Книга за изгубените неща

VII За Дърваря с брадвата и неговите дела

Тук вече тухли и зидария нямало. Под пръстите си Дейвид напипвал груба кора — намирал се в хралупата на голямо дърво. Над главата си виждал тавана на кухината, отпред се отварял сводест изход, а отвън тъмнеела сенчеста гора. От полуоголените корони на дърветата безшумно се ронели листа, падали бавно, спираловидно и се стелели върху меката земя. Наоколо растели трънливи храсти с бодливи клонки, но цветя не се виждали. Пейзажът бил обагрен в убито зелено-кафяво, потопен в чудат сумрак, сякаш току-що се пуква зората или пък настъпва вечер.

Дейвид стоял в корубата неподвижно, заслушан в горските звуци. Майчиният глас отдавна заглъхнал, сега едва-едва долавял шумоленето на листата, а нейде далече шуртяла вода. Германският самолет не се виждал, нищо не подсказвало, че изобщо е съществувал. Колебаел се дали да не се завърне в къщата и да разкаже на баща си за чутото и видяното. Но как ще го обясни и дали бащата изобщо ще му повярва след всичко случило се през деня? Ами да — нуждаел се от доказателство, някакъв знак от този нов свят.

Тогава излязъл от хралупата. Небето било мрачно, забулено с тежки, сиви облаци, звезди и съзвездия прикрити зад тях. Отначало му замирисало на свежо и чисто, но след няколко вдишвания Дейвид усетил нещо странно във въздуха, трудно определимо, но със сигурност неприятно. Усещал го и в устата си — металически привкус, като от зеленясала мед и гниеща тъкан. Напомнило му за един случай, когато край пътя с баща си намерили мъртва котка с разкъсана козина и разпрано тяло, вътрешностите разпилени отвън. Тукашният въздух миришел по същия начин. Дейвид потръпнал, и то не само от вечерния хлад.

Внезапно почувствал, че въздухът отзад се раздвижва, лъхнала го злокобно гореща вълна, титаничен грохот раздрал тишината. Момчето се хвърлило на земята и се претърколило встрани, а в същото време дървесният ствол започнал да се издува и разширява, хралупата се превърнала в подобие на дървена пещера, алени огнени езици близнали стените. И тогава сякаш гигантска паст избълвала нещо зловещо — горящия корпус на германския бомбардировач с тялото на мъртъв член на екипажа, заклещено в гондолата под пилотската кабина, а картечницата насочена право в Дейвид. Пламтящите останки изровили дълбока черна бразда в горската почва, овъглявайки всичко по пътя си. Накрая, губейки инерция, с грозно скърцане и пращене спрели насред широка открита поляна, изпускайки кълба гъст, черен дим и маслени изпарения.

Дейвид бавно се изправил, изтърсил пръстта и листата от себе си. Приближил — доколкото това било възможно — горящата машина. Била „Юнкерс 88“познал го по гондолата. Виждал се трупът на картечаря, вече почти целият обгорял. Дали е оцелял поне един член на екипажа? Тялото на загиналия било сгърчено в огънатия метал на седалката с картечната стойка, овъгленият череп грозно ухилен в зъбата предсмъртна гримаса. Дейвид потръпнал, хлад полазил по цялото му тяло въпреки излъчващата се от догарящата машина жега — досега не бил срещал смъртта лице в лице. Поне не и в този й вид — жестоко насилствена, воняща, овъгляваща. Представил си мъките на обречения германски картечар, последните му мигове в капана на безмилостните пламъци, горящите дрехи и плът. Изпитал мъчително съжаление за покойния, чието име така и никога няма да научи.

Нещо свирнало край ухото му, почувствал топлина, раздвижване на въздуха като от нощно насекомо, сетне чул отчетлив пукот. Отново и отново. Само че Дейвид вече лежал на земята, закрил глава с ръце. Досещал се, че избухват прегретите от пожара патрони в картечната лента, бил чел достатъчно по темата. Притискал се в земята, изпълзял до близка вдлъбнатина и останал там, докато не секнал и последният пукот на избухващите муниции. Осмелил се да надигне глава чак когато напълно се уверил, че това е факт. Тогава се изправил, уморено загледан в пушека и замиращите пламъци. И сега за пръв път усетил цялото могъщество на заобикалящите го дървета в този странен лес, съставен сякаш от множество исполини, огромни, смълчани, по-високи и с по-дебели стволове, отколкото и най-старите дъбове в горите у дома. Тези великани били сиви и без ниски клони, короните им се извисявали далеч над земята, масивни, голи, смълчани.

