Книга за изгубените неща

XI За изгубените в гората деца и по-сетнешната им съдба

Дърваря и Дейвид се завърнали в къщурката без премеждия. Там стопанинът напълнил с храна две кожени чанти, а от поточето зад дома налял бистра вода в две метални манерки. Дейвид забелязал, че сетне коленичил върху влажната почва и грижливо разгледал нечии следи. Само че за тях на момчето нищо не казал. А то издебнало сгоден миг и се приближило, за да огледа всичко само. Следите приличали на кучешки или, разбира се, вълчи. Във всеки случай животното било едро, а във вдлъбнатините все още имало малко вода, значи били пресни.

Този път Дърваря се въоръжил както подобава, освен брадвата взел лък, колчан със стрели и дълъг нож. А от долапа в къщата извадил широк и къс двуостър меч. Избърсал го внимателно от прахта, огледал остриетата и мълчаливо го подал на Дейвид заедно с подходящ кожен колан. До този миг Дейвид не бил държал истински меч в ръце, а оръжейните му познания се изчерпвали с игри на пирати с дървени саби. Сега с това истинско оръжие се почувствал някак по-възрастен, по-силен и смел.

Дърваря грижливо залостил и заключил вратата, поставил длан върху нея и склонил глава в кратка безмълвна молитва. Изглеждал тъжен, а Дейвид се почудил за истинската причина: може би не очаква да види дома си отново? Сетне двамата енергично закрачили сред дърветата в североизточна посока. Вървели бодро, с постоянна крачка, пътят им осветен от мъгливо, бледо зарево, което по тези места минавало за дневна светлина. Само че след няколко часа Дейвид здравата се изморил. Дърваря склонил да починат, но само за кратко време.

— Трябва да излезем от гората, преди да е паднала нощта — обяснил той и момчето не запитало защо, то било съвсем ясно.

Веднага си представило ужасяващия вой на вълците и предводителите им лупи.

Отново закрачили, сега Дейвид по-внимателно оглеждал околната природа. На повечето от дърветата не знаел имената, макар че някои характеристики изглеждали познати, та макар и объркани. Наблизо зърнал прилично на стар дъб дърво, а под вечнозелените му листа висели борови шишарки. Друго му заприличало на огромно коледно, със сребристи на цвят листа, обкичени с кръгли червеникави плодове. Повечето от дърветата обаче били голи. От време на време Дейвид срещал познатите му вече цветя, прилични на детски личица с широко ококорени, любопитни очички. Те внимателно следели вървящата двойка, а приближи ли тя, веднага затваряли защитните външни листа, изчаквайки опасността да отмине.

— Как се наричат тези цветя? — запитало момчето.

— Нямат име — отвърнал Дърваря. — Понякога деца се губят в гората и завинаги изчезват. Диви зверове ги разкъсват или стават жертва на зли люде. Земята попива кръвта им, а след време поникват ей тези цветя, обичайно далеч от мястото, където са издъхнали. И винаги растат на групи, също както събрани на едно място изплашени дечица. По този начин ги поменува природата. А гората винаги жалее за всяко изгубено дете.

Дейвид вече съзнавал, че Дърваря никога не поема инициативата да говори сам, а чака някой да го заговори. И затова решил да му задава повече въпроси, пък той да отговаря, както и доколкото може. Първо се поинтересувал за местната география. Научил, че кралският замък се намира на много мили оттук в източна посока, а районът по средата е слабо населен, тук-там имало по някое и друго неголямо селище, за разнообразие. Дълбока пропаст разделяла гората на Дърваря от отвъдните източни територии; трябвало да минат и през нея, за да продължат пътя си към замъка. На юг лежало голямо тъмно море, малцина се осмелявали да навлизат навътре в неговите води. То било винаги много опасно, разтърсвано от могъщи буря и високи вълни, същинско царство на морски зверове и водни дракони. На север и запад се простирали планински вериги, непроходими през по-голямата част на годината, с покрити със сняг и лед върхове.

Дърваря разказал и още подробности относно лупите.

