, в който Луз Терин Теламон, Дракона, и неговите Сто етаири бяха запечатали затвора на Тъмния в Шайол Гул. Последният ответен удар при това запечатване бе покварил мъжката половина на Верния извор и мъжете, можещи да преливат, полуделите мъже, които бяха преливали, бяха разкъсали света.

Той се изпълни със Силата… но не можеше да разбере коя от жените го бе направили. И двете го гледаха така, сякаш бяха захапали буца масло, която не можеше да се стопи в устата им, всяка беше вдигнала леко едната си вежда по един и същи начин и го гледаха питащо, с лека насмешка. Едната или и двете можеха в този миг да са прегърнали женската половина на Извора, а той така и нямаше да може да го разбере.

Разбира се, шибването с пръчка между плешките не беше в стила на Моарейн. Тя намираше по-други средства да го порицае, по-неявни, но накрая все се оказваха по-болезнени. Но макар вече да бе сигурен, че трябва да е била Егвийн, Ранд не направи нищо. „Доказателство.“ Мисълта се плъзна по прозрачния купол на Празнотата; той самият се рееше отвътре, сред празното, далеч от мисъл и чувство, дори от собствения си прилив на гняв. „Нищо няма да сторя преди да имам доказателство. Няма да се оставя да ме ръчкат с остен този път.“ Тя не бе онази Егвийн, с която бе отрасъл. Откакто Моарейн я бе отвела, се бе превърнала в част от Кулата. Пак Моарейн. Винаги Моарейн. Понякога страшно му се дощяваше да се отърве от Моарейн. „Само понякога ли?“

Той съсредоточи поглед върху нея.

— Какво искаш от мен? — Гласът му прозвуча хладно дори в собствените му уши. Силата продължаваше да бушува в него. Егвийн му беше казала веднъж, че за жена докосването до сайдар, женската половина на Извора, било като прегръдка. Докато за един мъж то винаги бе като безмилостна битка. — И не ми споменавай пак за някакви си фургони, сестричке. Обикновено разбирам какво си имала предвид дълго след като е станало.

Айез Седай го изгледа навъсено. Нищо чудно. Определено не беше свикнала някой да се обръща така към нея, дори този някой да беше Преродения Дракон. Той самият не беше сигурен откъде му беше хрумнало това „сестричке“. Напоследък думите като че ли сами изскачаха в главата му. Смътни признаци на лудостта навярно. Понякога нощем лежеше буден чак до ранните часове на утрото, загрижен за тези неща. Вътре в Празнотата тази тревога изглеждаше някак чужда.

— Трябва да поговорим насаме — Тя изгледа хладно свирача на арфа.

Джайсин Натаил, както се наричаше той тук, лежеше полуизтегнат върху възглавнички до една от стените без прозорци и тихо свиреше. Горната извита част на инструмента бе гравирана и позлатена в подобие на съществата по ръцете на Ранд. Дракони — така ги наричаха айилците. Ранд имаше смътни подозрения откъде може да е намерил Натаил този инструмент със странна украса. Мъжът беше тъмнокос, на средна възраст и можеше да се сметне за по-висок от повечето мъже дори тук, в Айилската пустош. Палтото и панталоните му бяха от синя коприна, подходящо облекло за кралски двор, с грижливо извезани със златни нишки висока яка и маншети, всичко закопчано и завързано с ширити въпреки непосилната жега. Фините дрехи изглеждаха не на място до веселчунския плащ, проснат на пода. Съвършено изрядно и чисто наметало, ала покрито със стотици кръпки с почти толкова различни цветове, всички пришити така, че да се развяват и при най-слабия полъх, то го обозначаваше като артист, жонгльор и акробат, музикант и разказвач на приказки, пътуващ от село на село. Определено не и човек, комуто подобава да се облича в коприна. Човекът обаче беше суетен. И изглеждаше напълно погълнат от музиката, излизаща изпод пръстите му.

