Книга за изгубените неща

IV За Джонатан Тълви и Били Голдинг, още и за случилото се край железопътната линия

Интересна била стаята на Дейвид като архитектурно изпълнение — таванът съвсем нисък, а тук-таме и доста скосен. И то на места, където това не било необходимо. Предоставя възможност на трудолюбивите паяци да тъкат мрежите си на воля. Понякога в желанието си да огледа и най-тъмните ъгълчета на лавиците, Дейвид завирал лице и коса в паяжините, а те сякаш посребрявали главата му с фините си копринени нишчици. Паяците, обитатели на въпросното място, се разбягвали по ъглите и там се свивали на кълба, следейки нападателя със злобни очички, горящи в желание за членестонога мъст. В единия ъгъл на стаята имало дървен сандък за играчки, в другия — голям дрешник. Помежду им се намирал шкаф с чекмеджета и огледало най-отгоре. Стените били боядисани в светлосиньо, затова през деня стаята изглеждала като част от външния свят, още повече за това допринасял проникналият бръшлян и попадналите в паяжините насекоми.

Единственият прозорец бил малък, с гледка към моравата и гората. А качал ли се на седалката в прозоречния еркер, Дейвид вече забелязвал камбанарията на църквата и покривите на къщите в съседното село. Лондон се намирал на юг от дома, но все едно бил на края на света, защото горите с вековните си дървета изцяло изолирали къщата от по-далечния свят. Мястото за сядане в еркера било любимото за четене на Дейвид. Книгите все така си шушукали и говорели помежду си, само че сега той вече можел да ги усмирява и при съответно настроение с една-единствена дума да ги накара да замълчат. При това, усетели ли го, че чете, те винаги сами притихвали. Изглежда се радвали, съзнавайки, че жадно поглъща поредната история.

Отново било лято, затова време за четене имало много. Бащата постоянно го окуражавал да се сприятели с децата, които живеели наблизо, сред тях се намирали и евакуирани в околността заради бомбардировките, но Дейвид избягвал да общува, с когото и да е. На свой ред те пък усещали в него тъга и нежелание за близост и също се държали дистанцирано. Затова мястото на приятелите все така заемали книгите. Най-вече старите томове с дописваните приказки и странните рисунки, някои доста чудати и страховити. Те омайвали момчето, напомняли за майка му по един изцяло приятен начин, в същото време помагали да се дистанцира от Роуз и нейния син Джорджи. А когато не четял, най-често седял на прозореца и оттам на воля съзерцавал една друга забележителност на имота — вкопаната в терена на самата морава градина, разположена току пред първата редица горски дървета.

Донякъде приличала на празен плувен басейн тази градина с каменна стълбичка и четири водещи към тучно зелен правоъгълник стъпала, иначе заобиколена от застлана с плочи алея. Всеки четвъртък идвал градинар на име господин Бригс. Той редовно косял тревата, поддържал моравата в изрядно състояние, грижел се за растенията и изобщо помагал както умее на вездесъщата майка Природа. Но докато, общо взето, нещата били в добро състояние, каменните елементи на градината били направо запуснати. В стените от едри камъни се виели големи и дълбоки пукнатини, в единия ъгъл зидът бил порутен и там имало по-широка цепнатина, почти дупка, през която при желание може да се провре момче с ръста на Дейвид. Самият той веднъж си заврял главата в нея, но не посмял да направи нищо повече. Отзад се виждало празно, сумрачно пространство, а в него се криели най-разнообразни, невидими лазещи и пълзящи гадини. Бащата подхвърлил веднъж, че при добро желание вкопаната градина би могла да се превърне в прекрасно противобомбено скривалище. Само че повече нищо не направил по въпроса, освен че в навеса натрупал чували с пясък и листове гофрирана стоманена ламарина за голямо неудоволствие на господин Бригс, който вече с мъка се добирал до множеството си инструменти. Така постепенно градината се превърнала в любимо място за Дейвид извън самия дом. Често се скривал там — когато искал да подиша чист въздух далеч от постоянния шепот на книгите и добронамерените жестове на Роуз, които възприемал като омерзителна намеса в живота му.