В следващия миг нещо привлякло погледа му. Черен предмет, подобен на отделена от главния корпус на разбития самолет кутия, лежал недалеч от мястото, където се намирал Дейвид в момента. Приличал на стар фотоапарат, само че от едната страна имал колелца. На едното била изписана думата Blickwinkel, а на съседен етикет — Auf Farbglas Ein.

Досетил се, че пред него се намира оптичен мерник, свързан с механизъм за насочване на въздушните бомби. Вече няколко пъти бил виждал снимки на такава апаратура. С нейна помощ германските летци подбирали мишените си за бомбардировка. Вероятно и онзи овъглен картечар в гондолата с имал подобна задача — да подбира цели от английските градове, които вижда през плексигласовия под на гондолата. Дейвид отново потръпнал и съжалението към покойния сякаш се изпарило. Този предмет на земята излъчвал нещо особено отблъскващо — сега момчето почувствало колко реално и ужасяващо е онова, което се случва в големите градове. Представил си сгушените в противобомбените убежища хора с посивели от страх лица, разплаканите дечица, затаили дъх в надежда задаващата се от небесата жестока смърт отново да ги отмине. В съзнанието му се мярнала и друга картина — събрани в спирките на метрото хора, стоят и не мърдат, втрещени, чуват ясно експлозиите на улиците над тях, върху главите ми се стелят прах и сажди, бомбите тресат земята отгоре.

А в главите им само една мисъл: дали и този път ще оцелеят?

Без да съзнава какво прави, поддавайки се на емоцията, яростно сритал черния предмет. Той отлетял встрани, а във вътрешността му се раздрънкало счупено стъкло. Дейвид изпуснал събрания в дробовете си въздух със задоволство и справедлива злоба — деликатната оптика на апаратурата стопроцентово била счупена.

След малко гневът преминал, момчето заровило юмручета в джобовете на робата и се огледало в опит да прецени обстановката. На няколко крачки от мястото, където стоял, над тревата стърчали стръковете на четири светлопурпурни цветя, всъщност първата демонстрация на ярки багри в тази иначе сумрачна гора. Листата им били жълто-оранжеви, а в самите цветове Дейвид сякаш съзрял личицата на спящи деца. Дори в тукашния полумрак и сенки му се сторило, че различава затворените клепачи, притворените уста, ноздрите. Досега подобни растения не бил виждал. Дали да не откъсне едно и да го отнесе на баща си? Тогава може би ще го убеди, че това място наистина съществува.

Пристъпил към цветята, сухите листа под пантофите му зашумолели. Тъкмо се навеждал, когато затворените очички на близкото цвете внезапно се разтворили. В следващия миг зейнали устните, надали остър писък. Останалите три се разбудили, тогава бързо, сякаш по обща команда, цветовете им се затворили, разкривайки твърда, осеяна с остри шипове долна част, а по нея мътно блестяла лепкава течност. Тъничък глас тутакси се обадил в съзнанието на момчето, пошушнал, че е опасно да се докосват тези бодли. Дейвид си представил коприва и отровни растения, зачервена, раздразнена кожа, сърбеж и болезнени усещания. Бог знае с каква ли отрова за защита разполагат тези цветя?

Тутакси усетил промяната в миризмата. Вятърът отнасял вонята на горящия аероплан, но онази усетена още в началото металическа миризма на разложено тук се усещала по-силно. Направил няколко крачки навътре в гората и веднага забелязал издутината под горския килим от стари листа и съчки, а между тях се виждали сини и червеникави петна. Нещо било скрито под тях и то наподобявало човешка фигура. Дейвид потръпнал, но пристъпил и се взрял — различил козина и някакви дрехи. С помощта на отчупен клон разхвърлял натрупаните най-отгоре листа, а челото му се сбърчило в почуда. Било животно, животно в дрехи. Извити звероподобни пръсти с нокти, крака като на куче. Навел се да види лицето… но лице нямало. Главата била отделена, отсечена от тялото, при това, изглежда, неотдавна, защото по земята наоколо ясно личали пръски кръв.