— Можеш за говориш каквото поискаш пред Натаил — каза Ранд. — В края на краищата той е веселчунът на Преродения Дракон. — Ако темата на разговора наистина изискваше да се пази строга тайна, тя щеше да настои и той щеше да отпрати Натаил, въпреки че никак не му харесваше да го оставя извън погледа си.

Егвийн изсумтя и намести шала на раменете си.

— Главата ти се е издула като презрял пъпеш, Ранд ал-Тор. — Изрече го като неоспорим факт.

Отвън купола на Празнотата забълбука гняв. Не толкова заради думите й — тя му се подиграваше още откакто бяха деца, в повечето случаи — независимо дали го заслужаваше, или не. Но напоследък му се струваше, че се е захванала да действа в полза на Моарейн, опитвайки се да го изкара от равновесие така, че Айез Седай да може по-лесно да го тласка натам, накъдето й се иска. Когато бяха по-млади, преди и двамата да разберат какво е той и какво е тя, смятаха, че един ден ще се оженят. А ето че сега бе взела страната на Моарейн срещу него.

Той заговори по-твърдо и по-грубо, отколкото му се искаше.

— Кажи ми какво желаеш, Моарейн. Кажи ми го тук и сега, или го остави да почака, докато намеря повече време за теб. Твърде съм зает. — Това си беше нагла лъжа. Повечето му време минаваше в упражнения с меча с Лан или въртенето на копията с Руарк, или в тренировки по бой с голи ръце и крака с двамата. Но ако днес трябваше да има кавги, той беше готов да се кара. Натаил можеше да чуе всичко. Почти всичко. Стига Ранд да знаеше непрекъснато къде е той.

Моарейн и Егвийн го изгледаха еднакво смръщено, но истинската Айез Седай поне, изглежда, разбра, че този път той няма да отстъпи. Тя хвърли кос поглед към Натаил, присви устни — мъжът изглеждаше все така погълнат от свирнята си, — а после извади от кесията си пакет, увит със сива коприна.

Разгъна го и постави съдържанието му на масата. Беше диск с размери колкото човешка длан — наполовина мъртвочерен, наполовина — най-чисто бял; двата цвята се срещаха в извита линия, оформяща две слепени една към друга капки. Това бе символът на Айез Седай отпреди Разрушението, но дискът беше нещо много повече. Само седем такива изобщо бяха правени някога. Седемте печата на затвора на Тъмния. Или по-скоро — всеки от тях представляваше средоточието на един от тези печати. Моарейн извади ножа си — дръжката му бе увита със сребърна жичка — и леко драсна с върха на острието върху диска. И от тъмночерната половина се откърши тънка люспа.

Макар обгърнат от Празнотата, Ранд ахна. Празното затрепера и за малко Силата заплаши да го смаже.

— Копие ли е това? Фалшификат?

— Намерих го долу на площада — отвърна Моарейн. — Истински е. Онзи, който донесох от Тийр, е същият. — Все едно че си поръча супа от грах за обяд. Егвийн, от своя страна, се загърна плътно в шала си, сякаш изведнъж й стана студено.

Ранд сам усети вълна на страх, процеждаща се през невидимата повърхност на Празнотата. Усилие му струваше да се освободи от сайдин, но макар и насила, го остави. Ако загубеше контрол, Силата можеше да го унищожи на място, а той искаше да събере цялото си внимание на въпроса, пред който се бе озовал.

Люспата, плъзнала се на масата, бе невъзможна. Тези дискове бяха изработени от куендияр, сърцекамък, а нищо, направено от куендияр, не можеше да бъде счупено, дори с помощта на Единствената сила. Каквато и сила да се приложеше над него, само го правеше още по-силен. Начинът на направа на сърцекамък бе изгубен по време на Разрушението на света, но онова, което бе изработено от чудодейното вещество в Приказния век, все още съществуваше, дори и най-крехката на вид ваза, дори Разрушението да го бе потопило на дъното на дълбокия океан или заровило под планина. Разбира се, три от седемте диска вече бяха счупени, но това със сигурност бе изисквало много повече от лекия натиск на един нож.

