Книга за изгубените неща

XXII За Гърбушкото и някои новородени съмнения

На сутринта Дейвид и Роланд се приготвили да напуснат селото. Снеговалежът затихвал и въпреки дълбоките преспи все пак било възможно да се стигне до пътя. Жените, децата и старите хора вече се връщали от пещерите и заварвайки димящите развалини на някогашните си домове, горко оплаквали съдбата си. Сърцераздирателно заридали и съпругите на убитите мъже — защото трима от защитниците загинали в битката със Звяра. Други обаче вече действали целеустремено и с помощта на впрегатния добитък и каруците извозвали овъглените останки на чудовището и изгореното му поколение.

Роланд не задавал логичния въпрос защо Звяра се нахвърлил именно върху Дейвид, а не върху някой друг, но момчето усещало, че той разсъждава за това и от време на време му хвърля замислени погледи. Същото любопитство се четяло и по лицето на Флечър. Дейвид също се замислил: как ли ще отговори, когато го запитат? Как ще им обясни съмненията и предчувствията си и онова особено усещане, че Звяра му е познат от по-рано, че във въображението му винаги е имало едно ъгълче, където страшният му образ се е мяркал? Но най-силно го плашело чувството, че той самият е някак отговорен за съществуването на Звяра, а вината за смъртта на воините и тримата защитници сега лежи върху съвестта му.

Оседлали Сцила, скътали малко храница и мях с прясна вода и закрачили към портата. Малцина от селяните дошли да им пожелаят добър път. Повечето им обърнали гръб или застанали над развалините на домовете си, ги гледали с неприязън. Изглежда, единствено Флечър искрено съжалявал, че си отиват.

— Искам да се извиня за поведението на съселяните си — рекъл той. — Наистина мисля, че те би трябвало да покажат благодарност за онова, което направихте за всички нас.

— Обвиняват ни за случилото се със селото — отвърнал Роланд. — Защо да проявяват благодарност към хора, които според тях са отговорни за това, че сега нямат покрив над главите си?

Флечър притеснено навел глава.

— Някои твърдят, че Звяра вървял по дирите ви и че още в началото не е бивало да ви пускаме в селото — обяснил той, метнал кос поглед към Дейвид и бързо извърнал очи.

Сочат момчето и казват, че то било прокълнато, затова Звяра тръгнал подир него, а не подир теб. И се радват, че си отивате, викат, че е по-добре да ви няма тук.

— А на вас не ви ли се сърдят, че ни поканихте? — изведнъж запитал Дейвид и Флечър се изненадал от загрижеността му.

— И така да е, скоро ще забравят. Бързо ще се организираме, ще изпратим част от хората да секат дървета в гората и ще си възстановим домовете. Виждате, че благодарение на вятъра повечето къщи в южната и западната част на селото са оцелели. Най-нуждаещите се ще настаним там, докато устроим всичко отново. Ще мине известно време, хората ще започнат да осъзнават, че ако не бяхте вие, от селото и нас просто нищо не би останало — щяхме да загинем като плячка на Звяра и потомството му.

Изрекъл тези думи и подал на Роланд голяма торба с храна.

— Не мога да я взема — отстъпил крачка назад воинът. — Вие също имате нужда от нея.

— Сега, когато чудовището вече го няма, животните ще се завърнат по старите си места, ще имаме възможности да ловуваме на воля и успешно.

Роланд помислил, но взел торбата, благодарил сърдечно, качил се на Сцила и я обърнал на изток.

— Ти си смел младеж — рекъл Флечър на Дейвид. — Ужасно ми се иска да мога да ти подаря нещо специално, но всичко, което успях да намеря, бе това.

И му подал почернял от огъня извит предмет, много приличен на кука. Бил тежък, на допир приличал на кост.

— Това е един от ноктите на Звяра — обяснил селянинът. — Ако някой някога постави под съмнение храбростта ти, ако усетиш, че униваш и куражът те изоставя, стисни го в ръка и си припомни какво си направил тук.

Дейвид благодарил и прибрал подаръка в торбата. Сетне се метнал на коня зад Роланд и двамата напуснали селото.

