Книга за изгубените неща

XVII За кентаврите и суетата на ловджийката

Рано на следващата сутрин ловджийката скочила от леглото и бързо се облякла. На огъня изпекла месо, похапнала, направила си уханен билков чай. После разбудила Дейвид. Той успял да поспи съвсем малко, болели го гърбът и крайниците от твърдата маса и веригите, но в главата му вече имало няколко идеи, обединени и целенасочени. До този момент съдбата му зависела все от добрата воля на другиго — било на Дърваря, било на джуджетата. Сега обаче бил сам и да оцелее било изключително негово дело и кауза.

Ловджийката наляла чай, опитала да го нахрани с месо, но той стиснал зъби и не приел — миришело му отблъскващо, на животно.

— Нищо му няма, сърнешко е — настоявала тя. — Трябва да ядеш много, за да имаш сила. Ще се нуждаеш от нея.

Но Дейвид така и не отворил уста. Не можел да забрави онази девойка, допира на отрязаната глава върху своята. Потръпнал. Кое ли дете е било част от убитото живо същество — човек и звяр в едно, от чието месо му предлага сега тази ужасна жена? Може би е от същата сърна девойка — нейна плът, отрязана за закуската на ловджийката? Не, нямало начин да вкуси такова нещо, цялото му същество се бунтувало срещу подобна мисъл.

Ловджийката се ядосала, но в края на краищата се отказала да го насилва и му дала хляб. Дори и едната ръка му освободила, за да може да се храни. А докато закусвал, донесла клетката с лисицата и я поставила на масата срещу Дейвид. Животното внимателно гледало момчето, сякаш разбирало какво предстои. И докато те се взирали един в друг, жената започнала да подготвя инструментите. Носела и поставяла в съседство скалпели, триони, превръзки и тампони, дълги игли, черни хирургически конци, тръбички и стъкленици, а накрая се появил и буркан със светла и прозрачна, лепкава на вид течност. Към някои от тръбичките ловджийката прикачила гумени балони помпи, усмихнала се и казала:

— Наложи ли се, с тях ще поддържам кръвообращението.

Затегнала свободните кожени колани, за да пасват на дребните лисичи крака, и подметнала:

— Е, какво мислиш за бъдещото си тяло? Лисицата е хубава, млада, пъргава и силна.

Животното в клетката сякаш разбрало думите й, скочило върху решетките и ги загризало със зъби.

— А с моето тяло какво ще правите? — запитал Дейвид.

— Месото ще го опуша и изсуша, към зимнината ще го прибавя. Установих, че докато напълно успешно може да се обедини детска глава с животинско тяло, обратното е невъзможно. Животинският мозък не е в състояние да се приспособи към новото тяло. Не може да го овладее, оттук страдат координацията на движенията и контролът на крайниците, а такъв хибрид за плячка не става. В началото го правех и пусках резултата на свобода — ей така, просто за забавление — но после ми омръзна. Излишни усилия. Обаче някои от тези хибриди са си все още в гората. Разбира се, само онези, които оцеляха. Те са болни същества, ненормални. Срещна ли ги случайно, убивам ги от съжаление — да не се мъчат повече.

— Аз си мисля за казаното от вас снощи — внимателно започнал Дейвид. — За това, че децата често си мечтаят да се превърнат в животни.

— Е, че не е ли вярно?

— Вярно е — потвърдил той. Аз например винаги съм искал да бъда конче.

Ловджийката завъртяла глава, видимо заинтригувана.

— А защо именно кон?

— Още от малък съм чел много приказки, в които се разказва за едно митично същество на име кентавър — наполовина кон, наполовина човек. При него на мястото на конския врат се намира човешки торс, за да може в ръце да държи лък. То е красиво, бързо и е съвършеният ловец, защото в себе си обединява голямата сила и скорост на коня с уменията и интелигентността на човека. Гледах ви вчера на коня — много бяхте бърза, но не е същото, защото не сте в пълно единение с животното под вас. Например конят понякога може да се спъне и това ще ви изненада или ще направи неочаквано за вас движение, нали? Баща ми навремето яздил като момче и твърдеше, че дори и най-добрият ездач може да падне. Та си казвам, аз ако съм кентавър, това ще е върховното постижение, кон и човек едновременно, а на света няма плячка, дето да успее да ми се измъкне.

Ловджийката се замислила над тези думи, мълчала известно време, гледала лисицата, сетне Дейвид, пак зверчето, сетне момчето. Обърнала му гръб по едно време и закрачила към малкото писалище. Извадила лист и перо, започнала да рисува. От масата Дейвид съзирал, че чертае диаграми, изобразява фигури, човешки и конски форми. Явно било, че има окото и дарбата на художник. Момчето мълчало, наблюдавало я търпеливо, а когато по едно време погледнало лисицата, забелязало, че и тя върши същото. Така и двамата, обединени в неприятни предчувствия, изчаквали ловджийката да привърши работата си.

