Книга за изгубените неща

V За новодомците, пришълците и промените

Някъде в началото на септември Гърбушкото най-накрая прекрачил границата между световете и се появил в този на Дейвид.

Лятото се оказало дълго и напрегнато. Бащата прекарвал по-голямата част от времето си на работа, а у дома понякога не се завръщал по две-три денонощия наред. Нощем било и много трудно, дори опасно да се придвижваш с автомобил. Всички пътни знаци били свалени, в случай че германците неочаквано нахлуят — да бъдат затруднени при ориентацията. Затова бащата веднъж загубил пътя и посред бял ден. А наложи ли се да шофира нощем със задължително изгасени фарове, само бог знае къде може да се озове.

Роуз срещала доста затруднения в новата си роля на майка. Дейвид се питал дали и неговата собствена майка не е била толкова натоварена, особено ако е бил труден за гледане както Джорджи? И често си казвал: дано да не е било така. Но всекидневният стрес и напрегнатите грижи правели Роуз все по-раздразнителна, а прагът на търпимостта й спрямо Дейвид постоянно спадал. Те вече почти не си говорели, а момчето усещало, че търпението на баща му по отношение и на двамата е почти изчерпано. Предния ден на вечеря той избухнал, когато Роуз приела като нападка една най-безобидна реплика на Дейвид, и двамата се скарали.

— Защо не можете просто да намерите начин да се понасяте, без да си викате? — почти изкрещял бащата. — Затова ли се връщам у дома? И на работа мога да си намеря достатъчно напрежение и поводи за викане!

Настаненият на високо детско столче край масата Джорджи тутакси ревнал.

— Ето на, виж сега какво стана! — сопнала се Роуз, захвърлила салфетката и скочила да вземе бебето в ръце.

Бащата заровил ръце в косата си, въздъхнал дълбоко.

— Значи моя е грешката, така ли? — рекъл той с горчивина.

— Ама не е и моя! — отвърнала Роуз.

В същия миг и двамата неволно извърнали лица към Дейвид.

— Какво ме гледате? — стреснало се момчето. — Мен ли обвинявате? Ами да! Добре, прекрасно!

Скочил, побягнал от масата, зарязвайки храната недоядена. Гладен останал, само че яхнията за него и без това не била читава — зеленчуци, все едни и същи зеленчуци и парчета гаден салам, колкото да има нещо друго. Знаел, че ще се наложи да си я дояде на следващия ден, но нехаел за това. И претоплена едва ли ще бъде по-отблъскваща на вкус, отколкото е и сега. Излизайки от кухнята, очаквал бащиният глас да му нареди незабавно да се върне на мястото си, но никой не казал нищо. Качил се в мансардата и се хвърлил върху леглото, обзет от горчиви мисли. С нетърпение очаквал да дойде краят на ваканцията, че да тръгне на училище. То се намирало недалеч от дома и вече бил записан в него. Е, при всички случаи ще бъде по-добре, отколкото да прекарва всеки ден с Роуз и Джорджи.

При доктор Мобърли вече не ходел редовно, главно защото нямало кой да го води в Лондон. Във всеки случай припадъците отшумели или поне така изглеждало. Сега не му се случвало да губи съзнание и да пада на земята, но пък за сметка на това се появило нещо по-необичайно и обезпокоително, още по-странно от шепота на книгите, с който бил почти свикнал.

Новото било, че сънувал буден. Само по този начин можел да се опише новият феномен. Това обичайно и нормално става в онези моменти късно вечер, когато четеш или слушаш радио и вече си толкова уморен, че за миг се унасяш и сънуваш, без да си даваш сметка, че си заспал, затова светът изведнъж започва да изглежда много странно. Обаче на него му се случвало и при четене или игра в стаята, дори и при разходка в градината. Ей така, прави каквото прави и изведнъж нещата се размиват и сякаш започват да трептят. Стените изчезват, книгата пада от ръцете му, на мястото на градината се появяват хълмове и високи сиви дървета. А той внезапно вижда себе си в непознато място, в някаква друга сумрачна земя, в здрача — сенки, хладни ветрове навяват тежък мирис на диви зверове. Понякога чува и гласове. Те звучат някак си познато, но понечи ли да се съсредоточи в опит да ги разпознае, виденията изведнъж изчезват и той се връща в собствения си свят.

А най-странното било, че един от тях приличал на майчиния. Той винаги ехтял най-силно и най-ясно. Идвал някъде от далечен мрак. Зовял го, съобщавал, че майка му е жива.