Пътували мълчаливо през сумрачната гора. Отрупана със сняг, сега тя изглеждала още по-призрачна от преди. Навсякъде пълзяла синкава мъгла и поради това земята била някак по-светла, а в същото време още по-чужда. Било много студено, дъхът им излизал на бели валма от устите и сякаш увисвал във въздуха. Носът на Дейвид почти замръзнал, влагата от дишането му образувала ледени кристалчета по веждите. Роланд въздържал кобилата да не бърза и много внимавал да не попаднат на скрита яма или дупка под снега, за да не се осакати Сцила.

— Роланд — обадил се Дейвид най-накрая, — има нещо, което не ми дава мира. Казахте ми, че сте само войн, но си мисля, че не е вярно.

— А защо мислиш така?

— Гледах ви как давахте заповеди на селяните и как послушно ги изпълняваха те. Дори и онези, които не ни харесваха много. Да не споменавам, че внимателно съм разглеждал доспехите и меча ви. В началото сметнах, че украшенията по тях са бронзови или просто от оцветен метал, но сега ми се струва, че са златни. Символите на Слънцето на гръдната броня и на щита ви са също от злато, злато има и по дръжката на меча и ножницата му. Е. това ми се вижда странно, ако сте просто един воин, нали?

Роланд помълчал известно време, сетне отвърнал:

— Вярно, че някога бях повече от воин. Баща ми бе велик владетел, повелител на обширни територии, аз бях най-големият син и пряк негов наследник. Но той не одобряваше начина ми на живот. Скарахме се веднъж и тогава ме пропъди от земите си с думите, че повече не желае да ме вижда. Не много след това се случи така, че потеглих на това пътешествие — да търся Рафаел.

На Дейвид му се прищяло да продължи да го разпитва, но чувствал, че отношенията между Роланд и Рафаел са вероятно прекалено лични, може би съкровени? Да настоява с въпросите било невъзпитано, а може би и мъчително за Роланд.

— А ти? — на свой ред запитал воинът. — Разкажи ми повече за себе си, за своя дом.

И Дейвид го направил. Опитал да разясни някои от чудесата на своя свят — разказал на другаря си за самолетите, радиото, киното, автомобилите. Говорил и за голямата война, за сблъсъка на нациите и бомбардирането на градове. И ако за Роланд тези неща били невероятни или изключителни, той поне с нищо не показвал, че е така. Слушал с непроменено изражение, така както един разумен възрастен слуша измислиците на дете, в същото време впечатлен, че детското въображение може да бъде така богато, такъв творец на фантасмагории, но отказващ да повярва в тях. Далеч повече бил заинтересуван от онова, което Дърваря разказвал на Дейвид за краля. Както и за книгата с неговите тайни.

— И аз съм чувал, че кралят знае много за книгите и приказките — обадил се Роланд по едно време. — Кралството му може и да се разпада, но той пак ще има време за приказките. Може би Дърваря е бил много прав да те насочи именно към него.

— Ако кралят наистина е слаб владетел, както казвате вие, тогава какво ще се случи с кралството му, когато той почине? — запитал Дейвид. — Няма ли си син или дъщеря, които да го наследят?

— Кралят няма деца — отвърнал Роланд. — Отдавна управлява господарството, още преди да съм се родил, но доколкото зная, никога не си е вземал съпруга.

— Ами преди него? — зачудил се Дейвид, от детство още влюбен в приказките за крале и кралици, далечни кралства, господарства и рицари. — Баща му не е ли бил също крал?

Роланд се замислил, сякаш се опитвал да си спомни.

— Да, мисля, че преди него е имало кралица. Много, много възрастна била и по едно време обявила, че на нейно място господарството ще управлява младеж. Непознат досега бил на поданиците, но скоро щял да се появи. Така и станало, както съм чувал от хора, живели в тези времена. Не минало много време от пристигането на младежа и той бил обявен за крал, а кралицата си легнала, заспала и повече изобщо не се пробудила. И още се говори, че тя изглеждала почти… благодарна за смъртта си.