Но всъщност той не знаеше как действително са били счупени онези трите. След като никоя сила, освен самия Създател, не можеше да счупи сърцекамък, то…

— Как? — попита той, изненадан, че гласът му прозвуча също толкова непоклатимо, колкото докато го обкръжаваше Празнотата.

— Не знам — отвърна Моарейн, също така външно спокойна. — Но нали разбираш проблема? Едно падане от масата може да го счупи. Ако останалите, където и да се намират, са като този, то четирима мъже с чукове могат отново да отворят дупка до затвора на Тъмния. Може ли при това положение човек да е сигурен колко здрав е всеки от тях?

Ранд разбра. „Още не съм готов.“ Не беше сигурен дали изобщо някога ще бъде готов, но точно сега определено не беше. Егвийн имаше вид на жена, гледаща собствения си току-що изкопан гроб.

Моарейн отново уви диска и го прибра в кесията си.

— Навярно ще трябва да помисля за възможности, преди да го изпратя в Тар Валон. Ако разберем защо, навярно ще може да се направи нещо.

Погълна го представата как Тъмния отново се протяга от Шайол Гул, как един ден се измъква напълно на свобода. Пламъци и мрак покриха света в съзнанието му — пламъци, поглъщащи всичко, без да изпускат светлина. Чернота, твърда като камък, стегнала въздуха. Умът му бе пълен с това и му беше нужно време, докато думите на Моарейн проникнат в него.

— Решила си да заминеш сама? — Беше си мислил, че е решила да се лепне за него като мъх върху скала. „Нима сам не искаше точно това?“

— Най-вероятно — отвърна тихо Моарейн. — Най-вероятно в края на краищата ще трябва да те оставя. Каквото ще бъде, ще бъде. — На Ранд му се стори, че тя потръпна, но беше толкова за кратко, че спокойно можеше да е собственото му въображение, а в следващия миг тя отново се превърна в самото олицетворение на сдържаност и самоконтрол. — Трябва да си готов. — Напомнянето за собствените му съмнения го накара да се почувства неловко. — Би трябвало да обсъдим намеренията ти. Не можеш да седиш тук много дълго. Дори Отстъпниците да не възнамеряват да те нападнат, те са навън, на воля и разпростират мощта си. Няма да има голяма полза от събирането на айилците, ако скоро разбереш, че всичко отвъд Гръбнака на света е в техни ръце.

Ранд тихо се изсмя и се подпря на масата. Значи това беше поредната й хитринка. След като чакаше с нетърпение тя да си замине, сигурно щеше да бъде много по-склонен да я изслуша, и по-податлив да бъде насочван. Тя, естествено, не можеше да лъже, не и направо. Една от прословутите им Три клетви се грижеше за това — да не изричат нито една дума, която да не е вярна. Но той знаеше, че си оставят пътища за измъкване — безброй пътища. Да, навярно тя един ден щеше да го остави. След като загинеше, несъмнено.

— Искаш да обсъждаме намеренията ми — рече той сухо. Извади късоствола лула и кожена кесийка с табак от джоба на палтото си, напълни чашката и преля струйка от сайдин, за да запали табака. — Защо? Те са си мои намерения. — Запуфка бавно и зачака отговора, без да обръща внимание на сърдития поглед на Егвийн.

Ликът на Айез Седай си остана невъзмутим, но големите й тъмни очи сякаш проблеснаха.

— Какво постигна, когато отказа да следваш напътствията ми? — Гласът й бе също така спокоен като изражението й, но въпреки това думите й заплющяха като камшик по гърдите му. — Където отидеш, оставяш след себе си смърт, разруха и война.

