Книга за изгубените неща

XXXI За битката и за съдбата на онзи, който искал да бъде крал

Кралят полулежал на трона с увиснала на гърдите глава. Отдалеч изглеждало, че спи, но щом се приближил, Дейвид установил, че очите му са отворени и той е тежко замислен с вперени в пода невиждащи очи. В скута му лежала Книгата за изгубените неща, ръката му била върху корицата. Четирима едри стражи стояли по ъглите на тронната платформа, още мнозина били разположени около вратите и на вътрешния балкон. Когато двамата с Дънкан стигнали трона, кралят повдигнал глава и изражението му силно разтревожило Дейвид, чак стомахът го присвил. На кралското лице било изписано отчаянието на осъден на смърт човек, който същевременно знае, че намери ли си заместник, екзекуцията може и да го отмине. А Дейвид веднага усетил, че монархът вижда този свой последен шанс именно в неговото лице. Гвардейският началник се поклонил, сетне се оттеглил, оставяйки двамата насаме, а кралят наредил на стражите да отстъпят встрани, за да не слушат разговора им. Тогава се опитал да си придаде приятелски, доброжелателен вид, само че очите пак го издавали. В тях, както и в гласа му, отчаянието се смесвало с враждебност и лукави нотки.

— Надявах се, че с теб ще говорим при по-щастливи обстоятелства — започнал той. — А сега се намираме под обсада. Това обаче не е причина за тревога или страх. Онези отвън са най-обикновени зверове и ние винаги ще ги превъзхождаме във всяко едно отношение.

Изрекъл тези слова и повелително махнал с ръка на момчето да се изкачи по стъпалата по-близо до него.

— Я ела насам, момче.

Дейвид изпълнил нареждането и се качил на платформата. Сега вече били лице в лице. Ръцете на краля били неспокойни, шавливи, постоянно се местели, опипвали страничните облегалки на трона, а пръстите му играели по красивите украшения, релефи и скъпоценни камъни. И сега галели изящен рубин в съседство с не по-малко красив изумруд.

— Прекрасен трон, нали така? — подхвърлил той на Дейвид.

— Да, много е хубав — неохотно отвърнало момчето и монархът му хвърлил остър поглед, опитвайки се да разбере дали в тона му няма някаква подигравка.

Дейвидовото лице обаче не издавало нищо и кралят решил да премълчи.

— От векове кралете и кралиците на това господарство са управлявали от този трон и това място. И знаеш ли кое е общото между всички тях? Ще ти кажа: те всички са били от нашия свят. Твоят свят — твоят и моят свят. Умре ли един владетел, друг прекосява границата между двата свята и поема трона. Така вървят делата тук и да бъдеш избран за крал е много голяма чест. А сега тя е твоя.

Дейвид замълчал, а кралят продължил:

— Зная, че вече си се срещал с Гърбушкото. Не бива обаче да се заблуждаваш: външността му лъже. Той е добронамерен, макар че обича така, как да кажа, малко да манипулира истината. Той следи пътуването ти в този свят още от самото начало. Имаше опасни мигове, когато смъртта надвисваше над теб и ти се изтръгваше от страшните й нокти само благодарение на неговата намеса. Зная, зная — той ти е обещал, че ще те върне у дома — още в началото, нали? Само че това е лъжа. Той няма такива умения, нито такава власт, поне не и докато не предявиш претенции за трона. Веднъж обаче, когато заемеш полагаемото ти се място… е, тогава можеш да му заповядваш каквото си поискаш. Но откажеш ли трона, ще те убие и ще се насочи към друг. Такъв си е той.

Значи трябва да приемеш онова, което ти се предлага. Сетне, не ти ли хареса, не ти ли допада да управляваш, пак можеш да му заповядаш да те върне у дома и с това сделката ще приключи. Ти ще бъдеш кралят, нали? А той просто твой поданик. И какво иска той от теб? Иска само брат ти да дойде тук, да имаш близък човек край себе си като владетел на новия свят. А след време и баща ти може да дойде, ако речеш. Представи си само колко горд ще се почувства да види първородния си син седнал на трона, а? Владетел на огромно господарство! Е, какво ще кажеш?

