Книга за изгубените неща

XXIX За подземното кралство на Гърбушкото и скритите там чудеса и съкровища

Дейвид не знаел, че всъщност бърлогата на Гърбушкото е далеч по-голяма и се намира дълбоко в земната утроба. И откъде да знае? Там било неговото царство, простирало се надолу, надолу под замъка и в него имало помещения, съдържащи неща, неимоверно по-ужасяващи от ръждивите древни уреди за изтезания и затворените в стъкленици души на мъртви деца. Там било сърцето на Гърбушковия свят, едно страшно място, където всичко се раждало и всичко умирало. Той бил там, когато се появили първите човеци, пръкнал се много преди тях, но именно те му дарили истински живот и устрем, а в замяна той ги научил на изкуството да разказват, защото Гърбушкото знаел всякакви истории и приказки. Дори и за себе си знаел приказка, макар че в нея някои неща били доста променени, преди тя да стане достояние на всички. В нея човек трябвало да се досети как му е името и в това се криела закачка, защото всъщност Гърбушкото нямал име. Хората го наричали кой както си искал, а в действителност той бил толкова древен, че никакви имена не означавали нищо за него. Гърбушко, Измамник, Гърбоносият, Лукавият…

Я почакайте малко! Какво беше това име — последното? О, не, няма значение, по-добре да го забравим…

Но всъщност детските имена били най-важни за него, както се казвало в онази приказка, която сам разказвал за себе си. А истината била, че имената съдържат власт… върху живота човешки. Ако, разбира се, ги използваш както трябва, пък Гърбушкото отлично знаел как да го прави. Една огромна зала в подземното му царство съдържала доказателствата за всичко, което бил научил: цялата била изпълнена с мънички черепи и всеки носел името на изгубено дете, защото този лукав измамник и ловец на души имал зад гърба си безкраен списък от сключени договори и сделки за детски животи. Помнел гласовете и лицата на всяко едно и застане ли сред тленните им останки, бил в състояние магически да призове душите на колкото от тях си пожелае. И тогава залата се изпълвала със сенките на покойните изгубени момиченца и момченца, а те вкупом заплаквали за родителите си — един хор на забравените, излъганите, предадените.

И съкровища имал несметни, реликви от истории разказвани и неразказвани, неща знайни и незнайни. В една крипта пазел безброй стъклени ковчези, в тях, за да не се разложат, в жълтеникава течност държал трупове.

Но защо пък да не ви покажа? Искате ли?

Добре тогава, приближете се насам, надникнете ето тук… Вгледайте се внимателно в този ковчег. Виждате ли мътно млечните на цвят очи на този пълен, плешив мъж вътре, докато дъхът ви замъглява и овлажнява стъклото? Сякаш той самият диша в този миг, нали? Макар че отдавна се е простил с този свят, наистина много, много отдавна. Виждате как е подпухнала и почерняла кожата му — стои като изгорена. Погледнете устата и гърлото, корема и дробовете — и те са издути и разтегнати. Искате ли да ви разкажа за него? Той е герой на една от любимите приказки на Гърбушкото — иначе противна, отблъскваща история…

Името му е Маний и той бил човек прекалено алчен. Толкова много имоти имал, че литне ли птичка от края на първата му нива, налагало се да лети ден и половина и пак да не стигне до края на владенията му. Давал земя под наем, събирал тежки налози от хората, които ги обработвали и живеели в селата му. Пари за всичко взимал, дори само по неговите земи или пътища да минеш. Така забогатявал все повече и повече, но никога не бил доволен, искало му се да има още и още, и още. Да можел и пчелите, дето прашеца от цветята събират, и тях щял с данъци да обложи, та дори и дърветата, дето корени на негова почва са пуснали.

Един ден Маний обикалял имота и си броял крачките, когато изведнъж земята се отворила и пред него изскочил Гърбушкото, който пък постоянно увеличавал подземната си мрежа от тунели. Ненаситният земевладелец веднага съзрял дрехите на странника — макар и мръсни от пръстта, по тях имало златни ширити и копчета, а по кинжала на пояса искрели скъпоценни камъни. Видял ги и тутакси в него се обадила алчността.

