Книга за изгубените неща

XXV За злата магьосница и за участта на Рафаел и Роланд

Вътрешният двор бил покрит с едри камъни — редували се черни и бели, доста зацапани от курешките на виещите се отгоре лешояди. Изсечени в стените стръмни стълби водели към бойниците, пред тях стояли купчини струпани на пирамиди оръжия — мечове, копия и щитове, — всичките силно ръждясали, негодни. Чудновати емблеми имало по някои от тях, сложни спирали и фино изработени, сплетени верижни орнаменти от сребро и бронз — най-вече по дръжките на мечовете и по щитовете. Дейвид се удивлявал от красотата им, тя никак не отговаряла на зловещото излъчване на това място. В същото време говорела, че тук може би невинаги е било такова. Изглежда, в определен момент е паднало под властта на зла, нечиста сила, превърнала го в извор на тъмна енергия, а старите му обитатели са били избити или прогонени.

Оглеждайки се, забелязал още признаци на смъртоносна разруха — зеещи дупки в стените и по двора, там, където са попадали гюлетата на вражески огън. Древен бил този замък, по всичко личало, че е така. Съборените дървета наоколо пък подсказвали, че видяното от Флечър е истина, колкото и да изглежда невероятно: замъкът се придвижва в пространството, променяйки мястото си със смяната на лунните цикли.

В подножието на стените били разположени конюшните, но в тях слама нямало, отдавна била изчезнала и онази здрава животинска миризма, типична за рицарските бойни коне. Затова пък там се търкаляли изгнилите кости на умрели от глад след смъртта на господарите си животни, грозно витаела и миризмата на бавното им разложение. Отсреща, от другата страна на централната цитадела, се виждали някогашните помещения на стражите, а до тях и просторните кухни. Дейвид плахо надникнал през техните прозорци, но никъде не зърнал дори и най-незначима следа от живот. В стражевото помещение наровете се простирали голи, в кухните пещите зеели празни, студени. По стените висели тигани и посуда, по масите били разхвърляни чинии и бокали, сякаш бойците са били принудени да зарежат храната си по средата, никога повече да не се завърнат при нея.

Дейвид продължил да крачи към вратата на кулата. Пред него се изпречил простреният на земята труп на едрия обезглавен рицар, все още стиснал меч в ръка. Но оръжието не било покрито с ръжда, като нови светели и доспехите. А от свивката в раменната част на гръдната броня се подавал стрък все още неувяхнало бяло цвете. Значи сравнително отскоро е тук, рекъл си Дейвид. Странно, но кръв не се виждала, нито по земята, нито по ризницата. Момчето, макар и незапознато с начините на обезглавяване, смятало, че тук наоколо трябва да има поне малко стара, съсирена кръв. Запитало се кой ли е бил този снажен рицар и дали подобно на Роланд носи на доспехите си хералдически знаци. Или може би разкриващи произхода и рода му гербове? Но пък едрият мъж лежал по корем и Дейвид се съмнявал, че ще има сили да го обърне по гръб. След като размислил малко, си рекъл, че не бива самоличността на този благородник да остава незнайна. Може би ще му се отдаде възможност да съобщи някъде за съдбата му?

Клекнал и дълбоко поел въздух, приготвяйки се за съществено усилие. За голяма негова почуда тленните останки на рицаря се преобърнали съвсем лесно. Удивен от лекотата на голямото тяло в метална броня, Дейвид любопитно разгледал открилия се на гръдта герб. На него бил изобразен орел, хванал гърчеща се змия в ноктите си. Неволно почукал с кокалчетата на пръстите по метала и отчетливо чул кънтящия на кухо звук. Помислил: да не би вътре да няма тяло, още повече при тази лекота?

Но не, не бил такъв случаят, защото в доспехите усетил и движението на нещо леко. Надниквайки през шийния отвор, веднага разбрал за какво става дума. Виждал се белият край на прекъснатия гръбначен стълб и скелетът в кожа, но кръв нямало, нямало и плът. Сякаш тялото е било изсмукано и превърнато в останала в бронята куха човешка черупка. Или процесът на гниене е завършил толкова бързо, че дори цветето — може би дар от дамата на рицарското сърце — не е имало време да увехне?