Скоро стигнали до поточе, повърхността му замръзнала от страшния студ. Спрели, решили да си починат поне мъничко. Роланд извадил меча, с дръжката му разчупил леда, за да напои Сцила. Седнали да похапнат, но Дейвид не бил гладен и докато спътникът му утолявал глада си, момчето се разхождало по брега на потока. Същата сутрин закусило чудесно, защото съпругата на Флечър го нахранила с големи порязаници домашен хляб с мармалад и коремът му все още бил пълен. Седнал на една скала, заровил ръка в снега — да намери камъчета, да ги хвърля във водата, както обичайно правят момчетата. Преспата била дълбока, скоро ръката му потънала чак до рамото и изведнъж пръстите му докоснали нещо студено…

Внезапно от снега изхвръкнала нечия ръка, сграбчила го за лакътя. Бяла била, с дълги тънки пръсти и закривени нокти. Свлякла го от камъка, повлякла го надолу с нечовешка сила, снегът сякаш го всмукал целия. Отворил уста да извика за помощ, но се появила втора ръка, затиснала му устата. Дърпали го надолу, надолу и все по-надолу в пряспата, снегът го покрил изцяло и отвсякъде. Вече не виждал нито небето, нито дърветата, но ужасните пръсти не го пускали дори и за секунда. Почувствал натиск и болка в гърба, усетил, че се задушава, сетне изведнъж земята под него се продънила и той паднал. Ръцете го пуснали, отнякъде в мрака се появила светлинка и той видял, че се намира в дупка сред пръст и камъни. Точно пред лицето му висели дървесни корени, докосвали го леко по бузите. Встрани забелязал в стената отворите на три тунела, събирали се на едно и също място. В единия ъгъл се търкаляли пожълтели кости, а покривалата ги някога плът била отдавна вече разкапана и изгнила. Навсякъде пълзели червеи, пъплели бръмбари и паяци, членестоногите постоянно се нахвърляли едни върху други, яростно се хапели и избивали.

И ето ти го и Гърбушкото, приклекнал в един ъгъл. В едната ръка — същата, дето смъкнала момчето в този гроб — сега държал лампа, в другата — огромен черен бръмбар. Дейвид ужасено зърнал как гърбатият налапва главата на безпомощно размахващото крачка членестоного и отхапва половината. Сетне започва да дъвче, като внимателно наблюдава Дейвидовите реакции, а долната част на гадината продължава да движи лудо краката си.

Изведнъж Гърбушкото протегнал ръка, поднесъл бръмбара към момчето, а то съзирайки разкъсаните вътрешности — белезникави на цвят, — отскочило назад в погнуса и се задавило.

— Помощ! — ревнал с все сила Дейвид. — Роланд, моля ви, помогнете ми!

Но отговор нямало. Само вибрациите на писъците му отронили малко земя от тавана на подземната кухина, няколко бучки паднали върху главата и в устата му. Дейвид яростно изплюл пръстта и отново понечил да викне.

— О, не, на твое място не бих правил така — обадил се Гърбушкото и забъркал в устата си, за да извади оттам заседналия между зъбите му дълъг черен крак. — Тук земята с нестабилна, пък и с целия този сняг отгоре току-виж се срутила и право върху тебе, а? Ще умреш затрупан, нали? Какво друго? При това те очаква гадна, продължителна и мъчителна смърт със задушаване, нали? Въздух няма да ти стига, ама хич…

Дейвид затворил уста, стиснал зъби. Изобщо не искал да бъде жив погребан тук, долу, заедно с омразните насекоми, гадини, червеи, а на всичкото отгоре и с този прегърбен изрод!

Гърбушкото ритмично движел челюсти, дъвчел втората порция от бръмбара, а от устата му отблъскващо висели белезникавите вътрешности.

— Ама ти сигурен ли си, че не искаш мъничко? — хилел се той. — Уффф, страшна вкуснотия ти казвам, хрупкаво отвън, а отвътре същинска фантазия — като амброзия ти казвам. Чак понякога ми се иска тя да е повече, нали така?

Извадил от устата си черупката, облизал я, засмукал я отново, пък я захвърлил в ъгъла.