По едно време тя се върнала при масата и веднага затегнала колана върху свободната Дейвидова ръка. Той се изплашил, обхванала го паника. Изглежда, планът му не е проработил. Сигурно вече се кани да оперира: да отдели главата му от трупа и да я присади на дивото животно в клетката, за да създаде ново същество чрез болка, кръвопреливане и онзи чудодеен мехлем. Дали ще му отсече главата с едно движение? Може би ще го обезглави с помощта на секира? Или ще я отреже с триона? Виждал го недалеч от себе си. Дали ще му даде нещо за упояване, та да заспи като човек, а да се събуди като съвсем друго нещо? Или може би обича да предизвиква болка в другите? И докато пръстите й сръчно затягали поредния ремък, той понечил да изплаче, но някак си така и не му се отдало. Лежал, потял се, преглъщал страха си. И тази самодисциплина била възнаградена.

След като привършила, още един път проверила вратичката на лисичата клетка и безмълвно напуснала помещението. След няколко дълги минути Дейвид ясно чул тропота на конски копита. Звукът постепенно заглъхвал, явно ездачът се отдалечавал в гората. А Дейвид и лисицата останали насаме — две същества, които скоро вероятно ще се превърнат в едно.

По едно време момчето се унесло в сън. Събудил го шумът от завръщането на ловджийката и този път конските копита прозвучали съвсем наблизо. И наистина Дейвид с удивление видял вратата да се отваря и жената да влиза, водейки красивия жребец за юздите. Отначало се дърпал и извивал глава, но тя му заговорила тихо, тогава той я послушал и примирено пристъпил напред. Благородното животно видимо реагирало на миризмите в това голямо помещение, а в очите му се четял панически страх. Ловджийката го завързала за един от пръстените в стената, сетне закрачила към масата.

— Искам да направим сделка — рекла тя на Дейвид. — Доста мислих относно съществото, за което ти говореше — за кентавъра. Ти си прав: такова създание би било съвършеният ловец. И аз искам да стана точно такава. Помогнеш ли ми, давам дума да те освободя.

— Каква гаранция имам, че превърнете ли се в кентавър, няма да ме убиете и ще удържите на думата си? — усъмнило се момчето.

— Още сега ще унищожа лъка и стрелите и ще ти начертая карта как да се добереш до пътя. Но дори и да реша да те преследвам, какво мога да ти сторя без ловния си лък? По-късно, разбира се, ще си направя нов, но дотогава ти отдавна ще си напуснал гората. Освен това гарантирам, че върнеш ли се някой ден отново тук, ще те пропусна да минеш свободно в знак на признателност за онова, което си направил за мен.

Сетне се надвесила над масата и яростно зашепнала:

— Обаче откажеш ли ми, ще те съединя с лисицата и бъди сигурен, че няма да доживееш до вечерта. Ще те гоня из гората, докато паднеш от изтощение, тогава жив ще те одера, а от кожата ти ще си направя кожухче за зимата. Сам избери — живей или умри! Твоя воля.

— Да живея искам — рекъл Дейвид.

— Тогава сключваме сделката — рекла тя.

Лъкът и стрелите веднага хвърлила в огъня, а сетне начертала подробна карта на гората с указания за обратния път към пътя. Момчето тутакси я скрило под ризата си, а ловджийката започнала да обяснява какво трябва да направи. От конюшните донесла подобна на гилотина сложна машина с тежки, наточени като бръснач и задвижвани със система от въжета и скрипци остриета. Всичко това сръчно закрепила над масата и тя заприличала на операционна. Показала му къде ще легне тя самата, а той как да управлява системата, та да разреже тялото й на две. Обяснила също как се прилага мехлемът, и то максимално бързо, защото загубата на кръв можела да предизвика преждевременна смърт, преди тялото й да бъде съединено с конското. Добавила още указания кое как да стане и ги повтаряла, докато се убедила, че Дейвид ги е научил наизуст. Сетне се разсъблякла, взела тежка брадва и с умел удар отсякла конската глава заедно с шията. Шурнали фонтани кръв, но двамата бързо и обилно намазали мястото на отрязването с мехлема. Прерязаните съдове и обилно кървищата рана засъскали, задимели като изгорени, но кръвотечението спряло. Конското тяло лежало на пода, сърцето все още биело, в отрязаната глава очите неистово се въртели, а изваденият навън език висял безпомощно.

— Време почти няма! — викнала ловджийката. — Побързай, побързай!

И се изтегнала на масата. Дейвид извърнал очи от голотата й и отправил цялото си внимание към системата с остриетата, както го инструктирала тя. Докато проверявал въжетата, жената сграбчила ръката му със своята, а в другата му показала тънък остър нож за хвърляне.