Дейвид потреперил, страх го обхванал. Студени тръпки полазили по гърба му. Дали да не напусне замъка? В същия миг му хрумнало, че тръните едва ли ще се разтворят пред него отново. Вече бил напълно сигурен, че крепостта е капан — пуска те да влезеш, но не и да излезеш. А нали чул и зовящия го майчин глас? Не, няма да избяга. Ако тя наистина е тук, как би могъл да я изостави точно сега?

Прекрачил скелета в доспехи, влязъл в кулата. Пред него се откривало водещо нагоре стръмно спираловидно стълбище. Спрял и се заслушал внимателно, но недочул никакъв звук. Тук царяла мъртвешка тишина. Дали да повика майка си или Роланд по име? Не посмял, за да не предупреждава за приближаването си онази сила, чието присъствие вече интуитивно усещал около себе си. Но пък може би именно тя е повелила на трънаците да го допуснат и сега го чака някъде горе в кулата, за да се разправи и с него? И все пак по-разумно му се струвало да пази тишина. Припомнил си мярналата се в осветения прозорец сянка, както и Роландовия разказ за злата магьосница, която приспала дамата в кулата. Приличал му на приказката, в която принцесата спи вечен сън в отрупана с несметни съкровища зала, обречена да се пробуди единствено от целувка. А може ли в този случай спящата жертва да е майка му? Е, каквото и да си мисли тук, долу, истинският отговор го чака на върха на кулата.

Въздъхнал, изтеглил меча от ножницата, тръгнал по стълбата. На всеки десет стъпала в стената зеели подобни на бойници тесни, високи прозорци. Оттам прониквала мътна светлина, помагала на Дейвид да вижда къде стъпва. Преброил може би дузина от тях до стигането си на най-горната площадка. Тук се откривал коридор, а от двете му страни се виждали входове към различни помещения. Отвън кулата изглеждала не повече от шест или девет метра широка, но тукашният коридор се губел някъде в далечината, където краят му тънел в сенки. На дължина изглеждал повече от стотина метра, осветен от пламтящи по двете му стени факли. И все пак ясно било, че това е илюзия, вероятно резултат на магия, защото кулата трудно би могла да помести дори и частица подобно пространство.

Събрал целия си кураж, Дейвид закрачил по коридора, надниквайки поред в зейналите помещения отляво и отдясно. Някъде виждал богато обзаведени спални, с огромни кревати под балдахини, с кадифени драперии по стените. Други съдържали мебели. В една стая зърнал роял — стоял величествен и сам в иначе голата стая. Стените на следващата пъстреели, украсени със стотици картини — варианти на едно и също платно. А то било рисунка на две момчета — близнаци, като две капки вода — на фона на картина, в която са изобразени самите те така, сякаш гледат в себе си до безкрайност: картина в картината в картината.

Някъде на средата на коридора попаднал на огромна трапезария, а в центъра й гигантска дъбова маса, оградена със стотина стола. По нея искрели дълга редица запалени свещи, осветявайки натрупаната като за величав пир храна. Вкусно сготвени, ухаещи на подправки пуйки, гъски, патици, исполинско печено прасе на поднос по средата с голяма ябълка в устата. Наоколо стояли множество паници с риба и ястия в сосове и студено месо, от големи купи със смесени зеленчуци се издигала пара, миришело вкусно. Всъщност тази апетитна храна така го изкушила, че и без това гладният Дейвид изтичал до трапезата, неспособен да укроти куркането на празния си стомах. Изглеждало, че някой вече е опитвал от най-близката пуйка, защото единият й бут липсвал, а на съседна чиния били натрупани дъхави, влажни парчета бяло месо от гръдната част. Не можел повече да се въздържа, Дейвид взел едно от тях и тъкмо се канел да отхапе, когато на масата забелязал насекомо. Едра червена мравка ситнела към паднало край пуйката парченце кожа. Захапала го в челюсти, понечила да го отнесе, но внезапно краката й се подгънали, като че товарът бил прекалено тежък. Изпуснала парченцето, заклатила се като пияна и паднала, застивайки на място. Дейвид протегнал пръст, побутнал я, не помръднала. Тогава разбрал, че е мъртва.