— Това е моя земя — сопнал се Маний. — И всичко, що е над и под нея, все е мое. Длъжен си да си платиш за преминаването си през нея.

Гърбушкото го изгледал и замислено потрил брада.

— Вярно — рекъл той лукаво. — Много вярно. Ще си платя каквото се полага. Ти само кажи колко.

Маний се засмял самодоволно и рекъл:

— Довечера съм си заръчал пир. Ще измерим колко тежи храната на трапезата, преди да съм започнал, и тази, която остане след пира. Ще ми платиш в злато тежестта на изяденото от мен.

— Хм, колкото погълнеш на корем, така ли? — поклатил глава Гърбушкото. — Добре, съгласен съм. Ще дойда у вас довечера и ще ти платя в злато.

Стиснали ръце в знак на това, че сделката е сключена, и се разделили. Вечерта Гърбушкото седял и дълго гледал как Маний се тъпче, налива и издува. Започнал с две печени мисирки и бут шунка, последвали купа след купа картофи и зеленчуци; големи паници със супа, блюда с плодове и баници, чаша след чаша от най-скъпите вина. Както се уговорили, в началото Гърбушкото измерил всичко сложено на масата, премерил и жалките останки след вечерята на лакомника.

Разликата била в килограми, толкова много килограми, че златото щяло да стигне за покупка поне на стотина ниви.

Маний се оригнал, чувствал се изморен. Толкова изморен, че едва държал очите си отворени.

— Сега къде ми е златото? — запитал той ядно, но Гърбушкото внезапно започнал да му се мержелее, а стаята се завъртяла и залюляла, не ти е работа.

И преди да успее да рече още нещо, Маний заспал. Събудил се прикован с вериги за здрав дъбов стол в подземна тъмница. Устата му била разчекната с помощта на метално менгеме, а над главата му висял купел, в който бълбукало вряло разтопено злато.

Гърбушкото се появил и казал:

— Аз винаги държа на думата си. Приготвяй се да си получиш златото — колкото коремът ти побере.

Купелът се наклонил и разтопеният скъпоценен метал потекъл в устата на Маний, изгорил му плътта и костите. Болката била неописуема, но той не умрял. Поне не и веднага, защото Гърбушкото си знаел работата. Имал си начини да отлага края човешки, да удължава мъченията и да изостря болката. Затова гърбатият сипвал по малко, изчаквал металът да изстине, сетне повтарял и така, докато напълнил лакомника със злато чак до изгнилите му зъби. По това време Маний вече бил съвсем мъртъв, защото дори и Гърбушкото не можел да удължава изтезанията си до безкрай. Сетне ненаситният покойник заел мястото си в поредния стъклен ковчег, а измамникът идвал от време на време в залата, за да се любува на резултата от най-чудесния си трик.

Още много подобни случки можем да разкажем за Гърбушковата бърлога: там имало хиляди помещения, а всяко съдържало поне по хиляда истории. В една зала живеели паяци телепати — много стари, премъдри и много едри — с тела като кълба по шейсетина сантиметра в диаметър, с голяма паст и челюсти, а в тях остри отровни зъби. Една капка от тази отрова в селски кладенец била достатъчна цяло село да измори. Гърбушкото ги изпращал да ловят заблудилите се в тунелите му човеци. Паяците ги приспивали, обвивали в паяжина, а сетне ги отнасяли в залата, за да се хранят с тях, постепенно изсмуквайки живота им, докато ги превърнат в кухи черупки.

В една тъмна стая пред празна стена седяла жена и до безкрай решела дългата си сребриста коса. Понякога Гърбушкото водел при нея хора, разгневили го с нещо. Тя извръщала към тях очи, а те се виждали отразени в тях, защото очите й били като огледало. В тях жертвите многократно съзирали бъдещата си смърт в подробности — кога, къде и точно колко мъчително ще загубят живота си. И ако си мислите, че подобна информация не е чак толкова страшна, много се лъжете. Ние, човеците, не сме устроени да знаем часа или начина, по който ще умрем. (Мнозина от нас все се надяват, че смъртта може и да ги отмине, но вярното е, че човек е смъртен и тленен.) А съществуванието на онези, които вече знаят какво ги очаква, се превръща в истински ад: повече не могат да спят и да се хранят нормално, нито да изпитват простите удоволствия, които съдбата така великодушно ни предоставя. Те се измъчват постоянно и заживяват безрадостно като живи трупове, изправени пред вечен страх и мъка. И когато накрая кончината им дойде, те са й почти благодарни.