— Не и в Тийр — отвърна той, някак прекалено бързо. И твърде оправдателно. Не биваше да й позволява да го изкарва от равновесие. Съзнателно започна да изпуска бавни, съсредоточени облачета дим от лулата си.

— Да — съгласи се тя. — Не и в Тийр. Имаше цяла държава зад гърба си, цял народ, и какво направи с това? Че въведе справедливост в Тийр е похвално. Че възстанови реда в Кайриен и нахрани гладните, е достойно за похвала. В друг случай щях щедро да те възхваля за това. — Тя самата беше кайриенка. — Но това с нищо не ти помага за деня, в който ще трябва да срещнеш Тармон Гай-дон. — Праволинейна жена и хладна, станеше ли дума за каквото и да било друго, дори това „друго“ да беше родната й земя. Но не беше ли и той самият също така праволинеен?

— А ти какво би ме посъветвала да направя? Да тръгна да се разправям с Отстъпниците един по един? — Отново се насили да пуфка по-бавно от лулата. Беше си трудно. — Знаеш ли поне къде са те? О, Самаил е в Иллиан — това знаеш, — но останалите? Ами ако тръгна да се разправя със Самаил, както ти искаш, и намеря с него още двама-трима? Или всичките девет?

— Ти можеше да се изправиш срещу трима-четирима от тях, а навярно и срещу деветимата — отвърна му тя ледено. — Ако не беше оставил Каландор в Тийр. Истината е, че бягаш. Всъщност ти нямаш план, нямаш план как да се подготвиш за Последната битка. Само бягаш от едно място на друго и се надяваш, че нещата някак ще се оправят от само себе си. Надяваш се, защото не знаеш какво друго можеш да направиш. Щом не би приел съветите ми, то поне… — Той рязко я прекъсна, махвайки с лулата, без изобщо да го е грижа за гневните погледи и на двете жени.

— Имам аз план. — Щом толкова държаха да знаят, какво пък — нека да го чуят. А той нямаше и думичка да промени, да изгори ако ще. — Първо, смятам да сложа край на войните и убийствата, независимо дали аз съм ги причинил, или не. Ако мъже трябва да убиват, то нека да убиват тролоци, а не да се избиват помежду си. По време на Айилската война четири клана са прекосили Драконовата стена и са постигали всичко, което решат, в продължение на повече от две години. Оплячкосали са и са опожарили Кайриен, сразили са всички войски, изпратени срещу тях. Могли са и Тар Валон да завземат, ако са искали. Кулата не е могла да ги спре заради вашите Три клетви. — Да не използват Силата за оръжие, освен срещу твари на Сянката или Мраколюбци, или в защита на собствения си живот — това беше друга от Клетвите, а айилците не бяха заплашвали самата Кула. Гневът го беше стиснал за гърлото. Бягал и се надявал, така ли? — Четири клана са го постигнали. Какво ще стане, когато поведа единадесет през Гръбнака на света? — Щяха да са единадесет. Надеждата да включи и Шайдо бе съвсем нищожна. — Докато държавите дори си помислят за обединение, ще се окаже твърде късно. Ще приемат моя мир или ще ме заровят в Кан Брийт. — Една от струните на арфата издрънча фалшиво и Натаил поклати глава. След миг успокояващите звуци се зарониха отново.

— И един пъпеш не може да се издуе толкова, колкото се е издула главата ти — промърмори Егвийн, скръстила ръце на гърди. — И един камък не може да е по-опърничав от теб! Моарейн само се опитва да ти помогне. Не го ли разбираш?

Айез Седай заоправя полите на роклята си, макар да нямаха нужда от оправяне.

— Повеждането на айилците отвъд Драконовата стена може да се окаже най-лошия ти ход. — В тона й се долавяше острота, нотка на гняв и на безсилие. Поне бе успял да й устои, да й докаже, че не е кукла в ръцете й. — До този момент Амирлинския трон ще се е обърнала към всички владетели, към всички държави, които все още имат владетели, представяйки им доказателства, че ти си Преродения Дракон. Те знаят пророчествата. Знаят за какви дела си роден. Щом бъдат убедени кой си ти и какво си, ще те приемат, защото са длъжни. Последната битка наближава и ти си единствената им надежда, единствената надежда за човечеството.

