XXVIII За книгата и за изгубените неща

И отворил на първата страница. Детска рисунка на голяма къща. С молив били нарисувани още дървета, градина, високи прозорци. В небето греело усмихнато слънцето, пред входната врата стояли тънички фигурки на мъж, жена и момченце — тримата заловени за ръце. Обърнал на следващата и с удивление видял залепен билет от лондонски театър, преминал през контрола. Под него с детски почерк било написано: „Първата ми пиеса!“. На разтвора отсреща имало пощенска картичка с изглед на морски пристан. Много стара била снимката на нея, в типично кафяво-бели тонове, за разлика от по-късната черно-бяла фотография. Дейвид обърнал страницата отново и попаднал на залепено върху хартията изсушено цвете, а до него и кичурче кучешка козинка с надпис: „Лъки, най-доброто кученце!“. Следвали още снимки, рисунки, парченце плат от женска рокля, скъсана верижка. Била боядисана в жълто, за да изглежда златна, но отдолу белият метал прозирал. Намерил още и страница от друга книга с илюстрация на рицар, който убива змей, сетне и написано с детски почерк стихче за котка и мишка. Стиховете не били особено сполучливи, но пък рима имало.

Дейвид продължавал да се удивлява. Всички тези неща били от неговия свят, а не от тукашния — спомени и сувенири от живот, доста подобен на неговия. Продължавал да разлиства и попаднал на напомнящи дневник бележки. Повечето били съвсем кратки, описвали един или друг учебен ден, екскурзии до морския бряг, дори и типично детско откритие: особено едър, космат паяк в градинска паяжина. Четял нататък, а тонът и настроенията се менели, записаните неща растели по обем, ставали все по-дълги и по-подробни, а често звучали горчиво и ядно. На едно място ставало дума за появата на момиченце в семейството, нова сестричка. Тук личала обида и ревност поради прекомерното внимание, обръщано според автора, който, изглежда, бил момче на новия семеен член. Усещало се още съжаление и носталгия по времето, когато семейството се състояло „само от мен, мама и татко“. Дейвид четял и изпитвал съпричастие спрямо това момче, а в същото време и известна антипатия. А гневът спрямо момиченцето и родителите — за това, че са пожелали още едно дете — постепенно растял и заплашвал да се превърне в пламтяща омраза. На едно място пишело дори следното:

„Какво ли не бих дал само да се отърва от нея. Всичките играчки ще подаря, всяка моя книга — до последната! И от спестените пари ще се откажа. Всеки ден ще мета подовете — чак до края на живота си. И душата си ще продам само тя да може ДА СЕ МАХНЕ ОТТУК!“

Най-къса и най-страшна била последната бележка: „Вече реших. Сам ще го направя.“.

В горната част на крайната страница била залепена семейна снимка: четиримата членове, снимани в студио до голяма ваза с цветя. Бащата бил висок и плешив, майката — красива жена, стройна — носела бяла рокля с дантели. Облеченото в моряшко костюмче момче стояло пред нея и се мръщело, сякаш фотографът му говорел обидни неща. А до него се виждали само ръбът на рокля и мънички черни обущенца, защото останалото от образа на момиченцето било издрано с остър предмет. Дейвид обърнал листа и прочел:

Книга на Джонатан Тълви

Тогава рязко захлопнал кориците и почти отскочил назад. Значи Джонатан Тълви — чичото на Роуз? Същият, дето един ден изчезнал безследно, а с него и осиновеното момиченце. И повече никой не ги видял, нито чул. Това е неговата книга, реликва от неговия живот. В съзнанието му веднага изплувал образът на стария крал и нежното, почти любвеобилно отношение, което имал към книгата, разгръщайки страниците й.

За мен тя определено има стойност.

Значи кралят е Джонатан. Сключил е сделка с Гърбушкото, а в замяна е станал владетел на този свят. Вероятно е преминал през същия портал между световете, както и самият той — Дейвид. Но каква е била уговорката и какво ли се е случило с момиченцето? Но каквато и да е била договорката с гърбатия дявол, тя в края на краищата очевидно му е струвала извънредно скъпо. И какво по-добро доказателство за това от един стар крал, който се моли да му бъде позволено да умре.

