Книга за изгубените неща

XVIII За Роланд

Много часове се скитал в нея в опит да следва нарисуваната от ловджийката карта. На нея били указани пътеки, вероятно отдавна обрасли и изгубени за пътника или пък никога не съществували. Посочените също там каменни грамади, векове наред използвани като примитивни пътепоказатели, често се губели в буйна зеленина, покрити с гъст мъх и скрити за очите, други пък разрушени от агресивни животни или отмъстителни пътници. Затова Дейвид бъркал пътя, връщал се назад отново и отново, налагало се да разчиства шубраците с помощта на меча, за да открива знаците. Често се питал дали ловджийката нарочно не му е нарисувала фалшива карта, с цел да го обърка, за да се загуби безвъзвратно и да бъде една от първите й жертви, когато тръгне да ловува като кентавър.

По едно време дърветата се поразредили и внезапно в далечината съзрял тънка бяла линия. Затичал с все сила и не след дълго запъхтян излязъл на края на гората. Отвъд се виждал и белият път. Иначе нямал представа къде точно се намира: дали е близо до мястото, където се разделил с джуджетата, или далеч от него? Но не давал и пет пари, важното било, че се измъкнал от горските капани и отново бил на водещия към кралския замък друм.

Тръгнал по него и вървял, докато бледото зарево на този доста тъмен свят започнало да се губи. Смущаващо било това явление — отсъствието на нормална дневна светлина. Потискало го, натрапвало му тъжни мисли, ето и сега се чувствал угнетен, с десеторно по-мрачно настроение от нормалното за обстоятелствата. Седнал на една скала, захапал коматче сух хляб, похапнал и малко от сушените плодове — дар от джуджетата. Така се подкрепил, починал си колкото могъл, за да възстанови силите си, пък се навел и до насита пил от бистрото поточе, което се виело покрай пътя.

В съзнанието му се мярнала картина от дома. Високата къща, градината, околната гора. Какво ли правят баща му и Роуз? Сигурно са вече силно разтревожени за него. Дали ще се досетят да надникнат във вкопаната градина? Може би, ако изобщо нещо е останало от нея. Помнел ясно горящия бомбардировач, пламъците, осветили нощното небе, и отчаяния рев на моторите на летящото надолу чудовище. Сигурно при сгромолясването е разорало земята, обърнало всичко наопаки, разхвърляло тухли, камъни и самолетни отломки във всички посоки. Вероятно е запалило и околните дървета. А входът към тукашния свят? Може би и той е унищожен от експлозията? И баща му никога няма да научи какво точно е станало и къде е бил синът му, когато всичко това се е случвало. Представил си ровещи се в останките на свалената машина мъже и жени — търсят овъглените тела на жертвите, страхуват се, че сред тях ще открият и едно по-дребно от останалите…

А не за пръв път го безпокояла и друга мисъл — дали постъпва правилно, като се отдалечава все повече и повече от онази първа гора, мястото на влизането му в този свят? Ами ако баща му или някой друг успее да мине по същия път и тръгне да го търси? Дали ще попадне на същото място? Дърваря бил повече от сигурен, че верният път води към краля, но пък него вече го нямало. Сам не успял да се спаси, провалил се и в стремежа да защити Дейвид до край. И сега той е сам.

Момчето се огледало, извърнало очи назад. Не, не бива да се връща. Вълците със сигурност го търсят. Дори и да отиде при бездната, пак остава проблемът как да я прекоси. Няма друга възможност, освен да продължава напред с надеждата, че кралят ще бъде в състояние да му помогне. Ако баща му дойде да го търси, още по-добре, да се надяваме на най-доброто. Но за всеки случай Дейвид взел остър камък и върху плоска плочка издълбал името си, а под него — стрела. Най-отдолу добавил — Отивам при краля. Сетне натрупал грамада камъни край същото място, подобна на онези, с които маркират горските пътеки, а плочката нагласил най-отгоре й, така че стрелата да сочи посоката на пътя му. Е, това било най-доброто, което можел да стори.

