Книга за изгубените неща

XXXIII За всичко изгубено и за всичко отново намерено

В последвалите дни бащата на Дейвид често разказвал как се тревожили за съдбата му, смятайки, че завинаги са го изгубили. Как го търсили под дърво и камък след падането на сваления самолет, а никъде нямало дори и следа от него. Отначало решили, че е изгорял жив под останките на машината, и много страдали. Сетне се зародило друго подозрение: може би пък някой го е отвлякъл? И пак преровили къщата и градината за евентуални следи. Обикаляли околните поля и ниви заедно с приятели, дори и със случайни хора, съпричастни с трагедията на семейството. Цялата полиция била вдигната на крак. Най-много се ровили в стаята му с надежда, че може да е оставил някакъв знак къде отива и защо. Накрая стигнали и до онова скришно, порутено място в ъгъла на вкопаната градина и там го открили: лежал почти бездиханен, промъкнал се някак си през пукнатината в тухления зид, сетне затрупан от отломки при падането на самолета.

Лекарите заключили, че състоянието му се дължи на травма от взрива при сблъсъка на горящата машина със земята, сетне довела до кома. И така Дейвид бил отнесен в болницата в безсъзнание. Останал в кома дни наред до онази сутрин, когато неочаквано се пробудил и изрекъл името на Роуз.

Но въпреки всичко пак имало редица неизясними обстоятелства около изчезването му: какво е правел в градината онази нощ и откъде са особените белези по тялото му? Но в края на краищата надделявала голямата радост от намирането му. Всички били ужасно щастливи и никой не изрекъл дори и укорна дума, нито проявил раздразнение по някакъв повод. Доста по-късно, когато момчето било извън всякаква опасност и вече у дома, понякога Роуз и баща му, сами в спалнята през нощта, си задавали въпроси и търсели отговори. Коментирали колко много е променен Дейвид — вече сериозен и спокоен, внимателен към другите младеж. Много по-привързан и любящ син, показващ разбиране на трудностите и усилията на Роуз да намери точното си място в живота на двамата мъже. В същото време бил особено чувствителен спрямо възможни опасности и внезапни шумове, но най-вече проявявал най-нежни чувства спрямо братчето си Джорджи и всячески го покровителствал. Подобно отношение имал и към всички други, които намирал за по-слаби от себе си.

Годините минавали, а Дейвид все така следвал пътя към пълното възмъжаване. Лично на него този процес му се струвал бавен, но за баща му и Роуз той бил прекалено бърз. Растял и Джорджи и сега двамата братя били достатъчно близки, дори и когато в по-късен етап бащата и Роуз се разделили и всеки поел по собствен път, както понякога става с възрастните. Но разводът им бил изцяло приятелски и никой от тях не сключил брак след това. Дейвид постъпил в университета, а бащата си купил неголяма къща край река, където много обичал да лови риба. Роуз и Джорджи останали в голямата къща, а Дейвид им ходел на гости толкова често, колкото следването му позволявало, понякога сам, понякога заедно с бащата. Качвал се и в старата си мансарда, сядал на леглото и се ослушвал с надежда книгите отново да му проговорят. Но сега те упорито мълчали. При хубаво време отивал в градината, полуразрушена от падането на горящия немски самолет, сетне почистена и донякъде същата както преди, но и не съвсем. Обичал да слиза във вкопаната й част и да се взира в попуканите тухлени стени, но не се опитвал да проникне на същото място, а и никой друг нямал подобно желание.