— В миналото, преди появата на лупите, вълците били същества предсказуеми — обяснявал той. — Всяка глутница, средно на брой не повече от петнайсет-двайсет вълка, си имала територия, там ловувала, живеела и се размножавала. Когато се появили лупите, нещата много се променили. Първо глутниците започнали да се увеличават, съответно и териториите или просто границите се размили и никой не ги спазвал. А жестокостта надигнала глава повсеместно. В онези стари дни поне половината от новородените вълчета обичайно измирали. Особено когато храната не достигала, защото растящите се нуждаят от много храна, повече отколкото възрастните. Понякога ги убивали самите родители — в случай че заболеят или покажат признаци на полудяване. В повечето случаи в онова време вълците били добри родители, споделяли плячката с малките, защитавали ги, показвали обичта си с грижи.

Но лупите въвели нови отношения спрямо младите: храна получавали само най-силните от тях, което било средно не повече от две-три вълчета на котило, а понякога и по-малко. А слабите не оцелявали — просто ги разкъсвали и изяждали. По този начин глутницата се поддържала в добра форма — силни животни, но с дълбоко променена природа. Днес те често се нахвърлят едни върху други, помежду им лоялност не съществува. Под контрол ги държи единствено властта на лупите. Понякога си мисля, че без тях те може би ще се върнат към старите си навици и живот.

Сетне Дърваря научил Дейвид как да различава мъжките от женските зверове. На вълчиците муцуните и челата били по-тесни, вратовете и раменете — по-слаби, краката — по-къси. Иначе на млади години били по-бързи от мъжките и по тази причина по-добри ловци и много по-опасни врагове. В старите дни често водач на глутницата била женска, но сетне лупите узурпирали и този естествен ред. И сред тях имало женски, но важните решения се вземали само от Лерой и приближените му мъжки.

— И може би в това се крие и една от слабостите им — добавил Дърваря. — Арогантността им ги подвежда да подценяват еволюиралия хиляди години женски инстинкт. Движи ги единствено амбицията за власт.

Тези животни никога не се отказват от потенциалната плячка — продължавал той. — В състояние са да я преследват на големи разстояния от порядъка на десет-петнайсет мили със значително по-голяма скорост от свойствената за човека. А сетне без почивка могат да изминат поне още пет мили. Лупите промениха и това, в смисъл че го забавиха — те предпочитат да вървят на задните крака изправени и вече не са така пъргави както едно време, но дори и на четири крака не са равностойни на обикновените зверове. Надявам се довечера да стигнем на едно място, където ще си намерим кон. Един човек живее там, с коне търгува, аз пък имам достатъчно пари да купя един за двамата.

Тук оформен път вече нямало. Дърваря разчитал на собствения си усет и чувство за ориентиране в гората. И все пак колкото повече се отдалечавали от дома, толкова по-често той спирал, оглеждал земята, търсел определени признаци като мъх и лишеи. Следял и формата на короните на дърветата, оставени от вятъра показателни следи по тях, за да е сигурен, че не са се отклонили от правилната посока. До този момент само веднъж минали покрай човешко жилище, но то представлявало руини. Дейвид изпитал странното чувство, че не е рухнало от времето, а по-скоро прилича на разтопено, като само каменният комин бил здрав — почернял, но цял. Загледал се най-внимателно и различил парченца застинала материя — втвърдена по останките на нагънатите от някогашна жега стени. Приближил се още повече, за да види ясно, че това са късчета заоблена светлокафява субстанция. Веднага я разпознал, както и слабия мирис, който издавала.

— Че това си е шоколад — обадил се той удивено. — И меденка с джинджифил!

Отчупил парче и тъкмо се канел да отхапе от него, когато Дърваря го избил от ръката му.

— Недей! — викнал той. — Може да изглежда и мирише приятно, но в него се крие опасност.

И тогава разказал следващата си приказка.

Имало едно време две деца — момче и момиче. Баща им починал, а майка им се омъжила повторно, но вторият баща се оказал човек зъл и проклет. Мразел децата, досаждало му присъствието им у дома. Пък и годината се случила лоша и тези чувства се задълбочавали все повече, защото реколтата била слаба, храната не достигала, голям глад настъпвал. А завареничетата изяждали част от храната вкъщи, нещо, с което не можел лесно да се помирява, свидело му се, предпочитал да я запази за себе си. Гледал ги и не можел повече да ги понася, особено когато посягали към скромната гозба, която готвела майката. И толкова се ожесточил, че си наумил да се отърве от тях. А и гладът му растял, мъжът оскотявал и тогава започнал да шепне на жена си защо да не вземат да изядат децата. Така хем ще се спасят от гладна смърт, хем и ще им остане за по-сетнешни дни, а подобрят ли се времената, жената може да роди отново. Майката се ужасявала от тези приказки, още повече знаела, че е възможно той зад гърба й да им посегне. В същото време съзнавала, че вече не може четири гладни гърла да храни. Затова един ден ги завела дълбоко, дълбоко в близката гора и там ги изоставила — да се оправят както могат.