Щом кралят изрекъл тези фалшиви думи, с тях си отишло и всяко съжаление, което Дейвид бил изпитвал към него до този момент. Всичко казано от този човек на трона било измислица, лъжа. Особено последните слова. Монархът не знаел, че той е надниквал в Книгата за изгубените неща, че е влизал в Гърбушковата бърлога и е научил за съдбата на Ана. Че е разбрал истината за детските сърца и предназначението на затворените в стъкленици детски души, подаващи живителна сила на измамника, за да продължавала съществува през вековете. Дейвид разбирал, че кралят е отчаян, смазан от чувство за вина и мъка, че иска да бъде освободен от сделката с Гърбушкото. Че за целта е готов да каже всичко, само и само Дейвид да се съгласи да заеме мястото му. Но това пак не го оправдавало. Решил да опита нещо друго.

— Това в ръцете ви не е ли Книгата за изгубените неща? — запитало момчето. — Чух, че съдържала различни знания, може би и магия. Вярно ли е?

Кралските очи светнали.

— О, да, точно така, много вярно. Ще ти я подаря в мига, когато ти предам трона и короната. Това ще бъде моят подарък на коронясването. С нейна помощ можеш да заповядваш на Гърбушкото да изпълнява волята ти, а той ще трябва да се подчинява. Веднъж щом станеш крал, аз повече няма да имам нужда от нея.

За миг монархът сякаш съжалил за казаното. Пръстите му погалили кориците на книгата, плъзнали се по разнищената подвързия, опипвайки разпокъсаните места. Жестът бил нежен, сякаш живо същество галел, като че сърцето му е в това томче.

— А с вас какво ще стане, щом аз поема короната? — запитал отново Дейвид.

Кралят извърнал очи, преди да отговори.

— Аз ли? О, ще си намеря някое тихичко местенце и ще се порадвам на новата си свобода. Пък може да отскоча до нашия си свят да видя какво е новото, какво е старото.

Думите обаче звучали кухо, фалшиво, а гласът потрепвал под тежестта на угризенията и лъжите.

— Вижте, аз зная кой сте — изведнъж рекъл Дейвид.

Кралят едва не подскочил, примигал и се навел напред на трона, вперил широко отворени очи в него.

— Какво, какво каза?

— Зная кой сте — повторило момчето. — Джонатан Тълви се казвате. Името на осиновената от родителите ви сестричка е Ана. Вие сте ревнували от нея, когато се появила в дома ви, и тази ревност никога не ви е напускала. Тогава се явил и Гърбушкото, обещал ви разни неща, живот без нея и вие сте я предали. Подмамили сте я да ви последва през входа във вкопаната градина и сте я довели тук. Гърбушкото я убил, изял сърцето й, душата й затворил в стъкленица. А книгата в скута ви не съдържа никаква магия, само разни ваши спомени и детски тайни. Вие сте един тъжен, зъл старец. Можете да си запазите за вас и трона, и кралството. Аз не го искам. Изобщо нищо не искам от вас.

От сенките изскокнала фигура.

— Тогава ще умреш — заканил се Гърбушкото.

Сега изглеждал съвсем състарен, много по-сгърбен и отпаднал от предната среща с Дейвид. Кожата му била напукана, покрита с язви и открити рани. И по лицето и ръцете му имало рани, от тялото му се носела неприятна воня на загнило и развала.

— Виждам, че не си изгубил много време — заканително заговорил той. — Пъхал си носа си тук и там, където не ти е работа, а? И си взел нещо мое. Къде е тя, казвай?

— Тя изобщо не може да бъде твоя собственост — отвърнал Дейвид. — Тя не принадлежи никому.

И с тези думи измъкнал меча. Усетил, че ръката му потреперва леко. Гърбушкото само се изсмял.