Не били добри отношенията му с нея. Момчето се стараело да бъде винаги любезно, както настоявал и баща му, но не я харесвало и нищо не било в състояние да промени това положение. Така усещал нещата Дейвид, мразел факта, че сега тя е част от неговия свят. И не единствено защото заела или се опитвала да заеме мястото на майка му, макар че само по себе си това било достатъчно лошо. Не по-малко го дразнели неща като например опитите й да сготви любимите му гозби за обед въпреки военновременните ограничения около продоволствието. Всъщност в стремежа си да му се хареса Роуз постигала точно обратното — в действителност той все повече се изпълвал с неприязън към нея.

И друго имало: Дейвид смятал, че самото й присъствие отвлича баща му от спомена за майка му. Всъщност направо я бил забравил, толкова много бил зает с Роуз и новото дете. А малкия Джорджи бил ужасно глезен. Все ревял и винаги бил болен от нещо, затова местният лекар редовно посещавал дома. Бащата и Роуз все около бебето се въртели, притеснявали се за всичко, макар че не ги оставяло да спят по цели нощи, а постоянната умора на свой ред ги правела раздразнителни. В резултат на това напоследък почти загубили интерес към Дейвид, а то пък имало двояк ефект върху него: хем се радвал на тази особена свобода, хем ревнувал и се сърдел за отсъствието на внимание. Но както и да е, сега пък имал още повече време да чете и в това нямало нищо лошо.

И както растяла привързаността му към старите книги, така се увеличавало и желанието му да научи повече за бившия им собственик. Защото дълбоко в себе си бил уверен, че те са принадлежали на някой, подобен на него самия. Междувременно открил едно име: Джонатан Тълви, записано на вътрешна страница на две от книгите, и вече го мъчело пламенно любопитство — кой ли е бил този човек?

Именно по тази причина преглътнал неприязънта си един ден и слязъл в кухнята, където Роуз готвела. Точно по това време отсъствала икономката, съпругата на господин Бригс, току-що заминала на гости на своя сестра в Ийстборн, затова Роуз поела грижите за дома. Отвън се чували кокошките, кудкудякали в кокошарника. Обичайно Дейвид помагал на господин Бригс при храненето на целия птичи двор, при проверката на зеленчуковата градина за евентуални заешки поразии и за дупки в огражденията, откъдето — не дай боже току-виж се вмъкнала някоя гладна лисица. Миналата седмица господин Бригс измайсторил капан и го заложил недалеч от къщата. И ето я хитрата Лисанка — право в него и щрак!, механизмът почти отрязал главата й. Дейвид рекъл нещо, в смисъл че било жалко за красивото животно. Господин Бригс обаче го смъмрил, изтъквайки, че този същият звяр би разкъсал всяка кокошка, до която се добере. Момчето премълчало, но все така било разстроено от гледката на мъртвата лисица с прехапан от мъничките остри зъбки език, светлата й козина разкъсана, изпръскана с кръв.

Дейвид си налял чаша лимонов сок, настанил се на масата и учтиво запитал Роуз как се чувства. Тя тъкмо подреждала чиниите, извърнала се от мивката изненадана, а лицето й грейнало от удоволствие. Дейвид си бил планирал ходовете — ще направи максимално усилие да бъде любезен с надежда да понаучи това-онова. Роуз обаче не знаела как да разговаря с момчето. Обичайният обмен на приказки между двамата винаги бил около храната, времето за лягане и от негова страна се изчерпвал единствено с хъмкания и отривисти, сърдити „да“ или „не“. Затова сега незабавно и с охота се хвърлила в разговора, решавайки, че може би този път помежду им ще се получи нещо повече, затова и актьорските усилия на Дейвид не били чак толкова напрегнати.

— Добре съм, благодаря ти — рекла Роуз, когато си избърсала ръцете и се настанила на масата току до него. — Малко съм уморена, грижите около Джорджи сега са повечко, но и това ще мине. Напоследък нали нещата се попромениха… сигурна съм, че разбираш, така изведнъж ние четиримата се оказахме заедно тук. Но искрено се радвам, че ти също си с нас. Домът е прекалено голям за сам човек, но родителите ми много настояваха да си остане в семейството. Разбираш ли… това бе извънредно важно за тях.

