Книга за изгубените неща

XXVI За двамата убити разбойници и за двамата крале

Дейвид повел Сцила на изток. Взирал се внимателно по пътя напред, но във вечния сумрак на тукашния свят видимостта все така не била добра, затова виждал малко или почти нищо. Сцила вървяла с ниско наведена глава, сякаш по свой начин скърбяла за достойния си господар. Снегът искрял навсякъде, заслепяващ, уморителен за очите, по околните храсти и дървета блещукали ледени висулки.

Смъртта отнесла Роланд. А майка му? Също покойница, глупаво било да си въобразява друго. И сега, докато конят бавно напредвал в заснежения, полутъмен и студен свят, Дейвид признал в себе си, може би за пръв път, че винаги е съзнавал тази проста истина, но постоянно се е самозалъгвал, изкушавайки се да мисли друго. Също както онези фаталистични правила, с чиято помощ вярвал, че може да я запази жива. Фалшиви надежди, празни мечти, мними, както и гласът, довел го чак дотук. Не е възможно да промени реалността, а тукашният свят само го залъгва с неосъществими възможности, че нещата могат да бъдат и по-различни. Време е да се връща у дома. И ако кралят не може да му помогне, може би ще се наложи да сключи сделка с Гърбушкото. Единствено трябва да каже името на Джорджи високо на глас.

Замислил се върху това и изведнъж му хрумнало, че онзи гърбат дявол също обещавал нещата да се върнат назад, както в началото. А това било невъзможно, както току-що сам си дал сметка. Значи кривогърбият го лъже, нали? Майка му е мъртва и безвъзвратна част от миналото. Дори и когато се върне у дома, тя пак ще бъде само един красив спомен. Но какво е „у дома“, освен споделяната с Роуз и Джорджи къща? И най-доброто, което може да направи той лично, е да се примири с тази мисъл и да се държи както подобава — както заради тях, така и заради самия себе си. А щом Гърбушкото не може да спази обещанието си, значи и другите му приказки са лъжа. Какво бе казал Роланд за него?

Каквото и да говори, добро, че ти мисли… И внимавай, когато се договаряш с него, зорко слушай думите му, защото те не са истинни, а прикритото в тях е повече от видното.

Ами да. Всяка сключена с Гърбушкото сделка ще бъде съпътствана с капани и рискове. Дано кралят да се окаже в състояние да му помогне, защото само така би могъл да избегне по-нататъшни контакти с измамника. В същото време всичко чуто досега го навеждало на съмнения относно кралските способности. Роланд съвсем открито изразил недоверието си в тях, а Дърваря признал, че повелителят не е в състояние да управлява кралството си както преди. Сега налице била и опасността, която представлявал Лерой с цялата си огромна вълча армия. Може би кралят ще бъде изправен пред задача, която няма да бъде по силите му? Дали няма да му отнемат господарството, а той самият да загине, разкъсан от вълчи челюсти? И с цялото бреме на предстоящите изпитания дали ще има време да обърне внимание на някакво си момче от друг свят?

Ами онази книга, за която бе говорил Дърваря, наречена Книга за изгубените неща? Какво ли би могла да съдържа тя? Изобщо може ли да му помогне? Например с карта, показваща пътя към друго кухо дърво с врата към неговия свят? Или с магия, дето би могла да го отведе обратно у дома? Но пък ако книгата има магическа сила, защо тогава кралят не я използва в защита на кралството? Дейвид помислил и друго: дано този крал не е като Магьосника от Оз — трикове, огледала и добри намерения без реална сила зад тях.

Бил така дълбоко потънал във всички тези мисли, че почти не забелязал разбойниците чак докато не го нападнали. Двама били, облечени в парцали, с качулки и кърпи на лицата, само очите им се виждали. Единият носел къс меч, другият лък със запъната на тетивата стрела. Изскокнали от храсталаците и хукнали към него, захвърляйки белите кожи, зад които дебнели, скрити на фона на снега.

— Стой, не мърдай! — креснал първият с меча, а момчето неволно спряло кобилата на метър от тях.

Вторият, прицелен в Дейвид, внезапно свалил лъка.

— Че той е само няк’во си момче — грубо изръмжал той, а в гласа му звучало разочарование.

