Книга за изгубените неща

XV За девойката сърна

На другия ден, когато Дейвид и джуджетата напуснали дома, Снежанка все още здравата хъркала в голямото си легло. Нямало начин момчето да не забележи как, колкото повече се отдалечавали от къщата на джуджетата, толкова повече настроението малко по малко се подобрявало. Изпроводили го до белия път, заобиколили го и всеки се опитвал сърдечно да му пожелае на добър час.

— Виж сега… нали разбираш — няма как да ти покажем къде е мината ни — смотолевил по едно време Първи брат.

— Очевидно — засмял се Дейвид. — Напълно разбирам.

— Защото е тайна, нали така?

— Ами да, разбира се.

— И не бива всеки да се интересува от нея, нали?

— Точно така, разумно говориш.

Тогава Първи му махнал с ръка да се наведе и зашепнал в ухото му:

— Ей там се намира, след големия хълм и вдясно — заговорил той в скоропоговорка. — Има една пътечка — право до нея води. Иначе е скрита, запомни, затова трябва по-упорито да я търсиш и очите да си отваряш. Ние обаче сме маркирали началото й. Ще оглеждаш внимателно дърветата, докато забележиш знака — изрязано в кората око. Значи запомни — в случай че са ти нужни другари, нали така?

И лицето на Първи брат светнало в облекчение.

— Нали така? — повторил той. — Приятели. Близки хора. Малка дружинка весели джуджета като нас, нали? Близък човек услуга да ти направи. Ние на тебе, ти на нас… а?

Дейвид се засмял, отлично разбирал накъде отиват нещата.

— И запомни — продължавало джуджето. — Срещнеш ли някой принц, млад благородник… абе, изобщо всеки, достатъчно загазил и готов да вземе онова женище за съпруга барабар с компенсацията, значи веднага го изпращаш при нас, нали? Само ще му кажеш да стои на пътя и да ни чака до привечер, когато се връщаме от работа, чуваш ли? Да не стане някой гаф сам да си намери пътя до къщата и белята да стане… Нали ще запомниш?

— Ще запомня — обещало момчето с искрен смях. — Иначе току-виж го изплашила и той беж да го няма!

— Точно така! Е, добре, на добър час и все по друма дръж, не се отклонявай. На ден-два път оттук има село. Все ще намериш там някой да ти помогне. Но пътя не напускай, каквито и съблазни да се появяват, чуваш ли? По тези гори страшни неща се въдят, а те си имат начини да примамват пътниците веднъж влезеш ли навътре, и край — право в примките им попадаш. Затова внимавай!

Сетне джуджетата замахали с ръце за сбогом и потънали в гората. След малко екнала песен, сигурно същата, с която отивали на работа. Мелодия особена нямало, песента по-скоро на рецитал приличала, а и римите не били като за пред хората, но основното съдържание се въртяло около „колективизация на труда“ и „гнета на капиталистическите псета“. Момчето се позасмяло, но оставайки съвсем само на пътя, изпитало искрена жал за тези човечета.

Тъкмо започнало да ги харесва. Не успяло да разбере всичките им оплаквания, но пък с тях било весело въпреки опитите им да приспят завинаги Снежанка и дрънканиците за класова борба и експлоатация. И щом гласовете им заглъхнали в далечината, Дейвид наистина се почувствал сам и изоставен. Ужким пътят бил главен, а освен него пътници нямало. Веднъж-дваж открил следи от минавали по някое време хора: остатъци от отдавна загаснало огнище; кожен колан, нагризан от едната страна, вероятно от гладно животно. Но те били единствените неща през целия ден, доближили го поне малко до друго човешко същество. Почти постоянният сумрак, променящ се само рано сутрин и привечер, го угнетявал не по-малко. Той сякаш отнемал от жизнената му енергия, затова, изглежда, намалявала и способността му да се съсредоточава. От време на време заспивал прав, а в просъницата му се мяркали видения от миналото: виждал доктор Мобърли, надвесен над него, да му говори нещо, сетне го налягали мигове на пълен мрак, а после сякаш чувал бащиния глас. Стряскал се и се пробуждал, усещайки, че краката го водят встрани от пътя, сякаш нечия чужда сила го примамва да слезе от каменната настилка и да хване към гората.

