Книга за изгубените неща

XXIII За вълчия поход

Дейвид седял на конския гръб. Роланд обаче не бил на седлото пред него както преди, а вървял пеша и водел Сцила. И двамата мълчали. Неловко напрежение тежко висяло между тях сега и макар че момчето съзнавало обидата на Роланд и причината за нея, все не намирало в себе си сили да изрази подобаващо извинение. Гърбушкото подличко подхвърлил нещо за особените отношения между Роланд и изгубения Рафаел, а Дейвид чувствал, че в намека вероятно има някаква истина. Едновременно с това не бил уверен, че Роланд храни подобни чувства спрямо него самия, но пак не знаел какво да каже. Дълбоко в себе си вярвал, че такива подозрения са неоправдани, защото досега Роланд показвал към него единствено доброта и ако действително имало нещо тъмно в помислите му, то отдавна би трябвало да е проличало. Съжалявал, че така рязко се отдръпнал от Роландовия жест на съпричастие, но ако сега спомене истинската причина, значи да признае, че наистина е повярвал на Гърбушкото.

Дълго време се съвземал от случката в гроба. Гърлото още го боляло, трудно говорел и все така неприятно усещал вкуса на пръст в устата си, макар че сетне дълго я мил с ледената вода от потока. Доста време минало в яздене, докато накрая събрал сили да разкаже на Роланд какво точно е станало под земята и преспите.

— А той само това ли искаше от теб? — запитал воинът, когато Дейвид предал по-голямата част от преживяното и разговора. — Само името на брат си да му кажеш?

Дейвид кимнал.

— Да, и че ако го направя, ще мога да се върна у дома.

— А ти вярваш ли му?

Дейвид дълго мислил, преди да отговори.

— В известен смисъл да — рекъл той. — Вярвам, че ако иска, може да ми покаже пътя.

— Значи тогава сам трябва да вземеш решение как да постъпиш. Помни обаче, че нищо не става, без да заплатиш съответна цена. Ето, селяните разбраха това с известно закъснение, след загубата на домовете си. На този свят всичко си има някаква стойност и затова най-добре ще бъде — преди да се съгласяваш, на каквото и да е — да знаеш какво ще ти струва то. Твоят приятел Дърваря наричал този човек измамник, значи на нищо казано от него не бива да се вярва изцяло. И внимавай, когато се договаряш с него, зорко слушай думите му, защото те не са истинни, а прикритото в тях е повече от видното.

Роланд говорел през рамо и нито веднъж не се обърнал да погледне спътника си в очите. След последните думи двамата замълчали и не проговорили още много време, през което изминали дълъг път. Късно вечерта спрели да починат, наклали малък огън, но седели един срещу друг, хранели се мълчаливо. Роланд свалил седлото от Сцила, но го поставил далеч от мястото, където постлал одеялото на момчето.

— Почивай спокойно — рекъл той. — Аз не съм изморен и ще стоя на пост, докато спиш.

Дейвид благодарил. Легнал и затворил очи, но сънят все не идвал. Мислел за вълците и лупите, за Роуз и Джорджи, за изгубената си майка и предложението на Гърбушкото. Много му се искало да напусне този свят. И ако единственото, което трябва да стори за тази цел, е да каже името на Джорджи, защо пък да не го направи? Но сега Гърбушкото не би се появил, защото Роланд бил тук, на поста си. И без да осъзнава какво прави, момчето се ядосало на война и започнало да си мисли все по-лоши неща за него. Хрумнало му и друго: Роланд го използва, а обещанието му за защита и отвеждане до кралския замък на практика му струва ужасно много — на него, на Дейвид. Води го със себе си да търсят човек, когото изобщо не познава. Някой си, към когото Роланд имал особени чувства, а те пък на всичкото отгоре са неестествени, ако, разбира се, пък може да се вярва на Гърбушкото. В родината му такива хора ги наричат с лоши имена. Обидни са и тежко му на човек, когото нарочат с такова прозвище. А на Дейвид като дете постоянно са му внушавали да се пази от подобни хора. И ето го сега тук, в тази далечна страна, попаднал в компанията на именно такъв човек. Е, но пък за щастие пътищата им скоро ще се разделят, всеки ще хване по своя. Според Роланд трябвало да пристигнат в онзи замък на следващия ден, а там вероятно ще научат каква е съдбата на Рафаел. След това Роланд е длъжен да го отведе при краля и с това уговорката им приключва.

Накрая, съвсем уморен, успял да заспи.

Докато Дейвид спял, а Роланд бодърствал и размишлявал, ловецът на име Флечър надничал през оградата в селото с лък и стрела в ръка. До него покрай бойниците клечали и другарите му. Лицата им отново били напрегнати, факлите осветявали уморените им физиономии, а настроението било същото, както при очакването на Звяра. Само че този път врагът бил по-друг, а и ужасно многоброен. По края на гората се мяркали зловещи, тъмни сенки и форми, хиляди и хиляди на брой. Четирикраки, сиви, бели и черни. Сред тях имало и двуноги, облечени като хора, но със зверски черти на лицата.

Флечър потреперил. Пред селото им се намирала вълчата армия, за която бил чувал и преди. Досега обаче не бил виждал на едно място събрани толкова много животни. Дори и късно лете по небесата не се натрупвали толкова много прелетни птици. Само че тези тук, заедно, били нещо повече от животни — движел ги някакъв разум и обща воля, извън чистия инстинкт и нагона да се размножават или ловуват. Начело им стояли лупите, те организирали, налагали дисциплина, планирали истинска кампания вълчи поход. Така че тук главната роля играел най-страшният възможен хибрид между човека и вълка. Едва ли кралските сили ще се окажат достатъчно мощни, че да сразят на бойното поле така организираното вълче сборище.

Един от лупите излязъл напред и отправил очи към мъжете на оградата. Дрехите му били елегантни и въпреки немалкото разстояние Флечър различавал човешките му черти. Разбира се, за истински човек не можело и дума да става, но било ясно, че този екземпляр е далеч по-интелигентен от останалите.

Това бил Лерой — вълкът, нарочен да бъде крал.

По време на дългото бдение, предхождащо появата на Звяра, Роланд многократно разказвал на Флечър онова, което знаел за вълците и лупите и как Дейвид успял да ги надхитри. И макар че Флечър искрено желаел щастие на война и на момчето, в сегашния момент бил повече от доволен, че те не са тук с тях.

Но Лерой е научил по някакъв начин — предусещал Флечър, — че двамата са били тук, а може би дори подозира, че сега се крият в селото. И ако това е така, значи цялата тази вълча сган може да се втурне насреща им с ужасната си стръвна ярост.

Тогава ловецът се изправил в цял ръст и смело отвърнал на погледа на вълчия лидер.

— Какво правиш? — уплашено прошепнал един от другарите му в съседство.

— Аз пред едно животно няма да се прегъвам — отвърнал Флечър. — Подобно удоволствие никога няма да му доставя.

Лерой кимнал, сякаш в ответ на дръзкото предизвикателство, сетне бавно отвърнал на жеста, прокарвайки ноктест пръст пред гърлото си. Знакът бил повече от ясен. Сега ги очаква по-важна задача, но веднъж разправят ли се с краля, ще се върнат. Тогава ще се види колко са смели Флечър и съселяните му. И Лерой закрачил към гората, повеждайки огромната си глутница в друга посока, на път към предстоящата битка за кралството.