Захвърлил парчето от пуйката и бързо избърсал пръсти в масата. Навеждайки се към нея, веднага съзрял телцата на десетки мъртви насекоми. Мухи, паяци, бръмбари и мравки се търкаляли между чиниите, вероятно отровени от храната. Дейвид отстъпил заднешком, ужасен побягнал в коридора, а апетитът му съвсем изчезнал. Но ако столовата го уплашила толкова много, то видът на следващата стая направо го вцепенил от ужас. Тук зърнал своята собствена мансарда в къщата на Роуз, пресъздадена до най-малката подробност, с всичките му книги, макар и подредена прецизно, нещо, което при него никога не се случвало. Леглото било оправено, но възглавниците и чаршафите жълтеели, покрити с фин слой прах. И по лавиците имало прах, а когато момчето влязло, краката му оставили видими отпечатъци по пода. Пред него бил прозорецът към градината и той бил отворен, а отвън се чували смях и песни. Дейвид пристъпил напред, навел се да види какво става. Зърнал трима танцуващи, весели и засмени — баща му, Роуз и момченце, което в първия миг не познал, но веднага се досетил, че не може да бъде друго, освен Джорджи. Братчето му, доста пораснало, може би на четири-пет годинки, но все така пълничко и закръглено в лицето. То се смеело щастливо, докато родителите му, хванати за ръце, танцували с него в кръг. Бащата държал дясната му ръчичка, а Роуз лявата. Отгоре слънцето греело приветливо от чистото, лазурно синьо небе.

— Джорджи, Джорджи, хей, момче — пеели родителите в хор, — хей ръчички, хей ги две, те ме слушкат най-добре!

А Джорджи се кикотел високо, пламнал от удоволствие. По дърветата птичките пеели, по моравата жужали пчелички, прелитали пеперуди. И в същия миг чул майчиния глас.

— Виждаш, че са те забравили — обадил се той. — Това не е ли твоята стая? Само че гледай — в нея вече никой не влиза. Баща ти в началото идваше, но сетне се примири с изчезването ти и сега намира щастие в новата си съпруга и дете. Тя отново е бременна, само че все още не го знае. На Джорджи ще му се роди сестричка, тогава баща ти отново ще има две деца и изобщо няма да си спомня за теб.

Странен бил този глас — идвал сякаш от нищото, а в същото време и отвсякъде: звучал в съзнанието на Дейвид, в коридора, откъм пода и покрива, от каменните стени и книгите по лавиците. За миг зърнал майчиния лик, отразен в прозоречното стъкло — далечен, неясен неин образ, а тя застанала зад него, надничаща през рамото му. Извърнал се рязко, но там нямало никого, а образът все така оставал в стъклото.

— Не бива да е така — продължавал гласът, устните се движели, но сякаш произнасяли други думи, защото движенията не пасвали на тези, които Дейвид чувал. — Но ти се дръж, бъди смел и силен, поне още малко. Защото откриеш ли ме, отново ще си възвърнем загубения живот. Роуз и Джорджи няма да ги има, аз и ти ще бъдем на тяхното място.

В този миг шумът в градината се променил. Дейвид надникнал отново и зърнал баща си — работел на моравата с косачка, майка му подрязвала розовите храсти с градинарски ножици, отделяла най-хубавите рози и ги подреждала и красива кошничка. А на пейката в съседство седял той самият и четял книга.