Тъкмо прибирал остатъците от оскъдната си храна, когато зърнал задаваща се на бял кон фигура. Първата му мисъл била да се скрие, но чудесно съзнавал, че щом той вижда конника, значи и последният вижда него. Ездачът приближавал и сега Дейвид ясно различил сребърния му шлем и искрящата броня, а на гърдите — изобразен двоен слънчев символ. От едната страна на седлото висял тежък меч, от другата — голям лък и колчан стрели. Дейвид вече знаел, че тези са предпочитаните в тукашния свят оръжия. И голям щит бил провесен встрани на коня, също с двойния слънчев символ. Когато наближил съвсем, новодошлият спрял коня и се навел към момчето. Лицето му много приличало на това на Дърваря, общи черти имало, но най-вече и този мъж в рицарски доспехи бил едър, при това също изглеждал сериозен и добър.

— Накъде така, млади човече? — запитал той Дейвид.

— Отивам да се срещна с краля, да го помоля за нещо — отвърнал той.

— Кралят ли? — човекът на коня не изглеждал особено впечатлен. — Че каква ли пък работа може да свърши кралят изобщо?

— Опитвам се да се прибера у дома. Казаха ми, че имал книга, а в нея може би са описани начините как да се върна там, откъдето идвам — обяснил Дейвид.

— О, онази книга значи. А ти откъде идваш?

— От Англия.

— Май не съм чувал това име досега — замислил се конникът. — Сигурно е доста далеч от тук. Всъщност всичко е доста далеч от тук — добавил той след малко.

Поместил се на седлото сякаш му било неудобно, огледал внимателно околността, дърветата, хълмовете отвъд гората, пътя отзад и отпред, пък току рекъл:

— Това място не е подходящо за разходки на само момче…

— Прекосих каньона преди два дни — обяснил Дейвид. — Гонеха ме вълците, един човек ми помогна… Дърваря, той беше…

Тук млъкнал, защото не искал да каже на глас какво се е случило с Дърваря. В съзнанието му се появила ярка картина как цялата глутница се нахвърля върху приятеля му, повлича го към гората, а подире му остават кървави следи.

— Прекосил си каньона? — възкликнал конникът. — Я ми кажи ти ли отряза въжетата?

Дейвид се опитвал да разгадае изражението на този мъж. Дали не се бе разсърдил? Не му се искало да загази точно сега, а предполагал, че разрушавайки моста, е направил немалка беля. Но не му се искало да лъже, пък и нещо му подсказвало, че конникът ще разпознае истината от лъжата. Затова казал направо:

— Да, аз. Но ми се налагаше, вълците ме гонеха. Просто нямах друг избор.

Конникът се усмихнал.

— Троловете са доста ядосани. Сега ще трябва да построят моста отново, ако, разбира се, желаят да си продължават играта, а междувременно харпиите ще ги нападат.

Дейвид свил рамене. Никакви угризения не изпитвал относно троловете. Смятал, че едва ли е почтено да принуждаваш пътниците да си залагат живота заради някакви си гатанки. Дори се надявал харпиите да изядат няколко трола, макар че не бил сигурен, че месото ще им хареса на вкус.

— Отивам в обратна посока, така че подвизите ти не объркват плановете ми — казал мъжът с бронята. — Струва ми се обаче, че младеж, съумял да ядоса троловете, да се изплъзне на харпиите и вълчата глутница, е достоен за доверие. Затова хайде да ти предложа нещо: обещавам да те отведа при краля, ако в замяна се съгласиш да ме придружаваш за известно време. Пътувам с определена мисия и се нуждая от оръженосец. Но службата ти при мен няма да е по-дълга от няколко дни, а срещу това после ще осигуря безопасното ти пътуване до кралския двор.