— Защо? — запитал Дейвид, като се опитвал да не звучи прекалено заинтересован.

Не искал Роуз да се досети, че единствената причина за разговора с нея е желанието му да събере сведения за къщата, но най-вече за мансардната стая, книгите в нея и техния собственик.

— Ами виж — отвърнала тя, — този дом е семеен вече от много, много отдавна. Построен е от дядо ми и баба ми, живели тук с децата си, а сетне и те на свой ред със своите, чак до ден-днешен. Всички се надяваха, че ще си остане на семейството, а в него винаги ще кипи огласян от детски гласчета живот.

— Техни ли са книгите, дето са в моята стая? — отново запитал Дейвид.

— Някои са техни, да — отвърнала Роуз. — Други са на децата им, значи на баща ми, на сестра му и на…

Тук замълчала.

— Джонатан? — подхвърлил Дейвид и Роуз кимнала, видимо натъжена.

— Джонатан, да. Откъде знаеш името?

— Видях го написано в една книга. Та се чудех кой ли е той?

— Чичо ми, по-големият брат на баща ми, лично не съм го виждала никога. Сегашната ти стая някога е била негова спалня. И много от книгите там са негови. Съжалявам, ако не ти харесват… иначе си мислех, че стаята е много хубава. Малко е тъмничка, но пък има такава атмосфера… и, разбира се, толкова много книги. Май че трябваше повечко да си помисля, преди да я определя за теб…

Дейвид се озадачил.

— Че защо? Стаята си е добра, аз си я харесвам. И книгите също.

Роуз извърнала лице.

— Хм, няма значение… просто… не е толкова важно…

— О, не — заинатил се Дейвид. — Моля те, кажи ми!

Роуз помислила и склонила.

— Истината е, че Джонатан изчезнал. А е бил едва на четиринайсет години. Това, сам разбираш, е станало преди много време. Но дядо и баба запазили стаята в същия вид и до края на живота си все се надявали, че някой ден той ще се върне. Само че това не станало. А с него изчезнало и едно момиченце. Ана се казвало, било дъщеря на един от дядовите приятели, само на седем годинки. Той и жена му загинали в пожар, а дядо взел Ана да живее с нашето семейство и се грижел за нея както за свое родно дете. Решил, че е хубаво Джонатан да си има сестричка и другарче — да я учи, да й помага във всичко. Най-вероятно те двамата сигурно са излезли някъде на по-далечна разходка и са се изгубили, а може и нещастие да им се е случило. За съжаление оттогава никой не ги е виждал. Много тъжна история. Дълго време ги търсили и къде ли не. И в гората, и в реката, разпитвали жителите на близките села и градове. Дори в Лондон ходили, обяви давали, разлепили описания и рисунки. Но така и не се намерили хора, които да са ги срещали.

След време на баба и дядо им се родили още две деца — баща ми и сестра му Катрин. Но те никога не са забравяли Джонатан и все се надявали един ден той и Ана да се завърнат у дома. А дядо така и не успял да надмогне болката по тази загуба, постоянно винял себе си. Вероятно си е казвал, че е трябвало да направи нещо повече. Сигурно затова починал сравнително млад. А по-късно баба — на смъртното си легло — помолила баща ми да не променя нищо в стаята, най-вече да остави книгите по местата им, защото някой ден Джонатан ще се върне. Тя и за Ана тъгувала, но пък Джонатан бил първородният й син и си мисля, че ден не е минавал през живота й без тя да не надникне през прозорците, надявайки се да го види как крачи по някоя алея, прибира се у дома. Така и не загубила вярата да го види отново, може би поостарял, но все пак нейният блуден син, завърнал се с някаква чудновата история за изчезването си.

Баща ми обещал и си спазил думата — оставил стаята в същия вид, томчетата по местата им. А след смъртта му и аз постъпих по същия начин. Винаги съм искала да си имам само мое семейство и предполагам, че съм си го мислела подсъзнателно — любимите на Джонатан книги да бъдат оценени от някое друго момченце или момиченце, което ще им се радва и ще ги чете, вместо, неотваряни години наред, да започнат да се разпадат. Сега това е твоята стая, но ако пожелаеш да те преместим в друга, веднага ще го направим. Място предостатъчно има.