Дейвид се задавил, с мъка се удържал да не повърне. Само за няколко минути два трупа, прекалено много му дошло. Стомахът се разбунтувал, в устата усетил жлъчна течност. Отстъпил от съществото, закрачил обратно към дървото с корубата. И в същия миг големият изход в дънера изчезнал току пред очите му, дървото се свило в първоначалната си големина, а над предишния отвор пораснала нова кора, закривайки прохода към неговия свят. Дървесният великан се превърнал просто в поредния член на тази гора от трудно различими един от друг събратя. Дейвид изтичал, опипал кората с пръсти, натискал и тропал, надявайки се някак отново да отвори портала към стария си живот, но се оказало непосилно. Доплакало му се, но си давал сметка, че разплаче ли се, всичко ще бъде изгубено. Ще се превърне в безпомощно, уплашено момченце, далеч, далеч от дома. Затова събрал целия си кураж, решил да покаже присъствие на духа и да потърси начин да излезе от безизходицата. Огледал се внимателно и веднага забелязал върха на подаващ се от горската почва остър камък. Изкопал го с пръсти и с назъбения му край започнал да дълбае кората на дървото с хралупата. Удрял, блъскал, отчупил късче, сетне още и още, показала се бялата дървесина отдолу, а дървото потръпнало силно, като че го боли — също както наранен човек в шок. Дървесината почервеняла, от нея избивала подобна на кръв алена течност, тя потекла надолу по неравната кора и закапала върху горския килим, обагряйки листата в карминени краски.

Нечий глас зад него се обадил:

— Не бива така. И дърветата ги боли.

Дейвид се сепнал и се извърнал. В сенките недалеч от него стоял мъж. Едър и висок, с масивни рамене и къса черна коса, на рамото му брадва. Обут в кафяви кожени ботуши почти до коленете, облечен в къса връхна дреха от животински кожи, очите му зелени, в тон с гората, сякаш още един превърнат в човешка форма неин обитател. Дейвид изпуснал камъка.

— Съжалявам — рекъл той. — Не знаех.

Мъжът го изгледал продължително, изпитателно.

— Може би — рекъл той накрая. — Предполагам, че наистина не си знаел.

Пристъпил към момчето, а то инстинктивно направило крачка назад, докато опряло гръб в същото дърво. Отново му се сторило, че то потръпва, но сега вече не така болезнено. Сякаш било облекчено вероятно от това, че повече няма да страда в присъствието на приближаващия мъж. За разлика от Дейвид, който не се чувствал добре пред този човек с брадвата: тя изглеждала достатъчно остра и в състояние с лекота да отсече нечия глава.

Мъжът излязъл от сенките и сега момчето успяло да разгледа лицето му по-добре. Изглеждало сурово, но в същото време излъчвало доброта и Дейвид инстинктивно усетил, че може да му се вярва. Това донякъде го успокоило, макар че продължавал да гледа брадвата с боязън.

— Кой сте вие? — запитал той мъжа.

— И аз имам право да задам същия въпрос — отвърнал другият. — Тези гори са ми поверени, а теб досега не съм те виждал тук. Но все пак ще ти отговоря: наричат ме Дърваря. Друго име нямам или поне не такова, дето да има някакво значение.

След тези си думи се запътил към догарящия аероплан. Пламъците вече затихвали, големият корпус изпъквал обгорен и смачкан. Наподобявал скелета на допотопно чудовище, убито и оставено на милостта на огъня, изпеченото месо свалено от костите. Картечарят вече не се виждал така ясно както преди. Стихията го превърнала в черен силует, губещ се сред тъмните очертания на разкривените машинарии и метални рамки. Дърваря огледал машината с любопитство, сетне удивено поклатил глава и се върнал назад. Задминал Дейвид, свойски поставил ръка върху нараненото дърво. Огледал внимателно дървесината под откъснатата от момчето кора, потупал ствола все едно гърба на куче или врата на кон. Сетне коленичил, потърсил нещо с очи, намерил в съседство мъх, с него намазал оголеното, ранено място.

— Ще се оправиш, стари приятелю — рекъл тихо на дървото. — Скоро ще заздравее, ще видиш.

— А сега е твой ред — обърнал се той към Дейвид. — Как се казваш и какво правиш тук? Тази гора не е подходящо място за разходки на само момче. Ти с това нещо ли дойде?

