Книга за изгубените неща

XIII За джуджетата и раздразнителната им понякога природа

Не след дълго Дейвид се озовал на покрит с чакъл и камъни бял друм, издигнат над нивото на околната земя. Пътят се виел, заобикаляйки различни препятствия на терена на едно място поточе, на друго — горичка с гъсти шубраци или група скали. От двете му страни имало канавки, а отвъд тях — бурени и трева до края на тукашната гора. Тези дървета били по-дребни и по-редки в сравнение с леса от отвъдната страна, а някъде далеч зад тях се издигали скалисти възвишения. Изведнъж се почувствал много, много изморен. Преследвачите ги нямало, но с тях сякаш изчезнала и цялата му енергия. Ужасно му се доспало, но се боял да почива на открито, още повече в близост с бездната. Непременно трябвало да си намери някъде подслон. Съзнавал, че вълците никога няма да му простят случилото се на моста. Ще намерят други начини да се прехвърлят през пропастта и отново ще тръгнат по следите му, почти бил сигурен в това. Инстинктивно обърнал очи към небето, но за щастие никъде не видял следящи го птици както гарвана — вероломния съюзник на кръвожадната глутница.

Решил да се подкрепи, извадил хляба, похапнал, отпил от водата. Почувствал се по-добре, но само за миг, защото и чантата, и провизиите в нея напомняли за Дърваря. Очите му отново се навлажнили, но стиснал зъби и си рекъл, че няма да си позволи да плаче. Станал, преметнал торбата през рамо и в същия миг се сблъскал с току-що излязло от ниската канавка вляво брадато джудже.

— Хей, внимавай къде ходиш, бе! — гневно се сопнало то.

Било високо почти метър, облечено в синя рубашка, черни панталони и черни ботуши чак до коленете. На главата му се кипрела дълга синя шапка с малко звънче на върха, а то, изглежда, било счупено, защото не издавало типичните весели звуци. Лицето и ръцете му били доста замърсени, на рамо носело кирка. Носът му червенеел, същински домат, брадата стърчала напред бяла, възкъса, зацапана с остатъци от храна.

— Извинявайте — откликнал Дейвид.

— Ще се извиниш, я! Къде ще ходиш!

— Просто не ви забелязах.

— Така ли? И какво значи това сега, а? Не ме бил забелязал, а!? — развикало се джуджето и заканително размахало кирката. — Малък ти се виждам, а, дребен? На ръста ми се подиграваш, така ли? Ръсист си ти, значи!

— Ама наистина сте си дребен — отвърнал Дейвид, но побързал да добави: — Но в това нищо лошо няма. И аз съм дребен в сравнение с други хора.

Само че джуджето вече изобщо не слушало, а с все сила се развикало, махайки с ръка към група свои събратя, задали се откъм гората. Джуджетата вървели в колона по един с нарамени инструменти и вече наближавали пътя.

— Хей, братя, — ей тоя тук вика, че съм бил дребен!

— Шибана наглост! Ръсизъм! — обадил се глас от колоната.

— Хей, другарю, задръж го тоя, докато дойдем — викнал друг, сетне побързал да запита: — А голям ли е?

Джуджето измерило Дейвид с очи.

— Не е много едър. Колкото джудже и половина, кажи-речи джудже и две трети.

— Ей сега идваме и ще го оправим — обадил се трети.

Внезапно Дейвид се оказал обграден от неголяма група дребни, враждебно настроени човечета. Те се развикали за „права“ и „свободи“ и всяка казана приказка завършвали все по все един и същи начин: „аре стига с тая работа“. До едно били мръсни, а звънчетата по шапките им — счупени. Най-близкото безцеремонно сритало Дейвид в глезена.

— Ох! Боли! — изохкал той.

— А, виждаш ли — боли? Значи сега загряваш к’во ни е на нас рекло същото джудже.

Суха, малка ръка опипала чантата му, друга се опитала да му измъкне меча. Трета го сръгала тук и там просто така — ужким на шега.

— Хей, това е достатъчно! — възмутил се Дейвид. — Стига толкова!

Замахнал с торбата ядосано и удовлетворено констатирал, че тя помела двама от досадниците и направо в канавката ги повалила. А те театрално се затъркаляли в нея, сякаш са жестоко пострадали.

— Защо ги правиш тези номера? — обадило се първото джудже.

— Защото ме ритнахте и ударихте.