— Е, добре — рекъл той. — От нея и без това повече полза няма. Само че внимавай и с теб да не стане същото, защото тогава… Дойде ли смъртта за теб, никакъв меч няма да я спре. Мислиш си, че си храбър, ама хайде да те видим как ще се държиш, когато усетиш топлия вълчи дъх и слюнка покапе по гърлото ти, дето ще го прегризат като едното нищо, а? Тогава ще ревеш и ще ме молиш за помощ, ама аз… Пък може би ще ти помогна, какво ще кажеш? Може би…

Я ми кажи името на брат си, тогава ще те отърва от болка и смърт. А на него нищо няма да му се случи, обещавам ти. Това кралство има нужда от крал. И ако се съгласиш на трона да седнеш, ще го оставя жив, друг ще си намеря… време имам още. Не е изтекъл всичкият пясък, както си мислиш. Двамата ще живеете заедно тук, ще управлявате справедливо и почтено. И неразбориите ще отминат. Дума ти давам. Само ми кажи името му!

Сега и виделите изтегления меч стражи се приближавали с насочени оръжия, готови да посекат момчето, посегне ли на краля. Само че монархът вдигнал ръка в знак, че всичко е наред, и ги спрял. Те застинали на място като настървени кучета, всеки миг готови да хукнат напред.

— Слушай, не ми ли го кажеш, веднага се връщам във вашия свят и ще го убия както си спи в люлката, чуваш ли? — заканил се отново Гърбушкото. — Дори и това да е последното нещо, което ще успея да направя. Избирай бързо! Или двамата ще управлявате заедно, или ще умрете поотделно — ти тук, той — там! Друг начин няма.

Дейвид поклатил глава.

— Не. Няма да ти позволя.

— Какво, какво? Нямало да ми позволиш ли?

Гърбушковото лице се сгърчило в необуздан гняв, заедно с думите от устата му изхвръкнали пръски кръв.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Само слушай… — ревнал той, но вече нямал същата сила, личало, че с всеки миг отслабва. — … Ще ти кажа истината за света, където толкова отчаяно се опитваш да се завърнеш. Това е място, където хората страдат, източник на болка, безумства и мъки. Когато го напусна, война бушуваше, градове загиваха сред огън, пепел и дим. Жени и деца умираха, разкъсвани от бомби, пускани от самолети, чиито пилоти също имат съпруги и семейства. Твоят свят се самоубива, самоунищожава се, но най-смешното е, че и преди войната нещата не бяха много по-добри. В нейно лице хората от твоя свят си намират извинение да упражняват скритата в тях жестокост, да убиват, да унищожават себеподобните с най-голяма наглост и безнаказано. Войни е имало преди, ще има и занапред, човеците все така ще се бият, нараняват, осакатяват и предават едни други, защото това е в човешката природа.

Но дори и някак си да успееш да избегнеш войната, момченце, какво друго ти е приготвил животът, знаеш ли? Вече си наясно какво може да му се случи на човек в твоя свят. Ето, той ти отне майката, изсмука здравето й, затри красотата й и я захвърли на бунището като загнил, никому ненужен плод. И други, които обичаш, ще ти бъдат отнети по същия начин, помни ми думите! Ще изгубиш любима, деца. Те ще вехнат и чезнат от някоя незнайна болест и любовта ти няма да е достатъчна да ги спаси. И ти самият ще закъсаш със здравето. Ще остарееш, ще се превърнеш в болнав, хленчещ дъртак. Краката ще те болят, зрението ти ще отслабне, целият ще се сбръчкаш, кожата ти ще увехне. Ще изпитваш страшна болка и никой лекар няма да може да ти помогне. Болести разни ще си намерят уютно, топличко място в организма ти, там ще се размножават и разпространяват, ще те унищожават клетка по клетка, а ти ще се молиш на лекарите да те оставят да умреш, че да спре цялото това мъчение, но няма да го направят, защото е противно на етиката им. И така ще се влачиш, без близки, без приятели, без любим човек топла дума да ти каже и по челото да те погали. А смъртта ще те дебне от сенките в мрака и оттам ще ти маха с косата. Затова разбери: животът, който остави там, изобщо не е живот! А тук можеш да бъдеш крал, аз ще ти помогна да стигнеш до най-дълбоки старини с достойнство и без болка. А дойде ли краят ти, всячески ще го улесня: ще заспиш леко, с усмивка, за да се събудиш в рая на своите мечти, защото всички хора имат свой рай — създаден в бляновете им. И всичко, което искам в замяна, е да кажеш едно име. Хайде кажи го! Казвай, преди да е станало прекалено късно!

