Книга за изгубените неща

VI За войната и вратата между световете

На следващия ден Дейвид и Роуз отново се скарали, само че този път избухнал възможно най-острият им сблъсък.

А той назрявал от много отдавна. Роуз кърмела Джорджи и ставала и нощем да го храни. Но дори и нахранен, Джорджи пак се мятал насън и ревял, а бащата не бил в състояние да помогне с каквото и да е, дори и когато бил у дома. Това понякога водело до спорове и караници с Роуз. Обичайно те започвали с нещо дребно — защо бащата не е прибрал еди-коя си чиния, защо по пода на кухнята навсякъде има кални следи от обувките му. А сетне за съжаление преминавали във викове и крясъци, за да завършат с плач от страна на Роуз, към който пък неизменно се присъединявал и Джорджи.

Дейвид си казвал, че баща му изглежда доста остарял и по-изморен от всякога. И напълно естествено се тревожел за него. Бащиното отсъствие го потискало, липсвал му любимият човек. И ето, през онази фатална сутрин на острия сблъсък Дейвид стоял на прага на банята и наблюдавал баща си, който се бръснел.

— Много работиш, татко, прекалено се изморяваш — рекло момчето.

— Хм, сигурно си прав.

— Често си и раздразнен…

— Най-вече ме дразните вие с Роуз, че не можете да съжителствате като хората.

— Съжалявам, татко — навел глава Дейвид.

— Дааа — въздъхнал бащата.

Довършил бръсненето, измил пяната от лицето и взел розовата хавлиена кърпа, за да се избърше.

— Вече почти не се виждаме… — тихо рекло момчето, — затова аз… изобщо липсваш ми, татко. Не е както едно време…

Бащата се усмихнал, протегнал ръка да го погали, пощипнал го по бузата.

— Така е, знам — казал той. — Само че сега времето е такова, всички трябва да правим жертви и да знаеш — има мъже и жени, които жертват далеч повече от нас тук. Всеки ден, всеки час рискуват живота си, на мен пък ми се пада дългът да върша всичко, което мога, за да им помагам. Много е важно да знаем какво планират германците, какво подозират относно нашите хора отвъд. Разбираш за какво ти говоря, нали? Такава ми е работата. И не забравяй, че ние тук сме щастливци. В Лондон е далеч по-лошо.

Предния ден германски самолети извършили тежки бомбардировки над Лондон. В даден момент само над остров Шепи3 се водели ожесточени въздушни сражения с участието поне на хиляда самолета. Дейвид се питал как ли изглежда столицата сега? Вероятно множество сгради са разрушени или изгорени, може би улиците са задръстени от развалините? Дали на площада „Трафалгар“ все още кацат гълъби? Вероятно да. Гълъбите не са достатъчно умни птици, че да се преместят на по-безопасно място. Сигурно баща му е прав, когато казва, че имат късмет да са извън Лондон в такъв момент. Частица от него дълбоко вътре обаче възроптавала против тукашното му присъствие. Сигурно сега в Лондон е ужасно вълнуващо? Може би е страшно, но пък интересно, а?

— Ще мине известно време, тези неща ще свършат и ние пак ще се върнем към нормалния живот — обадил се баща му.

— Кога? — запитал Дейвид.

Бащата навел очи, отново изглеждал много загрижен.

— Не знам със сигурност. Ще трябва да почакаме.

— Месеци ли?

— Струва ми се, че по-дълго ще бъде.

А ние сега печелим ли, татко?

Държим се, Дейвид. В настоящия миг това е най-доброто, което можем да направим.

Дейвид изчакал баща си да се облече. Седнали заедно на закуска, преди той да тръгне за работа, но с Роуз едва разменили по една-две думи. Дейвид усещал, че те пак са се карали, затова когато баща му излязъл, взел решение да не се мярка по пътя й. Ще стои колкото се може по-далеч от нея. Върнал се в стаята, поиграл си малко с оловните войничета. Сетне излязъл навън, излегнал се на сянка зад къщата и се зачел.

На същото място по-късно го намерила и Роуз. Макар че книгата лежала отворена на гърдите му, вниманието на Дейвид било на друго място. Взирал се в зида на вкопаната градина и най-вече в дупката в него, сякаш очаквал да забележи някакво движение.

— Значи тук си бил — обадила се Роуз.

Дейвид вдигнал очи към нея. Слънцето блестяло, наложило се да замижи.

— Какво искаш? — запитало момчето.