— Не, по-скоро то ме последва, като че ме гонеше. А се казвам Дейвид и дойдох през хралупата в това дърво. Ей тук имаше дупка, сетне изчезна. Затова чупех кората, опитвах се да я отворя отново, за да се върна обратно. Или поне да бележа дървото, че да мога да го намеря, ако се наложи да се отдалеча.

— Значи през дървото си минал? А откъде идваш?

— От една градина — отвърнало момчето. — Там има зид, в единия ъгъл е срутен и се е образувала цепнатина. Стори ми се, че чувам гласа на майка ми, тръгнах след него и ето ме тук… само че сега пътят назад вече го няма.

Дърваря замълчал, отново посочил разбития аероплан.

— А как стана, че това нещо те е последвало?

— Отвъд се водят битки. И то падна от небето.

Дърваря го изгледал и премълчал, дори и тази информация да била неясна или изненадваща за него.

— Забелязах, че в него има човешки труп — обадил се той след малко. — Ти този мъж познаваше ли го?

— Той е картечар, член на екипажа. Германец. Никога не съм го виждал преди.

— Но сега е мъртъв.

Двамата помълчали, сетне Дърваря отново погалил дървесната кора, прокарал ръка надолу по нея, сякаш се опитвал да намери доказателство за съществуването на някаква врата под нея.

— Както сам казваш, тук вход вече няма. Но си бил прав да бележиш дървото, та макар и методите ти да са доста грубовати.

С тези думи бръкнал под дрехата си, извадил кълбо дебел канап. Отвил от него, преценил на око, че е достатъчно, и го завързал около дънера. А от чантата, която пък носел през рамо, взел кутийка с мазило, което миришело доста неприятно, и натрил връвта.

Това ще отблъсква животните и птиците, да не гризат канапа — обяснил той и вдигнал оставената на земята брадва. — А ти по-добре ела с мен. Утре ще решаваме какво да те правим, но сега трябва да те отведа на безопасно място.

Дейвид не помръднал. Във въздуха все така миришело на кръв и на разлагаща се плът, а сега виждал брадвата от съвсем близо и по нея имало засъхнали червени петна. Същите следи забелязал и по дрехата на Дърваря.

— Моля да ме извините за въпроса — казал той най-възпитано, — но щом са ви поверили гората да се грижите за нея, тази брадва защо ви е?

Дърваря му отправил продължителен, изпълнен с удивление поглед, защото, разбира се, веднага прозрял какво се крие зад ужким невинния въпрос, но пък бил и впечатлен от интелигентността на момчето.

— Тя не е за дърветата — отвърнал след малко. — А за онези същества, които се крият сред тях.

Повдигнал глава нагоре, подушил въздуха, сетне посочил с дръжката на брадвата към безглавия труп.

— Усетил си миризмата, нали?

Дейвид кимнал.

— Не само я усетих, а видях и трупа. Вие ли го…?

— Аз.

— Прилича на човек, но май не е.

— Не е — отвърнал Дърваря. — Но за това ще говорим по-късно. Ти от мен няма за какво да се боиш, но пък тук се въдят други същества, дето са опасни и за двама ни. Хайде ела сега. Наближава им времето, а насам ще ги привлече отделящата се топлина и миризмата на обгорена плът.

Съзнавайки, че друг изход няма, Дейвид последвал Дърваря. Студено му било, пантофите били вече мокри. Дърваря съблякъл кожената дреха и му я дал да се стопли. Сетне го вдигнал на гръб и го понесъл. Много време било минало, откакто някой възрастен бил носил момчето на гръб. А то било наедряло и достатъчно тежко за бащините сили. Но този мъж тук, с брадвата, го поел и вървял с лекота и сякаш не усещал товара на гърба си. Поели през гората, а дърветата сякаш се разтваряли пред тях и им правели път. Дейвид се опитвал да запомни околността и особеностите на пътеката, но Дърваря крачел много бързо и момчето трябвало да посвети усилията си на това да се държи здраво. Високо над тях облаците постепенно се разсейвали, показала се луната. Била пурпурночервена, същинска кървава дупка в плътта на нощта. Дърваря завървял още по-бързо, мощните му стъпки тупали меко върху горския килим, дърветата наоколо се мяркали като насън.

— Налага се да побързаме — рекъл той през рамо. — Те скоро ще се появят…

Още не доизрекъл последната дума, а някъде на север се извил протяжен вой, който преминал в рев. Сега Дърваря затичал.