— Какъв ли е бил Джонатан? Дядо ти не ти ли е разказвал за него?

Роуз се замислила.

— Хм, и аз бях любопитна като теб — да, разпитвала съм дядо за него. Цял портрет си бях създала… дядо казваше, че бил мълчалив. Много обичал да чете — също както и ти обичаш книгите. Сега като си помисля, странно ми се вижда — най-много харесвал приказките за феи, великани и разни страшилища, а в същото време се плашел от тях. Но колкото повече се боял, толкова по-често посягал към най-страшните. Да, така казваше дядо ми. Помня и друго — че имал кошмари, а в тях най-често бягал, преследван от говорещи вълци. Такива били те в неговите приказки. Умни зверове и опасни — същите ги виждал и в сънищата си. По едно време кошмарите се влошили сериозно, тогава дядо се опитал да му вземе книгите. Но Джонатан страдал без тях и дядо на края винаги се смилявал и му ги връщал. Някои били много стари, дори още по онова време. Предполагам, че са и ценни като библиографска рядкост, само че в тях има добавки, някой е дописвал приказките, измислял нови неща, но и то било също много, много отдавна. Там съм виждала приказки и рисунки, които не принадлежат към оригинала на съответната книга. Дядо смяташе, че това е дело на човека, който им ги продал. Бил лондонски книжар, доста необичайна личност, чудак. Продавал множество детски книги, но не мисля, че е обичал децата, по-скоро му е харесвало да ги плаши. Има такива хора, с особени влечения.

Роуз се загледала през прозореца, потънала в спомени за дядото и изгубения си чичо.

— След изчезването на Джонатан и Ана дядо решил да отиде в същата книжарница. Мисля, че знам на какво се е надявал — все някой от множеството семейни хора с деца, купували книги на същото място, може да е научил нещо за изчезването на сина му. Когато стигнал на същата улица обаче, магазинът вече не съществувал. Витрините били заковани с дъски. Никой не работел, нито живеел там. Разпитвал съседи, но никой не знаел нищо за книжаря, дребен, странен мъж. Може би е починал. Дядо казваше, че бил доста възрастен. Всъщност изглеждал много, много стар…

В същия миг иззвънял звънецът и този звук някак си прекъснал създалата се между двамата хармония. Роуз отворила, отвън стоял пощенският раздавач. Когато се върнала, поканила момчето да се нахрани, но то отказало. Вече се ядосвало на себе си, че си позволило такава близост с нея, въпреки придобитата интересна информация. Не искало тя да сметне, че сега нещата помежду им са вече изгладени. Защото не било така и никога нямало да бъде. Затова я оставило сама в кухнята и тръгнало към спалнята си.

По пътя Дейвид решил да надникне в стаята на Джорджи. Той лежал в кошарката си дълбоко заспал, а до главата му стояла газовата респираторна маска и меховият механизъм за подаване на въздух. Войната налагала всички да имат защита против химическото оръжие, най-вече децата. Дейвид поспрял, загледан в спящото бебе. Стараел се да си внуши, че вината не е в това малко човече пред него. То самото не е причина за появата си на този свят, нали? Опитвал, но все не успявал, най-вече не съумявал да събуди в себе си обич към природения брат. Нещо се късало в сърцето му всеки път, когато виждал баща си да държи в ръце новороденото, нашепвайки мили думи. Така бебето се превръщало в символ на всичко несправедливо, а най-вече на промяната в собствения му живот. След майчината смърт с баща си станали още по-близки отпреди. Защото двамата имали един друг, всеки бил най-близкото същество на другия, другар, на който безусловно можеш да разчиташ. Но само до появата на тази Роуз…

А сега баща му си имал и Роуз, и друг син. А Дейвид… той си нямал никого. Останал сам, съвсем сам.