— Няма такова нещо.

— Напротив, имаше. И торбата се опитахте да ми откраднете, че и меча.

— Глупости.

— Ама това е някакъв абсурд! — ядосал се Дейвид. — Направихте го и отлично знаете, че е така!

Сега джуджето навело глава и като не знаело какво да каже, засрамено заритало съседните камъчета.

— Е, да, може и да си прав — казало то след малко. — Може. Извинявай.

— Няма нищо — отвърнал Дейвид добродушно.

Тогава се навел и помогнал на падналите да се изправят. Оказало се, че никой не е наранен, а чак сега забелязал, че останалите се подхилвали.

— Също както в Класовата борба, нали, другарю? — обърнало се едно от хилещите се джуджета към съседа си.

— Вярно, другарю — отвърнал този достоен мъник. — Трудещите се трябва да се борят срещу всички форми на класово потисничество.

— Никакъв потисник не съм ви аз на вас — възразил Дейвид.

— Обаче би могъл да станеш, ако поискаш, нали? — обадило се пак първото джудже и патетично размахало юмруче под носа му.

Веднага се виждало, че много му се иска някой наистина да се опита да го потиска и експлоатира, за предпочитане неуспешно, разбира се.

— По принцип да, възможно е — отвърнал Дейвид, колкото да му достави удоволствие.

— Ура, другари! — викнало джуджето. — Противопоставяме се на всяка форма на икономически гнет! Пролетариатът разкъсва оковите си!

— Ура! Ура! — завикали и другите в хор. — Какво друго може да загуби работническата класа, освен оковите си!

— Но вие нямате окови! — удивил се Дейвид.

— Оковите ни са метафорични — гордо обяснило джуджето, впечатлено от току-що изречената задълбочена мисъл.

— Ейййй — поклатил глава Дейвид.

Всъщност, честно да си каже, съвсем не знаел що за чудо е това нещо — метафорични окови. Още повече че наистина изобщо не разбирал за какво точно говорят тези седем джуджета. Иначе броят им бил точен, поне в това бил сигурен.

— А имена имате ли си? — хрумнало му да запита по едно време.

— Имена ли? — откликнало същото джудже. — Имена? Естествено, че си имаме… аз например… — прокашляло се то самодоволно — … съм другарят Първи. Значи Първи брат. А ето ги тук другарите Втори брат, Трети брат, Четвърти брат, Пети брат, Шести брат и Осми брат.

— Ами на Седми какво му се е случило? — полюбопитствал Дейвид.

Настъпила неловка тишина.

— Значи за бившия другар Седми брат… — прокашлял се другарят Първи след малко, — … изобщо не говорим. Беше официално изключен от редиците на партията и съответно зачеркнат в документацията.

— Оказа се, че постъпил на работа при майка си — подсказал другарят Трети.

— Капиталист неден! — викнал другарят Първи, целият почервенял от справедлив гняв.

— Ами, хлебопекар — поправил го Трети.

Пристъпил до Дейвид и като се повдигнал на пръсти, зашепнал в ухото му.

— Сега вече не е разрешено да говорим с него. Забранено е също да купуваме от кифлите на майка му, дори и от вчерашните, дето се продават на половин цена.

— Чух те какво говориш! — сопнал се Първи и смръщено добавил: — Сами можем да си печем кифли. Няма нужда да пазаруваме от класови предатели и врагове.

— Ами, можем — отново възразил Трети. — Все не успяваме да ги докараме, твърди стават като тухли и Тя не ги харесва.

Тук вече всички навели глави, желанието им за разговор видимо се изпарило, нарамили инструментите и се наканили да потеглят.

— Трябва да вървим заявил другарят Първи. — Приятно ни беше да се запознаем, другарю. Ей, ти си наш другар, нали?

— Предполагам, че да — отвърнал Дейвид.

Не бил сигурен какво да отговори, обаче не му се искало отново да се кара с джуджетата. Но пък се досетил да запита:

— А при това положение кифли мога ли да ям?

— Само ако не са печени от бившия другар Седми брат… натъртил Първи.

— Или от майка му — капиталистката — саркастично добавил Трети.

Първи заканително размахал пръст пред носа на Трети, но отстъпил от твърдата позиция:

— Всеки другар има индивидуалната свобода да се храни, с каквото си иска — рекъл той уклончиво.

