Книга за изгубените неща

XVI За ловеца, хирурзите и мехлема

Така яздили в продължение може би на час, възможно е да е било и повече, за Дейвид пътуването се превърнало в безкрайно страдание. Главата му безпомощно висяла встрани, боляла го ужасно, миризмата на кръв го зашеметявала, при неизбежния допир мъртвата плът била ледена. Ловецът мълчал.

Накрая стигнали пред дълга каменна къща в гората. Проста изглеждала, неукрасена, прозорците й — тесни, покривът — висок. Встрани имало голяма конюшня, там ездачът отвел коня. Но се оказало, че в нея са затворени и други животни. В една клетка стояла кошута, дъвчела поставена пред нея слама. Тя вдигнала глава и примигнала при вида на новодошлите. В оградено като кокошарник пространство имало пилета, още и зайци в клетки. Недалеч от тях в друга клетка жълтеникава лисица ядно гризяла решетките, вниманието й раздвоено между появилия се ловец и богатата плячка току под носа й — така близка и все пак недостижима.

Ловецът откачил главата на сърната девойка от седлото, с другата ръка метнал Дейвид на гръб и ги отнесъл в къщата. Отрязаната глава се ударила с мек звук във вратата, докато ловецът дърпал резетата. Влезли, той захвърлил момчето направо на каменния под. То паднало там по гръб и останало на място, зашеметено и изплашено, докато домакинът палел лампите една по една. След малко светнало достатъчно и Дейвид успял да огледа помещението. Било обширно, с голяма, висока врата.

По стените висели множество животински и човешки глави, всяка поставена на прикрепена към камъка дървена подложка. Сред първата категория имало сърнешки, вълчи, дори и една на луп — на видно място в центъра на лявата стена. Дейвид зърнал няколко на възрастни хора, сред тях изпъквали три мъжки. Повечето обаче принадлежали на деца — момчета и момичета, в очните им кухини искрели стъклени очи. В единия край на помещението се намирало огнище, до него тясно легло, пред съседната стена — малко писалище и един-единствен стол. А когато Дейвид успял да извие глава, в съседство забелязал кръгли пръстени и куки, на които висяло сушено месо. Не бил сигурен какво е — човешко или животинско?

Но тук над всичко друго доминирали две огромни дъбови маси, наистина толкова големи, сякаш били внасяни парче по парче и сглобявани в самата къща. Целите били омазани в засъхнала кръв, а от мястото си момчето видяло, че върху плотовете са монтирани метални окови, вериги, кожени ремъци за затягане. Встрани стоял висок дръвник с ножове, резачки, секири, хирургически инструменти, видимо стари във времето, но грижливо поддържани чисти и остри. Над масите на любопитно украсени рамки висели комплекти стъклени и метални тръби, някои тънки като игли, други дебели почти колкото Дейвидовата ръка.

На съседни лавици се виждали множество стъкленици и буркани от всякакъв вид и размер, някои пълни с прозрачна течност, други с части от човешки тела. Една от тях съдържала човешки очи и на Дейвид му се сторило, че го гледат като че са живи, сякаш отскубването им от орбитите не е отнело способността да виждат. В съседство зърнал женска ръка, на единия пръст с годежен пръстен, а по ноктите все още аленеел червеният лак. В трети буркан стояла половинка от човешки мозък, вътрешността обърната към евентуалния зрител и маркирана с червени карфички.

А имало и много по-страшни, неописуеми неща, още и още…

След малко момчето чуло стъпки — приближавали се към него. Ловецът се надвесил отгоре му — вече без кърпата на устата и със свалена качулка. Удивен, Дейвид разбрал, че го гледа лицето на жена с груба кожа и без грим, устата й — малка, свита и мрачна. Косата била прибрана в недобре затегнати плитки, в тях изпъквали бели и сребристи кичури, на места и съвсем черни косми. Заприличала му на козината на язовец. Докато се гледали в очите, тя разпуснала плитките, косата й се разсипала по раменете и гърба. Сетне клекнала, стиснала брадичката му с пръстите на дясната ръка, завъртяла главата му наляво и надясно, внимателно оглеждайки черепа. Сетне се заела да опипва и изучава врата, мускулите на ръцете и краката му.