Не възнамерявал да прозвучи невъзпитано и грубо, ама ето ти на — така се получило. Сигурно трябвало да каже: „Какво мога да направя за теб?“ или просто „Да“ или нещо от рода на „Здравей“. Във всеки случай, не искал така да се получи, но било вече късно.

Под очите на Роуз тъмнеели морави сенки. Лицето й бледнеело, по челото и брадичката бръчките се редели повече от всякога. Била и понапълняла, но Дейвид вече знаел, че това се дължи на раждането. Веднъж запитал баща си защо е наедряла, а той го предупредил изрично никога да не подхвърля или намеква пред Роуз каквото и да е в тази връзка. При това бил загрижен и използвал достатъчно силни думи, за да подчертае пред сина, че винаги е по-добре своите мнения да пази за себе си, особено по деликатни въпроси.

И ето я сега Роуз пред него — надебеляла, пребледняла, видимо изморена. Макар че слънцето блестяло в очите му и го заслепявало, не било трудно да види как лицето й се разкривява и гневът в нея избухва.

— Как се осмеляваш да ми говориш с този език! — викнала тя. — По цял ден мързелуваш със завряна в книгите глава, нищо не помагаш в къщата. А в същото време дори и учтив не можеш да бъдеш! За какъв се имаш, а?

Дейвид бил тъкмо на път да се извини, но тези думи пресекли доброто намерение. Първата му реакция била, че казаното от нея не е честно. Той често предлагал да помогне в различни неща, но тя винаги отказвала, може би защото била заета с вечно ревящия Джорджи или с други лични грижи. Господин Бригс се грижел за градината и Дейвид винаги се стремял да помага, с каквото може при събирането на листата и метенето на алеите, но това се случвало извън дома и Роуз просто не забелязвала приноса му. Госпожа Бригс пък чистела и най-вече готвела, но опита ли Дейвид да й предложи помощта си, тя добродушно го отпращала с думите да не й се мотае из краката, създавайки допълнителни грижи. И ето така решил, че е най-добре да не се пречка никому. При това течали последните дни на лятната ваканция.

Местното училище забавило откриването на учебната година с няколко дни, защото учителите не достигали, но бащата твърдял, че най-късно до началото на следващата седмица Дейвид ще седне на новия си чин. Това означавало чак до средата на първия срок да бъде почти по цял ден в клас, а домашните да си готви вечер у дома. Практически ще отсъства от дома толкова, колкото и бащата със своята работа. Значи защо да не почива през ваканцията колкото може? И ето как с подреждането на подобни мисли и той започнал да се гневи не по-малко от Роуз. Изправил се, на ръст не бил по-нисък от нея, думите сами потекли от устата му още преди да си даде сметка какво говори. А то било смесица от полуистини, обиди и гневни изблици, с мъка потискани още от раждането на Джорджи.

— А ти пък за каква се мислиш? — отвърнал той рязко. — Да не си ми майка, че да ми викаш по този начин! Аз тук не съм искал да идвам. Дойдох заради татко. Добре си живеехме с него, докато не се появи ти. Сетне се изтресе и този Джорджи и сега аз ти преча, нали? Добре тогава — да знаеш, че ти си му на татко истинската пречка, ти, да! И на мен ми пречиш също! Той си обича мама, както я обичам и аз. Все за нея си мисли и теб никога няма да те обича, както обичаше нея, независимо какво ще говориш или правиш. Той обича нея! Запомни добре — нея!. Не теб! Нея обича!

И тогава Роуз го зашлевила. През лицето, с открита длан. Не било кой знае колко силен удар и веднага се усетила какво прави, та си отдръпнала ръката, но Дейвид все пак се олюлял. Лицето му пламнало, в очите му избили сълзи на обида. Стоял зашеметен, с отворена в шок уста, сетне побягнал покрай нея и право в стаята си се скрил. Изобщо не се извърнал назад, въпреки че тя го викала и високо се извинявала. Заключил вратата и отказвал да отвори, когато тя дошла в коридора отвън и чукала с молба да я пусне при себе си. Минало време, Роуз се отказала да моли и си отишла.

Дейвид останал в стаята си до завръщането на бащата. Чул, че Роуз му говори нещо в коридора. Внезапно бащиният глас се извисил. Дочул още, че Роуз се опитва да го успокоява, сетне прозвучали бързи стъпки. Момчето разбрало, че баща му идва към неговата стая, силно ядосан.

В следващата секунда по вратата се изсипала поредица силни удари.