— Виждаш ли? Ето, така трябва да бъде. Хайде, побързай, защото много време изгубихме. Отново трябва да се съберем, нали? Но внимавай: Тя дебне, следи те и изчаква! Зърнеш ли ме, не извръщай очи встрани, нито вляво, нито вдясно. Гледай само в мен и всичко ще бъде наред.

Тогава образът се изгубил, изчезнали и хората от градината, всякакъв звук секнал. Задухал студен, враждебен вятър. Завил като хала, подгонил прашни вихри в стаята, предметите се скрили от очите на момчето. Дейвид закашлял, закихал. Излязъл заднешком от помещението и се подпрял на стената в коридора, като ожесточено се давел и плюел, за да прочисти гърлото си.

Тогава наоколо заехтели трясъци. Вратите по изминатия от него път започнали да се затръшват една по една. Тази на мансардата се блъснала току в лицето му. Същото се случило и с вратите пред него. Загасвали и факлите една подир друга. Постепенно настъпвал плътен мрак. Дейвид отчаяно затичал напред, стъпките му ехтели по празния каменен коридор, а светлините гаснели все по-бързо. Зад него, встрани, пред него. Той тичал и тичал, в напразна надежда да изпревари мрака, но ето, с правене и съскане загаснала и последната.

— Не! — отчаяно завикал Дейвид. — Мамо! Роланд! Къде сте? Нищо не виждам. Помогнете ми!

Отговор нямало. Момчето спряло. Как да постъпи? Какво ли го чака напред? Все пак знаело посоките — отзад са стълбите. Върне ли се по стената, ще ги намери, но пък ще изостави майка си и Роланд. А той къде ли е, дали е жив? Тръгне ли напред, ще се лута слепешката в тъмата, в незнайното. И сигурно ще се превърне в лесна плячка за тъмната сила, наричана от майка му „Тя“. Същата зла магьосница, завардила това нечестиво място с непроходими, бодливи трънаци, същата, превръщаща в мумии живи хора, същата, побила по бойниците десетки глави.

Изведнъж зърнал в далечината светлик. Светлинка, досущ литнала в мрака светулчица, а майчиният глас се обадил:

— Дейвид, не се страхувай! Вече си съвсем близо. Не падай духом точно сега!

Дейвид слушал ободрен и вярата се връщала в него, а светлината внезапно нараснала и се усилила. Тогава момчето видяло и източника — на метална рамка на свода висял фенер. Постепенно се очертали и околните форми, а той продължавал да върви напред, докато стигнал до входа на голяма зала със сводест, куполовиден таван, поддържан от четири гигантски стълба. И стените, и колоните били покрити с бодливи трънаци, само че далеч по-дебели и едри от онези по крепостта отвън. Бодлите стърчали застрашително, по-високи от Дейвид, остри като игли. Между колоните на красиви железни поставки стояли лампи, осветявали несметно имане: големи сандъци със златни монети и скъпоценности, покрити с изумруди златни купи и бокали, красиви картини в позлатени рамки, направено от благородни метали оръжие, мечове, щитове, ками и кинжали. Тук имало нечувани, невиждани богатства, но Дейвид дори и внимание не им обърнал. Очите му били приковани в издигнато над пода, подобно на каменен олтар ложе, където лежала облечена в червено кадифе бездиханна жена, бледа като мъртва, със скръстени на гърдите ръце. Но щом се загледал по-внимателно, разбрал, че диша, макар и едва-едва гърдите й се издигали и спускали. Значи това е Спящата дама, жертва на черната магия на злата магьосница.

Дейвид пристъпил навътре. В същия миг зърнал отблясъка на потрепващите пламъчета на лампите, отразени в нещо мътно, метално, неподвижно върху големите шипове вляво. Извърнал глава и сърцето му почти спряло. Стомахът му се свил на топка, остра болка го ударила в слепоочията.

