Книга за изгубените неща

XXXII За Роуз

Дейвид стоял на място, несигурен в себе си. Хралупата в огромния ствол се виждала ясно. Едно от околните дървета било дълбоко наранено, вероятно от ноктите на силен звяр, по разчупената кора струял тъмен на цвят клей, снегът долу бил също обагрен. Подухнал лек ветрец, разклатил клоните на съседните дървета, а листата им зашумели, сякаш редят успокоителни слова, уверяват ранения другар в съпричастието си. Облаците се разпръсквали, слънчевата светлина ставала все по-ярка, познатият от миналото сумрак вече отстъпвал. Светът се променял за добро, освободен от Гърбушковите измами и лоши магии.

— Сега, когато вече е време да се прибирам — тихо казал Дейвид, — не съм сигурен какво точно искам. Чувствам, че трябва да видя как ще вървят нещата тук. Не ми се ще старото отново да се върне.

— Отвъд са близките ти — възразил Дърваря. — При тях трябва да идеш. Обичат те и без теб животът им е тъжен. Имаш си баща, брат, очаква те и една жена, която ще ти бъде като майка, само да й позволиш. Длъжен си да се върнеш, иначе ги обричаш да страдат. А вече си направил своя избор — нали отхвърли сделката на Гърбушкото. И реши да живееш не тук, а в своя си свят.

Дейвид кимнал. Знаел, че Дърваря е прав.

— Има още нещо — добавил Дърваря. — Видят ли те в този вид, ще ти задават много въпроси. Трябва да оставиш дрехите тук, най-вече меча. От него нужда в твоя свят няма да имаш.

Вярно било казаното. Дейвид и без това вече усещал дрехите на гърба си като чужди. А и голяма била промяната в него, затова му се струвало, че те принадлежат другиму — на някой далечно познат, по-млад и някак по-наивен. Детски били те, а и той вече не се чувствал по същия начин. Извадил разкъсаната пижама и робата от чантата и се преоблякъл в тях.

— Искам да ми кажете нещо — помолил той.

— Казвай, ще ти отговоря — рекъл Дърваря.

— Когато пристигнах, вие ми дадохте дрехи. Детски бяха. Имали ли сте деца някога?

Дърваря се усмихнал.

— Много деца съм имал — рекъл той. — Всяко изгубено, всяко намерено, всяко, което оживя, и всяко, което загина. Всички те бяха мои деца, всяко по свой си начин.

— А когато ме поведохте към двореца, знаехте ли, че кралят е измамен човек?

Тази мисъл, породена още в мига на появата на Дърваря в замъка, сега започвала да го измъчва много повече. Не му се искало да повярва, че този благороден човек умишлено би го повел към опасности и гибел.

— А ти какво би направил, ако тогава бях казал онова, което зная или подозирам за краля и за онзи измамен магьосник? Когато пристигна тук, ти бе разкъсван от гняв и отчаяние. Можеше да се поддадеш на измамните обещания на Гърбушкото и тогава всичко добро щеше да бъде изгубено. Надявах се да успея лично да те отведа при краля, а по пътя да ти разкрия какви опасности те заплашват. Но не е било съдено така да стане. Вместо това, макар че междувременно и други добри хора ти помогнаха, именно твоята смелост и сила те доведоха до осмислянето на истинското ти място в този и в твоя собствен свят. Когато се срещнахме тук за пръв път, ти беше дете. А сега се превръщаш в мъж.

И подал ръка. Дейвид я стиснал здраво, прегърнал Дърваря. Едрият мъж му отвърнал и за кратък миг те останали здраво притиснати един към друг под слънчевите лъчи. Сетне момчето отстъпило, върнало се при Сцила и я целунало по челото.

— Ще ми липсваш много — прошепнало то, а кобилата изцвилила и го побутнала по врата с влажна муцуна.

Тогава Дейвид се запътил към дървото, там спрял, извърнал очи към Дърваря.

— А мога ли някога пак да се върна тук? — запитал той, тогава другият отвърнал нещо наистина много чудато.