В подземното Гърбушково царство имало и една особена спалня, а в нея гол мъж и гола жена. Гърбатият им водел деца — не онези, чийто живот отнема, за да продължава своя, а други, които крадял от домовете им, и трети, дето пък си губели пътя в гората. Мъжът и жената им нашепвали разни нечисти неща в мрака, изричали слова, които не са за ушите на малчуганите, тъмни приказки за онова, което възрастните правят в късните часове, докато малките синове и дъщери спят. Така децата умирали отвътре. Принудени силом да навлязат в света на възрастните, преди да са готови за него, те губели невинността си и съзнанието им се сривало под бремето на отровни мисли. Тези деца израствали като зли хора, така се разпространявала и развалата сред човеците.

В бърлогата имало и малка светла стая с просто, неукрасено огледало. Гърбушкото крадял съпруги или съпрузи от семейните постели, оставяйки другият или другата да спят, сетне насилвал отвлечените да сядат пред огледалото, което разкривало най-неприятните тайни на партньора. Греховете, които са извършвали, лошите помисли, незадоволените амбиции и желания, завистта и користолюбието. Тежащите на съвестта им предателства и изневери, още и тези, които тепърва ще извършат. Сетне връщал похитените по местата им, а на следващата утрин те не помнели нищо за Гърбушкото, огледалото или отвличането. Но срамните тайни оставали трайно в съзнанието им, за да ги тровят до края на дните им. Така любовта се превръщала в омраза, доверието в подозрение и страх от следващото предателство.

Имало и дълъг коридор с живи огледала — басейнчета кристална вода или поне така изглеждали. Погледнеш ли в повърхността им, тя разкрива различно място от кралството, затова и в него нищо не ставало без знанието на Гърбушкото. А потопи ли се в някое от тях, тутакси се озовавал на същото място, което огледалната повърхност показвала. На съответното място въздухът засилвал и образите се разливали, внезапно отнякъде се появявали ръка или крак, сетне лице и сгърбеното тяло на измамника, вълшебно пренесено от недрата на замъка някъде си — в нечия къща, замък, далечно поле или гора. Любимо за Гърбушкото мъчение било да отвлече нечий мъж или жена — за предпочитане с голямо семейство — и да провеси жертвата с вериги от тавана над басейните. Оттам тя безпомощно наблюдавала как той се връща в дома й и жестоко избива семейството, всеки поотделно, пред собствените й очи. След всяко поредно убийство се връщал при отвлечения, за да се наслаждава на умолителните му ридания. Радвали го плачът и писъците, безкрайните молби за снизхождение, но никога не прощавал никому. А най-накрая, след като унищожал цял род, останалата жива отчаяна жена или мъж отнасял в най-тъмния си зандан, където ги захвърлял да полудеят от самота, отчаяние и мъка.

Малки злини, големи злини — за Гърбушкото те били все едно и също, носели му еднакво удоволствие. Благодарение на мрежата от тунели и водните си огледала знаел за своя свят много, много повече отколкото всеки друг. Именно това му давало силата и властта да управлява кралството тайно и невидимо. Но и тези възможности не му били достатъчни, защото непрестанно се стремял да проникне и в друг свят — нашия. Вече знаете как успявал да превърне момчета и момичета от нашия свят в крале и кралици на своя и да ги подчини на волята си. Като пречупвал и унищожавал духа им, принуждавайки ги да предават свои близки, за които носят отговорност и би трябвало да защитават. Някои от тях понякога се опитвали да се разбунтуват, а той ги мамел с фалшиви обещания, че един ден ще ги освободи от поетите обещания, ще пусне и жертвата, предадена му по силата на сделката. Лъжел ги също, че може да връща живота на умъртвените и затворени в стъкленици деца. По същия начин измамил Джонатан Тълви и Ана.

