Книга за изгубените неща

XXIV За Замъка на трънаците

Когато на следващата сутрин Дейвид се пробудил, Роланд го нямало, Сцила също. Огънят бил изгаснал. Дейвид обиколил мястото и веднага забелязал конските следи, а те водели направо в гората. Момчето изпитало смесени чувства: отначало удивление, сетне облекчение, после гняв към Роланд за това, че го изоставил, без дори и сбогом да каже, а накрая усетило и първите тръпки на истинския страх. Внезапно възможността отново да се срещне с Гърбушкото не му се струвала така привлекателна както предната нощ. А когато се сетил и за вълците, направо в паника изпаднал. Отпил малко вода от манерката, а ръцете му треперели, чак се полял и си намокрил ризата. Опитал да отърси водата, а нокътят му се закачил за влакно от материята и закървил, заболяло го силно. И в пристъп на ярост захвърлил манерката по съседното дърво, рухнал в отчаяние на земята и заровил лице в ръцете си.

— Хайде сега, за какво е всичко това? — обадил се Роландовият глас.

Дейвид повдигнал очи и зърнал насреща си война, качен на коня, да го гледа учудено.

— Реших, че сте ме изоставили — казало момчето.

— Че защо точно това си помисли?

Дейвид засрамено свил рамене. Неудобно му станало от проявата на малодушие и съмненията относно Роланд. Но се опитал да се скрие зад обвинения.

— Ами събуждам се и виждам, че съм сам — троснал се той. — Какво друго да си помисля?

— Например че съм се отдалечил за малко, за да огледам пътя, да разузная обстановката. И действително съм отсъствал съвсем за кратко. А ти спеше и не исках да те будя, при това бях сигурен, че си в безопасност. Тук наоколо земята е съвсем тънка, отдолу има само плътна скала, значи нашият приятел измамникът не може да си прокопае тунел до теб. В същото време не съм се отдалечавал толкова, че да не чуя, ако извикаш. Не си имал причини да се съмняваш в мен.

Роланд скочил от коня и се приближил, водейки Сцила зад себе си.

— Но пък виждам, че нещата помежду ни не са вече същите, поне откакто онзи нечистоплътен негодяй те замъкна под земята — поклатил глава воинът. — Струва ми се, че се досещам какво ти е говорил за мен. Моите чувства спрямо Рафаел са си моя работа. Само моя. Обичах го и това е всичко, което може да се каже по този въпрос. Останалото изобщо не засяга, когото и да било.

Замълчал за секунда, сетне добавил:

— Що се отнася до теб, смятам те за приятел. Ти си смело момче, кажи-речи вече младеж, а в същото време си много по-силен, отколкото изглеждаш на пръв поглед или за колкото се смяташ ти самият. Попаднал си в капан в един чужд свят, в компанията на непознати люде и все пак досега си успял да се опълчиш на вълците, на троловете, на звяр, който е в състояние сам да унищожи голяма група въоръжени мъже, да устоиш на измамните домогвания на онзи, когото наричаш Гърбушкото. И през цялото време, откакто сме заедно, не съм забелязвал да изпадаш в паника или отчаяние. В началото поех обещание да те отведа при краля, защото те съжалих. Реших дори, че ще си ми в тежест, но се оказах не прав. Ти се доказа като достоен за уважение и доверие. Надявам се, че и аз на свой ред съм се оказал достоен за твоето уважение и доверие, защото иначе и двамата сме обречени. Е, какво ще кажеш сега? Тръгваш ли с мен? Почти сме на края на пътя.

И протегнал ръка към момчето. Дейвид я поел, а воинът му помогнал да се изправи.

— Ще дойда. И съжалявам — рекъл Дейвид.

— Няма за какво — отвърнал Роланд. — Прибирай си нещата и да потегляме, защото краят е близо.