По едно време усетил силен глад. Сутринта закусвал с джуджетата, обаче сега стомахът му отново се обаждал празен, червата тъжно куркали, сякаш молят за помощ. В чантата имал малко останали отпреди продукти, а и домакините добавили към тях сушени плодове. Но не знаел докъде ще му стигнат, защото не можел да предположи колко още ще се наложи да пътува до кралския замък, а и джуджетата не могли да му помогнат със съвет. Помнел казаното от Дърваря, че кралят едва ли е в състояние да управлява господарството си както подобава. Първи брат разказвал как веднъж в дома им пристигнал човек, представил се за кралски бирник, но веднъж щом попаднал под словесните удари на Снежанка, едва успял да се измъкне невредим. Дори шапката си забравил и повече никога не се върнал. Единствените факти, които Първи потвърдил относно досега наученото за кралството, били, че крал (вероятно!) има, има и замък — някъде на края на същия този път. Само че джуджето не било ходило до него. И така Дейвид продължавал да върви, стомахът му се бунтувал, главата му се въртяла, а пътят пред него като че сияел, сякаш отделял особена белезникава светлина.

При поредното заспиване и събуждане в движение почти паднал в канавката, но успял да се задържи на крака. В следващия миг забелязал ябълково дърво на края на гората, а на клоните му обилен плод. Ябълките били розови, почти узрели на вид и момчето усетило как лигите му направо потичат. Помнело предупрежденията на джуджето изобщо да не се отклонява от пътя, да не се съблазнява от случайни горски дарове. Каква вреда обаче може да има в това да си откъснеш няколко ябълки от едно дърво? Никаква, повтарял си Дейвид и устата му се наливала. Нали ще измине съвсем малко разстояние, пътя от очи няма да изпуска? Какво толкова — с помощта на отчупен клон ще обрули достатъчно плод, колкото да му стигне за ден-два. Спрял и се заслушал, нищо не чул, никакъв шум не доловил. Гората тъмнеела, мълчала.

Тогава се осмелил и слязъл от пътя. Извън него почвата била мека, мокра, всяка поредна стъпка предизвиквала неприятен джвакащ звук. Приближавайки, забелязал, че плодовете на ниските клони били дребни, недобре узрели, докато нагоре — на по-високото — ябълките били едри колкото здрав мъжки юмрук. Лесно можел да си набере — веднъж само да се покатери на дървото, а Дейвид наистина бил много добър в това. Било работа за минутка и нещо да се покачи по ствола. И скоро, вече настанен на разклонението на два дебели клона, с удоволствие отхапвал от сочна ябълка, а тя му се струвала невероятно вкусна. Отдавна не бил ял нещо подобно. Преди време един съсед фермер подарил на Роуз няколко ябълчици с пожелание „дечицата да се подсладят“. Но онези били дребни и кисели, а тукашните — направо великолепни. Сок потекъл по брадичката на момчето, а хрущящият в устата му плод направо се топял.

Лакомо довършил първата ябълка и захвърлил огризката, откъснал си втора. Тази изял по-бавно, припомняйки си някогашни майчини съвети да не прекалява с ябълките, че сетне може да го боли стомахът. Знаел, че всяко прекаляване и лакомия се наказва — я с болежки, я с нещо по-лошо, но пък си повтарял, че цял ден не е ял и му се полага да задоволи глада си. Казвал си още, че този плод е прекрасен на вкус, а стомахът му го приема с охота.

Тъкмо стигал до средата на втората ябълка, когато в гората зад себе си чул шум. Нещо се приближавало отляво, при това бързо. Зърнал движение в шубраците, мярнала му се кафява животинска кожа. На сърнешка му заприличала, но пък главата не се виждала, а личало, че животното е изплашено и сигурно бяга, преследвано от някого. Тутакси си представил вълците и се изплашил. Притиснал се към дебелия клон и се снижил, доколкото това било възможно, на дървото. Страхувал се, че зверовете ще подушат следите му на земята. Боже мой, дано гладът и миризмата на преследваната плячка да объркат сетивните им инстинкти!