Момчето се замислило, но бързо стигнало до заключението, че едва ли има голям избор. Нямало начин вълците да забравят или простят за случилото се при каньона и смъртта на събратята си. А досега вероятно са намерили начини да се прехвърлят през бездната и да тръгнат по следите му.

На моста имал късмет, но дали ще бъде така и при следващата среща? Сам си отговарял — едва ли. А сам пътник винаги е подложен на риска да стане жертва и да го сполетят какви ли не злини, като например коварните намерения на ловджийката.

— Добре тогава, ще дойда с вас — решил Дейвид. — И ви благодаря.

— Хубаво — усмихнал се конникът. — Името ми е Роланд.

— Моето е Дейвид. Вие рицар ли сте?

— Не, воин съм, нищо повече.

Тогава Роланд протегнал ръка, хванал Дейвидовата и го вдигнал като перце от земята, та го поставил зад себе си на гърба на коня.

— Изглеждаш ми уморен — рекъл Роланд. — Мога да си позволя да уроня мъничко достойнството си, споделяйки коня си Вейлантиф с оръженосеца. Всъщност това е кобила на име Сцила.

Лекичко сръгал конските хълбоци с пети, потеглили в тръс. Дейвид не бил свикнал да язди и задните му части се натъртили от постоянното и болезнено подрусване. Но по-късно Сцила препуснала и тогава момчето наистина се насладило на ездата — нов за него опит. Струвало му се, че се носят вихрено, все едно летят над пътя, защото Сцила преодолявала разстоянията с необичайна лекота, копитата й ритмично потрепвали по настилката. И за пръв път от тръгването на път с Дърваря Дейвид си казал, че може би вълците не са чак толкова страшни.

Така яздили известно време, а пейзажът наоколо започнал да се променя. Забелязали, че тревата е почерняла, обгорена, повърхността на почвата разкъсана от ями, досущ като от експлозии. Дърветата тук и там били изсечени, стволовете им със заострени краища използвани за укрепления. Изобщо личало, че е имало трескави опити за създаване на отбранителни съоръжения срещу някакъв нападател. Части от брони и ризници се търкаляли по земята, наред с очукани от силни удари щитове и мечове. Всичко говорело за голяма битка, само че никъде не се виждали трупове на загинали войни, макар че по земята имало кръв, а калните ями и локви по бойното поле също многозначително аленеели.

А в самата му среда се намирало нещо много странно, очевидно нямащо място тук. Сцила се спряла, запънала копита, сетне силно ударила с едното, давайки на господаря си ясен знак, че се страхува и не желае да продължи напред. Дори Роланд се загледал в необичайния предмет с известно опасение. Що ли за чудо е тази метална грамада? Дейвид обаче веднага го познал.

Пред тях стоял танк — модел „Марк V“4, реликва от Първата световна война. Тантурестото му на вил 57-милиметрово оръдие грозно стърчало от левия купол, иначе никакви отличителни знаци по бронята нямало.

— Какво е това? — запитал Роланд.

— Танк — отвърнало момчето.

Съзнавало, че е трудно да се обясни естеството на такива непознати по тази земя неща, затова добавило:

— Значи бойна машина, хм… все едно голяма, покрита талига, в която могат да влизат и пътуват войни. А това — показало с ръка оръдието — е нещо като топ.

Сетне се покачило върху танка, използвайки за опора главите на нитовете. Люкът на квадратния купол бил отворен, момчето надникнало във вътрешността. Виждали се различни системи, спирачките и скоростите до седалката на водача, част от лостовете за управление на мощния двигател марка „Рикардо“, но хора нямало. Застанал на върха на танка, Дейвид огледал околността, но никъде по разкаляното поле наоколо не видял следи от гъсеници. Как ли се е появил този „Марк V“ тук, сякаш от небето паднал? — питал се той.