— Виждаш ли го? Опиташ ли да ме предадеш и да избягаш, този нож ще се забие в сърцето ти, преди да си направил и две крачки. Разбираш ли?

Дейвид кимнал. Отлично съзнавал положението си. При това и единият му глезен бил завързан за масата — ловджийката взела и тази предпазна мярка, преди да легне. Не би могъл да стигне далече — тази жена всичко предвиждала. Тя освободила ръката му и хванала съда с мехлема, поставен до нея. Задачата на Дейвид била да намаже отрязаната част незабавно, сетне да свали половината й тяло от масата и да й помогне да долази до конското. Веднъж докоснат ли се предназначените за съединяване повърхности, момчето трябвало светкавично да излее мехлема, а той щял да довърши работата, обединявайки в едно ново същество човек и кон.

— Хайде, действай бързо!

Дейвид отстъпил крачка назад. Въжето било опънато, застопорено, гилотината висяла в горната част на машината. За да се избегнат евентуални грешки, трябвало само да пререже въжето със своя меч, а падащото острие било прецизно нагласено да пререже тялото.

— Готова ли сте? — запитал той и допрял острието на меча във въжето, а тя изскърцала със зъби и изсъскала:

— Да! Давай!

Момчето вдигнало меча над глава, замахнало и с все сила ударило въжето. То се прекъснало, острието паднало и разсякло жената на две. Тя изпищяла високо в страховита агония и се загърчила на масата, кръв шурнала едновременно и от двете части.

— Мехлемът! Крещяла тя. Побързай!

Но Дейвид отново замахнал с меча, отсякъл дясната й ръка, а тя паднала на пода заедно със стиснатия в нея нож. С трети удар разсякъл въжето, с което бил завързан за масата, прескочил конския труп, грабнал чантата и хукнал към вратата, а зад него ехтели писъци на болка и ярост. Вратата била заключена, ключът — в ключалката, само че не искал да се завърти. Опитвал пак и пак, но все не се получавало.

Зад него писъкът на ловджийката се превърнал в див рев, а в следващия миг се чуло познатото му съскане, силно замирисало на дим. Извърнал се да види, че горната част на тялото й дими, мехлемът затваря раните и спира кръвотечението. Краят на отсечената ръка димял също. Жената изсипвала от мехлема и на пода, където потекла локвичка, а тя стигнала до отрязаната част с ножа. Със здравата си лява ръка и с помощта на сакатата тя се изтърколила от масата и тупнала на пода.

— Връщай се веднага! — засъскала оттам. — Още не съм привършила с теб! Жив ще те ям — парче по парче!

Тогава успяла да възстанови дясната ръка, захапала ножа със зъбите и с помощта на двете ръце полазила към вдървения от ужаса на видяното Дейвид. Бързо приближавала и вече протягала ръка към крака му, когато той излязъл от вцепенението и отново завъртял ключа. Този път за щастие вратата се отворила и той полетял навън, но тук отново спрял, замръзвайки на място.

Очаквала го голяма изненада.

Полянката пред къщата изглеждала задръстена от множество същества с детски тела и животински глави. Лисичи, сърнешки, заешки, на невестулки, главите на по-дребните зверчета несиметрично, гротескно стояли на по-едрите рамене, вратовете изтънени от действието на мехлема. Тези хибриди се движели тромаво и тежко, сякаш не могат добре да контролират крайниците си. Някои залитали, други влачели крака, лицата им издавали болка и объркване. Те бавно наближавали къщата, а в същия миг ловджийката долазила на прага и ги съзряла. Ножът паднал от устата й, хванала го в ръка.

— Какво правите тук, гадини мръсни? — ревнала тя. — Марш оттук! Махайте се, връщайте се по гадните си дупки!

Но звероподобните същества мълчали и все така тромаво и вкупом пристъпвали напред с вперени в нея очи. Тогава ловджийката вдигнала лице към Дейвид и той разбрал, че тя е много изплашена.

— Моля те, върни ме обратно вътре — задавено замолила тя. — Бързо, преди да са стигнали до мен. Прощавам ти за всичко, което направи. Свободен си да си ходиш. Само не ме оставяй тук сама с… тях!

Дейвид поклатил глава. И отстъпил встрани тъкмо когато наближило първото момчешко тяло с катерича глава и гневно, ситно тръпнещи ноздри.

— Не ме изоставяй! — изпищяла жената.

Вече била почти заобиколена и безсилно размахвала ножа срещу настъпващите нейни жертви.

— Помогни ми! — креснала тя отново. — Моля те, помогни!

В този миг звероподобните едновременно се нахвърлили върху нея. Задърпали, загризали, заскубали, заудряли, кой, както и с каквото може. А Дейвид обърнал гръб на грозната гледка и побягнал в гората.