Свалил кърпата, разкривайки лицето и устата — напряко разсечена от белега на стара рана. Другарят му свалил качулката, показало се грозно обезобразено лице с почти отрязан нос. Виждали се само две дупки и част от останалия хрущял.

— Момче или не, ти само гле’й к’ъв кон язди — сопнал се той. — Кат е момче, как го е набарал, а? Сигурно го е свил отнякъде. Значи можем ние да го пребараме.

И протегнал ръка към поводите на Сцила, но Дейвид само я побутнал с колене и тя отстъпила крачка.

— Не съм я откраднал — рекъл той тихо.

— Ами? — откликнал крадецът. — Отговаряш ми, значи? Ти само внимавай к’ви ги дрънкаш, че знаеш ли к’во може да стане? Та що рече?

И размахал меча към коня. Оръжието било примитивно, груба изработка, ясно се виждали следите от точилото по острието. Сцила изцвилила и сега сама отстъпила още крачка назад.

— Рекох — повторил Дейвид, — че не съм откраднал кобилата, а вие изобщо не си правете сметка, че ще ми я вземете. Сега, моля ви, махнете се от пътя ни.

— Ооо, малчо, ти ли ще…

И мъжът с меча отново посегнал към юздите, но този път Дейвид изправил Сцила на задните крака и я повел напред. Едното от размаханите й копита ударило разбойника право в челото и тутакси го смазало. Той рухнал на пътя мъртъв, а другарят му така се слисал, че само зяпал стъписан. Когато най-сетне се окопитил и повдигнал лъка, Дейвид вече връхлитал с коня и меча в ръка. Оръжието блеснало мътно, описало дъга, а острието му намерило гърлото на крадеца. Той залитнал, изпуснал лъка и се хванал за шията. Опитал да каже нещо, но се чул само гъргорещ звук. Свлякъл се до съучастника си и замрял, докато животът бавно го напускал.

Дейвид извърнал Сцила с лице към умиращия.

— Предупредих ви! — извикало момчето и високо заридало.

Но не за бандитите, а за Роланд, за майка си и баща си, дори за Роуз и Джорджи, за всичко, което бил загубил досега, за онези хора и неща, чието отсъствие в този миг така остро чувствал.

— Помолих ви да ни оставите на мира, но вие ни нападнахте! Вижте сега докъде ви доведе това, глупаци такива! Не съм искал така да става…

Устата на умиращия се отваряла и затваряла, но звук вече не излизал, кръвта му изтичала, а очите му били вперени в момчето неразбиращо. Сетне се разтворили широко, широко, той въздъхнал и повече не помръднал.

А Дейвид слязъл от Сцила, внимателно я огледал, да не би да е наранена. За щастие изглеждала напълно здрава. Тогава погледът му попаднал върху окървавения меч. Огледал се къде да го изтрие. Не му се искало да е в дрехите на двамата мъртви, още по-малко в своите собствени, чувствал, че кръвта ще му тежи. Отворил чантата с дадената от Флечър храна, там намерил кърпа, в която били завити сиренето и хлябът. Нея използвал, сетне завлякъл труповете встрани от пътя, там захвърлил и кърпата. Прекалено бил отпаднал, да копае гроб сили нямал. Червата му куркали от глад, целият бил изпотен. В устата чувствал гаден вкус, повдигало му се. Тогава се опрял на съседна скала и повърнал. Давил се и кашлял, докато силите съвсем го напуснали.

Току-що убил двамина: тази мисъл не му излизала от главата. Вярно, не било умишлено, но така или иначе те били мъртви, и то в резултат на негови действия. Не по същия начин му подействала смъртта на лупите и вълците в каньона преди известно време. И там инцидентът завършил със смърт, но не и по този начин. Тук единият лежал с прерязано от неговия меч гърло. Другият загинал от копитото на Сцила, но пък нали Дейвид бил на седлото в онзи миг? И друго го измъчвало жестоко: действията му идвали съвсем отръки, сякаш способността му да убива е вродена и съвсем естествена. И това последното — го изплашило най-вече.