— Ще свърши работа — доволно заявила жената след малко, повече на себе си, отколкото на Дейвид.

Оставила го да лежи на пода в същото състояние и се захванала да обработва главата на девойката сърна. През цялото време мълчала и така продължило чак докато завършила работата си много часове по-късно. Тогава се върнала при момчето, хванала го, както си бил завързан, и го поставила на ниско столче, откъдето можел да види резултатите на труда й.

Главата на девойката сърна била вече поставена върху подложка от тъмно дърво. Косата изглеждала измита и грижливо разпростряна върху целия дървен плот, като разлято златисто руно, вероятно залепено върху основата. Очите били извадени, заменени с овални зелено-черни топчета. Кожата изглеждала восъчна — обработена със специални препарати, а когато жената ловец потупала черепа с кокал четата на ръката, той глухо избумтял.

— Красива, нали? Какво ще кажеш? — запитала жената.

Дейвид поклатил глава, но не отронил и дума. Тази девойка сигурно е имала име, помислил той. Имала е майка и баща. Може би и приятел, когото е обичала и била обичана в ответ. Можела е да се омъжи и да ражда деца. Може би… Но сега всичко това вече било изгубено.

— Не си ли съгласен? — запитала жената. — Може би я съжаляваш? Но само помисли: ще минат години, тя ще остарее, ще погрознее. Различни мъже ще я използват за свои си цели. Вероятно ще ражда. Зъбите й ще изгният, кожата й ще се набръчка и повехне, косата й ще побелее и изтънее. А така, така тя винаги ще си остане млада и красива, не мислиш ли?

Жената ловец се навела към него, докоснала с пръсти бузата му и за пръв път се усмихнала.

— Скоро и ти ще станеш като нея.

Дейвид рязко извил глава в опит да избегне допира.

— Коя сте вие? И защо постъпвате по този начин?

— Аз съм ловджийка — бил простият отговор. — А един ловец трябва да ловува.

— Но тя беше почти момиче — възразил Дейвид. — Вярно, с тяло на сърна, но все пак момиче. Чух й гласа, молеше за помощ. Беше много изплашена. А вия я убихте.

Жената погалила косата на препарираната глава.

— Ами да — отвърнала тихо. — Издържа повече от очакванията ми. Хитра беше, по-лукава се оказа, отколкото предполагах. Сега си мисля, че лисиче тяло би й подхождало повече, но вече е късно.

— Значи вие сте я направили такава? — гневно се стреснал Дейвид и макар че бил ужасен, в същото време се и отвращавал от делата на тази жена.

Никакви думи не били обаче достатъчно красноречиви, че да опишат извършеното от нея. А тя изглеждала изненадана от остротата на тона му и може би решила, че е нужно да оправдае действията си по някакъв начин.

— Един ловец винаги си търси нова плячка — започнала тя. — Аз също. Омръзна ми да гоня зверове, а човеците сами по себе си не са интересни като дивеч. Иначе са умни, но телата им са слаби. Тогава ми хрумна, че би било чудесно да обединя физиката на животно с човешката интелигентност. Ето, това вече би било чудесна проверка на истинските ми умения и сили! Само че е трудно, наистина е много тежка задача да създадеш подобен хибрид. Опитах се, но не се получаваше — и животните, и хората умираха, преди да съм успяла да обединя тялото на едните с глава от другите. На първо място все не успявах да огранича кръвотечението. Умираха мозъците им, спираха им сърцата и с изтичането на последните капки кръв на вятъра отиваше целият ми труд.