— Повечето хора се връщат — казал Дърваря. — На края.

Вдигнал ръка за сбогом, а момчето поело дълбоко дъх и прекрачило в хралупата.

Отначало усещало само мирис на застояло, мухъл, на земя и стари, загнили листа. Докоснало вътрешността на корубата, под пръстите почувствало грубата, наръбена кора. Макар че дървото било огромно, вътре се оказало затворено като в капан, накъдето и да се обърне, след няколко стъпки се удряло в стена. Ръката още го боляла там, където ноктите на Гърбушкото пробили кожата му. Чувствало се замаяно, потискал го мракът и тъмното, запечатано отвсякъде пространство, сякаш в гроб се намира. Струвало му се, че оттук никога няма да излезе, път навън не съществува, но си повтаряло, че Дърваря не би го излъгал. Да, но все пак, изглежда, някаква грешка имало. Опитало да се върне назад, но и входа вече го нямало. Хралупата била затворена отвсякъде. Закрещяло за помощ, заудряло с юмруци по дървото, но единствено глухото ехо му отвръщало, а то звучало подигравателно и бавно затихвало.

И тогава изведнъж блеснала светлина. Дървото си било все така затворено отвсякъде, но някъде отгоре прониквал светлик. Дейвид повдигнал глава, отначало зърнал нещо, което искряло като звезда. Постепенно се увеличавало и бавно слизало към него. Или може би той се издигал към него, не бил сигурен, защото сетивата му били напълно объркани. Сетне чул особени звуци — метални, сякаш една в друга се трият железни части. Скърцане на колела. Усетил и непозната миризма на химикал. Тя идвала някъде от съвсем близо. Може би тези неща са нереални? Привиждат ли му се или причуват?

Постепенно осъзнал, че очите му са затворени. Е, щом е така, какво ли наистина ще види, когато ги отвори?

И боязливо ги отворил.

Лежал на метално легло в непозната стая. Отсреща зърнал два големи прозореца с гледка към зелена морава. По нея медицински сестри разхождали деца, държали ги за ръчичка. Други седели в болнични колички или столове, бутани от облечени в бяло болногледачи. До леглото видял ваза с цветя. А от дясната му ръка под лакътя стърчала игла, свързана посредством гумено маркуче със стъклена бутилка на стойка. Главата го стягала, чувствал леко замайване. Вдигнал лявата ръка, опипал темето си. На него усетил превръзка. Бавно се извърнал вляво, веднага го заболял вратът, тъпа болка се обадила и в главата му. На поставен край леглото стол спяла Роуз. Дрехите й изглеждали ужасно омачкани, косата й — мазна и немита. На скута й лежала книга, от нея се подавал крайчецът на червена панделка. Така Роуз обичайно отбелязвала мястото, докъдето е стигнала.

Отворил уста да каже нещо, гърлото му било съвсем пресъхнало. Опитал повторно, излязъл подобен на грач груб звук. Роуз се стреснала, очите й се отворили и тя загледала момчето с удивление, сетне възкликнала:

— Дейвид?

Но той все така не можел да каже нищо, от устата му само хъркане излизало. Роуз наляла вода в една чаша, поднесла я към устните му и наведена над него, грижливо подпряла главата му, за да може по-лесно да пие. Тогава Дейвид видял, че тя плаче. Няколко сълзи капнали върху лицето му и се търкулнали към устата. Когато Роуз отдръпнала чашата, момчето усетило вкуса им, солени били.

— Ох, Господи! Дейвид, така се бяхме притеснили! — прошепнала тя.

Поставила ръка на бузата му и нежно я погалила. И се разплакала още по-силно, но Дейвид усещал, че това са сълзи на облекчение и щастие.

— Роуз — с мъка прошепнал името й той.

Тя отново се навела към него.

— Да, Дейвид, какво има?

Той хванал ръката й в своята и прошепнал.

— Извинявай за всичко лошо, което съм правил и казвал…

Сетне заспал дълбоко, непробудно, а сънят му бил здрав.