Ранд се изсмя гръмко. Гръмко и горчиво. Стиснал лулата със зъби, той скочи на масата, седна с кръстосани нозе и ги загледа.

— Значи двете със Сюан Санче все още си въобразявате, че всичко се свежда до това да узнаят? — Ако Светлината бе рекла, те все още не знаеха всичко за него и никога нямаше да го разберат. — И двете сте глупачки.

— Я се дръж прилично! — изръмжа Егвийн, но Ранд я надвика.

— Тайренските върховни лордове също знаеха пророчествата, разбраха и аз кой съм, когато видяха Меча недосегаем стиснат в юмрука ми. Половината от тях очакваха да им донеса власт и слава, или и двете. Останалата половина по-скоро бяха готови всеки миг да забият нож в гърба ми и да се постараят да забравят, че Преродения Дракон изобщо е бил в Тийр. Ето как държавите ще поздравят Преродения Дракон. Ако първо не ги покоря, както направих и с тайренците. Знаеш ли защо оставих Каландор в Тийр? За да им напомня за мен. Всеки ден те знаят, че е там, забит в Сърцето на Камъка, и знаят, че ще се върна за него. Само това ги задържа към мен. — Това бе само едната причина да остави Меча, който не е меч зад гърба си. За другата не му се искаше дори да мисли.

— Много внимавай — рече след миг мълчание Моарейн. Със смразяващо спокойствие. И той долови в думите й неумолимо предупреждение. Веднъж я беше чул да изрича почти със същия тон, че по-скоро ще загине, отколкото да позволи Сянката да го спечели. Корава жена.

Той я изгледа продължително. Тъмните й очи бяха като бездънни езера, готови да го погълнат. А после тя направи съвършен реверанс.

— С ваше позволение, милорд Дракон, ще се погрижа да уведомя господин Кадийр къде го очаквам утре за работа.

Никой друг нямаше да забележи тънката насмешка в жеста и думите й, но Ранд я усети. Готова беше да използва всичко, което би могло да го изкара от равновесие, да го направи по-уязвим на чувство за вина, на срам, на несигурност. Той се загледа след нея, докато завесата от подрънкващи мъниста в рамката на вратата не я скри.

— Няма защо да се въсиш толкова, Ранд ал-Тор. — Гласът на Егвийн беше тих и нисък, очите й — изпълнени с раздразнение. Беше стиснала в шепи шала си, сякаш се канеше да го удуши с него. — Лорд Дракон, как ли пък не! Каквото и да си, ти си само един груб и невъзпитан дръвник. Заслужаваш много повече от това, което получи. Малко усилие да си по-вежлив няма да те убие!

— Значи ти беше — сряза я той, но за негова изненада тя леко поклати глава. Излизаше, че в края на краищата е била Моарейн. Щом Айез Седай си бе позволила такова избухване, значи нещо я глождеше. Той самият, несъмнено. Може би трябваше да й се извини. „Предполагам, че няма да ме убие, ако съм малко по-вежлив.“ Макар да не разбираше откъде накъде е длъжен да се държи вежливо с Айез Седай, която се опитваше да го води на каишка.

Но ако той сега си мислеше дали да бъде вежлив, с Егвийн съвсем не беше така. Ако пламтящите въглени можеха да имат тъмнокафяв цвят, то те щяха да приличат точно на нейните очи.