Още последната дума не доизрекъл и гоблените зад кралския трон се раздвижили. Показала се голяма вълча глава с хищно разтворена паст. Сивата сянка раздрала висящата на стената материя и полетяла към най-близкия страж. Зъбите изщракали и войнът рухнал мъртъв с разкъсано гърло. Сред гъста градушка от пуснати от стражите по балкона стрели звярът надигнал окървавена паст и надал силен, страховит вой, който разтърсил двореца. В следващия миг паднал с прободено сърце, но след него нахлули още и още вълци, докато гобленът се свличал на пода сред облаци прах. Сивчовците нападали тронната зала — най-лоялните на Лерой войници, а и най-свирепите сред четирикраките му последователи. Зазвучали бойни рогове, от страничните врати изскочили множество кралски войни и люта битка започнала. Свистели мечове, летели стрели и копия, вълците налитали стръвно, търсещи пробив сред кралските гвардейци. Скоро подът се покрил с трупове, а кръв имало навсякъде — големи локви, пръски по стените, поточета в улеите между големите плочи на настилката. Воините образували защитна кръгова преграда пред вратата на тунела, но той бълвал все повече и повече зверове, а умората на воините и численото превъзходство на вълците си казвали думата.

Гърбушкото посочил с ръка ожесточеното меле на битката.

— Виждаш ли? — викнал той високо. Никакъв меч няма да те спаси. Само аз мога да го направя. Кажи името и за секунда ще те изведа от тук. Казвай, иначе загиваш!

От тунела вече излизали и черни, и бели вълци. И цялата тази жестоко настървена и гладна до смърт сбирщина яростно напирала и все повече отблъсквала назад кралските гвардейци. Някои зверове преодолели съпротивата и нахлули в странични коридори и стаи. Кралят скочил от трона и ужасено гледал как стената войници бавно отстъпва назад към трона. Изневиделица се появил Дънкан, последван от шепа гвардейци.

— Елате, Ваше Величество — викнал той. — Трябва да ви изведем оттук!

Кралят обаче се извърнал към гърбатия и гневно кряскал:

— Ти си ни предал! Всички тук си ни предал!

Но Гърбушкото не му обърнал внимание, продължавайки да увещава Дейвид.

— Името! — повтарял той. — Казвай името!

В същия миг зад него вълците разкъсали кръговата отбрана, а от тунела изскочили и няколко двукраки лупи със саби. Повеждайки неголям отряд едри вълци, те се опитвали да отворят коридор сред биещите се в тронната зала, за да стигнат до портите на замъка.

Тогава се появил и самият Лерой. Огледал ожесточената касапница и труповете, сетне и трона. Неговият трон! Вирнал глава и надал ужасяващ триумфален вик. Сетне налетите му с кръв очи намерили краля и той се втурнал към него, а с него и няколко сивчовци. Пътят им пресякъл Дънкан, замахвайки с големия си меч, отсякъл главата на първия. Започнала нова битка около трона, но воините били малцина, а и уморени. Гвардейският предводител викнал през рамо:

— Бягайте, Ваше Величество, спасявайте се!

В същия миг паднал с разкъсано гърло, а вълците вкупом наскачали отгоре му. Кралят бръкнал под мантията, в ръката му се появил красив позлатен кинжал и той пристъпил към Гърбушкото.

— Мръсно същество! — с разтреперан от гняв глас креснал той. — След всичките ти интриги и злини, въпреки че направих каквото искаше, ти отново ме предаваш!

— Нищо не съм те карал насила, Джонатан — отвърнал Гърбушкото. — Каквото си направил, направил си го, защото си искал. Никой не е в състояние насила да те накара да вършиш злини. Злото си е в теб, ти си откликвал на своя вътрешна потребност. Такива са човеците. Носят злото в себе си, то ги подтиква да постъпват жестоко.

Извадил своя си кинжал и замахнал към краля, а той залитнал и почти паднал. Бърз като светкавица, Гърбушкото се обърнал да хване Дейвид. Но момчето го изпреварило и нанесло удар с меча. Той отворил рана в гърдите на гърбатия, замирисало зловонно, но кръв не потекла.