Будните сънища, както ги наричал Дейвид, били винаги най-отчетливи, когато се намирал близо до построената в моравата вкопана градина. Те го потискали и тревожели, затова започнал все по-често и по-често да я отбягва. Всъщност до такава степен го натоварвали, че се колебаел дали да не разкаже на доктор Мобърли за тях, само веднъж баща му да намери време да го отведе при него. Мислел и друго: може би е редно да му признае и за шепнещите книги? Защото току-виж двете неща се оказали свързани? Но тогава си спомнил за множеството свързани с майка му въпроси на лекаря и за старите си опасения, че може да го изпратят в някоя специализирана болница. Веднъж обяснил, че майка му наистина му липсва, тогава Мобърли задърдорил за категориите тъга и загуба като за напълно естествени неща, само че трябва да се опитваш да ги превъзмогнеш. Но да тъгуваш за покойната си майка е едно нещо, съвсем друго е да чуваш гласа й иззад сенките на някаква си строена в земята градина, твърдейки, че тя е жива някъде отвъд разпадащия се тухлено-каменен зид. Момчето не знаело как ще реагира доктор Мобърли на подобно твърдение. Хич не му се ходело в клиника за душевноболни или нещо подобно, дето „внедряват“ пациенти с психически разстройства. В същото време сънищата били реално ужасяващи и Дейвид искал те да спрат.

Един ден малко преди началото на учебната година му омръзнало да стои у дома и излязъл на разходка в близката гора. Отчупил голям, извит като сабя клон, с него замахвал по високата трева, сякаш невидими врагове сече. В случаен храст попаднал на голяма паяжина, опитал да подмами паяка да се покаже. Побутнал с върха на клона в центъра й, но нищо не се случило. Замислил се, решил, че причината е в отсъствието на ритмично движение. Защото паякът обичайно реагира на трептенето, предизвикано от попаднало в нишките на мрежата му насекомо, нали? — разсъждавало момчето. Изглежда, паяците са доста по-интелигентни, отколкото приляга на дребните им размери.

По някое време, завръщайки се към дома и вече близо до него, се загледало към прозореца на мансардната стаичка. Отвън бил изцяло обкичен от извиващите се бръшлянени стъбла и повече от всякога приличал на частица от естествената природа. От по-далечко веднага се виждало, че бръшлянът е най-гъст около неговия прозорец и почти не докосва другите от тази страна на къщата. При това основното стъбло нямало разклонения в долната си част, нещо нетипично за това растение, а се насочвало нависоко, направо към мансардата. Също както бобеното растение в приказката за момченцето и великана, бръшлянът, изглежда, съзнавал точно къде отива.

Изведнъж в стаята нещо се раздвижило. Дейвид веднага го забелязал, защото гледал точно към нея. Мяркала се недотам ясна като форма фигура, иначе облечена в дреха с цвят на горско зелено и като че ли закачулена. За миг бил почти убеден, че е Роуз или може би госпожа Бригс, икономката. Веднага обаче се досетил, че в момента госпожата е в селото по работа, а Роуз избягва да влиза в стаята му, прави го извънредно рядко, при това винаги първо иска разрешение. И на бащината не приличала тази фигура, съвсем различна височина и стойка имала. С две думи, Дейвид бил вече почти сигурен, че там горе има непознат, и точка. Присвил очи, сега доловил и други подробности: че формата й е гърбата, леко закривена и приведена, дефект, какъвто се придобива от постоянно крадливо промъквано и дебнене. Гръбнакът извит като лък, ръцете — същински разкривени клони, пръстите като на хищна птица ноктите, готови незабавно да сграбчат каквото им попадне, носът — тесен и също крив като на грабливо пернато, клюна. Това на главата не била качулка, а безформено кривната шапка. По едно време силуетът се отместил от прозореца и се скрил, след малко се появил отново и сега в ръце държал книга. Започнал да я разлиства, спрял на едно място и, изглежда, се зачел.

В същия миг Дейвид чул гласа на Джорджи — бебето се разплакало в детската стая. Фигурата захвърлила книгата, наострила уши, заслушана в звука. Дейвид ясно видял как ръцете се изпънали, пръстите хищно разтворени нагоре, сякаш пред тях виси Джорджи — същинска зряла ябълка, само чака да я откъснеш от клона. Изглежда, това същество се питало какъв да бъде следващият му ход, защото лявата му ръка се плъзнала по издадената напред брадичка и бавно я погладила, като че размисля. И в същия миг извърнало глава към прозореца, а очите му незабавно се спрели върху застаналия на края на гората Дейвид. Това бил миг на шок, сетне то мигом се скрило, но преди това момчето успяло да различи две черни като въглени горящи очи, продълговато и слабо, сякаш насила разтеглено бледо лице, широка уста с тъмни, много тъмни устни с цвят на старо, вкиснато вино.

Дейвид затичал с все сила към къщата. Втурнал се в кухнята, където баща му четял вестника.

— Тате, в моята стая има някой! — викнал той.