Не изминали много път и изведнъж въздухът рязко се променил. Дейвид потръпнал, космите по ръцете и косата му настръхнали. Докоснал ги с пръсти, зарядите статично електричество запукали силно. Вятърът духал от запад, особени миризми носел — на застояло, загнило и плесен, както във вътрешността на гробница. Пред тях теренът постепенно ставал все по-хълмист и по едно време се оказали на върха на възвишение. Спрели, огледали се във всички посоки.

От обратната страна, подобно на петно върху белия сняг, изпъквала черната форма на голяма крепост. Именно тази дума изскочила най-напред в съзнанието на Дейвид — форма, сигурно защото в нея имало нещо много особено. Различавал централната кула, стените и допиращите се постройки, само че контурите им били мъгляви и разлети като от водни бои върху влажна хартия. Замъкът се намирал в средата на гората, но най-близките дървета наоколо изглеждали изсечени или може би повалени като от силна буря или експлозия. Тук-таме по бойниците Дейвид съзрял и металически блясък. Отгоре се виели птици, а миризмата на развала се чувствала още по-силно.

— Това са лешояди — рекъл Роланд, сочейки към птиците. — С мърша и трупове се хранят.

Дейвид си представил какво се върти в съзнанието на война: че Рафаел е влязъл в замъка, за да не излезе повече жив.

— Мисля, че може би трябва да останеш тук — добавил Роланд в следващата секунда. — По-безопасно ще бъде за теб.

Момчето се огледало. Тукашните дървета изглеждали доста по-различни от видените досега — стари, направо древни, с грозно извити корубести стволове и стърчащи клони, кората им надупчена от различни болести. На замръзнали в агония старци му заприличали, съвсем не му се искало да остава сам сред тях.

— По-безопасно ли? — възкликнал Дейвид. — По петите ми са вълците, а в тези гори сигурно ще се намерят и други страшилища. И да ме оставите, пак ще тръгна подир вас пеша. А пък мога и да се окажа полезен там, в крепостта, нали? Не ви изложих в селото, когато ме подгони Звяра, няма да ви подведа и сега — добавил той решително.

Роланд не възразил и двамата продължили да яздят към замъка. Прекосявайки гората, чули шепнещи гласове. Те идвали някъде измежду дърветата, като че ли от дупките и хралупите в дънерите им, но момчето не било сигурно дали самите дървета говорят или живеещи в тях същества. На два пъти му се сторило, че в тъмните отвори съзира движение, дори му се привидели и вперени в него очи, но когато споделил видяното с Роланд, другият отвърнал така:

— Не се страхувай. Каквито и да са те, нямат нищо общо с крепостта. И с тях разговор не бива да водим, освен ако сами не решат да ни се покажат.

За всеки случай воинът измъкнал меча от ножницата и го поставил напряко на седлото, без да сваля ръка от дръжката.

Тук дърветата растели много нагъсто и към крепостта видимост нямало. Затова и Дейвид се стреснал, когато изведнъж излезли на открито, където могъщите дървета лежали повалени като от исполинска ръка. Каквато и да била причината за това, личало, че голяма сила е действала, защото до едно били изкоренени и захвърлени с грозно стърчащи нагоре коренища. В епицентъра на този апокалиптичен пейзаж се издигал замъкът. Сега — вече по-отблизо — Дейвид успял да разбере защо отдалеч контурите му изглеждат размазани. Целият бил покрит с кафяви пълзящи растения, а стволовете, разклоненията и филизите им се виели и прониквали като огромни влечуги навсякъде — около кулите, във всяка чупка или пукнатина, по бойниците и назъбените парапети. Най-страшни обаче били бодлите на тези страховити растения — черни, дълги и дебели колкото човешка ръка, че и повече. Осмели ли се, човек би могъл да се катери по дебелите стволове, но направи ли и най-малкото погрешно движение, със сигурност ще набоде я ръка, я крак, още по-лошо, ако се случи да е главата или сърцето.