— Сега ще умреш! — ревнал Гърбушкото. — Последен шанс имаш — казвай името!

И въпреки че залитал, отново опитал да залови момчето. То замахнало с меча, не улучило, а гърбатият успял да го хване за ръката и ноктите му се забили дълбоко в кожата. Наред с болката Дейвид веднага усетил и особено замайване, както при отравяне. Болката тръгнала по вените, кръвта му сякаш замръзнала, мечът се изплъзнал от изтръпналите му, безчувствени пръсти. Загубил представа къде се намира, опрял гръб на нещо, а в следващата секунда забелязал приближаването на Лерой към краля. Монархът замахнал с кинжала, но лупът го ударил със сабята и острието звъннало на каменния под.

— Името! — изпищял Гърбушкото. — Името или те оставям на вълците!

Лерой грабнал стария крал като парцалена кукла в лапите си, отметнал главата му назад, за да оголи гърлото, и тогава извърнал ухилена муцуна към Дейвид.

— Ти си следващият — изръмжал той и отворил зъбата паст.

Бялнали се дълги, остри зъби и се забили в гърлото на краля. Рукнала кръв, а очите на Гърбушкото се отворили широко, широко и ужасено, докато кралят издъхвал пред очите му. Тогава голямо парче кожа се обелило от лицето му, досущ изсъхнал стар пергамент, а под него се открила разядена, загниваща плът.

— Не! — неистово изкрещял той и стиснал Дейвид за гърлото. — Казвай името или и двамата загиваме!

Дейвид бил ужасно изплашен, вече наистина виждал края си, но не бил в състояние да предаде братчето си.

— Казва се… — несигурно започнал той.

— Дааа? — заекнал Гърбушкото, загледан как последните капки кръв на краля изтичат, а Лерой се извръща към Дейвид.

— Той е…

— Името! — омаломощено изстенал гърбатият.

— Той ми е брат! — рекъл Дейвид.

Гърбушкото изпъшкал, а дълбоко в недрата на замъка последните пясъчни зрънца изтекли през отвора на часовника.

В същия миг на далечен балкон в замъка кратко засияла фигурка в стъкленица, сетне завинаги угаснала. Но там нямало никой от нашите герои да чуе последния стон на Анината душа. Щастлив бил — изпълнен с радост и спокойствие, защото на мъченията й бил сложен край, за нея настъпвал вечен мир.

Гърбушкото изревал съкрушено, кожата му започнала бързо да пада, зловонният газ изтичал от изпразненото му тяло със злокобно съскане. Това бил краят на живот, започнал в незапомнени от обикновените човеци времена, обвит в сказания и легенди за множество жестокости и злини. И толкова бесен бил в отчаянието си, че сам започнал да разкъсва собствената си плът. Разпрал кожата на черепа и разцепил главата на две, очите му се завъртели лудешки в орбитите, а той продължавал да къса, дере и цепи. Тялото му се разпаднало на две — през гърлото, гърдите и корема. А от вътрешностите му се пръкнали най-отвратителните същества, които можете да си представите. Стоножки, паяци, бледобели червеи се гърчели и виели по пода, пълзели безцелно, но и те всички замрели, когато последното пясъчно зрънце се отронило в долната част на часовника. Така загинал този злосторник.

Дейвид извърнал трескави очи към Лерой, съзнавайки, че сигурно последният му миг е настъпил. Но в предсмъртна агония вече се гърчел и вълчият предводител. Отворил уста да каже нещо, а тялото му започнало да се разпада на части като разчупена гипсова фигура. В нозете му паднала едната челюст, сетне и другата. Свлекли се дрехите му, сетне и кожата, краката му се сгънали и той рухнал на пода, пукнатини се появили навсякъде по него. Опитал да се влачи по плочите, но и лапите му се раздробили, а ноктите се превърнали в сив прах. Дейвид гледал с изумление, но всъщност той единствен разбирал какво точно става.

— Ти беше кошмар на краля, не и мой — рекъл той. Убивайки него, убил си сам себе си.