Роланд висял на стената, на близо три метра от пода, побит на един от най-дългите и страшни шипове. Острието стърчало от гръдната броня, напълно разрушило символа на двете слънца. По ризницата аленеела кръв, но не много. Роландовото лице изпъквало изпито, посивяло, бузите хлътнали, кожата опъната по скалпа. А до трупа висял друг, в украсени със същия двоен слънчев образ доспехи — видно този на Рафаел. Значи все пак Роланд разкрил истината за гибелта на своя приятел.

Но не били само двамата. По стените и по пода на залата имало още множество човешки останки, кухи черупки на някога живи хора. Някои от тях се намирали тук сигурно от незапомнена древност — обезглавени скелети с ризници и оръжия, дълбоко разядени от ръждата и неумолимия ход на времето. А тук-там се срещал и нечий незнайно защо останал череп.

Гневът мощно надвивал първоначалния страх, момчето се задъхвало от възмущение. И в този повратен момент то сякаш пораснало, решително напускайки детството, за да навлезе в света на възрастните. Дейвид решително закрачил към спящата жена, но вървял бавно, описвайки кръг след кръг около самия себе си, за да не бъде ненадейно нападнат в гръб. Отлично помнел майчините предупреждения — да не гледа вляво и вдясно. Но от гледката на побития на тръна Роланд кръвта му кипвала, той жадувал да предизвика магьосницата и да я убие заради делата й.

— Хайде, покажи се! — предизвиквал я той. — Ела тук!

Нищо обаче не помръдвало в подобната на гигантска гробница зала, никой не отвръщал на предизвикателството. От време на време в съзнанието си чувал майчиния глас, но допускал, че това може да бъде игра на въображението му.

— Дейвид! — зовяла го тя. — Дейвид!

— Мамо, тук съм — отвръщал той.

Така стигнал до каменния олтар, а към него водели пет стъпала. Изкачил ги бавно, все така съзнавайки надвисналата невидима опасност — тази, отнела живота на Роланд и Рафаел и всичките други мъртъвци в кухите си черупки по пода и стените. И ето го най-сетне на върха, надвесен над спящата. Това била майка му. Кожата й восъчнобяла, на бузите едва забележими розови петънца, устните — сочни и влажни, а червената коса искри като пламък върху сивото каменно ложе.

— Целуни ме — чул Дейвид гласа й, макар че устните останали неподвижни. — Целуни ме и отново ще бъдем заедно.

Тогава положил меча на ложето и се навел да я целуне. Устните му докоснали хладната кожа. Била съвсем студена, по-студена дори от онзи път, когато преди погребението лежала в ковчега. От мразовития допир чак го заболяло, устните му изтръпнали, езикът загубил дар слово. А дъхът му се превърнал в увиснали във въздуха ледени кристалчета като искрящи миниатюрни брилянтчета. Бързо се отдръпнал и чул името си, но този път го зовял не женски, а мъжки глас.

— Дейвид!

Извърнал се рязко и съзрял раздвижването на стената. Гласът бил на Роланд. Лявата ръка на война се раздвижила слабо. Пръстите стиснали стърчащото от гърдите му острие, сякаш по този начин събира последни сили, за да каже онова, което смята за неотложно. Помръднала и главата и със сетно нечовешко усилие устните промълвили още три думи.

— Дейвид! Пази се!

И дясната ръка се раздвижила, а показалецът посочил фигурата върху олтара, сетне ръката увиснала, главата клюмнала — това било краят на Роланд и неговият сетен дъх.

Дейвид тутакси погледнал спящата. Очите й се отворили, но това не били очите на майка му. Нейните помнел отлично — кафяви, излъчващи обич и нежност. Тези били черни, лишени от живот, досущ забити в снега въглени. Променило се и лицето. От ложето го гледала Роуз, любимата на баща му. Косата станала черна, тъмна, лишена от блясък както нощта. Устните се отворили, Дейвид зърнал зъбите — снежнобели и много остри, а кучешките — по-дълги от останалите. Стреснат, отстъпил назад и за малко не паднал по стълбището, а тя се изправила в седнало положение. Протегнала се като котка, гръбнакът се извил, ръцете се изпънали. Шалът паднал от раменете и, разкрила се алабастрова кожа, показала се и горната част на гръдта. По нея искрели капчици алена кръв, същинска огърлица от рубини. Извъртяла се настрана, пуснала крака към подножието на ложето. Черните очи се заковали в лицето на Дейвид, а езикът жадно облизал зъбите.