И все пак имало неща извън възможностите и контрола на Гърбушкото. Първо светът му се променял именно от влезлите отвън лица. Със себе си те носели страхове, мечти, фантазии и кошмари, каквито има всеки от нас, а тук те се превръщали в реалности — светът ги правел такива. Ето така се появили и лупите. Джонатан се боял от тях още от най-ранно детство, защото от всичко най-много мразел страшните приказки за вълци и всякакви други зверове, дето вървят изправени на два крака и говорят като хора. Гърбушкото го примамил да дойде в неговия свят, но с него дошли и тези страхове, сетне вълците започнали да се променят, а броят им все повече да се увеличава. Само те — единствени — не се бояли от Гърбушкото, сякаш тайната Джонатанова омраза към измамника се прехвърлила и в тях. И сега били най-голямата заплаха за съществуването на кралството, макар и тя самата да била фактор, който Гърбушкото смятал да използва в своя полза.

Момчето на име Дейвид обаче се оказало по-различно от другите, примамени от гърбатия. Смело било, изобретателно, помогнало за унищожаването на Звяра и вещицата от Замъка на трънаците. Дейвид не го съзнавал, но всъщност кошмарите му или поне някои части от тях — като Звяра например — също се превърнали в реалност на този свят, защото такъв бил тукашният ред. Гърбушкото обаче се изненадал най-много от друго как Дейвид се справял с някои свои чувства. Гневът и мъката го улеснявали да прави неща, трудни за повечето много по-възрастни хора. Момчето било силно, достатъчно силно, че да побеждава страховете си. В същото време вече успявало да надделява над омразата и завистта. Велик крал би излязъл от него, казвал си Гърбушкото, веднъж да съумее да го постави под подходящ контрол.

Само че времето било малко за гърбатия, изтичало. Спешно се нуждаел от ново дете, чиято живителна сила да вземе. Успее ли да изяде сърцето на Джорджи, продължителността на живота му ще стане негова. С други думи, съдено ли му е на Джорджи да живее стотина години, то те ще преминат на Гърбушковата сметка, а душата на бебето ще остане завинаги заключена в някоя стъкленица. Нощем ще сияе, а спящият на тясното си легло измамник ще поглъща излъчващата се сила.

В момента положението вече било много сериозно. Според пясъчния часовник на гърбатия му оставал само един ден, а дори по-малко. Още преди полунощ Дейвид трябвало да предаде братчето си. Но както си стоял край живите огледала, изведнъж зърнал изникващите като сенки по хълмовете около замъка космати същества. Тогава за пръв път през прекалено дългия си живот изпитал страх, макар че сетните детайли на последния му отчаян план били вече почти готови.

А вълчите сили се събирали и се готвели за нападение срещу замъка.

Докато Гърбушкото наблюдавал подготовката на вълчата армия, Дейвид задъхано тичал по подземните тунели на път към тронната зала, преметнал през гръб чувала със стъкленицата и Ана. Вече недалеч от скритата зад гоблена врата, ясно дочул виковете на множество хора, топуркане на десетки крака и най-вече звън на оръжие и брони. Запитал се дали пък причината за тях не е неговото отсъствие и се замислил за едно прилично обяснение. Открехнал вратата, надникнал изпод гоблена и ясно чул заповедите на Дънкан. Той вече разпределял хората си — част за вътрешна охрана, други изпращал по стените на крепостта и бойниците. Давал спешни нареждания за барикадиране на всички второстепенни изходи и входове на крепостта. Дейвид издебнал подходящ миг, когато военачалникът бил с гръб към вратата, промъкнал се светкавично и хукнал по стълбището към балкона. Волю-неволю срещнал множество хора, но никой не му обърнал внимание, тогава вече бил сигурен, че не той е причината за цялата тази паника. Щом влязъл в спалнята, бързо затворил вратата, извадил стъкленицата от чувала и веднага установил, че сиянието й е много по-слабо от преди. Горкото момиченце лежало свито на дъното, а лицето му било още по-бледо.

— Какво ти е? — викнал Дейвид уплашено.

