Книга за изгубените неща

XIX За Роландовата приказка и вълка съгледвач

Роланд не искал да спират на открито през нощта, не бивало и да отлага задачата си, безпокоял се още и за това, че вълците ще потърсят момчето. И все пак Сцила се уморявала все повече, също и Дейвид, който бързо отпадал и вече едва се държал на седлото. В същото време стигнали до развалините на прилична на църква постройка и Роланд се съгласил там да направят почивка за няколко часа. Обаче въпреки студа огън да запалят не позволил, дал на момчето одеяло да се завие, а сетне му разрешил да глътне малко от съдържанието на сребърната си манерка. То изгорило момчешкото гърло, но след малко приятна топлина се разляла по цялото му тяло. Изтегнало се на земята и се загледало в небето през пробития покрив. Над тях се издигали останките на камбанария, а църковните прозорци зеели празни като мъртвешки очи.

— Новата религия — продумал Роланд пренебрежително. — Кралят се опитваше да разпространява вярата сред поданиците си. Докато все още имаше волята да го направи и, разбира се, силата да я наложи.

— А вие в какво вярвате? — запитал Дейвид.

— Аз ли? Вярвам в онези, които обичам, в които имам доверие. Всичко останало е суета и глупости. А този бог е толкова празен, колкото и църквата му. Следовниците му обичат да казват, че на него дължали къде що имат сполука, обаче остави ли ги да страдат, извръщайки гръб на молитвите им, запяват друга песен — че той стоял над човешкия разум — и отново се прекланят пред волята му. Хайде сега кажи ми — какъв бог е това?

Роланд говорел с такъв плам и горчивина, че момчето се замислило. Може би в началото воинът е последвал новата религия, а сетне му се е случило нещо лошо и тогава я е отхвърлил? Дейвид можел да разбере подобно състояние, нали и той посещавал църквата седмици и месеци наред след майчината смърт, слушайки свещеникът да говори за господ бог и безбрежната обич, която храни към чедата си. И тогава му било изключително трудно да сложи равенство между този бог в устата на свещенослужителя и онзи, който позволил майка му да умира бавно и болезнено.

— А кого обичате? — запитало момчето след малко.

Роланд обаче се престорил, че не го чува, и на свой ред му задал въпрос.

— Разкажи ми за твоя дом. За близките ти. Хайде да говорим, за каквото и да е, само за лъжливи божества да не е.

Тогава Дейвид заговорил за майка си и баща си, за новия дом, за вкопаната градина, за Джонатан Тълви и старите му книги. За мига, когато чул майчиния глас и го последвал, за да се озове в този чужд свят. Накрая и за Роуз, и появата на Джорджи. И както говорел, не съумявал да тушира в гласа си нотките на омерзение спрямо втората си майка и нейното дете. Усещал го и се срамувал от себе си. Струвало му се още, че се държи като дете пред този мъжествен воин, и това още повече го притеснявало.

— Лоша работа, наистина много ти се е насъбрало — кимнал състрадателно Роланд. Много си изгубил, но в същото време може би и много си спечелил. Било ти е отнето, но ти е било и дадено.

Повече не казал и дума, защото се опасявал момчето да не помисли, че му чете морал. А сетне се облегнал на сваленото от Сцила седло и му разказал приказка.

Имало едно време — един стар крал и той врекъл сина си за съпруг на княгиня в далечно господарство. Дошло време да изпълни обещанието си, тогава повикал принца, прегърнал го и му дал златна чаша, която се предавала от баща на син вече много поколения в династията. Ето, рекъл му той, това ще е част от зестрата, която ще отнесеш на княгинята. Тя е също и символ на връзките между нашето и нейното семейство. Сетне посочил един от доверените слуги и му заръчал да съпровожда младия принц навсякъде по пътя и да се грижи за нуждите му. И така двамата потеглили на далечно пътуване към земите на княгинята.

Дълги дни и седмици пътували, а една нощ слугата, който много завиждал на принца, откраднал чашата, докато другият спял, сетне се пременил в най-хубавите му дрехи. Когато принцът се пробудил, слугата с гол в ръката меч го заплашил, че ще убие и него, и най-скъпите на сърцето му, сетне го насилил да се закълне, че ще мълчи за случилото се, а от този ден двамата ще си разменят ролите. И така, принцът се превърнал в слуга, а слугата в принц. Сетне отново потеглили и след дълго пътуване пристигнали в двора на княгинята.