В същия миг момчето чуло шум и звън на метал. Залепило гръб на стената в сенките и замряло. А на балкона горе отново се появили стражите, както можело да се очаква след края на срещата между краля и Гърбушкото. Сега вече нямало начин Дейвид да се завърне незабелязан в стаята. Оглеждал се, търсел други начини да се прибере. Можело да мине през вратата, откъдето излязъл кралят, но това със сигурност означавало среща с часовите. Тогава се досетил за гоблена зад трона, откъдето с такава лекота се измъкнал гърбатият. Сигурно там има някакъв таен, може би магически проход, а откъдето минава Гърбушкото, стражи със сигурност няма да има. В същото време остро го замъчило и любопитството. А се чувствал донякъде и горд: за пръв път знаел повече, отколкото допускали монархът или измамникът. Време било да използва тези си знания.

Тихомълком се прокраднал до гоблена и леко повдигнал края му. Отзад се показала врата. Натиснал дръжката, отворила се напълно беззвучно. Открил се нискосводест тунел с каменни стени, осветен от поставени в мънички ниши свещи. Налагало се да върви леко приведен, таванът бил наистина нисък дори и за неговия ръст. Затворил след себе си вратата и поел надолу, надолу към недрата на замъка, в места незнайни, студени и тъмни. Проходът се снижавал все повече, встрани се открили коридори към празни тъмници, където забелязал белеещи се човешки кости. След малко стигнал до голямо помещение, изпълнено с инструменти и уреди за мъчения: диби за изтезание чрез разпъване; менгемета за чупене на кости и пръсти, преси за натиск върху различни части на човешкото тяло с цел предизвикване на непоносима болка; остриета, ножове и триони за разпаряно на плътта; гилотини и други изобретения за отсичане на глави и крайници, а в ъгъла стояла прословутата „желязна девица“ — оформен като женско тяло метален ковчег с остри шипове. Досущ като саркофазите на мумиите, които Дейвид бил виждал в лондонските музеи, само че с набити в корпуса остриета за измъчване на жертвата в продължителна агония и забавяне на умъртвяването. Тези инструменти на жестокостта и смъртта много разстроили момчето и то побързало да мине през помещението колкото може по-бързо.

Накрая стигнало до висока зала, в която се извисявал древен пясъчен часовник с огромна дървена част и чифт стъклени полукълба. Само те двете били големи колкото къщи, а горното изглеждало вече почти празно. Значи времето изтичало, само че за кого или защо, Дейвид нямало как да знае. До тази зала открил малко помещение с просто легло, вехт зацапан дюшек и износено одеяло най-отгоре. На стената срещу леглото висели различни хладни оръжия: мечове, саби, прави и закривени кинжали и ножове, подредени по дължина в низходящ ред. На съседната стена се простирала дълга лавица, а на нея стояли стъкленици с различни форми и големина. Сторило му се, че едната излъчва слабо сияние.

В същото време усетил и остро зловонната воня на загнило, на разложение. Потърсил с очи източника й и почти си ударил главата в подобие на гирлянд от отрязани вълчи глави, провесени на въже от тавана. Няколко били все още влажни от несъсирилата се кръв.

— Кой си ти? — чул Дейвид нечий глас и така се стреснал, че сърцето му почти спряло.

Опитал се да открие собственика на гласа, но в стаята просто нямало никой друг, освен него.

— Той знае ли, че си тук? — обадил се отново гласът и сега вече Дейвид познал, че е момичешки.

— Къде си? — откликнал той незабавно. — Не те виждам…

— Аз обаче те виждам.

— Добре, но ти къде си?

— Ей тук горе, на лавицата.