— Продължавам да се променям и да отслабвам.

Момчето не знаело какво да каже, та поне малко да я успокои. Потърсил подходящо скривалище за стъкленицата, спрял се на сенчест ъгъл в големия прашен дрешник, целият в паяжини с останки от мъртви насекоми. Понечил да я остави там, но Ана приплакала.

— Моля те, само не тук. Толкова години съм била сама в мрака, вече не издържам, а пък едва ли ще остана в този свят още много време. Постави ме на прозореца, за да гледам оттам дърветата и хората. Ще кротувам, никой няма да се досети да ме потърси тук.

Тогава Дейвид открехнал един от прозорците и видял, че отвън има балкон с парапет от ковано желязо, на места ръждясал и разклатен, но тежестта на съда сигурно би могъл да издържи. Поставил го внимателно в ъгъла, а Ана веднага залепила личице в стъклото и за пръв път му се усмихнала.

— О, безкрайно съм ти благодарна. Тук е чудесно. Погледни само реката, дърветата на отвъдния бряг! И всички тези хора, толкова много човеци! Благодаря ти, Дейвид. Точно такива неща ми се искаше отново да видя.

Но Дейвид вече не я слушал, защото в същия миг отсрещните хълмове потъмнели от появилите се по тях зверове — черни, сиви, бели форми вече тичали към крепостта, хиляди и хиляди от тях. При това личала дисциплина и някакъв ред, досущ както в подразделенията на щурмуваща укрепление армия. На най-високия хълм срещу замъка стояли командирите й — двукраки вълци, облечени в човешки дрехи. Виждало се и друго: че те направляват атаката с помощта на десетки вестоносци — бързоноги вълчици, които постоянно сновели между командния пункт на лупите и предните линии на нападението.

— Какво става? — усетила суматохата и Ана.

— Вълците са тук, нападат — отвърнало момчето. — Искат да убият краля и да превземат кралството.

— Джонатан ли? — зяпнала Ана и по лицето й се изписал такъв ужас, че Дейвид за миг забравил за щурма и съсредоточил цялото си внимание към дребната, топяща се детска фигурка зад стъклото.

— А ти защо толкова се тревожиш за него, след като именно той те е предал на Гърбушкото и му е позволил да ти отнеме живителните сили и да те остави да гниеш в този стъклен затвор? Какво друго, освен омраза можеш да изпитваш към такъв човек? — чудел се Дейвид.

Ана поклатила глава и изведнъж му се сторила много по-възрастна от преди. На външен вил изглеждала като дете, но присъствието й в този тъмен свят било далеч по-дълго от неговото, а придобитите знания, търпимост и мъдрост — да прощава например решително повече от неговите.

— Но той ми е брат — отвърнала тя. — Обичам го. Без значение е какво ми е сторил. Бил е млад, глупав, при това и разгневен, когато се е съгласявал с исканото от Гърбушкото. Сигурна съм, че ако днес има възможността да върне времето назад, би го направил, без да се замисля. Не искам нищо лошо да му се случва. Помисли и какво ще стане с всички тукашни хора, ако вълците успеят и завладеят света, за да го управляват посвоему? Та те ще избият всичко живо зад тези стени и колкото и малко добро да има тук, и то безвъзвратно ще загине.

Дейвид я слушал и се удивлявал как е било възможно Джонатан да намрази и предаде такова момиче. Трябва да е бил много разстроен и тъжен, тогава гневът и мъката са го обсебили и унищожили всичко добро в него.

В същото време вълците напредвали и се прегрупирали, за да превземат човешкия замък, да убият краля и всички, които го подкрепят. Но пък стените били високи и дебели, вратите — добре затворени, допълнителните и второстепенните изходи — барикадирани и завардени, на всеки прозорец и бойница стояли добре въоръжени защитници. Вълците били далеч по-многобройни, но пък се намирали отвън и за момента Дейвид не виждал начин, по който те ще могат да проникнат в крепостта. При това положение биха могли да вият и реват колкото си поискат, а лупите да изпращат безброй нареждания и команди. Въпреки всичко замъкът си оставал непревземаем.