След няколко секунди от шубраците наистина изскочила сърна, за миг се спряла на малката полянка точно под неговото дърво, сякаш се колебае накъде да поеме. И тогава Дейвид високо ахнал от удивление, защото главата й не била обикновена, а момичешка — русокоса, зеленоока! Ясно се виждало мястото, където човешкият врат завършвал и започвало сърнешкото тяло — там имало болезнено червен белег. Стресната от звука, сърната девойка повдигнала глава и очите й срещнали Дейвидовите.

— Помогни ми! — помолила тя. — Моля те!

Сега до ушите на момчето долетели други звуци — тези на преследвача, и от високия клон то зърнало кон с ездач. Препускал с все сила към полянката с опъната в лъка, готова за стрелба стрела. И сърненото момиче го чуло също, краката му се изопнали за скок и то отново се хвърлило към гората. Вече летяло във въздуха, когато стрелата се забила във врата му. Ударът отхвърлил тялото вдясно и го повалил на земята. Лежало там, потръпвайки конвулсивно, а девичите устни се отваряли и затваряли безмълвно в опит да изрекат последни думи. Задните крака приритали няколко пъти върху меката мокра земя, тялото се сгърчило и разтресло, сетне замряло.

Ездачът връхлетял на поляната в галоп на огромния си вран кон. Бил с качулка, облечен в зелено и златисто, есенните горски цветове. В лявата ръка стискал къс лък, през рамото му висял кочан стрели. Скочил от коня, от ножница на седлото измъкнал дълъг меч, устремно закрачил към падналото тяло. Замахнал веднъж-дваж към девойката сърна, а Дейвид ужасено извърнал глава и затворил очи, затискайки устата си с длан. Когато се осмелил да погледне, главата на девойката лежала отсечена от врата, ловецът я вдигнал за косата и я понесъл към коня, а по многоцветния горски килим закапала гъста тъмна кръв. Завързал главата за рога на седлото и тя увиснала на конския хълбок. Сетне заметнал трупа на убитото животно напряко на коня и понечил да се метне на седлото. В същия миг обаче нещо на земята привлякло вниманието му. Дейвид проследил погледа му и с ужас забелязал огризката от изядената ябълка. Ловецът я побутнал с крак, отривисто измъкнал стрела и я запънал в лъка. Извърнал се рязко и в следния миг върхът й сочел нагоре и право в Дейвид.

— Слизай! — заповядал ловецът, а гласът бил приглушен от завързана върху устата му кърпа. — Слизай или ще те сваля аз!

Какъв избор имало момчето, освен бързо да изпълни нареждането? Противно на волята си, заплакало, отчаяно се опитвало да овладее хълцанията, а в същото време усещало миризмата на прясна кръв и още повече се ужасявало. В съзнанието му се мярнала далечна надежда, че може би тази тайнствена фигура долу ще го пощади. Нали така и така вече е извършила едно убийство за деня?

Треперейки целият, Дейвид се смъкнал по ствола и тупнал на земята. За миг се изкушил дали да не хукне да бяга, но веднага отхвърлил идеята. Ловец, който убива сърна в скок със стрела от галопиращ кон, ще уцели бягащо по меката горска почва момче далеч по-лесно. Какво друго може да направи, освен да очаква някаква милост? Застанал пред закачулената фигура и неволно погледът му попаднал право в безжизнените очи на девойката сърна. Първото, което му хрумнало, било, че едва ли може да се очаква снизхождение от човек, който умъртвява по този начин.

— Лягай! — наредил ловецът. — По корем.

— Моля ви, не ме убивайте — приплакал Дейвид.

— Лягай!

Момчето клекнало, сетне насилило воля, проснало се по очи. Чуло стъпките на ловеца да се приближават, усетило болезнено извиване и за миг китките му били здраво завързани с грубо въже. Ловецът измъкнал късия меч от колана, завързал и краката му на глезените и с лекота го метнал на коня върху трупа на сърната. Заболяло го, седлото се врязвало в лявата страна на гърдите му. Опитвало да не мисли за болката, но когато конят препуснал, болезненият натиск в гърдите се превърнал в ритмична агония, сякаш някой постоянно го удря между ребрата. Клатещата се глава на мъртвата девойка сърна се допирала и триела в лицето му. Кръвта й, все още неизстинала съвсем, потекла по бузите му.

А в същото време Дейвид се виждал отразен в зелените и очи досущ като в огледало.