Оставил бебето и се върнал в мансардата, където прекарал остатъка от следобеда, прелиствайки книгите на Джонатан Тълви. Седял на мястото в прозоречния еркер и си представял, че някога там е седял и самият Джонатан. Сигурно е вървял по същите коридори в дома, хранел се е в същата кухня, играел е понякога в същата всекидневна, спял е на същото легло, където сега спи Дейвид. Може би някъде там, далече назад в миналото той върши всичко постарому? Значи и той, и Дейвид заемат едно и също пространство, само че в различни откъслеци на времето, в различни исторически етапи, а Джонатан пресича света на Дейвид като невидима субстанция — незнаеща и нехаеща, че всяка нощ споделя леглото си с непознат. Самата мисъл за това накарала Дейвид да потръпне, но в същото време изпитвал удоволствие от възможността две толкова подобни едно на друго момчета да имат помежду си такава връзка.

Опитвал да си представи какво ли се е случило на Джонатан и момиченцето Ана. Може би са решили да избягат, макар че Дейвид бил достатъчно голям, за да разбира, че между случилото се в детска приказка и в реалния свят има огромна разлика. Особено когато говорим за момче на четиринайсет години, повело със себе си момиченце на седем. Дори и да е имало сериозен повод за бягството им, нали съвсем скоро и двамата ще се уморят и огладнеят и ще съжаляват за постъпката си? Какво бе казвал баща му по въпроса? Изгуби ли се някъде, веднага да потърси полицай или да помоли някой възрастен да му помогне за същото. И никога да не се обръща към сам мъж, а по-скоро към сама дама или двойка мъж и жена, най-препоръчително би било, ако водят със себе си и дете. Много да внимава именно в това отношение — кого ще заговори и помоли за помощ, — такъв бе бащиният съвет. Дали пък точно в това не са сбъркали Джонатан и Ана? Да са направили грешката да се обърнат към неподходящ човек? Който ги е отвлякъл, вместо да ги насочи към дома, и вероятно ги е затворил в място, където никой никога няма да ги намери? Но кой ли би постъпил по този начин? Що за човек би бил той?

Изтегнат на леглото по-късно, Дейвид бе намерил отговор на този въпрос. Още прели да отведат майка му в неистинската болница, бе дочул разговор между нея и баща му по повод гибелта на местно момче на име Били Голдинг — изчезнало безследно един ден, докато се връщало от училище. Били не бил негов приятел, нито посещавал същото училище, но Дейвид го познавал много добре по лице, защото бил отличен футболист и често ритал в парка през съботните дни. Говорело се, че представител на „Арсенал“ обсъждал с баща му възможността, като порасне момчето, да постъпи в клуба, други пък опровергавали това и твърдели, че Били сам е пуснал такъв слух. Сетне изчезнал, а в парка две поредни съботи идвали полицаи и разпитвали всички там — дали някой не е виждал или чувал нещо за него. И с Дейвид, и с баща му говорили, но те не били в състояние да помогнат, а полицаите повече не се появили.

Няколко дни по-късно Дейвид научил в своето училище, че трупът на Били Голдинг бил открит захвърлен край една железопътна линия.

Същата вечер, докато си лягал, дочул разговора между родителите си. Така разбрал, че когато го намерили, тялото на Били било голо, а полицията задържала мъж, който живеел с майка си в спретната къщурка недалеч от мястото, където бил открит трупът. От тона на родителските гласове и начина, по който говорели, Дейвид се досетил, че преди да умре, с Били се е случило нещо много лошо и то има общо с човека от въпросната къщурка.

Същата вечер въпреки болестта си майка му дошла в спалнята, за да го целуне за лека нощ. Прегърнала го колкото сили имала и го накарала да обещае, че никога няма да заговаря непознати мъже. Че винаги след училище ще се прибира направо у дома. Че ще откаже, предложи ли му някой непознат бонбони или нещо друго, като например да му подари гълъб, ако му отиде на гости. Че спрат ли го с подобно предложение, ще побегне, пък ако го подгонят, ще се втурне към най-близката къща за помощ, а там ще обясни какво се е случило. И при никакви обстоятелства и никога няма да тръгва, накъдето и да е с непознат, каквото и да му говори той. Дейвид обещал, че винаги ще внимава много. Докато изричал тези думи, в съзнанието му изникнал въпрос, само че не посмял да го зададе. Майка му и без това изглеждала прекалено загрижена, а и не желаел да й създава допълнително напрежение — току-виж пък решила да му забрани играта навън. Въпросът обаче останал да го мъчи дори и след като загасил осветлението и в стаята се възцарил мракът. И той бил:

А какво мога да направя, ако насила ме заставят да тръгна?