Очите на звяра примигвали неразбиращо, сетне останките от тялото му — подобие на раздробена демонска статуя — потръпнали и постепенно се стопили във въздуха. И Лерой изчезнал завинаги в отсъствието на човешки страхове, които да му дават живот.

В залата по същия начин се разпаднали и другите лупи. А останалите без водачи вълци подвили опашки и бързо започнали да се измъкват през тунела. В залата влезли още защитници и скрити зад големи бляскави щитове, притиснали към стените последните зверове с насочените си остри копия. Никой не обърнал внимание на Дейвид, който грабнал меча от пода и хукнал навън. По коридорите срещал изплашени слуги и царедворци, но всички те бързали да му направят път. Излязъл на крепостната стена, изкачил се на най-високата бойница, оттам огледал отвъдните поля. Вълчата армия се люшкала безконтролно и останали без водачите си, скоро отделните глутници се нахвърлили едни върху други. Но повечето предпочели да побегнат назад към старата си обител. Големи колони — черни, сиви, бели вълци — вече навлизали в горите и постепенно изчезвали от погледите на намиращите се по стената защитници. А от лупите останали само купчинки пепел. Вятърът ги подгонил и разпръснал по четирите краища на света.

Изведнъж Дейвид усетил нечия ръка на рамото си и рязко се извърнал.

Зад него стоял Дърваря. По лицето и дрехите му червенеела вълча кръв. Тъмни струйки се стичали и по острието на брадвата, образувайки локвички по крепостните камъни.

Дейвид онемял, загубвайки ума и дума. Изпуснал меча и се хвърлил в обятията на едрия мъж. Дърваря го прегърнал, с едната ръка разрошил косата му.

— Мислех си, че са ви убили — със сподавен глас рекло момчето. — Видях как вълците ви влачеха…

— Не се е родил вълк, дето да ми отнеме живота — усмихнал се Дърваря. — Успях да им се отскубна и с бой стигнах до онази полуразрушена къщичка. Барикадирах се там, сетне, изглежда, съм припаднал от загубата на кръв и съм лежал в безсъзнание няколко дни. Когато се посъвзех, веднага тръгнах по дирите ти, но до днес не успях да си пробия път през вълчата армия. Само че сега трябва да бягаме оттук. Това място няма да съществува още дълго.

А Дейвид наистина усетил, че стената вече се тресе, тук-там се отваряли пукнатини, като змийчета пълзели по зидовете и каменните бойници. Разтресли се и главните сгради в крепостта, от тях започнала да пада мазилка, тухли и камъни. Срутвали се тунелите на огромния лабиринт под замъка, а с него си отивал и светът на кралете и Гърбушкото.

Дърваря извел Дейвид в двора, където го чакал оседлан кон, и го поканил да се качва. Но момчето не можело да остави Сцила на произвола на съдбата, затова хукнало към конюшните. Там още с появата му, изплашена от шумотевицата на битката и вълчия вой, кобилата високо и радостно зацвилила.

Дейвид потупал благородното животно по хълбока, погалил го по шията и челото, пошепнал успокоителни думи. Сетне оседлал Сцила и скачайки на гърба й, последвал Дърваря по пътя извън замъка. Групи войници на коне преследвали бягащите вълци, а през портите се точели колони хора — царедворци и прислужници, всеки натоварен с колкото храна и ценни предмети може да носи. Дейвид и Дърваря хванали по страничен, обратен на бягащите път и пришпорили конете по него, бързайки да оставят зад гърба си превръщащия се в руини замък и вълчите глутници. След време излезли на висок хълм, където спрели и извърнали поглед назад. Гледката била мрачна — крепостта вече я нямало, от нея не останал и камък, а на мястото зеела бълваща прах и зловонни пари огромна яма.

Тогава отново потеглили напред. Пътували заедно много дни и накрая стигнали до гората, където Дейвид за пръв път влязъл в тукашния свят. Сега на старото място единствено дървото, през което минал, било маркирано с канап, защото след смъртта му магиите на Гърбушкото вече нямали сила.

Слезли от конете пред голямото дърво.

— Време ти е да се връщаш у дома — рекъл Дърваря.