Там лъжливият принц бил посрещнат с големи почести и уважение, а на слугата поверили да пасе прасетата. Това станало, защото мнимият кралски син набедил истинския пред принцесата, че е мързелив, непокорен, лош и на него вяра не може да му се има. Тогава тамошният крал и баща на княгинята наредил чистокръвният принц да се грижи за свинете и да спи при тях в калта. А самозванеца поканили в палата. Там го хранели с най-отбраните ястия, дали му най-меката постеля.

След време кралят, който бил мъдър и добър владетел, чул царедворците да говорят прекрасни неща за новия свинар. Какви чудесии маниери имал, какво благородно поведение към околните, каква кротост се излъчвала от него. Как само добре се грижел за животните и още, и още, все хубави приказки. Любопитен бил кралят, па взел и отишъл на място — с очи да види що за човек е този свинар. Приближил се и му наредил да разкаже, за себе си — какъв е, що е. Истинският принц обаче бил обвързан с дадената насила клетва и отвърнал, че не може да изпълни заповедта. Ядосал се кралят, току кипнал, не бил свикнал на неподчинение. Тогава истинският кралски син паднал пред него на колене и рекъл:

— Кралю честити, клетва съм давал да не казвам никому истината за себе си, иначе ме очаква смърт. Моля ви, простете ми, Ваше кралско величество, защото противно на волята си показвам към вас неуважение. Но сам знаете, че мъжката дума трябва да тежи и да обвързва, защото човек без чест е по-лош и от животно.

Кралят бил удивен от умните думи, замислил се, сетне му отвърнал така:

— Виждам, че тайната, която криеш в себе си, те мъчи и сигурно ще ти стане по-леко, ако я споделиш с някого. Ще ти дам съвет: щом не можеш да я повериш на човек, изречи я на глас късно тази нощ пред изгасналото огнище в помещението на слугите. Сигурен съм, че сетне напълно ще ти олекне.

Принцът се вслушал в съвета и постъпил точно така, а кралят се скрил в пространството зад огнището и чул цялата истина. На другата вечер дал разкошен пир по повод на предстоящата сватба, която пък била насрочена за следващия ден. Поканил истинския принц на пира, само че му наредил да дойде маскиран, и го настанил отдясно на трона. Отляво поставил самозванеца, комуто по-късно казал:

— Решил съм да те поставя на едно изпитание, то е проверка за благоразумие и справедливост. Ако, разбира се, приемеш.

Мнимият принц с готовност се съгласил, тогава кралят разказал приказка за самозванец, който се подставил за друг човек в стремеж да сложи ръка на богатствата и привилегиите му. А лъжливият кралски син бил така арогантно сигурен в позициите си, че направо не успял да разпознае кралската уловка и факта, че приказката визира самия него.

— Сега да стигнем до същността — продължил кралят. — Ти как би наказал такъв човек?

— Ще заповядам гол да го съблекат, в бъчва да го затворят, а в нея да набият големи клинци с остриетата навътре. Сетне да я вържат за впряг от четири врани коня и да ги подгонят по улиците, докато от него нищо не остане.

— Е, ти сам си определи наказанието — усмихнал се кралят. — Така да бъде!

Тогава истинският принц заел полагаемото му се място и с княгинята се оженили. Яли, пили и се веселили, пък живели щастливо и честито до най-дълбоки старини. А самозванецът бил затворен в бъчва, както сам си пожелал, и клинците го накълцали на парчета. Но никой не го пожалил, пък и името му било бързо забравено.

Роланд изрекъл последните думи и се загледал в Дейвид.

— Е, какво ще кажеш за приказката ми?

Дейвид се замислил, чак челото му се сбърчило.

— Струва ми се, че съм чел подобна — отвърнал той. — Само че в нея ставаше дума за една принцеса, а не за принц. Но пък краят май беше същият.

— А той хареса ли ти?

— Като дете — да, понрави ми се. Тогава си рекох, че наистина точно такава съдба заслужава самозванецът. Винаги ми харесваше, когато лошите ги наказват.

— А сега харесва ли ти?

— Сега наказанието ми се струва много жестоко.

— Но лъжливият принц би постъпил точно по този начин, ако е имал възможността да го направи, нали?

— Вярно, но ми се струва, че това не оправдава наказанието.

— Значи ти би се смилил?

— Ако съм бил на мястото на истинския принц, да. Бих се смилил.

— А щеше ли да му простиш?

Дейвид отново се замислил.

— Не, не бих му простил напълно, защото той е постъпил лошо. Наистина заслужава някакво наказание. Местата щях да им разменя — фалшивият да иде да пасе свинете и да живее по гадния начин, който бе натрапил на истинския. А пък ако някога покаже жестокост към поверените му животни или към някой човек, тогава би следвало вече да бъде наказан по-строго.