Слязъл обратно, като накрая скочил направо върху земята, разпръсквайки рядка кал и струйки мътна вода. Панталоните му веднага се зацапали с кал и кръв — сериозно доказателство, че наистина се намират на бойно поле, където мнозина трябва да са били ранени и убити.

— Какво ли се е случило тук? — запитал той Роланд.

Конникът помръднал на седлото, все така неспокоен в присъствието на непознатото му бойно съоръжение.

— Не зная — отвърнал той. — Така както изглежда, тук е имало сражение. И то неотдавна. Във въздуха подушвам кръвта, но не виждам труповете на загиналите. А пък ако са били погребани, тогава къде са гробовете?

Внезапно зад тях се обадил глас:

— Не гледате там, където трябва, пътешественици. На полето трупове няма. Те са… на друго място.

Роланд рязко извърнал Сцила, измъквайки в същото време меча. Другата ръка подал на Дейвид, вдигайки го на широкия гръб на кобилата. Още със сядането момчето също извадило оръжието си.

Край пътя се намирала полурухнала каменна стена, част от някогашна постройка, отдавна изчезнала от този свят. А на камъните седял старец. Съвсем плешив бил, по голия му скалп изпъквали дебели сини вени, досущ рекички в пуст, мразовит пейзаж. Очите му аленеели страшно кървясали, а орбитите изглеждали прекалено големи за очните ябълки, затова се виждала червената плът отвътре, отдолу пък кожата висяла отпусната. Имал дълъг и закривен нос, устните били сухи, бледи, все едно безкръвни. Носел стара кафява роба, доста подобна на монашеско расо, която стигала до глезените. Краката му били боси, ноктите им се жълтеели.

— Кои са воювали тук? — запитал Роланд.

— За имената не съм ги питал — отвърнал старецът. — Дойдоха, биха се, измряха.

— А защо? Все за някаква кауза трябва да са се сражавали?

— Безсъмнено. Убеден съм, че са вярвали в правотата на каузата си. Тя, за съжаление, не вярваше в нея.

На Дейвид му се гадело от носещата се във въздуха над бойното поле воня. Освен това имал силното предчувствие, че на този странен човек не бива да се вярва. Особено го обезпокоило споменаването на неизвестната „тя“. А злокобният начин, по който старецът се усмихвал, поставяйки ударение върху думата, подсказвал, че именно в нея е причината за смъртта на сражавалите се тук. При това кончината им, изглежда, е била ужасяваща.

— А коя е „тя“? — запитал Роланд и в очите му също проблясвало подозрение към отблъскващия дъртак.

— Тя е Звяра — същество, което обитава подземията на древна кула вдън гората. Потънало в дълбок сън векове наред, сега то е отново разбудено — отвърнал старецът и посочил с пръст към горите. — Тези бяха кралски люде, опитваха да запазят контрола върху това умиращо кралство, затова си получиха заслуженото. Опълчиха се тук в съдбовна бран, бяха победени. Побягнаха в горите, отнесоха си мъртвите и ранените, а там тя се разправи с тях както си знае.

— Но танкът как се озова тук? — прочистил гърло Дейвид. — Той няма място в този свят…

Старецът се ухилил, разкривайки пурпурни на цвят венци с изгнили зъби.

— Може би по същия начин, както и ти самият, момче — рекъл той. — И ти нямаш място тук, нали?

Роланд повел Сцила към гората, като се стараел да запазва безопасно разстояние между себе си и стареца. Кобилата се поколебала и тръгнала чак след поощрително потупване по шията от страна на господаря си.

Тук вонята на кръв и разложение ставала все по-силна. Пред тях се показала издадена напред група дървета с много шубраци, които изглеждали окастрени и подсечени. Дейвид се досещал, че миризмата идва оттам. Роланд свалил момчето от кобилата и го помолил да опре гръб в близкото дърво и да не изпуска от поглед стареца, който междувременно извърнал глава и ги наблюдавал през рамо.