— Благодаря ти — рекла тя.

Гласът бил тих, равен, но в тона се долавяли съскащи звуци като на получила дар слово змия.

— Ссстрашно сссимпатичен момък. И ссстрашно ссссмел.

Дейвид заслизал по стъпалата заднешком, боящ се да обърне гръб, но тя тръгнала след него. Той направи една стъпка, и тя — също, а разстоянието помежду им не се променя.

— Не съм ли красссива? — запитала тя, накланяйки глава встрани, сърдито извивайки устни. — Значи не сссъм достатъчно красива за теб, така ли? Я ела тук и ссссмело ме целуни отново!

Това била Роуз, а в същото време съвсем не била тя. В съзнанието на Дейвид се мярнала представа за нощ без надежда за зора или утро, за непрогледен мрак, където светлина никога няма да блесне. Посегнал към меча, но се досетил, че го е оставил достатъчно далеч. А между тях сега стояла тази страшна жена. Интуитивно усещал, че направи ли опит да се прокрадне покрай нея, тя ще го умъртви. Магьосницата сякаш прочела мислите му и ехидно усмихнаха, казала:

— Той вече не ти е нужен… сссмели, прекрасссни момко. Такъв като теб отдавна не сссе е сссрещал тук. Толкова сссочен, млад, прекрасссен…

Размахала пред лицето му дълъг, тънък, извит пръст с карминен нокът, сякаш в кръв потопен.

— Ето, ела — прошепнала тя. — Ела, целуни ме отново, прекрасссни момко!

Дейвид зърнал собственото си отражение в тези тъмни очи, усетил, че потъва в тях и се дави. И мигом се досетил каква ще бъде съдбата му. Обърнал се рязко на пети и хукнал надолу, прескачайки последните стъпала. На каменния под стъпил накриво, десният му глезен се извил, ужасно го заболяло. Но време за колебание нямало. Недалеч от него лежал мечът на един от мъртвите рицари. Веднъж само да се добере до него…

Над главата му се плъзнала фигура, подгъвът на кадифената рокля леко закачил косата му, изсвистял. Жената се появила точно пред него, увиснала на пръст разстояние от лицето му! Босите й нозе изобщо не докосвали пода. Просто висяла във въздуха, в пищно червената си рокля, с разпиляната по раменете дълга черна коса. Червено и черно — кръв и нощ! И вече не била усмихната. Устата й зеела разчекната, острите кучешки зъби хищно стърчали напред. Внезапно челюстите й се разтворили още и още, разкривайки огромна звероподобна паст с редица подир редица зъби като на същинско чудовище. Ръцете й се протегнали към момчето, докоснали го стръвно…

— Дай ссси ми целувката! — изсъскала тя, ноктите й потънали в раменете му, главата й се наклонила към Дейвидовото лице.

Отчаян и гневен, Дейвид трескаво опипал джобовете си, напипал единствения предмет там. Нокътят на Звяра се мярнал в стиснатите му пръсти, описал кратка дъга, оставил дълга, назъбена червена линия напряко на лицето й. Дълбока безкръвна рана зейнала, защото във вените на вещиците нямало кръв. Тя писнала и затиснала бузи с длани, но Дейвид замахнал отново и този път я ослепил. Сега го нападнала със зъби и нокти, избивайки оръжието от ръката му. Дейвид побягнал към изхода с единствената мисъл да стигне стълбището и да напусне замъка. Трънаците по стената се раздвижили и го закрили изцяло, превръщайки момчето в пленник на злата магьосница.

А тя висяла над пода с разперени встрани ръце и разкъсано лице, незрящите й очи безпомощно се взирали в нищото. Дейвид започнал тихо да се прокрадва към намиращия се на пода меч, а лицето й безпогрешно се завъртяло в неговата посока.