Роланд подкарал кобилата покрай стената. Заобиколили половината замък и стигнали до портата. Тя зеела открехната, но гигантските трънаци оформяли гъсто обрасла жива бариера точно по протежение на отвора. През пролуките в този гъсталак Дейвид съзрял двора и затворена врата в подножието на централната цитадела. Точно пред нея лежала фигура в пълни бойни доспехи, само че без глава, нямало и шлем.

— Роланд — прошепнало момчето, — … този рицар там…

Но войнът не гледал нито към вратата, нито към фигурата пред кулата. Погледът му бил отправен нагоре, очите му приковани към върха на стената с парапета и бойниците. Дейвид проследил погледа му и ахнал, разбирайки на какво се дължи металическият блясък, съзрян от двамата още отдалече.

По най-високите бодили видели набучени човешки глави, лицата насочени навън. Мъжки глави до една, някои все още с шлемовете с вдигнати или откъснати забрала, за да се виждат израженията им. Повечето били просто черепи, по три-четири все още се разпознавали човешките черти. Макар и плътта отдавна да се била стопила, върху костта сивеела тънка като пергамент опъната кожа. Роланд дълго и внимателно ги разглеждал една по една и когато накрая свел очи, изражението му издавало известно облекчение.

— Рафаел не е сред онези, които успях да огледам — казал той тихо. — Нито пък виждам шлема му.

Слязъл от Сцила и пристъпил към входа. Замахнал с меча, отсякъл голям трън. Последният паднал на земята, но на мястото му тутакси пораснал нов, все така злокобно черен, но още по-дълъг и по-дебел. При това продължил да се издължава заплашително към Роланд и за малко да го удари в гърдите. Воинът инстинктивно отскочил и отново замахнал — този път върху самото растение, но мечът само леко одраскал кората и този белег обаче веднага изчезнал.

Роланд въздъхнал, прибрал меча в ножницата.

— Трябва да има начин да влезем — казал той. — Иначе как онзи рицар е стигнал до кулата, преди да намери смъртта си там? Ще изчакаме. Ще бъдем търпеливи и ще следим какво става тук. След време може би тайните на замъка ще ни се разкрият.

Отдалечили се на известно разстояние, запалили малък огън и седнали край него да се посгреят. Мълчали и внимателно, неспокойно наблюдавали трънаците и високата крепост.

Дошла нощта, паднал мрак, но той само задълбочил тукашните дневни сенки. Дейвид повдигнал глава към небето, където слабо бледнеещ, се появил тъничкият полумесец на луната. В същия миг секнал и шепотът откъм дърветата. Скрили се някъде и лешоядите. Всичко около Дейвид и Роланд затихнало, сякаш са останали съвсем сами.

Изведнъж най-високият прозорец в цитаделата светнал, сетне светликът затрепкал — пред него минавала нечия фигура. Тя се показала за малко в квадратния отвор, сякаш поглежда към мъжа и момчето отсреща, сетне изчезнала.

— Видя ли? — прошепнал Роланд, преди Дейвид да е успял да отвори уста.

— Заприлича ми на жена — отвърнал последният.

Това трябва да е злата магьосница, помислило момчето — същата, която приспала в кулата дамата — и отново погледнало нагоре, а лунните лъчи мътно осветявали шлемовете на побитите по бойниците глави. Отново го обзел страх и то се замислило за новите опасности, очакващи него и спътника му. Всички тези рицари са загинали тук. Били са смели, отлично въоръжени и въпреки това са били победени. А тялото на онзи, дето лежал пред цитаделата, изглеждало доста едро, на ръст може би цяла глава над Роланд. Значи повелителката на замъка трябва да е много, много силна, пъргава и сигурно ужасно жестока.

А докато седели мълчаливо, отправили поглед към високите стени, изведнъж гъстите трънаци на входа замърдали и се раздвижили. Тогава бавно, постепенно в тях се образувал отвор, достатъчен човек да мине. Той зейнал като пастта на огромен звяр, а едрите, остри тръни по периферията му изглеждали досущ като чудовищни зъби. Надвиснали, чакат да разкъсат осмелилия се да мине.