Децата останали самички, уплашени до смърт, и плакали, плакали, докато съвсем изнемощели и първата нощ просто от умора заспали. Така поживели несретно и в мъка, справяли се самички, доколкото могат, но въпреки нищетата с време свикнали с гората и се научили да я разбират. Момичето било по-самоуверено и по-силно от братчето, затова лесно придобило умението да прави и залага капани за дребни животинки и птици, да краде яйца от гнездата им. Момчето било разсеяно, предпочитало да скита и да мечтае, пък и все наготово чакало — сестричката му да храни и двамата. Майката обаче много му липсвала, силно желаело да се завърне при нея. Понякога по цели дни не нравело нищо друго, освен да плаче от ранно утро чак до мрак. Все към стария живот го теглело, така и не съумявало към новия да се приспособи.

Един ден братът просто изчезнал. Сестрата го викала по име отново и отново, но той не се обаждал. Тогава тръгнала да го търси, а за да не си загуби пътя на връщане, след себе си ръсела цветни листчета. Така след време стигнала до малка поляна, а на нея какво да види — една съвсем необикновена къщурка. Стените били от шоколад и меденки с джинджифил, покривът — застлан с карамелени керемиди, а прозорците от разтопена чиста захар направени. В стените били залепени бадеми, карамелизирани плодове и фонданови резенки. Само като я погледнеш, сладко да ти стане, направо да си отчупиш и похапнеш да ти се прииска. И там заварила братчето — тъкмо отчупвало ядките от стените, а устата му била кафява от изядения шоколад.

— На се бой — обадило се момчето. — Тук няма никой.

Подало и късче отчупен шоколад, но сестрата не го взела. Забелязала, че братовите й клепки вече натежават за сън, изяденото май го унасяло, такъв чудесен вкус, изглежда, имала тази къщичка. Опитала да отвори вратата, но тя се оказала заключена. Надникнала през прозорците, но отвътре имало спуснати пердета. Не посмяла да опита шоколада или другите вкусни неща, защото нещичко й подсказвало, че тази къща е опасна, но пък мирисът на какаото бил толкова приятен, че накрая я изкусил и тя отхапала едно парченце. Прекрасно било на вкус, а стомахът й заламтял за още. Тогава постъпила като брат си и двамата чупили и яли, чупили и яли, докато се натъпкали здравата, излегнали се на тревата и потънали в дълбок сън.

Когато се пробудили, вече не били на същото място, а в къщата, затворени в окачена на тавана клетка. Една зловонно смърдяща старица клечала край огнище с пещ отгоре му, подреждала пънове и тресчици и неясно мърморела под нос. В краката й се валяли кости и костици — останки от предишните й жертви, все малки дечица.

— Прясно месце в пещта… — сега децата чули думите й по-ясно. Пресно месце за гладното бабче…

Момченцето заплакало, а сестрата се опитала да го приласкае и успокои. Старицата се изправила, пристъпила към клетката, надникнала през решетката. Отблъскващо грозно било това същество — лицето му цялото в черни брадавици, а зъбите изтъркани и закривени, същински надгробни камъни.

— Кой ще е пръв, а? — попитала дъртата вещица с гъгнив глас.

Момчето закрило лице с длани, сякаш така можело да избегне погледа на старицата. Сестра му обаче била по-смела.

— Мен вземи — рекла тя. — Аз съм по-едра и по-сочна от брат ми, чудесно печено ще излезе от мен. А докато ме изядеш, него можеш да угояваш, така ще си имаш храна за по-дълго време.

Старицата избухнала в дрезгав, писклив смях.

— Умно момиче — рекла тя. Ама не чак толкова умно, че да избяга на бабчето от зъбките, нали?! Ха-ха-ха!

Отворила вратата на клетката, пресегнала се, грабнала момичето за вратлето. Измъкнала го, заключила клетката и помъкнала бедното дете към пещта, която вече се сгорещявала.