— Викам си, значи, че е крайно време ние с теб да си поговорим — рекъл гърбатият. — Само че без да ни пречи онзи — твоят приятел, де. А пък както разбирам, ти все още не си разбрал същността на затрудненията си. И все така си мислиш, че сприятелиш ли се с всеки минаващ непознат, и проблемът ти се решава. Ама не е така, да знаеш, че не е. Аз съм единствената причина досега да си жив. Аз, а не някакъв си прост и задръстен Дървар или опозорен рицар.

Дейвид се възмутил от несправедливите думи спрямо тези двама храбри мъже.

— Първо, Дърваря съвсем не беше прост — възразило момчето. — А Роланд е имал спор с баща си. Той не е опозорен и няма от какво да бъде.

Гърбушкото се ухилил саркастично.

— Така ли ти каза той? Е, браво, браво. Тц, тц, тц. А виждал ли си онази картинка, дето я носи в медальона на врата, а? Рафаел му е името на онова мило момче, дето го търси, нали? Чудесно именце, прекрасно. Как само му отива, нали? Те са си били много близки, тези двамцата. Оооо, дори прекалено близки, бих казал.

Дейвид не разбирал какво точно подхвърля или намеква Гърбушкото, но усетил нещо гадничко в ухилената физиономия и без да знае защо, се почувствал като омърсен.

— А може би той затова те води със себе си, а? — продължавал кривогърбият. — Ти да си му новото приятелче. Нощем те гледа, докато спиш, нали? Насън, а? Намира те за много красив. Иска да те погали, да те помилва, нали? Да бъде близо до теб, бих казал съвсем, ама съвсем близо.

— Не се осмелявайте да говорите по този начин! — пламнал Дейвид. — Нямате никакво право!

Гърбушкото се поклатил на пети, току като жаба подскочил и се пльоснал пред него. Костеливата ръка сграбчила Дейвидовата брадичка болезнено, ноктите се забили в кожата му.

— Я не ме учи какво да правя, жалък дребосък такъв! — изръмжал той. — Главата ще ти откъсна, ако река, за украшение на масата ще си я сложа. Дупка ще пробия в нея, там свещ ще държа. Но първо мозъка ти ще изпия, не че много от него имаш, ама… Защото ти от най-умните не си, нали? Като слепок тичаш, в свят, който не познаваш, влизаш, глас някакъв гониш, глас на мъртъв човек. Пътят назад не можеш да намериш, а обиждаш единствената личност, която иска да ти помогне. И това съм аз! Ти си невъзпитано, неблагодарно и невежо хлапе!

Гърбушкото изщракал с пръсти и в тях се появила дълга, тънка и много остра игла. От нея висял груб черен конец, на пръв поглед на направен от бръмбарови крака приличал.

— Ето тук гледай! Оправяй си маниерите и поведението, че да не взема да ти зашия устата, тогава ще видиш!

Сетне пуснал брадичката на момчето, потупал го леко по бузата.

— Но мога да бъда и добър, нали така? — измъркал той, бръкнал в кожената кесия на колана, оттам измъкнал вълчата муцуна, отрязана от мъртвия съгледвач в гората.

Вдигнал я пред лицето на Дейвид, размахал я с апломб.

— Ето, виж кой те преследваше, хубавичко гледай! Беше те открил тъкмо когато излизаше от църквата в гората. И щеше да те затрие, ако не се бях намесил. А подир него идват и останалите от глутницата. Вече са ти по следите, а към основната група се присъединяват нови и нови зверове. Събират се, техният час скоро настъпва. Дори и кралят го знае, само че няма никаква сила, дето на пътя им да застане и да ги спре. Най-добре за теб е да си отидеш обратно в твоя си свят — преди да са те докопали. И само аз мога да ти помогна. Кажи ми онова, което искам да узная, и още преди нощта да е паднала, ще си бъдеш жив и здрав у дома. В твоето си легло. Всичко в семейството ще бъде наред, проблемите ти ще бъдат решени. Баща ти пак ще те обича — само и единствено теб ще обича. Това ти обещавам, само ако ми отговориш на един въпрос.