— И не гледай след мен — наредил воинът.

Момчето разбирало, че Роланд не желае то да види истинската картина отвъд дърветата, но не издържало на любопитството и се обърнало подир него. И докато Сцила бавно си проправяла път сред гъстите храсталаци, Дейвид внезапно съзрял окачени по клоните на могъщите дървета човешки трупове, но те всъщност не били тела, а оголени, окървавени и безплътни скелети. И щом ги зърнал, тутакси ужасено извърнал глава и погледнал в обратната посока.

В същия този миг кръстосал поглед със стареца, който се намирал току пред него. Нямал ни най-малка представа как се е придвижил толкова бързо от камъните край пътя, но — ето на! — стоял толкова близко, че се усещал зловонният му дъх — смърдял на развалени плодове. Дейвид повдигнал късия меч в ръка, но старецът дори и не мигнал.

— Ти, момченце, изглежда, си доста далеч от дома — рекъл онзи и протегнал ръка, та докоснал немирен кичур от косата му.

Дейвид потръпнал, гневно разтресъл глава и с все сила отблъснал стареца. Усетил обаче, че все едно се опитва да бутне стена. Другият очевидно бил доста по-силен.

— И май вече маминото гласче не чуваш, а? — захихикал злобно дъртакът и поставил свита като раковина длан на ухото си, сякаш се опитва да чуе нечий далечен зов. — Дейвид… — затананикал той напевно с писклив глас. — Ой, Дейвид, обади се на мам-че-то!

— Замълчете! — викнало момчето, дълбоко потресено. — Веднага спрете тази гавра!

— Брей! — закълчил се подигравателно старецът. — Иначе какво ще ми направиш, а? Какво ще ми стори някакъв си дребен кресльо далеч от дома, дето реве за мъртвата си майчица. Голям праз! Кажи де, ревльо, какво можеш да ми направиш?

— Ще ви нараня — отвърнал Дейвид. — Напълно сериозно говоря!

Старецът се изхрачил на земята. А там, където паднала слюнката му, тревата засъскала и се запалила. Образувал се пламтящ кръг, а той изведнъж се превърнал в огледало.

И в него Дейвид съзрял баща си, Роуз и малкия Джорджи. Те се смеели щастливо, високо, бащата подхвърлял бебето във въздуха. Също както едно време — преди години — постъпвал със самия Дейвид. Нещо стиснало момчето за гърлото.

— Ах, на тях май не им е мъчно за теб, а? — подкачил го старецът. — Ама хич и пет пари не дават къде си, какво правиш, нали? Ето — сам виждаш. Дори се радват, че те няма. Ха-ха. Ти преди на баща си тежеше. Защото все му напомняше за покойната му жена. Той сега си има ново семейство и когато те няма, му е по-лесно, защото вече не желае да се безпокои за теб или за чувствата ти. Ха-ха. Напълно те е забравил, нали сам виждаш? И теб, и майка ти.

Образът в огледалото потрепнал и се променил. Сега момчето видяло баща си и Роуз — стоят до леглото в спалнята и се целуват. Сетне — за голям негов ужас и неудобство — си легнали заедно. Дейвид извил лице встрани, целият пламнал, а в гърдите му забушувал див гняв. Не искал да вярва във видяното, но доказателството било пред него — в създадено от горящата слюнка на зъл старец псевдоогледало.

— Сам виждаш — повторил другият. — Няма къде да се върнеш.

И отново се закикотил жлъчно, тогава Дейвид го пернал с меча. Замахвайки, дори не съзнавал какво в действителност прави, толкова бил ядосан и тъжен. Ужасно зле се почувствал, всъщност като предаден от най-близкия си човек. А извършеното току-що? То сякаш било дело на някой друг, поел контрол върху ръцете му. Сторено от сила извън него самия, лишила го от собствената му воля и разсъдък. Ръката сама се вдигнала и замахнала, мечът разкъсал кафявата роба и оставил алена резка върху кожата под него.