Сетне джуджетата потеглили в колона по един и напуснали пътя, за да хванат по тясна, водеща право към гората пътечка.

— Извинете — викнал Дейвид подир тях. — Само да запитам, не е ли възможно да прекарам нощта при вас? Само тази нощ. Загубих се и съм много уморен.

Другарят Първи брат се спрял и замислил.

На нея няма да й хареса — обадил се Четвърти брат.

— Да, но пък все се оплаква, че нямало с кого да си поговори колебливо се намесил Втори. — Току-виж й се оправило настроението… като види ново лице.

— Настроението казваш, а? Ще се оправи? — замислено издумал Първи и на лицето му се изписало изражението на дете, опитващо отказвания му отдавна най-любим сладолед.

— Прав си, другарю — кимнал той и се обърнал към Дейвид. — Добре, заповядай с нас. Ще те приемем.

Момчето благодарило, толкова добре му станало, чак да подскача от щастие му се приискало.

Докато крачел с новите си приятели, Дейвид успял да понаучи туй-онуй за тях. Поне така си мислел, защото всъщност не разбирал съвсем всичко, за което дърдорели те. А имало купища приказки от типа на „работническата класа е истинският творец на благата“, „средствата за производство трябва да принадлежат на работниците“, „принципните положения на Втория конгрес“, „историческите решения на Централния комитет“ и други такива. Разбрал само, че избягвали да говорят за тезисите на Третия конгрес, защото той завършвал с теоретичен спор — разбирай кавга — кой по принцип трябва да мие посудата.

Момчето се досещало коя може да бъде въпросната „Тя“, обаче решило, че е най-възпитано да запита. Просто за всеки случай. Така и сторило.

— С вас сигурно живее някоя дама? — обърнало се към Първи брат.

В същия миг всички разговори секнали, настъпила пълна тишина.

— Да, за съжаление — тихо отвърнал Първи.

— И със седмината ли? — продължавал да пита Дейвид.

Струвало му се много странно една жена да живее със седмина дребни мъже. Въпреки че знаело популярната приказка…

— Тя си има отделно легло — натъртило джуджето. — Няма туй-онуй, хър-мър.

— Разбира се, разбира се — изчервил се Дейвид, макар че не бил сигурен какво трябва да се разбира под „туй-онуй“ и „хър-мър“.

Сетне решил повече да не се обажда, но от устата му неволно се изплъзнал още един въпрос:

— Да не би Снежанка да се казва?

Другарят Първи рязко спрял на място, джуджетата от колоната се заблъскали едно в друго.

— Да не ти е приятелка? Или позната? — с подозрение изгледал момчето той.

— А, не, не — побързал да отговори Дейвид. Не се познавам с дамата. Сигурно съм чувал за нея, това е всичко.

— Хм — поклатило глава джуджето многозначително и отново закрачило. — Кой ли не е чувал за нея? А хората говорят ли, говорят: „Уууу, онази Снежанка, дето с джуджетата живее и ги подяжда. Какво ни подяжда? Направо всичко им изяжда, с ушите барабар, та нищичко и за цяр да не остане. А те дори и да я убият не могат като хората“. Ами да, всички я знаят Снежанка.

— Простете, не чух добре какво казахте? За убиване ли ставаше дума?

— Ами да, с отровна ябълка — отвърнал Първи. — Само дето не се получи. Дозата объркахме.

— Доколкото помня, това не беше ли дело на злата мащеха? — удивил се Дейвид.

— Ох — въздъхнало джуджето. — Ти явно вестниците не ги четеш. Злата мащеха си имаше желязно алиби.

— Ние тогава сбъркахме, трябваше да си направим проверката, ама на! — намесил се Пети. — Тя, изглежда, точно в същото време някой друг е отравяла. Абе, нали ти казвам — шанс едно на милион. Просто кофти късмет извадихме.

Сега Дейвид сериозно се озадачил.

— Чакайте, чакайте малко… значи вие сте се опитвали да отровите Снежанка?

— Не бе, да я приспим, колкото само да я разкараме за малко — намесил се другарят Втори.

— Е, за колкото повече, толкова по-добре — рекъл Трети.

— Но защо? — продължавал Дейвид.