— Ти си една празна кратуна, Ранд ал-Тор, и аз изобщо не трябваше да уверявам Елейн, че си подходящ за нея. И за невестулка не си подходящ. Я недей да вириш нос. Не съм забравила как се потеше, когато се мъчеше да се измъкнеш от поредната беля, в която те е набутал Мат. Още помня как Нинив те пердашеше, докато не заврещиш, а после цял ден не можеше да седнеш на задника си. Не са минали чак толкова години оттогава. Трябва да кажа аз на Елейн да те забрави. Ако знаеше и половината от това, в което си се превърнал…

Той заслуша тирадата й зяпнал, а тя все повече и повече набираше ярост. После изведнъж му просветна. Беглото поклащане на главата, което не трябваше да прави, но с което му подсказа, че Моарейн го е ударила със Силата. Егвийн винаги упорито се стараеше да върши нещата, с които се заловеше, както трябва. Сега, докато се учеше при Мъдрите, беше облякла айилски дрехи. Доколкото я познаваше, нямаше да се учуди, ако се опитваше да усвои и айилските обичаи. Щеше да е напълно в стила й. Но в същото време непрекъснато се стараеше да се държи като истинска Айез Седай, макар все пак да си беше все още само Посветена. Айез Седай обикновено съумяваха да сдържат нрава си и никога не издаваха нещо, което смятаха, че трябва да скрият.

„Илиена никога не избухваше пред мен, когато бе ядосана на себе си. Когато ми говореше грубо, то беше защото…“ За миг умът му се вцепени. Той никога не беше срещал жена с името Илиена. Но сега беше в състояние да си представи лице, принадлежащо на това име, смътно, но си го представяше: хубаво лице, кожа като сметана, златиста коса, също като на Елейн. Това беше лудост. Да си спомня лицето на една въображаема жена. Навярно един ден щеше да се улови, че разговаря с хора, които ги няма наоколо.

Задъханият монолог на Егвийн секна отведнъж и тя го погледна загрижено.

— Добре ли си, Ранд? — Гневът беше изчезнал от гласа й, сякаш никога не беше го имало. — Да не ти е зле? Да извикам ли Моарейн да…

— Не! — прекъсна я той рязко и също така бързо смекчи тона си. — Тя не може да Изцери… — Дори Айез Седай не можеха да Изцерят лудост. Никоя от тях не можеше да Изцери нещата, които го мъчеха. — Елейн добре ли е?

— Добре е. — В гласа на Егвийн се долавяше съчувствие. Това беше единственият отговор, който той всъщност очакваше. Извън онова, което бе научил, когато Елейн напусна Тийр — че онова, с което Елейн се е заела, е работа на Айез Седай. Така му бе отвръщала Егвийн неведнъж и Моарейн повтаряше същото. Трите Мъдри, които можеха да бродят в сънищата, тези, при които сега Егвийн се учеше, бяха дори още по-сдържани в отговорите си. Те си имаха свои причини да не са много доволни от него.

— Май ще е най-добре и аз да си ходя — продължи Егвийн и намести шала на раменете си. — Уморен си. — Тя се намръщи леко и добави: — Ранд, какво означаваше това, че ще бъдеш заровен в Кан Брийт?

Той се запита за какво по дяволите му говори. После се сети, че наистина бе изрекъл тази фраза.

— Просто поговорка — излъга я той. Нито знаеше какво означава, нито откъде му беше дошло.

— Почини си, Ранд — каза му тя с глас, прозвучал с двадесет години по-стар. — Обещай ми, че ще си починеш. Имаш нужда от отдих.

Той кимна. Тя го изгледа за миг, сякаш да се убеди, че не я лъже, след което се запъти към вратата.

Сребърният бокал с виното на Ранд се издигна от килима и се понесе към него. Той припряно го хвана във въздуха тъкмо преди Егвийн да го изгледа през рамо.

— Сигурно не биваше да ти го казвам — каза тя. — Елейн не ми го каза като послание за теб, но… Каза ми, че те обича. Навярно вече го знаеш, но ако не си го знаел, би трябвало добре да си помислиш. — След което излезе и мънистата издрънчаха след нея.

А Ранд скочи от масата, запокити бокала на пода и яростно се нахвърли върху Джайсин Натаил.