Старецът обаче ловко отскочил назад. Докоснал раната на гърдите и погледнал пръстите си. Били мокри, червени. Тогава лицето му започнало да се изменя. Удължило се, приело формата на полумесец, брадичката се извила напред и нагоре, почти допирайки не по-малко удължения и закривен нос. На голия череп поникнали кичури остра черна коса. Расоподобната роба се свлякла, отдолу се появил зеленикаво златист костюм, на кръста украсен златен пояс, от него висял извит като змийско тяло златен кинжал. На костюма също имало резка — точно на мястото, където мечът на Дейвид резнал кожата. Последен в ръцете на този променящ се човек се появил плосък черен диск, а той бързо се превърнал в завита, закривена шапка, която кацнала на главата му.

— О, това е той! — викнал потресен Дейвид. — Същият, който беше в моята стая!

Гърбушкото изсъскал, лицето му се разкривило в болка и ярост, кинжалът на пояса се извил и загърчил като истинска змия.

— Да, аз съм този, който броди в сънищата ти — закрещял той. — Всяка твоя мисъл ми е известна, зная всичко, което чувстваш, всеки твой страх или радост. Отлично те познавам — какво гадно, ревниво и завистливо, омразно дете си ти! И въпреки всичко това пак бях готов да ти помогна. Да, да ти помогна майка си да намериш, а ти какво направи? Взе, та ме поряза и нарани! Оооох, отвратително хлапе такова! Мога да ти направя живота черен, да те накарам да съжаляваш и да се молиш хич да не си бил раждан, само че…

Изведнъж тонът на гласа му рязко се променил. Станал спокоен и разумен, но това изплашило момчето още повече.

— Е, да, но няма да го направя. Няма, защото ти тепърва ще имаш нужда от мен. Ще те заведа при онази, която търсиш, а сетне и двама ви ще отведа у дома. Аз съм единственият, който може да направи това. А в замяна ще поискам само едно мъничко нещо… толкова дребничко е то, че просто няма нищо да ти струва…

Тъкмо да обясни за какво става дума, когато се чули конски копита и Роланд се появил наблизо. Гърбушкото размахал пръст пред Дейвидовото лице.

— Пак ще си поговорим и следващия път очаквам да си по-благодарен, отколкото днес, нали?

И се завъртял като пумпал около себе си — все по-бързо и по-силно, фигурата му сякаш се размазала във въздуха, засвистяла като свредел и изведнъж потънала в земята. На същото място останала само кафявата роба. А слюнката изсъхнала и огледалото с образите изчезнало.

Дейвид и току-що пристигналият Роланд се навели над оставената от странното гърбато същество тъмна дупка.

— Кой беше този? Какво стана? — запитал Роланд.

— Беше се предрешил като старец — отвърнал Дейвид. — Твърдеше, че щял да ми помогне у дома да се върна. И че бил единственият, който можел да го направи. Мисля, че е същият, за когото говореше Дърваря. Наричаше го измамник с вълшебни умения.

Сега Роланд забелязал окървавения връх на меча.

— Ти си го наранил?

— Ядосан бях, изпуснах се — обяснило момчето и навело глава. — Сам не разбрах как стана.

Роланд протегнал ръка, взел меча, от съседния храст откъснал широко листо и избърсал оръжието.

— Трябва да свикнеш да овладяваш поривите си — посъветвал го той. — Мечът иска да бъде използван. Кръв да пролива. Нали затова е изкован и закален — друга цел на този свят той няма. И ако не се научиш да го контролираш, той ще започне да те командва.

Върнал му меча и добавил:

— Следващия път, когато срещнеш този същия човек, не го гали, а направо го убий — замислено издумал Роланд. — Каквото и да говори, добро не ти мисли, да знаеш.

И двамата закрачили към Сцила, която кротко пасяла недалеч.