Избърсал устата и лицето си със сняг, отново яхнал Сцила и потеглил напред, оставяйки зад гърба си стореното, но не и спомена за него. А докато яздел, отново завалял сняг. Падали едри, плътни снежинки, стелели се по пътя, по дрехите му, по главата и гърба на коня. Вятърът стихнал. Валяло безшумно, бавно, безспирно, постепенно натрупвайки нови и нови пластове върху старите преспи, по пътя и околните пътеки, по дървета, храсти, по всичко живо или мъртво. Скоро труповете на двамата разбойници били покрити с дебела снежна завивка и вероятно биха останали скрити под нея, неоплакани, незнайни чак до идването на пролетта. Но не било съдено да стане така. Една влажна зъбата муцуна се появила над тях и продължавайки да души, сръчно разровила снега и разкрила останките. Вълкът съгледвач отправил глава нагоре и надал продължите лен протяжен вой, а това всъщност било сигнал. Гората сякаш оживяла, иззад дърветата се появили десетки зверове. Цялата глутница се изсипала на пътя и шумно, с мляскане, ръмжене и хрускане се заела да разкъсва телата на крадците. Разбира се, на преден план били най-силните, най-бързите и най-едрите, те се наяли до насита, а по-слабите и по-тромавите се задоволили с останките. Всъщност търбусите истински напълнили само малцина от глутницата, защото вълчата армия била вече наистина многобройна и два трупа били съвсем недостатъчни да я нахранят. Тук имало хиляди вълци. Бели от далечния Север, дето козината им съвършено се слива със зимния пейзаж, издават ги само тъмните очи и червената плът на хищно разтворените челюсти. Черни от Юга — старите хора разправят, че в тях са се вселили духовете на вещици и демони. Сиви — от горите на Запад, те са по-едри и по-бавни от другите, но пък недоверчиви, затова странят от другите. И, разбира се, лупите — облечени като хора, вървящи на два крака, но гладни и хищни не по-малко от четирикраките си побратими. В същото време вече ревниво настроени да владеят и управляват над останалия свят. Лупите стояли по-назад от вълчия авангард и не излезли от гората, докато по-примитивните им събратя с ръмжене и вой се бутали и борели за останките на мъртвите бандити. Изведнъж откъм пътя се задала вълчица. Вървяла направо към двуногите вълци, а в уста носела намерената окървавена кърпа, захвърлена от Дейвид. Човешката кръв я възбуждала и тя постоянно преглъщала, а измежду челюстите й се точели слюнки, но усещала, че находката е важна — трябва да я отнесе на господарите. Пуснала я в краката на Лерой и послушно отстъпила. Най-силна и най-остра, разбира се, била миризмата на мъртъвците, но заедно с нея лидерът незабавно подушил и мириса на момчето, макар и по-слаб.

Вече го познавал добре, бил го подушвал при няколко случая — последния път в двора на крепостта, където го отвели съгледвачите. Те спрели пред кулата и не посмели да тръгнат по извитото стълбище, уплашила ги злата сила, която интуитивно усетили. Лерой обаче се изкачил, най-вече за да демонстрира превъзходството си над останалите. В същото време усещал, че веднъж разрушена, тукашната магия постепенно отслабва, а кулата е просто куха черупка в центъра на старата крепост. Единствената донякъде оцеляла съставна част от някогашната вълшебна мощ била каменната зала на върха на кулата. А тя се оказала отрупана с човешки останки и някаква прах, която Лерой незабавно разпознал като остатък от не съвсем човешко същество. В центъра, на издигнатото ложе, лупът зърнал труповете на Роланд и Рафаел и разпознавайки миризмата на първия, със задоволство установил, че защитникът на момчето е вече мъртъв. Изкушавал се да разкъса телата на двамата рицари и да разхвърли доспехите им, но съзнавал, че това е импулсът на един звяр. А той вече не е такъв, нали? Затова оставил всичко на мястото му и побързал да напусне древните покои на злата вещица, макар че никога не би признал пред подчинените си изпитаната горе боязън. Съзнавал също, че има много неща, които не разбира и най-добре е никога да не се доближава до тях.