— Това е капан — прошепнал Дейвид. — Няма какво друго да е.

Роланд се изправил.

— Че имам ли някакъв избор? — запитал той. — Длъжен съм да разбера какво се е случило с Рафаел. Не съм изминал целия този труден път, за да седя сега тук и да се взирам в стени и трънаци.

Наместил ръка в скобите на щита, свил я в нужната позиция. Не изглеждал изплашен. На Дейвид му се сторило, че дори има вид на щастлив човек, доста по-доволен от сегашното положение, отколкото, от което и да е друго по време на пътешествието и приключенията им. Вече на края на пътя си, изминал огромното разстояние от родните земи дотук, за да научи съдбата на приятеля си, макар и измъчван от опасения за случилото се с него. И оттук нататък всичко било без значение — каквото и да се случи отвъд крепостните стени и дали му е писано да живее или загине. Защото най-сетне ще научи истината за участта на своя другар.

— Остани тук, поддържай огъня — помолил Роланд. — Ако до разсъмване не съм се върнал, качвай се на Сцила и бягай оттук! Колкото можеш по-бързо оставяй това място зад гърба си. Сега Сцила е колкото мой, толкова и твой кон и зная, че те обича, както обича и мен. А останеш ли съвсем сам, хвани пътя, не се отделяй от него и той направо в кралския замък ще те отведе. Дано книгата накрая ти помогне.

Усмихнал се на момчето, подал ръка.

— За мен беше чест да яздим заедно. И ако съдбата е рекла повече да не се видим, от все сърце ти желая да намериш отговори на въпросите, които те измъчват, както и пътя за дома.

Стиснали си ръцете, Дейвид удържал и не се разплакал. Много му се искало да бъде толкова храбър, колкото и Роланд. По-късно го навестили и други мисли. Хрумнало му, че сигурно Роланд смята Рафаел за покойник и иска да отмъсти за смъртта му. А сега върви към вратата на замъка и предпочита гибелта пред живота, защото не желае да живее без приятеля си.

Придружил го до самия отвор. Тук Роланд вдигнал очи към надвесените тръни, сякаш очаквал те да се забият в него, но нищо не се случило — преминал през тях без проблеми. Пресякъл двора, прекрачил тялото на мъртвия рицар, отворил вратата на кулата. На прага се извърнал назад към Дейвид, повдигнал меча в приветствен рицарски жест или може би за последно сбогом. И потънал в сенките. В същия миг трънаците се раздвижили и затворили пролуката.

Настъпила мъртвешка тишина.

Гърбушкото следял случващото се от върха на най-високото дърво в гората. За съществата в дърветата изобщо не се и досещал, защото те се страхували от него много повече, отколкото, от който и да е друг обитател на тукашните земи. Повелителката на замъка отсреща наистина била същество древно и много жестоко, но пък Гърбушкото бил още по-стар и доста по-жесток.

Сега гледал седналото край огъня момче и застаналата до него отвързана Сцила. Интелигентно животно била тя, смело и вярно, дето никога не би изоставило ездача си в беда.

Гърбатият се изкушавал да отиде при момчето и отново да го притисне за името на бебето, но размислил. По-добре да остави хлапака да стои сам цяла нощ на края на гората пред страшните трънаци и крепостта. Нека ужасено се взира в лицата на мъртъвците по бойниците. Така ще омекне до разсъмване и когато го види, вероятно направо ще му се зарадва.

Защото Гърбушкото знаел, че Роланд жив от замъка няма да излезе и Дейвид отново ще бъде сам.

Времето минавало извънредно бавно. Момчето поддържало огъня, добавяло съчки и с надежда очаквало Роланд да се завърне. От време на време кобилата навеждала врат и приятелски докосвала врата му с муцуната, напомняйки, че не е сам. Голямо упование било да я чувства до себе си, с цялата й сила и вярност.