И ето сега, в друга спалня, замислен върху съдбата на Джонатан Тълви и малката Ана, в главата му се върти подобен въпрос. Ами ако някой подобен на онзи от спретнатата къщурка, дето в джоба си носи сладкиши и други примамки, ги е накарал насила да тръгнат с него към жп линията?

И там, в мрака, им е сторил лоши неща, както е постъпил и с Били?

Същия ден, на вечеря, баща му за пореден път заговорил за войната. До този миг обаче Дейвид не я усещал реално. Сраженията се водели нейде далеч, макар че по радиото говорели много за тях, а в кината преди главния филм показвали бойни кадри в прегледите. Видяното обаче там му изглеждало напълно скучно и безцветно. Та нали думата война звучи така вълнуващо, а реалността била съвсем различна. Вярно, от време на време чувал и виждал ята спитфайъри и хърикейни2 да прелитат с рев над дома, а над Ламанша постоянно имало въздушни боеве. Германците настойчиво продължавали да бомбардират Лондон и летищата в южната част на страната, дори успели да пуснат бомби и върху катедралата „Сейнт Джайлс“ в Ийст Енд — акт, който господин Бригс възмутено нарекъл „типично нацистко варварство“, а баща му далеч по-спокойно описал като несполучлив опит да бъде разрушена петролната рафинерия „Темсшейвън“ край реката.

И все пак Дейвид се чувствал далеч от всичко това, то сякаш ставало в друг свят, а не тук, над обширната морава зад дома. Но в Лондон хората събирали парчета от свалени германски аероплани и ги носели у дома като сувенири, макар че било строго забранено цивилни да се приближават до останките на разбитите машини. Пък и скачащите с парашут немски летци от нерядко поразените самолети били любимо зрелище за лондончани, които се възхищавали на уменията и смелостта на родните летци и зенитчици. Само че в дома на Роуз, макар и само на петдесетина мили разстояние от столицата, нещата били съвсем спокойни.

Онази вечер бащата сгънал вестника — „Дейли Експрес“ и го сложил на масата до чинията. Всекидневникът бил вече доста по-тънък от преди — само шест странички. Хартията не достигала, били въведени ограничения. Седмичното книжле „Магнет“ вече не излизало, било спряно още през юли, лишавайки Дейвид от приключенията на любимия му герой Били Бънтър. За сметка на това все още вървяло месечното детско „Бойс Оун“, както и седмичното „Еъркрафт Спотър“, чиито издания момчето грижливо събирало наред с книгите си за бойни самолети.

— Теб ще те мобилизират ли, татко? — запитал Дейвид към края на вечерята.

— Не, мисля, че няма — отвърнал бащата. — Аз върша много по-полезна работа там, където съм сега.

— Строго поверително, а? — засмял се Дейвид.

Бащата също се усмихнал.

— Точно така, строго поверително — рекъл той.

Приятно вълнуващо било да мисли, че баща му е може би шпионин или поне има отношение към шпионажа. Засега това бил най-интересният аспект на войната.

Същата нощ Дейвид лежал по гръб, загледан в струящите през прозореца лунни лъчи. Небето било чисто и ясно, луната греела ярко. Очите му се притваряли, унасял се. Заспивайки, сънувал вълци и момиченца, и стар крал в полуразрушен замък, в дрямка на трона. Край замъка се виели жп релси, а в избуялата високо край тях трева се движели сенки. Сред тях забелязал момче и момиче, сетне и Гърбушкото. Изведнъж те изчезнали, сякаш вдън земя потънали, а на Дейвид му замирисало на ментова дъвка и дъвчащи бонбони. Тогава чул плача на малко момиче, но сетне го заглушил ревът на приближаващ се влак.