— А там какво видяхте? — запитал Дейвид.

— Същото каквото и ти — отвърнал Роланд с глас, в който звучало недоволство, че момчето е гледало подир него въпреки предупрежденията да не го прави. — Убиецът на онези мъже е огризвал плътта от костите, а скелетите — окачвал по дърветата. Цялата гора е осеяна с трупове. Докъде то човешки поглед стига, само мъртви тела се виждат. Земята е подгизнала от кръвта им, обаче изглежда, че и Звяра е пострадал, навярно е бил ранен. По листата и тревата имаше черна, зловонна материя, скверна на вид и мирис, а доста от върховете на копията и мечовете бяха стопени — сигурно от нея. А щом като този Звяр може да бъде наранен, значи може да бъде и убит. Само че това едва ли е задача за сам воин и едно момче. Пък и случилото се не ни засяга. Ще продължим по пътя си.

— Но… — понечил да възрази Дейвид и се спрял, защото не знаел какво точно да рече.

Нали в приказките никой не постъпва така? Воините и рицарите убиват змейовете и чудовищата, отсичат им главите. И не се страхуват, нито бягат от опасности и смърт.

Само че Роланд бил вече на коня, протегнал ръка към него, за да го вдигне при себе си. Но забелязал колебанието на момчето и подхвърлил:

— Е, приятелю, ако имаш да казваш нещо, давай. Кажи го.

Дейвид се замислил, търсел точни, подходящи думи. Не му се искало да обижда Роланд.

— Онези мъже са мъртви, нали? — започнал той. — А убиецът им е жив, макар и ранен. Значи той отново ще убива. И още, и още хора ще измират…

— Може би — спокойно рекъл Роланд.

— Значи нещо трябва да бъде направено!

— Какво предлагаш ти — да го подгоним с меч и половина на наше разположение ли? Този живот е изпълнен с опасности, премеждия и капани, момче. Заставаме пред онези, които не можем да избегнем. Има обаче случаи, когато трябва да избираме в името на едно по-голямо добро, а то понякога може да ни изправи дори и пред още по-големи рискове. Но никога не бива да си даваме живота напразно! Човек има само един живот — един да живее, същия да пожертва в името на някаква кауза. Но да го захвърлиш ей така, за нищо, когато надежда няма, не — това слава не ще ни донесе! Хайде, качвай се и да потегляме. Ето, вече се стъмва. Трябва да си намерим подслон за през нощта.

Дейвид се поколебал за секунда, но поел Роландовата ръка и се метнал зад него на седлото. Помислил отново за загиналите, удивлявайки се какво ли ще е било онова страшилище, което ги е обезобразило така? А танкът все така стоял по средата на полето — напълно чужд, далечен, пристигнал от неговия свят в тукашния някак си без екипаж. При това изглеждало, че не е и влизал в действие.

Препуснали напред, а момчето внезапно си припомнило огледалото на Гърбушкото и неговите думи. Ама хич и пет пари не дават къде си, какво правиш нали? Ето — сам виждаш. Дори се радват, че те няма.

Но това не е вярно, нали? — повтаряло си отчаяно. И все пак помнело как баща му милвал Джордж и, как държал Роуз за ръцете и я гледал в очите. Представяло си и какво правят, щом затворят вратата на спалнята след себе си. Ами ако наистина успее да намери обратния път към дома и пристигне там, а те не го искат? Възможно ли е наистина да са по-щастливи без него?

А Гърбушкото твърдял, че може да оправи нещата, да върне и майка му, да ги отведе у дома. Само срещу някаква малка услуга. И Дейвид се питал каква ли ще да е тя? Междувременно Роланд пришпорвал Сцила и тримата летели напред.

В същото време нейде на запад, надалеч от погледите и ушите им, в нощния въздух хорово се извисил триумфален вой.

Вълците току-що намерили нов мост над бездната.