Дейвид тръгнал след гласа и наистина стигнал до рафта с множеството стъкленици. Там в отделяща бледо сияние зеленикава колба, почти на края на реда, съзрял мъничко, мъничко момиченце с руса дълга коса и сини очи, облечено в простичка бяла нощничка. На гърдите отляво нощницата имала дупка, а около нея изпъквало голямо, кафеникаво като шоколад на цвят петно.

— Ти не бива да стоиш тук — казало момиченцето. — Защото намери ли те той, ще пострадаш, както пострадах и аз.

— А на теб какво ти стори? — запитал Дейвид.

Момиченцето не отговорило, само поклащало глава и стискало зъби, в отчаян опит да не се разплаче.

— Как се казваш? — побързал да смени темата Дейвид.

— Ана ми е името — отвърнало то.

Ана значи.

— Аз се казвам Дейвид. Как да те освободя?

— Няма как, не можеш. Виждаш ли, мъртва съм.

Дейвид приближил лице до стъкленицата. Сега виждал ръчичките на момиченцето, те докосвали стъклото отвътре, но сякаш били безплътни и отпечатъци не оставяли. Лицето му сивеело пребледо, устните били морави, около очите имало тъмни кръгове. Отблизо дупката в нощницата се виждала по-ясно и Дейвид решил, че петното не е шоколадово, а по-скоро от засъхнала кръв.

— Откога си тук? — отново запитал Дейвид.

— Много отдавна, вече не помня годините — отвърнало то. — Съвсем малка бях, когато дойдохме тук. Тогава в тази стая имаше едно момченце. Понякога го сънувам. Беше в сегашното ми положение, само че още по-крехко от мен. И постоянно, малко по малко се топеше. Сетне изчезна, повече не съм го виждала. Сега и аз усещам как постепенно се променям и ме е страх. Мисля, че и на мен ще ми се случи същото. Ще изчезна и никой никога няма да научи какво ми се е случило.

И се разплакало жаловито, само че сълзи не потекли. Защото мъртвите не плачат със сълзи, нито пък им тече кръв.

Дейвид докоснал стъкленицата с пръст, точно на мястото, където момиченцето я докосвало отвътре. Разделяло ги само стъклото.

— Някой друг знае ли, че си тук? — попитал Дейвид.

То закимало утвърдително.

— Понякога идва брат ми, само че той сега е много, много стар. Аз така му викам — че ми е брат, но всъщност той дори и роднина не ми е. А аз много исках да ми бъде като истински брат. Сега казва, че ужасно съжалявал. И аз му вярвам. Наистина мисля, че съжалява.

Внезапно всичко започнало да се изяснява на Дейвид.

— Джонатан я е довел тук — рекъл си той тихо. — А сетне я е предал на Гърбушкото. Такава им е била сделката.

Седнал на коравото легло и се замислил дълбоко.

— Изпитвал е ревност заради родителската любов — продължил да говори повече на себе си, отколкото на момиченцето. — А Гърбушкото му е предложил да го отърве от теб. Джонатан се е съгласил да стане крал, а на старата кралица са й разрешили да умре. Сигурно и тя самата е сключила в далечното минало подобна сделка с Гърбушкото, а момчето, което е било в стъкленицата, е сигурно неин брат или братовчед. Или някой друг, който по някаква си причина й е пречил, затова е решила да се отърве от него.

А Гърбушкото е проникнал в съкровените й желания и в мечтите й, защото именно там броди в нощния мрак. Силата му е в сферата на въображението и човешката фантазия — там, където се раждат приказките. А те винаги търсят възможности да бъдат разказани, било в книги, било чрез четене — за да оживеят истински. И ето, така са прекосили границата между техния и нашия свят. С тях: обаче се е промъкнал и Гърбушкото: витаел между двата свята, търсейки начини да сътвори свои собствени приказки. Издебвал и преследвал деца, които сънували лоши неща, деца ревниви и завистливи, горди, гневливи и вечно сърдити. Превръщал ги в крале и кралици, проклинал ги да получат власт над околните, макар че истинската била в неговите ръце и винаги на пръв план била неговата воля. А в замяна те му предавали онези, на които завиждали или ревнували по някаква причина. Гърбатият ги отвеждал в бърлогата си дълбоко под замъка и там…

Дейвид се сепнал и се изправил, извръщайки лице към момиченцето в стъкленицата.