Но умората надвивала, а не по-малко натовареното съзнание започвало да му играе номера. За секунда-две Дейвид заспивал и веднага сънувал. А в съня му се явявали мимолетни образи от дома, инциденти от последните дни се въртели отново и отново, следвани от вълчи лица, джуджета и родените от Звяра ужасни гигантски червеи. Те всички се сливали и преливали в една и съща приказка, а отнякъде звучал и майчиният глас — същият, както го помнел от последните й дни на остра агония. Мяркало се лицето й, сетне изчезвало, замествало го това на Роуз, сякаш напомняло как бащината любов го изоставила, за да се пренасочи към малкия Джорджи.

Но пък дали това е вярно? Внезапно осъзнал, че Джорджи му липсва, а усещането било така реално и силно, че почти се пробудил. Сега му се явил друг образ: бебето му се усмихвало сладко и протягало ръчички, за да хване пръста му — така както често правело в миналото. Вярно, Джорджи бил креслив, разглезен и понамирисвал, но пък не са ли всички бебета такива? И в края на краищата то не е по негова вина, нали така?

Внезапно бебешкият образ изчезнал, заместил го този на Роланд. Воинът вървял по дълъг мрачен коридор с меч в ръката. Това ставало в кулата, обаче самата тя била по-скоро измамна илюзия, защото в нея били скрити множество безкрайни помещения и коридори, а всеки един от тях криел капани и опасности за невнимателните. В следващия миг Роланд влязъл в голяма кръгла зала и в съня си Дейвид видял как очите му се разширяват от удивление. Стените там били червени, а от сенките някой шептял Дейвидовото име…

Стреснат, той се пробудил, изправил се рязко. Бил на същото място край огъня, само че пламъците почти угасвали. Без да мисли повече, момчето тръгнало към замъка. Сцила изцвилила тревожно, но не понечила да го последва. Тогава бодливите трънаци се разтворили по същия начин както пред Роланд и пред Дейвид зейнал отвор. Извърнал се назад към загасващия огън и кобилата, замислил се, но решил твърдо: сега трябва да вляза, не бива да чакам утрото. Сетне Сцила ще ме отведе при краля и той ще ме посъветва как да постъпя.

За миг се поколебал. Как да постъпи? Въпреки дадения съвет да тръгва, ако Роланд не се завърне, не можел да изостави приятеля си в опасност. И докато стоял пред отвора в трънаците, несигурен какво да направи, отново чул глас:

— Дейвид — шепнел той. — Ела при мен, моля те!

Майчиният глас.

— Тук ме доведоха, това е мястото — продължавал гласът. — Когато болестта ме надви, заспах и тогава преминах от нашия свят в този. Сега съм Нейна пленница. Не мога да се пробудя, не мога да избягам. Помогни ми, Дейвид! Ако ме обичаш, моля те, помогни…

— Мамо — изплакало момчето. — Страх ме е…

— Ти успя да стигнеш чак до тук и беше толкова храбър — обадил се гласът отново. — Виждах те в сънищата си. Гордея се с теб, моето момче. Хайде, остават ти още няколко стъпки! Бъди смел отново, само това искам от теб…

Дейвид бръкнал в кесията на пояса, напипал нокътя на Звяра. Стиснал го здраво и думите на Флечър отекнали в съзнанието му. Усетиш ли, че униваш, че куражът те изоставя, стисни го в ръка и си припомни какво си направил… Ами да! Показвал е доблест преди, сега може да я демонстрира отново, нали? Заради майка си.

Гърбушкото виждал всичко това от наблюдателницата високо горе на дървото, разбирал какво става и страшно се разгневил. Сръчно и бързо заслизал, придвижвайки се от клон на клон, накрая скочил като котка на земята, но вече било късно. Дейвид прекрачвал прага на портите. И ето го, минал през трънака, а бодливите клони се затворили след него.

Гърбатият изревал от ярост и разочарование, но Дейвид вече бил в самата крепост, дори и не го чул.