Един ден обаче имах необичаен късмет. През гората пътуваха трима, аз ги издебнах, подслушах разговора им. Оказаха се хирурзи, тогава ги залових и доведох тук. На много неща ме научиха, но най-важното бе приготовляването на чудодеен мехлем за пресни рани — намажеш ли с него откъсната от тялото част, и тя отново зараства на мястото си, например отрязана на китката ръка, отсечен крак. Принудих ги да ми го демонстрират, като отсякох ръката на едного — те му я залепиха. Вторият разсякох на две — другите двама го съединиха, направиха го като нов. На третия отрязах главата, те му я възстановиха. Мехлемът действаше прекрасно, точно както ми бяха казали.

Именно те се превърнаха в първите образци на новия вид плячка — рекла тя и показала висящите на стената глави на трима възрастни мъже. Разбира се, това стана, след като ми разкриха състава на мехлема и как точно се приготовлява. Сетне всяка поредна плячка бе по-различна от предната, защото всяко дете придаваше нещо ново от своята индивидуалност на животното, с което го съчетавах.

— А защо деца?

— Защото възрастните лесно се обезсърчават, докато децата издържат. Те много лесно се приспособяват към новите тела и начин на живот. И то, защото кое дете не е мечтало да се превърне в някакво животно или птица да речем? Има и друго — истината е, че предпочитам да ловувам деца. При тях удоволствието е по-голямо, от тях се получават прекрасни трофеи за стените ми. Защото са по-изящни и красиви.

С тези думи жената отстъпила няколко крачки и внимателно огледала Дейвид, сякаш чак сега оценява въпросите му по достойнство.

— А ти как се казваш? Откъде идваш? Не си от тези места. Личи ти и по миризмата, и по говора.

— Името ми е Дейвид. И наистина съм от друга земя.

— Коя е тя?

— Казва се Англия.

— Анг-лия — разчленила думата ловджийката. — А как се озова тук?

— Между моята земя и тукашната имаше проход. По него минах, сетне той се затвори и сега не мога да се върна.

— Ах, жалко, много жалко — рекла жената. — А в Англия има ли много деца?

Дейвид премълчал.

Тя пристъпила, сграбила главата му с две ръце, забила пръсти в плътта на бузите.

— Отговаряй, когато те питам!

— Има — неохотно отвърнало момчето, много го заболяло.

Тя отдръпнала ръце и след малко казала:

— Може би ще ми покажеш пътя натам? Иначе ще те накарам насила. Тук децата вече са съвсем малко. И не скитосват както едно време. Тази — посочила тя главата на девойката сърна — беше последната, която се загуби в гората. И затова я задържах за по-дълго време. Но сега… хм, сега имам теб. Чудя се какво да те правя? Хм… Да те използвам ли по същия начин или да те накарам да ме отведеш в Англия?

Отново отстъпила и се замислила.

— Аз съм търпелива — рекла след време. — Познавам си земята, преминала съм през всичките й перипетии. Децата отново ще се върнат тук. Зимата наближава, но аз имам достатъчно провизии. А преди да падне снегът, теб ще те превърна в плячка. Мисля на лисица да те направя, защото по всичко личи, че си по-интелигентен от онова девойче. Кой знае — току-виж си ми избягал и си се заселил в някоя скрита част на гората. Но пък досега никой не е успявал да го направи. И все пак надежда има, моето момче, надежда винаги има — тя последна умира. А сега лягай да поспиш, че утре започваме.

И се навела, почистила лицето му с кърпа, нежно го целунала по устните. Тогава го отнесла на едната от масите, завързала го с кожените колани, че и с веригите, за да не се опитва да бяга през нощта. Сетне изгасила лампите, съблякла се край огнището и легнала гола върху тясното си легло, където бързо потънала в сън.

Но Дейвид не могъл да заспи, непрекъснато мислел за ситуацията, в която по собствена грешка изпаднал. Припомнил си всички прочетени приказки, както и разказаните от Дърваря, особено онази за шоколадовата къщурка. Знаел отлично, че всяка една от тях съдържа поука.

И така бавно, малко по малко, в съзнанието му започнал да се оформя план.