— Няма как да ме вкараш цялата там — обадило се момичето. — Много ти е малка пещта.

— Глупости — възразила старицата. — Къде-къде по-едри от теб съм пекла в нея, пък само колко вкусни са ставали, да знаеш!

Сестрата поклатила глава със съмнение.

— На мен крайниците ми са дълги, а пък съм си и тлъстичка. Няма как да вляза тук. А напъхаш ли ме насила, ще се заклещя, сетне няма да успееш да ме извадиш, ще изгоря и язък ти за печеното.

Старата вещица сграбчила момичето за раменете, здравата го разтърсила.

— Излъгах се в теб — изсъскала тя. — Ти си едно глупаво, невежо хлапе. Ей сегичка ще разбереш, че ми е достатъчно голяма пещта.

И се покачила на нея, та си завряла главата и раменете в отвора.

— Виждаш ли? — обадил се глухо гласът й от вътрешността. — Тук място достатъчно за мен има, камо ли за дребосък като теб!

В същия миг смелото момиче се втурнало, с все сила изблъскало старицата навътре в сгорещяващото се пространство, затръшнало вратичката, спуснало резето отвън. Вещицата заритала, запищяла, но вече нямало начин да излезе — в собствения си капан веднъж попаднеш ли… Тогава момичето нахвърляло в огнището още и още дърва, а вътре старицата започнала да се пече. Крещяла и се вайкала, заплашвала детето с ужасни мъки и заклинания. А в същото време пещта била вече нагорещена до червено, мазнините, в тялото и започнали да се топят, още повече засмърдяло, на момичето чак лошо му станало. А вещицата се блъскала ли, блъскала в стените, месото и окапало от костите и накрая умряла в страшни, нечовешки мъки. Тогава с помощта на лопата момичето сръчно изринало жарта и разпалените дънери от огнището и ги разпиляло по целия под. Пуснало братчето си от клетката и за ръка го извело от къщата. И тя се разтопила, останал само коминът — почернял, да напомня за злите дела на вещицата. А децата вече никога не се завърнали на същото място.

В последвалите месеци момичето заживяло щастливо в гората. Построило навес, а с време той се превърнал в спретната къщурка. Вече се справяло с всички трудности на горското битие, а дните хвърчали и то все по-рядко си спомняло за стария живот. Не било така за съжаление с брат й — той бил нещастен и непрекъснато копнеел за старото, мислел как да се завърне при майка си. Изминала година и един ден той напуснал гората, за да намери пътя към майчиния дом, но там нямало никой. Майката и новият й мъж заминали някъде и никой не можел да му каже къде са отишли. Чудил се какво да прави, пък се върнал в гората, само че не и при сестра си. Завиждал и за лекотата, с която се оправяла във всичко, изпитвал неприязън към нея. По пътя попаднал на чудесно поддържана пътека и хванал по нея. Била разчистена от ниско надвисналите клони, корени и бодливи шубраци, а встрани се редели храсти със сочни малини и други дъхави плодове. Похапнал от тях и весело крачел напред, без да забелязва, че след всяка стъпка пътеката зад него просто изчезва, сякаш някакъв магьосник с вълшебен жезъл я изтрива от лицето на земята.

По едно време излязъл на поляна, а насреща му стояла красива къщурка, по стените, й растял бръшлян, пред вратата растели пъстри цветя, от комина се виел сивкав дим. Замирисало му на прясно изпечен хляб, а на прозоречния перваз завита в кърпа изпускала пара топла питка. Вратата се отворила, показала се жена, весела и засмяна, каква то някога била и майка му. Махнала му с ръка за поздрав, па го поканила да влезе и той не отказал.

— Заповядай, заповядай — усмихвала се тя, — изморен ми изглеждаш. Голямо момче като теб с горски плодове не може да се засити, нали? На огъня ми гозбата ври, пък и мека постеля си имам — да си починеш колкото искаш. И да останеш колкото пожелаеш може, защото аз деца си нямам. Отдавна си мечтая син да си намеря.

Момчето захвърлило набраните плодове, а пътят зад него завинаги изчезнал. Последвал жената в къщурката, на огъня там в голям казан кипят вода, а до него на дебела касапска дъска лежал голям, добре наострен нож.

И повече никой нито го е виждал, нито чувал.