Дейвид не знаел как да постъпи. Да се пазари с този гърбат дявол не искал, пък и не смеел. Никаква вяра не можел да му има. При това едва ли му казвал истината. Такъв като него едва ли ще сключи толкова проста сделка — ей така за едното нищо. А в същото време по-голямата част от казаното било истина. Вълците приближавали, момчето ги усещало. И пред нищо няма да се спрат само за да го хванат. И тогава… Дори и воин като Роланд няма да успее да се справи с всичките, прекалено са много. Ами Звяра? Мъртъв или не, такова ужасно чудовище едва ли ще бъде единственото на този свят. Сигурно има и други като нея, още по-страшни и зли от лупите. А майка му? Където и да се намира тя, той едва ли е в състояние да стигне до нея. Сигурно няма да успее да я открие. Оказал се достатъчно глупав, че да си повярва. Всъщност прекалено много искал да я намери, затова и сам се заблудил. А толкова много я обича, ужасно му се иска тя да се върне при него… Вярно, че понякога я забравял, но то е само за кратко, сетне отново копнеел да я види — още повече и още по-силно от преди.

И въпреки всичко, изглежда, лекът за самотата му не се намирал тук. У дома трябвало да се върне. И тогава изтърсил:

— Какво искате да знаете?

Гърбушкото пристъпил напред, навел се към ухото му и прошепнал:

— Искам да ми кажеш името на бебето във вашата къща. Да ми разкриеш как му викате на твоя природен брат.

Дейвидовите страхове отстъпили пред удивлението.

— Че защо? — рекъл той, силно озадачен.

Ако Гърбушкото е същата фигура, която бе виждал в спалнята си, значи той е бил и на други места в къщата. Помнел как няколко пъти се пробуждал у дома с потискащото усещане, че някой е докосвал лицето му в съня. А в стаята на Джорджи няколко пъти усетил непозната, неприятна миризма, нетипична за бебето. Не са ли тези неща доказателство за присъствието на гърбатия по някое време там? Възможно ли е тогава да е бил в къщата и никога да не е чул името на брат му? Всъщност защо толкова много му е нужно то?

— От твоята уста искам да го чуя — настоял кривогърбият. — Става дума за нещо толкова дребно, за някаква си незначителна услуга, направо нищо работа, нали? Кажи ми и приключваме. А проблемите ти се решават начаса.

Дейвид преглътнал с мъка. Толкова много му се искало да се прибере у дома! И срещу какво? Само името на Джорджи да спомене. Какво лошо може да има в това? Отворил уста да го изрече и в същия миг прозвучало неговото собствено.

— Дейвид! Къде си?

Това бил гласът на Роланд! Сега вече ясно се чул шум от разместване на нещо отгоре. Роланд се опитвал да стигне до него! Гърбушкото гневно изсъскал:

— Бързо! Казвай името! Името, чуваш ли?!

Пръст западала по главата на момчето, паяк пробягал по лицето му, сетне още един.

— Казвай! — кряснал Гърбушкото, а в следващия миг върху момчето западали буци пръст, таванът се срутил, заслепил го и го затрупал.

Въздух не му стигал, в устата и носа му попаднала пръст, опитвал да диша, но било ужасно трудно. Вече се задушавал, тогава за щастие две силни ръце го сграбчили за раменете и го изтеглили нагоре. С огромно облекчение почувствал хладния чист въздух, задавен, започнал да плюе пръстта заедно с дребните гадинки в нея. Отворил очи, замигал, видял, че се намира в ръцете на Роланд, който го тупал по гърба и помагал мръсотията да излезе от устата му. Момчето полежало на снега, изхрачило малко кръв и жлъчка, но се оправило, макар че сълзите му направо замръзвали по лицето, а зъбите му здравата затракали от студа.

Роланд коленичил до него и загрижено попитал:

— Кажи ми какво точно стана! Хайде казвай!

Казвай! Казвай! Тези думи продължавали да ехтят в Дейвидовото съзнание.

Роланд докоснал лицето му с ръка, а момчето неволно потрепнало и без да иска, рязко се отдръпнало. Роланд тутакси усетил реакцията и като опарен оттеглил ръка. Сетне се изправил и отстъпил назад.

— Искам да си ходя у дома — шепнел Дейвид обезсилен. — Това е всичко. Просто искам да си вървя вкъщи.

Свил се на топка на снега и горчиво заридал. И плакал, плакал, докато накрая сили повече не му останали, а и сълзите му пресъхнали.