Баща му вдигнал очи от четивото, изгледал го с любопитство.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, има човек там! — настоявал Дейвид. — Разхождах се навън, по едно време погледнах към прозореца и го видях! С шапка, криво дълго лице — сетне чу, когато бебето се разплака, застина на място и се заслуша. Тогава ме видя и се опита да се скрие. Моля те, татко, трябва да ми повярваш!

Челото на бащата се сбърчило в недоумение и той оставил вестника на масата.

— Дейвид, но ако се шегуваш, да знаеш…

— Не се шегувам, честно!

Бащата тръгнал нагоре по стълбището, стиснал бастун в ръка, момчето след него. Стигайки на площадката, възрастният мъж се поколебал и спрял пред вратата. След малко протегнал ръка, завъртял топката на бравата, отворил.

За секунда нищо не се случило.

— Ето — извърнал се бащата. — Тук няма никой…

В същия миг нещо го ударило в лицето силно и той високо извикал. Чуло се паническо пляскане с криле, удари на сляпо в стените и прозореца, сякаш нещо хвъркато се бори да излезе на свобода. След шока на първоначалните няколко секунди Дейвид надникнал иззад гърба на баща си и зърнал натрапника — едра сврака, неистово биеща с криле в стремеж да избяга от помещението. Перата й черно-бели, мяркат се в размазан бесен каданс, докато тя прелита от единия му край до другия, блъскайки се в стените слепешката.

— Излез навън и затвори вратата — наредил бащата. — Тези птици са зли.

Дейвид послушал, излязъл, бил изплашен. Чул, че баща му отваря прозореца и вика нещо, вероятно с помощта на бастуна я насочва към отвореното пространство. След малко шумовете в стаята утихнали и баща му се показал, доста запотен.

— Е, и аз се поизплаших — усмихнал се той.

Дейвид надникнал в мансардата. По пода се валяли пера, но това било всичко, останало от неканения гост. Никаква следа от чудатия дребен мъж нямало. Приближил се до прозореца, загледал се навън. Веднага зърнал свраката — стояла на порутения зид на вкопаната градина и като че гледала право в него.

— Просто сврака — обадил се бащата зад него. — Нея си видял.

Дейвид понечил да възрази, но се въздържал. Баща му ще се сопне, ще каже, че му се привиждат разни неща. Глупост е да твърди, че тук е имало някакво си същество, далеч по-голямо и по-опасно от сврака, ще рече той. Свраките не носят закривени шапки, нито протягат ръце към плачещи в друга стая бебета. Това са бабини деветини! Само че Дейвид ясно помнел видяното: очите, сгърбеното тяло, дългите извити пръсти. И затворения прозорец.

Отново извърнал глава към градината долу. Свраката я нямало.

Бащата въздъхнал театрално.

— Ама ти още не вярваш, че беше само една сврака, нали?

Но все пак клекнал, надникнал под леглото, отворил дрешника, проверил малката съседна баня. Дори и зад лавиците с книги надникнал, пространството там, до стената, било съвсем тясно, колкото Дейвид с мъка ръката си да завре.

— Виждаш ли? — възкликнал той. — Нищо няма. Просто една птица.

Но виждал, че момчето не е убедено, затова склонил да проверят целия дом. Двамата тръгнали от стая на стая от горния етаж чак до мазето. Станало ясно, че в къщата са само те двамата, Роуз и бебето. Бащата се върнал към вестника, а Дейвид — в стаята си. Този път забелязал лежащото на пода томче с приказки, една от книгите на Джонатан Тълви, отворена в началото на приказката за Червената шапчица. И илюстрация имало — вълкът, изправен на задните си лапи, надвесил се над момиченцето, разтворил хищна паст с остри зъби, по лапите му бабината кръв, готви се да налапа и внучката.

Вълчата фигура била надраскана с черна боичка, вероятно от самия Джонатан, сякаш разстроен от излъчващата се от нея заплаха. Дейвид затворил книгата, поставил я на място. В същото време усетил промяната. В помещението царяла гробовна тишина. Шепот вече нямало. Книгите мълчали.

Легнал си дълбоко замислен. Е, една сврака би могла да събори книга от лавиците, само че как е влязла през затворения прозорец? Не, някой друг е бил в стаята му, в това бил съвсем сигурен. В старите приказки е казано: някои хора могат да се преобразяват сами или някой вълшебник ги превръща например в животни или птици. Тогава защо и този Гърбушко да не може да се превърне в сврака, за да не го разкрият?

При това тя не отлетяла надалеч, нали? О, не, съвсем не. Кацнала наблизо — в градината, а сетне изчезнала.

Дълго време не могъл да заспи, въртял се, задрямвал и се пробуждал, чувайки майчиния глас откъм градината. Зове, моли го да не я забравя.

И Дейвид съзнавал, че наближава мигът, когато ще трябва да влезе в онова място и да застане лице в лице с нещото, което се крие там.