— Миссслиш ссси, че няма да те подуша ли? — ехидно изсъскала тя. — Сссега ще ссси платиш за всичко!

И полетяла към него с хищно разперени пръсти и зейнала паст. Момчето побягнало на зигзаг, променяйки посоката ту вляво, ту вдясно в надежда да я измами и стигне до меча, но тя била предостатъчно хитра и постоянно му препречвала пътя. Движела се неимоверно бързо, като размазано във въздуха петно, притискайки го назад — към смъртоносните шипове на трънаците по стените. А разстоянието помежду им постоянно се скъсявало, вече почти нямало място. И тогава отново замахнала, ноктите й профучали на милиметри от Дейвидовото лице, а момчето усетило остро убождане, сетне още едно. Гърбът му бил вече безнадеждно опрян на бодилите.

— Сссега ссси мой! — победоносно изсъскала магьосницата. — Ще те любя както аз ссси знам, а ти ще ми отвърнеш по сссъщия начин и ще умреш!

Устремно се стрелнала напред, пастта й широко разтворена, няколкото реда остри зъби, насочени право към гърлото на момчето. То се хвърлило на пода и се претърколило встрани в отчаян опит да избегне смъртта. Тогава чуло особен звук — сякаш загнил, издут плод се пръсва. Повдигнало глава, смаяно, и що да види? Нанизаната на огромен шиш вещица виси на него, прободена право в сърцето. Пронизана била и дясната й ръка, само лявата шавала едва-едва. А лицето й се променяло пред очите му — вече не приличала на Роуз, косата й станала снежнобяла, кожата се сгърчила, сбръчкала. Превърнала се в грохнала старица с грозно увиснала долна челюст, зловонно замирисала. А ноздрите й все така трепкали, като че души въздуха. Опитала се да каже нещо. Отначало гласът й бил съвсем слаб, не се разбирало какво говори. Тогава Дейвид се изправил и се приближил към нея, все още уплашен, макар и да било видно, че тя умира. Този път обаче доловил думите.

— Благодаря ти — рекла тя, а в следния миг тялото й се разпаднало и пред очите му се превърнало в прах.

Тогава бодливите трънаци по стените и колоните започнали да се гърчат, вехнат и свиват, а останките на мъртвите рицари се свлекли на каменния под. Дейвид изтичал до тялото на Роланд и с покруса видял, че в него кръв почти не е останала. С голяма мъка довлякъл трупа до каменното ложе в центъра на залата и го положил върху него, сетне направил същото и с Рафаеловите останки. Положил мечовете върху гърдите им, ръцете им поставил върху дръжките, както в илюстрациите от старите книги — подобаващо на истински рицари в пътя им към вечността. Двамата приятели — завинаги ведно в смъртта.

Прибрал своя меч в ножницата, взел една от лампите и тръгнал по обратния път. Вече го нямало онзи безкраен коридор и веднага излязъл на стълбището сред прашните, пропукани стени. Излизайки навън, видял, че трънаците навсякъде са изсъхнали и мъртви, само крепостта се извисявала самотна, порутена, на път да рухне. За голяма негова радост вярната Сцила стояла на мястото си до загасналия огън и го чакала. А щом го подушила, приветствено изцвилила. Дейвид погалил кобилата, заговорил й нежно. Сигурен бил, че ще разбере смисъла на думите му за съдбата на обичния й господар. Сетне се метнал на седлото и я насочил назад — към пътя.

Докато пресичали гората, навсякъде царяла гробовна тишина. Намиращите се в нея същества разпознали завръщането на онзи, който победил всемогъщата зла магьосница. Дори и Гърбушкото кротувал, междувременно отново покачен на наблюдателницата високо горе в дървото. Замислено наблюдавал ездача, усещайки промяната и узряването на момчето. И размишлявал как най-добре да обърне новото качество в своя полза.