— Разбирам, че ти е трудно, но трябва да ми кажеш какво ти се случи, когато пристигна тук. Много е важно. Моля те, опитай!

Лицето й се разкривило болезнено и Ана поклатила глава.

— Не мога — пошепнала тя. — Ужасно боли. Не искам да си го припомням.

— Трябва — настоял Дейвид и в гласа му прозвучала особена нотка.

Тя издавала вътрешна сила, истински предвестник на мъжа, в който момчето тепърва ще се превърне.

— Защото ако искаме това да не случва на други деца, сега си длъжна да ми разкажеш какво ти стори той.

Момиченцето треперело и се тресяло в стъкленицата си, горкичкото. Устните му се изпънали, тънки като хартийки, мъничките юмручета стиснати до болка, кожата над костите й чак ще се пръсне. Минало мъничко време, Ана посъбрала сили, въздъхнала жално, а спомените потекли болезнено, същинска река от думи.

— Минахме през отвора във вкопаната градина — започнала тя. — Джонатан още отпреди се държеше много гадно с мен. Дразнеше ме, закачаше ме, разбира се, когато изобщо говореше с мен. Най-много обичаше да ме удря с юмрук или косите да ми скубе. Водеше ме в гората и там ме изоставяше с надежда да се изгубя. Аз плачех и тогава той се връщаше, уплашен да не са чули родителите му. Заплашваше, че оплача ли им се, щял да ме даде на някой циганин. И все повтаряше, че те няма да ми повярват, защото той бил единственото им истинско дете, но не и аз. Била съм просто някакво си хлапе, което те съжалили, затова и прибрали. А пък изчезна ли, едва ли някой ще се притеснява за мен.

Понякога обаче се променяше коренно. Ставаше добър и мил, сякаш забравяше, че ме мрази, и истинският Джонатан в него се показваше в най-добрата си светлина. Може би затова онази нощ тръгнах с него. Слязох подире му в градината, защото цял ден се бе държал много любезно. Беше ми купил и сладкиш със собствени пари, а сетне сподели и десерта си с мен, защото аз неволно изпуснах моя на пода. Същата нощ ме събуди и рече, че имал да ми показва нещо много, много интересно. Специално било. И тайно. Всички в дома вече спяха, той ме изведе в двора и ме поведе към градината за ръка. Там в стената имаше кухина. Изплаших се, не исках да влизам в нея. Тогава обеща, че ще ми покаже един непознат свят, приказен бил и чудесен, само да вляза. Сетне се вмъкна първи, аз след него. Отначало нищо не се виждаше, вървяхме в пълен мрак, а наоколо — разни гадинки и паяци, направо ужас! Изведнъж зърнах дървета и цветя, замириса ми на ябълков цвят и на бор. Джонатан стоеше на една полянка, танцуваше и пееше, викаше ме да изляза. И аз излязох.

Тук замълчала, но Дейвид търпеливо изчаквал. След мъничко продължила:

— А там ни чакаше един човек — Гърбушкото. На камък седеше, гледаше ме втренчено и си облизваше устните, сетне заговори на Джонатан. Е, казвай! — рече му той. Ана е името й — отвърна Джонатан. Ана, Ана — заповтаря Гърбушкото и въртеше език в уста, като че опитва вкуса на думата. Е, добре дошла, Ана! — рече ми накрая. Сетне скочи от камъка, грабна ме в ръце и се завъртя лудешката като пумпал. Тогава в земята се проби дупка и той потъна в нея, а с него и аз. Летяхме надолу и надолу, през пръст и корени, червеи и бръмбари, през дълги тунели в подземен свят. Много време измина, аз плачех и се дърпах, но той ме стискаше здраво. И накрая излязохме някъде тук — в тези стаи.

— А после?