— Дейвид, отваряй вратата! Веднага я отвори, ти казвам!

Дейвид послушал, завъртял ключа, сетне отстъпил, когато бащата влязъл устремно. Лицето му било почти мораво от гняв. Вдигнал ръка да удари сина, задържал я във въздуха и, изглежда, успял да се въздържи. Преглътнал с мъка, поел дълбоко въздух, поклатил глава. Когато заговорил, гласът му бил неестествено спокоен. Това разтревожило момчето много повече, отколкото първоначалният гневен изблик.

— Ти нямаш право да говориш на Роуз по такъв начин — казал бащата. Ще се научиш да я уважаваш по същия начин, както уважаваш и мен! На всички ни е трудно в тези времена, но това не извинява днешното ти поведение. Все още не съм решил какво да те правя и как да те наказвам. И ако не беше толкова късно, незабавно щях да те заведа в пансиона, та тогава да разбереш колко всъщност ти е било хубаво тук.

Дейвид се опитал да възрази.

— Но Роуз ме удар…

Бащата вдигнал ръка.

— Изобщо не искам да те слушам. Отвориш ли си устата още веднъж, лошо ще стане, обещавам ти. Засега ще си стоиш в стаята. Утре никъде няма да излизаш. Няма да четеш, няма да играеш. Вратата ще бъде отворена и хвана ли те да четеш или да пипаш играчките, бог да ти е на помощ, бой ще ядеш, и то с каиша, чуваш ли ме? Ще седиш на леглото, ще размишляваш за казаните обидни думи и как ще се извиниш на Роуз — когато и ако изобщо получиш разрешение да се завърнеш към живота с цивилизованите хора. Разочарован съм от теб, Дейвид. Не съм те възпитавал да се държиш по този начин. Нито пък майка ти.

С тези думи бащата излязъл от стаята, стъпките му изтрополили надолу по стълбището. Отчаян и сломен, Дейвид се отпуснал на леглото. Напрегнал воля да не плаче, но сълзите сами потекли. Не, не било честно това отношение. Вярно, че не било правилно да говори по този начин на Роуз, но тя пък го ударила. И докато сълзите се търкаляли по бузите му, отново чул шепота на книгите по лавиците. Преди бил свикнал с него, така че почти не го забелязвал, както птичите песни в дърветата или звуците на вятъра и дъжда, но сега той ставал все по-силен и висок. Изведнъж му замирисало на изгорено, чул пращене като от палене на кибритени клечки или може би искрене на трамвайна лира. Стиснал зъби, усетил първите спазми, само че този път нямало кой да види какво става с него. Стаята изведнъж се разцепила на две, тъканта на неговата действителност започнала да се разпада, отвъд се мярнал друг, нов и различен свят. Ето, зърнал замък, знамена се веят на кулите и бойниците, войни вървят в колони, минават през голямата порта. Сетне замъкът изчезнал, появила се подобна крепост, заобиколена от паднали дървета. Била по-тъмна на цвят от първата, очертанията й разлети, в центъра й се извисява една-единствена висока кула, стърчи като сочещ в небето исполински пръст. Високо горе в нея светел прозорец, а отвъд него Дейвид усетил нечие присъствие. Странно било това усещане — за нещо едновременно чуждо, но и познато. И тогава то се обадило с гласа на майка му.

Дейвид, не съм мъртва. Ела при мен, спаси ме.

Не помнел колко време е бил в безсъзнание. Или може би е заспал и сънувал? Второто било кажи-речи сигурно. Така или иначе, когато отворил очи, стаята тънела в мрак. В устата усещал метален вкус, досетил се, че трябва да си е прехапал езика. Искало му се да слезе при баща си и да му разкаже за припадъка, но съзнавал, че едва ли ще бъде посрещнат с голяма симпатия. При това къщата била притихнала, вероятно всички вече спели. Лунните лъчи огрявали редиците книги, но те отново били безмълвни, макар че откъм страната на най-скучните се чувало тихо хъркане. Една от тях — история на старите въглищни печки — била отдавна поставена на най-високата лавица, защото никой не се интересувал от съдържанието й. Тя имала неприятния навик да хърка, а от време на време да кашля гръмогласно, при което от страниците й се издигали фини облачета черен прах. Сега тя пак се закашляла, а Дейвид усетил нещо непривично — най-старите томове с чудатите, страшни приказки, които обичал толкова много, изглежда, не спели, а от тях сякаш се излъчвало смутно безпокойство. Може би очаквали нещо да се случи, макар че не знаел какво точно.