— Защо, защо? Какво все питаш! — сопнал се Първи. — Добре де, ще видиш. Даваме й ние ябълката и тя хрус-хрус, сетне хър-хър, а ние както сме се подготвили — олеле майчице — ревем ли ревем и повтаряме: какво ще правим сега без нея, как ли ще живеем? Само че животът си тече, такава е реалността, нали? И я полагаме на бяла мраморна плоча, отрупваме я с цветя, всички зверове от гората се събират да я оплакват и реват ли реват, а в този миг се явява някакъв си принц, пуст опустял, и се навежда, та я целува. Ей, за теб лъжа, за нас истина — ама ние в действителност дори и принц си нямаме тук. А той откъде дойде, дявол знае. Появи се ей така отникъде, на всичкото отгоре и на проклет бял кон. И в следващия миг какво става, не ти е работа! Скача от коня и са нахвърля на Снежанка като хрътка на заешка дупка. И какво си мисли, че прави проклетникът му проклет? Като невиждал жена целува, а тя на всичкото отгоре непозната, че и спи!

— Абе, извратен ти казвам — обадил се Трети. — Нередовен. Такива да ги затварят трябва.

— Добре де, както и да е, дотресе ни се тука на белия жребец, напарфюмиран, лъснат, като калъфка за чайник изтипосан, разбираш ли, и си вре носа в неща, дето не са негова работа?! И к’во става? Пробужда се тя, чат ли си! И в к’во настроение, а кажи де? Проклета повече от всякога и като го захвана, като му отпраска един за това, че си „позволявал волности“, ха де! Пет минути конско му чете и от време на време и по един за цвят му шибваше. А той к’во? Едва издържа, хвърли се на коня и тъгъдък-тъгъдък — право в залеза изчезна, както в ония филми, каубойските. И повече не се е мяркал. Ние, разбира се, за номера с ябълката веднага се опитахме злата мащеха да накиснем. Но ако има урок от такива неща, да запомниш следното: искаш ли да натопиш някого за нещо, дето не го е направил, първо проверявай къде действително е бил през въпросното време. Така де. Сетне имаше дело, процес, ние условни присъди получихме на базата на провокация с недостатъчни доказателства и последно предупреждение, че случи ли се нещо със Снежанка отново, даже и нокът да й се счупи, пешкира опираме ние.

И другарят Първи направил движение с пръсти, сякаш си нахлузва примка, в случай че Дейвид не е разбрал какво е искал да каже.

— Аха — поклатил глава Дейвид. — Но това не е приказката, дето съм я чел и слушал.

— Каква приказка, бе! — изпръхтяло джуджето с презрение. — Ти сега и оная дивотия остава да добавиш — „и от тогава заживели щастливо, та чак до днес“, нали? На теб щастливи ли ти се виждаме, я кажи? При нас такива неща като „щастливи завинаги“ и прочие няма, запомни. По-скоро речи — „и все по-скапано ставало“.

Ние нея на мечките трябваше да я оставим — тъжно възкликнал Пети брат. — Те си знаят какво да правят, мечките де.

— Като Златокосото момиче, нали? — одобрително закимал другарят Първи. — Класика ти казвам. Истинска класика.

— Олеле, то пък каква беля си беше — истински пожар ви казвам — обадил се Пети брат. — Изобщо не можеш тях да виниш, ама в никакъв случай.

— Чакайте, чакайте — стреснал се Дейвид. — Златокосото момиче нали избягало от мечата къща и повече не се върнало там?

В следващия миг замълчал, защото джуджетата го загледали със съжаление, както се гледа малоумник.

— Ама какво? — запитало момчето несигурно.

— То много на попарата им налитало — назидателно казал Първи, потупвайки слепоочието си с показалеца. — И все не му стигала, подяждало ги, те все гладни оставали. И накрая им писнало — на мечките де. И край. А ти какво? „Избягало в гората и никога повече в мечата къща не са го виждали, ни чували“. Глупости! Как ли пък не.

— Ама вие какво? Убили ли са го момичето? — стреснал се Дейвид.

— Изяли са го — поучително потупал по челото си Първи. — Заедно с попарата. Ето това означава по нашите места изразът „и никога повече никой не го виждал, ни чувал“. „Изядено“ означава.

— Хм — навел глава Дейвид. — Ами тогава… какво ще значи „щастливо завинаги“?

— Че някой например са го налапали съвсем набързо, разбира се. — Късмет извадил, че дълго не са го дъвкали — отвърнал Първи брат и тъкмо пристигнали в къщата на джуджетата.