Роланд кимнал одобрително.

— Справедливо наказание предлагаш, а в същото време и милосърдие проявяваш. Е, хайде, сега поспи — подканил го той. — Току-виж вълците ни подушили дирите, затова почивай, докато все още имаме такава възможност.

Дейвид го послушал. Положил глава върху чантата и мигом потънал в дълбок сън.

Този път не го нападнали кошмари, нищичко не сънувал, пробудил се на разсъмване — онова неистинско зазоряване, бележещо началото на новия ден в този странен свят. Отворил очи, сторило му се, че Роланд говори някому. Извърнал поглед към война и забелязал, че в ръката си държи разтворен сребърен медальон, в който се вижда лицето на мъж, на вид по-млад от Роланд и много красив. Именно нему шепнел воинът и макар че Дейвид не чувал всичко добре, думата обичам била спомената повече от един път. Засрамен, че подслушва, Дейвид се завил презглава с одеялото и отново заспал.

Когато се събудил за втори път, Роланд вече се приготвял за път, оседлавайки Сцила. Дейвид споделил скромните си хранителни запаси с него, макар че нямал какво особено да му предложи. После се измил в близкия поток и по стар навик започнал да брои околните предмети, но се сепнал, припомняйки си съветите на Дърваря. Тогава вместо броенето се заел да почисти и наточи меча. Проверил колана, ножницата, затегнал ги, сетне помолил Роланд да повтори оседлаването и слагането на оглавника с юздите, че да се научи да го прави и той. Роланд му показал всичко, научил го също да преглежда копитата и състоянието на подковите, как да проверява дали кобилата няма наранявания.

По едно време в момчето се обадило любопитството и за малко да запита Роланд относно медальона, но размислил и се отказал. Да не би той да помисли, че го е шпионирал в мрака. Вместо това задал другия нормален въпрос, който също му се въртял в главата през последните два дни, и така неволно получил отговор и на загадката около образа в сребърния накит.

— Кажете ми — запитал той война, докато Роланд оседлавал Сцила повторно, — с каква мисия сте тръгнали?

Роланд затегнал ремъците около корема на кобилата и заговорил, без да извръща лице към момчето.

— Имах приятел на име Рафаел, по-близък и от брат ми беше. Искаше да се докаже пред хората, които се съмняваха в куража му, а зад гърба му говореха лоши неща. Един ден случайно чу история за омагьосана от зла чародейка дама. Приспана била и затворена в зала с множество съкровища във вълшебен замък, който се местел според лунните фази. Закле се да я освободи от магията и потегли от нашите земи, за да я търси, но мина доста време, а той така и не се завърна. Аз пък дадох дума да разкрия какво му се е случило и ако е убит, да отмъстя за смъртта му. Зная, че сега замъкът се намира на два дни път оттук. И веднъж щом разкрием скритата зад стените му тайна, незабавно ще те отведа при краля.

Дейвид се качил на Сцила, а Роланд я повел към пътя, като вървял отпред и внимателно се взирал пред себе си, за да не попаднат на скрити кухини, в които кобилата може да се нарани. Момчето привиквало с ездата и нейния ритъм, макар че все още имало болки от продължителния преход през предния ден, затова пък вече знаело как да стои на седлото. Напуснали района на разрушената църква още съвсем рано на разсъмване.

Само че тръгването им не останало незабелязано, макар и те да не се досещали за това. От гъстите шубраци отвъд развалините чифт черни очи ги следели неотлъчно. Козината на скрития там звяр била тъмна, почти черна, а муцуната носела повече човешки черти, отколкото вълчи. Съгледвачът бил плод на връзка между луп и вълчица, макар че по характер и инстинкти напомнял повече за майката. Бил един от най-едрите и най-свирепите от своя вид, всъщност мутант, на ръст почти колкото пони, с огромни зъбати челюсти. Изпратен бил от глутницата да разузнае обстановката и да се опита да открие дирите на момчето. По пътя загубил следата, но в гората по-късно отново попаднал на нея, а тя го отвела до една къщурка. Там за малко да си загуби живота, защото джуджетата отдавна поставяли хитроумни и много опасни капани около своя дом — замаскирани с листа, трева и тънки клони дълбоки ями с набити на дъната им остри колове. Само наследените майчини отличен нюх и рефлекси спасили вълка. Иначе щял да пропадне в една от дупките, а сетне внимавал много повече. На същото място надушил момчешката миризма, примесена с тази на джуджетата, и я проследил обратно към пътя, вървял по нея известно време, после се отклонявала към поточе. Тук се появила силна конска миризма, преобладаваща над момчешката. Това подсказало на вълка, че оттук момчето вече не се е придвижвало пеша и сигурно не е било само. Маркирал мястото с урината си, както постоянно бележел и пътя си, за да могат събратята му лесно да го проследят.