Почти бил сигурен, че е сънувал, но не помнел съня си. Все пак бил уверен, че не е бил хубав, но от него единствено оставал неясен, тревожен спомен. Сърбяла го и дланта на дясната ръка, сякаш е пипал отровно растение. И по бузите имал подобно усещане, като че нещо го е докосвало по време на пристъпа.

Все още бил облечен в делничните си дрехи. Станал от леглото, съблякъл се, сложил си чиста пижама. Отново си легнал и дълго време се въртял, без да намери удобна поза, ту възглавницата му твърда, ту нещо друго, така и не успявал да се успокои, сън не го ловял. Сега забелязал, че прозорецът е отворен. Не обичал да го държи така. Трудна била борбата с множеството най-различни насекоми дори и когато е затворен. Ами сега ако заспи и онази сврака се върне?

Скочил от кревата и пристъпил към прозореца, а в същия миг усетил неприятен допир — нещо като че се увило около глезена на крака му. Навел се, за да забележи с изненада, че е бръшлянов филиз. Подобни ластари — същински зелени пръсти — пълзели по стената около прозореца, над дрешника и шкафа с чекмеджетата. Вече няколко пъти говорил с господин Бригс за тях и той обещавал да вземе стълба и да окастри разклоненията на външната стена около прозореца, обаче все нещо друго и по-спешно му пречело да свърши тази работа. Дейвид не обичал да пипа бръшляна. Отблъскващ бил начинът, по който той постоянно прониквал в стаята му неканен — като натрапник с поведение на живо същество.

Момчето се дръпнало, обуло пантофите, отново пристъпило към прозореца. И в същия миг отчетливо се обадил женски глас, назовал го по име.

— Дейвид!

— Мамо, ти ли си? — запитал тон колебливо.

— Да, Дейвид, аз съм. Слушай какво ще ти кажа. Не се страхувай…

Но Дейвид се боял.

— Моля те — продължил гласът. — Помогни ми! Тук съм пленница, затворена в непознато място, не зная какво да правя. Моля те, сине, ела при мен, ако ме обичаш…

— Мамо, страх ме е.

Гласът заговорил отново, сега обаче постепенно изтънявал и заглъхвал.

— Дейвид, отвеждат ме. Не позволявай да ни разделят. Моля те! Последвай ме и ме върни у дома. През градината трябва да минеш…

При тези последни думи Дейвид преодолял страха. Обличайки в движение робата, той затичал по стълбите и след малко се озовал на двора. В мрака се поколебал и спрял. Нощното небе било неприветливо, високо, високо горе като смътен метеор тлеело мъничко зарево. То се движело, издавало остро, неритмично бръмчене и бавно се приближавало. Дейвид се загледал и веднага познал — самолет, като че ли бомбардировач! Но нямал време да мисли, хукнал напряко, набързо слязъл по каменните стъпала и стъпил в градината. Не искал да спира, нито да обмисля, защото знаел, че направи ли го, отново ще се уплаши и може би ще се откаже. Чувствал меката трева под нозете си, прекосил зелената площ на бегом и стигнал до подобната на пукнатина дупка в рушащия се зид. Шумът отгоре вече не бил така кротък и далечен, долитало неравно, задавено боботене, а заревото в небето се превръщало в блясък.

Момчето вдигнало глава, за да погледне машината отново — голяма изглеждала за изтребител, сигурно била бомбардировач. Сега разбрало, че гори в алени, сякаш окървавени пламъци и пада. Направо към къщата и него летяла, моторите кихали и се давели, от корпуса се отделяли пламтящи отломки и сякаш капели върху гората. Вече се различавали знаците върху горящите крила. Аеропланът връхлитал насреща му като огромно, страховито чудовище, което става все по-голямо и по-голямо. Къщата изглеждала като джудже, а небето пламтяло в червени и оранжеви отблясъци.

Пламъците вече ближели нацисткия кръст на корпуса, а самолетът се носел право към дома и вкопаната градина с ужасяващото ръмжене на смъртно ранен звяр, сякаш някой си свише — там горе, в небесата — бил твърдо решен да спре преминаването на Дейвид в отвъдния свят.

Е, сега вече избор не съществувал. Нямало и никакво време за колебание. Момчето приклекнало и бързо се мушнало в дупката, потъвайки в плътния мрак. В същия миг останалото зад него пространство се превърнало в пламтящ ад.