А с напредването на годините установил, че не всичко казано от Гърбушкото било лъжа. Защото наред с хубавите неща и голямото щастие, в Дейвидовия живот идвали тъжни мигове и голямо страдание. Мъка и съжаления се редували с доволство и триумфални моменти. Навършил двайсет и една години, тогава изгубил баща си — сърцето му спряло да бие един прекрасен ден, както си седял с въдицата на речния бряг. Отишъл си завинаги от този свят с усмивка на огряното от слънчевите лъчи лице и когато случаен минувач го открил, бил още съвсем топъл. На погребението Джорджи дошъл с военна униформа, защото на Изток започвала друга война и младежът копнеел да изпълни дълга си. А той го отвел в далечна страна, на хиляди мили далеч от родната, и там загинал заедно с мнозина други млади хора, чийто блян за чест и слава завършил по калните бойни полета. Тленните му останки били върнати в родината със самолет, погребали го край мъничка провинциална църква под кръст с името му, датите на раждането и смъртта, още и думите: „На сина и брата с обич.“.

Дейвид сключил брак. Съпругата му била тъмнокоса, зеленоока хубавица, казвала се Алисън. Хубаво семейство създали, чудесни планове за бъдещето градили, а когато дошло време Алисън да ражда, Дейвид почувствал страх и притеснения. Не можел да забрави Гърбушковите думи: „… И други, които обичаш, ще ти бъдат отнети по същия начин, помни ми думите! Ще изгубиш любима, деца. Те ще вехнат и чезнат от някоя незнайна болест и любовта ти няма да е достатъчна да ги спаси…“.

При раждането се появили различни усложнения. Новороденият син, когото в памет на чичото нарекли Джордж, не бил достатъчно силен, за да живее дълго, а дарявайки му този кратък живот, самата Алисън изгубила своя. И така пророчеството на Гърбушкото се сбъднало. Дейвид повече не се оженил и никога не му се родили други деца, но станал писател и написал книги. Първата нарекъл „Книга за изгубените неща“ и именно тя е произведението, което в момента държите в ръце. Много деца често го питали вярно ли е описаното в него, а той отвръщал — да, вярно е или поне толкова вярно, колкото и всяко друго нещо в нашия свят. Защото именно по този начин помнел и разбирал нещата в него.

И всички те били негови деца, всяко по свой си начин.

Роуз стареела и отслабвала, а Дейвид се грижел за нея. Когато починала, къщата си завещала на него. Можел да я продаде, защото по онова време такъв имот струвал ужасно много пари, но никога не го направил. Точно обратното — нанесъл се в дома, на долния етаж си устроил кабинет, голяма библиотека и щастливо преживял там множество години. Винаги отварял вратата на любопитните деца, които идвали, понякога сами, по-често с родителите си. Защото къщата била вече толкова прочута, че множество малчугани постоянно се отбивали да я посетят и разгледат. Послушните отвеждал в двора, за да им покаже вкопаната градина, макар че пукнатините били отдавна замазани. Не му се искало нечие дете да проникне отвъд и да си намери белята. Затова пък на гостите си разказвал за приказките и книгите, обяснявал защо едните искат да бъдат разказвани, а другите четени. И винаги добавял, че в книгите могат да намерят всичко, което искат да научат за живота или посетената от него земя, както и за всяка друга земя или царство, което биха могли да си пожелаят.

И някои от децата разбирали, но други не.

Минало още време, Дейвид остарял, силите го напускали, пък и болести го налегнали. Вече не можел да пише, защото и очите, и паметта му отслабвали. И да ходи на дълги разходки не бил в състояние. (И това било сред казаните от Гърбушкото неща, сякаш видени в огледалните очи на онази жена от бърлогата под замъка.) Лекарите не могли с нищо да му помогнат, освен по малко болките му да облекчават. Взел си медицинска сестра да го наглежда, а пък и приятелите често му идвали на гости и се редували да помагат кой, с каквото може. А краят наближавал, виждало се. Тогава наредил да му поставят легло в голямата библиотека на долния етаж и там нощувал, заобиколен от любимите книги — тези, към които се привързал още като момче, но и обикнатите по-късно — в зрялата възраст. Сетне пошепнал на градинаря да свърши една проста работа, но никому да не казва за нея. А градинарят изпълнил молбата му, защото много обичал стареца.

И така нощем, в най-дълбока тъма и късна доба, Дейвид лежал и се ослушвал. А книгите отново шушукали, но той не се боял от това. Говорели тихичко, шепнели му думи благодарни, успокоителни. Понякога и приказки му разказвали, а сега сред тях вече било и собственото му творение.