Съгледвачът знаел още неща, неизвестни за Роланд и Дейвид. На първо място след прекосяването на бездната вълците спрели, за да изчакат подкрепления. Пристигали още и още техни събратя, за да се присъединят към големия поход срещу кралския замък. Задачата си — да открие момчето — съгледвачът получил лично от Лерой. При възможност — залови ли го веднъж — трябвало да го отведе обратно при глутницата, където водачът да се разправя с него. Ако това се окаже трудно, налагало се да го убие и да отнесе на водача само някакво доказателство — да речем, главата му. Но съгледвачът вече бил взел най-изгодното за себе си решение — ще убие хлапето така или иначе, достатъчно ще бъде да отнесе главата. А с трупа ще се нахрани отлично, защото отдавна му се похапвало човешко месце.

По-късно вълкът отново попаднал на момчешките дири край бойното поле. Там чувствителният му нос подушил нещо непознато, то като че го жилнало в муцуната, а от очите му потекли сълзи. Гладният до смърт разузнавач дълго глозгал увисналите по дърветата човешки кости. Разтрошавал ги с яките челюсти, изсмуквайки костния мозък, и сега гладът му бил донякъде задоволен, както никога от месеци наред. И с подновена енергия последвал конската миризма, пристигайки при развалините тъкмо навреме, за да види как потеглят момчето и спътникът му, едрият мъж в доспехи.

С масивните си, извънредно яки задни крака вълкът бил в състояние да скача надалеч и нависоко. Умеел да се нахвърля върху ездач, немалко хора бил събарял от конете им. Бута ги с тежкото си тяло, поваля ги на земята, а там острите зъби намират гърлата им с лекота. И сега не се очертавали особени трудности. Ще скочи отзад, да свали момчето едва ли ще бъде трудно. Ако прецени скока добре, ще го повали и разкъса, преди още мъжът отпред да е разбрал какво точно се е случило. Сетне ще побегне, а ако другият реши да го преследва, толкова по-добре. Ще го гони по пътя назад, докато налети на самата глутница. А тя ще му види сметката.

В момента човекът в доспехите бавно водел коня с каченото на него момче към пътя, като грижливо проверявал терена отпред, заобикаляйки ниско надвесените клони и гъстите храсталаци. Вълкът ги следвал от подходящо разстояние, изчаквайки удобен момент. Пред мъжа се появило паднало дърво. Значи тук ще спре коня, за да реши как най-удачно да преодолее препятствието. А спре ли се той, съгледвачът ще скочи.

Приближавал се безшумно, пристъпвайки на меките лапи, обхождал мястото, за да прецени най-подходящия за скок ъгъл. Изравнил се с дървото и в храсталаците вдясно открил заоблена, издаваща се от горската почва скала. Съвършена за целите му била — същински трамплин. Слюнка потекла от зъбатата уста, звярът вече предчувствал сладостта на човешката плът. Ето го отсреща коня, тогава съгледвачът вълк приклекнал, мускулите му се напрегнали, готови за нападението.

В този миг зад гърба си чул неочакван, подозрителен шум. Прозвучал съвсем лек, едва доловим за ухото звън на метал. Звярът се завъртял, но не достатъчно бързо. За секунда зърнал блясъка на хладно острие, то болезнено се забило в гърлото му, прониквайки така дълбоко, че не успял дори и да изръмжи от изненадата. Вълкът паднал, давейки се в собствената си кръв, краката му конвулсивно заритали, в очите му се появил трескавият блясък на смъртта. Едрото тяло се разтресло още няколко пъти и краят му настъпил.

В тъмните зеници се отразявала разкривена фигура. Гърбушкото се навел, отново замахнал със закривеното острие, умело отсякъл вълчия нос и го поставил в кожената кесия на колана. Още един трофей за колекцията му и знак — предупреждение за глутницата и Лерой, когато се довлекат тук и заварят останките на брата си. За да знаят с кого си имат работа, защото наистина единствено той бележел жертвите си по този начин. Момчето си е негово, само негово. Вълците да си знаят мястото, месото му няма да е за тях и толкова.

Невидим за очите им, Гърбушкото наблюдавал продължаващите пътя си Роланд и Дейвид. Кобилата преодоляла падналото дърво с лек скок, но първо спряла точно както очаквал и съгледвачът. Тогава кривогърбият отново се шмугнал в съседните трънливи гъсталаци и за секунда изчезнал.