И ето, в този миг стоял на края на гората, душел кърпата и дълбоко в себе си изпитвал нещо като възхищение към яростно преследваното от самия него момче. Признавал, че то е някак възмъжало и израсло, а го помнел като изплашено хлапенце. Но ето на — превърнало се в младеж, победил тъмна сила, на свой ред унищожила множество от най-доблестните рицари. Отнел живота и на тези двамата разбойници, дори избърсал острието, за да е готово за следващия бой и следващата жертва. Такава била вълчата логика и въпреки всичко на Лерой му хрумнало и друго: жалко, но ще трябва да го убие.

Искало му се да вярва, че с всеки изминал ден увеличава измеренията на човешкото в себе си в постоянен опит да се превърне в истински човек и да загърби вълчото. За съжаление сигурно си въобразявал. Тялото му било все така космато, ушите му опънати назад, изострени, зъбите — като клинци, само муцуната му била скъсена, а лицевите черти доста изменени, по-близки до човешките, отколкото до вълчите. Почти винаги ходел изправен, изключение правел само когато се налагал бърз преход и най-вече, когато усещал момчешката миризма достатъчно силно. Тогава тя го възбуждала така, че за известно време забравял другите си амбиции.

Така или иначе разполагал с предимството да командва множество подчинени. При това конската миризма била много по-силна от човешката, но когато снегът паднал, тя, разбира се, отслабвала и често се губела. Но пък Лерой имал авангард с голяма група съгледвачи и те винаги я откривали. Затова и проследили Роланд и Дейвид до селото. Там Лерой се изкушавал дали да нападне или не, но междувременно съгледвачите открили водещите на изток следи и се досетили, че двамата са отново на път. И въпреки че повечето от лупите съветвали да нападнат селището, най-вече защото глутницата била ужасно изгладняла, Лерой разбирал, че така само ще загуби ценно време. Не можел да отрече и факта, че му било изгодно да държи армията си гладна, за да е достатъчно настървена, когато напада краля. Помнел и онзи ловец, който го предизвикал иззад оградата на селото. Възхитил се на жеста по същия начин, както се възхищавал на повечето човешки качества и се опитвал да ги изгражда в себе си. Бил доволен от лично постигнатата промяна, но това нямало да го спре да се върне един ден на същото място и да разгроми селото, давайки урок на опиталия се да го унизи човек.

Глутницата отново загубила следите на Роланд и момчето, когато те се отклонили от пътя. Така бил пропилян почти цял ден, макар че Лерой бил сигурен в едно: воинът и Дейвид ще се върнат на него рано или късно, за да продължат пътуването си към краля. Сетне, напускайки Замъка на трънаците, Дейвид имал късмета да се изплъзне на съгледвачите. Те се бояли от криещите се по хралупите същества и затова заобикаляли, увеличавайки многократно пътя си.

Лерой отново изпратил съгледвачи по дирите на момчето, но основните му сили продължили похода на изток към кралския замък, използвайки по-безопасен път, макар че по-късно двете части отново се събрали. Разузнавателният авангард обаче загубил по-голямата част от състава си — убили ги съществата от хралупите. За голямо удивление на Лерой загинали още двама съгледвачи. Те обаче били заклани от друг, ясно било — от някой, който прерязвал гърлата, а сетне изрязвал муцуните им.

Истината му съобщил един от помощниците лупи, защото вече познавал методите на Гърбушкото.

— Гърбатият защитава момчето по някаква си негова причина — изръмжал помощникът, който също се променял, само че не така бързо както Лерой.

— Зная защо — отвърнал лидерът. — Той смята, че в негово лице е намерил нов крал. Ние обаче нали затова сме тук — да сложим край на човешките крале. И на това момче претендент за трона няма да му позволим да стане.

Разгневен от мисълта за съперничеството, той изревал нова заповед на лупите да събират развилнялата се от глада армия. Помощниците подгонили събратята, като ръмжали и хапели по-недисциплинираните. Време било. Кралският замък се намирал вече само на ден път оттук. А веднъж стигнат ли там, плячка и месо за всички ще има до насита. И ще започне новото кърваво управление на крал Лерой!

Защото въпреки усилията и известното пренебрегване на чисто зверското поведение дълбоко в себе си Лерой си оставал вълк и винаги щял да бъде такъв.