Тя замълчала и Дейвид повторил въпроса:

— А после какво стана?

Ана въздъхнала и прошепнала:

— После ми изяде сърцето…

Дейвид почувствал, че пребледнява. Станало му лошо, сторило му се, че ще припадне.

— Вмъкна си ръката ето тук — посочила тя дупката в нощничката, — разкъса кожата ми с острите си нокти, бръкна още и още навътре и ми извади сърцето, после го изяде пред мен. А само как болеше, така жестоко болеше… Казвам ти, че агонията беше непоносима и напуснах тялото си, за да избягам от нея. Тогава видях, че падам на земята и умирам, някой ме вдигаше, блесна светлина, чух гласове. Сетне около мен се появи стъкло, как стана това, сама не разбрах. Така ме превърна в пленница, затвори ме в тази стъкленица, постави ме на лавицата и оттогава все съм си в нея. Следващия път, когато видях Джонатан, той носеше корона и се наричаше крал, само че не изглеждаше особено щастлив. По-скоро ми се стори изплашен и нещастен и оттогава все си е бил такъв. Аз пък вече не спя, защото не познавам умора. Не ям, защото не съм гладна. Не пия, защото не съм жадна. Стоя тук и дори не зная колко дни или години са минали, само когато Джонатан идва, виждам колко много е променен, а лицето му — съсипано от времето. И той идва, сега идва често. Много е остарял и изглежда болен. Аз се топя и чезна, той отслабва. А Гърбушкото говори в съня си — чувам го какво казва. Сега търсел нов крал — някой, който да замени Джонатан, но и за моето място заместник също дирел.

А Дейвид тутакси си представил пясъчния часовник в съседната зала, с почти празната му горна част. Хрумнало му нещо: може ли той да отмерва дните, минутите, секундите до края на Гърбушковия живот? И ако гърбатият успее да намери нови деца, дали часовникът няма да бъде обърнат обратно? Сигурно ще бъде. За да започне отмерването на нов цикъл за нов живот. А колко ли пъти е бил вече обръщан? На лавицата имало множество стъкленици, повечето потънали в прах и мухъл. Възможно ли е всяка една от тях да съдържа душата на изгубено дете?

Ето какво означава сделката: назоваваш името на дете, сам себе си на вечни мъки обричаш. Превръщаш се във владетел без власт, винаги преследван, измъчван от угризения за измяна и коварство. Защото си предал нещо извънредно скъпо, близко същество — брат или сестра, приятел, когото би трябвало да защитаваш, някой, който ти е вярвал, обичал, харесвал. А това е мъка безспирна, тя тлее във времето, годините минават, детството отлита, идва средната възраст, настъпва и старостта. Веднъж сключиш ли сделката, връщане назад няма, защото възможно ли е да се завърнеш към предишния живот, понесъл в себе си бремето на извършеното?

— Ти идваш с мен — на часа решил Дейвид. — Няма да те изоставя тук сама нито минутка повече.

И веднага свалил стъкленицата от рафта, понечвайки да извади запушалката й. Опитвал няколко пъти, но видимо не било по силите му. Лицето му се зачервило силно, но всичко било напразно. Огледал се трескаво и в ъгъла забелязал стар чувал.

— Ето, тук ще те скрия и никой няма да разбере какво нося — решил се той.

— Добре — съгласила се Ана.

Речено-сторено. Дейвид много внимателно поставил стъкленицата в чувала, преметнал го през рамо. И тъкмо се канел да потегли, когато зърнал още нещо: старата си пижама, халата и единия чехъл, търкаляли се на земята. Същите, които Дърваря изхвърлил, преди да тръгнат на път към кралския замък. Наистина стари вещи, само че били част от истинския му живот и дома, затова най-малко трябвало да ги оставя тук в бърлогата на гърбатия дявол. Вдигнал ги набързо, поставил ухо на вратата и се заслушал. Отвън било тихо. Поел дълбоко въздух, поуспокоил се, сетне отворил и побягнал колкото краката го държали.

Загрузка...