Една нощ, когато дишането му се затруднило и станало съвсем плитко, а светлината в очите му започнала да тъмнее, Дейвид станал от леглото в библиотеката и бавно затътрил нозе към вратата. Само веднъж спрял, колкото една книга от рафтовете да вземе. Била вехто, подвързано с кожа томче, а в него имало снимки и писма, картички и разни дреболийки, рисунки и стихове, кичурчета коса и два годежни пръстена, все реликви от изживян дълъг живот, само че този път ставало дума за неговия живот. Сега шепотът на книгите се усилил неимоверно, гласовете на отделните томове се извисявали в общ радостен хор, защото една приказка завършвала, а друга била на път да се роди. Минавайки покрай тях, старият мъж с умиление милвал гърбовете им в признателен жест за сбогом и бавно, бавно, влачейки крака към вратата, напуснал библиотеката и къщата за последен път. Сетне също така уморено хванал по влажната трева отвън на път към вкопаната градина.

В единия й край била отворена дупка — така както бил заръчал на градинаря, — достатъчно широка възрастен човек да пропусне. Дейвид стигнал до нея, клекнал и болезнено запълзял. Влязъл в кухината отвъд тухления зид, там седнал в мрака и зачакал. Отначало нищо не се случило и той с мъка държал очите си отворени, но след малко се появила светлина, отначало слаба, далечна, сетне все по-ярка и по-бляскава. С нея по лицето му повял и свеж, прохладен ветрец. Замирисало на дървесна кора, на прясна зелена трева и цъфнали цветя. Отсреща му зейнал изход, той минал през него и се намерил в самото сърце на огромна гора. Земята тук била променена завинаги. Вече нямало човекоподобни зверове и кошмарни страшилища, дебнещи плячка в лицето на неволно загубили се човеци. Нямало страх, нямало го някогашния потискащ сумрак. Дори и децата цветя липсвали по сенчестите места, защото душите им намерили вечен покой. Слънцето вече почти залязвало, огрявайки небесата в пурпурночервени и оранжеви тонове, дългият ден отивал към мирен край.

Пред Дейвид стоял мъж. В едната ръка държал брадва, в другата венец цветя, събирани по време на обиколки из вековната гора, завързани с дълги стръкове масленозелена трева.

— Ето ме, върнах се — рекъл Дейвид и Дърваря се усмихнал.

— Повечето хора накрая се връщат — отвърнал той и сега Дейвид забелязал колко много прилича на баща му този мъж.

Защо ли досега не е съзнавал тази прилика?

— Хайде да вървим — казал Дърваря. — Чакахме те.

Тогава Дейвид зърнал лика си отразен в очите на посрещача и разбрал, че оттам го гледа съвсем млад мъж, защото човек е винаги син на баща си, без значение на каква възраст е и колко време баща и син са били разделени.

Последвал Дърваря по горските пътеки. Минали по красиви, китни поляни, прескачали весели, ромолящи поточета, накрая стигнали до спретната къщурка, а от комина й лениво се издигал дим. На съседната морава пасял кон, тучната трева хрупкала под зъбите му, а с приближаването на Дейвид надигнал глава и радостно изцвилил, разтърсил грива, препуснал към новодошлия, за да го приветства. Дейвид веднага познал кобилата Сцила, тя навела глава и затворила очи, а Дейвид я погалил и целунал по челото. Сетне го последвала по пътя към къщичката, като постоянно допирала раменете му с влажна муцуна, напомняйки за присъствието си.

Вратата на къщурката се отворила, на прага застанала жена. Тъмнокоса била, със зелени очи. В ръце държала момченце, всъщност току-що новородено бебе, а то махало с ръчички и дърпало блузата й.

Защото на такова място животът е мигновение, а бляновете човешки — истински личен рай.

А в мрака Дейвид затворил очи и всичко изгубено било отново намерено.