Книга за изгубените неща

XXX За предателството на Гърбушкото

В същото време дълбоко в земната утроба Гърбушкото напрегнато наблюдавал как последните песъчинки изтичат от горното кълбо на часовника, отброявайки собствения му край. Усещал, че силите го напускат, цялата му система отслабва и е на път да се разпадне. Зъбите му затракали, по устните му се появили язви, кръв закапала изпод извитите нокти, очите му пожълтели и кървясали. Кожата му изсъхвала и се пропуквала, в нея се отваряли дълги, тесни рани, а те ужасно смъдели и той ги разчесвал, разкривайки сухожилията и мускулите отдолу. Ставите го болели жестоко, косата му започнала да окапва. Умирал, но не изпадал в паника. И други подобни мигове имало в миналия му, изпълнен с ужасии и жестокости живот. И друг път бил на косъм от смъртта случвало му се да попада на неподходящо дете, такова, дето предателство спрямо най-близкия си не би могло да извърши. И друг път се налагало да остава известно време без крал или кралица, които да манипулира. Но в края на краищата винаги се намирал изход и начин да ги развали и поквари. Или както предпочитал да казва — те сами да се продадат.

Гърбушкото вярвал в злото и смятал, че то по рождение е заложено във всеки човек — къде мъничко, къде повече. Въпрос на време и умение е да го откриеш и култивираш в съответния обект. Ето и това момче Дейвид, и в него имало толкова гняв и завист, и обида, колкото във всяко друго познато му момче или момиче. Само дето Дейвид му се противопоставял по някакъв начин и не се поддавал въпреки цялостната обработка. Затова и идвало времето за последния залог, а той носел и огромен риск. Въпреки всичко постигнато, въпреки цялата си храброст момчето си остава момче, нали така? Така е и с Дейвид. Далеч от дома, отделен от баща си и познатия стар живот. Дълбоко вътре в себе си е сам и уплашен, страх го е, няма как да е другояче. Само Гърбушкото трябва да отключи страха докрай, така че той да стане неудържим. Тогава Дейвид ще назове бебето по име и измамникът ще получи нов живот. А след време ще започне да търси и заместник на самия Дейвид. Страхът е сублимният ключ. Гърбушкото знаел отлично, че изправени пред смъртта, повечето човеци биха дали всичко, биха направили невъзможното, само и само да останат живи. Ще ридаят и чупят пръсти, ще молят, убиват и предават само и само кожицата си да спасят. Значи трябва само много да уплаши момчето, а веднъж ужасено, то ще му даде всичко.

И това скверно, гърбато и по-вехто от човешката памет същество напуснало бърлогата с живите огледала и часовника, паяците и очите на смъртта, минало под замъка, стените и сградите, продължило още напред, профучало по надупченото с безкрайни тунели като медена пита царство, изскочило на една поляна.

А когато чуло вълчия вой, вече знаело къде отива.

Дейвид се колебаел дали да остави Ана сама — прекалено безпомощна му се виждала. Дали няма да изчезне завинаги, ако я зареже сега, в този критичен за всички момент? Прекарало безкрая в мрак и самота, сега момиченцето било истински щастливо и благодарно за присъствието му. Разказало му за прекараните с Гърбушкото десетилетия, за извършените от него безчинства, ужасяващите мъчения и наказанията, налагани на всички, които някога са го ядосвали с нещо. На свой ред Дейвид разправял за мъртвата си майка, за къщата на Роуз и Джорджи — същата, където Ана живяла за кратко след смъртта на родителите си. При споменаването на бившия дом отслабващата Анина аура проблеснала силно и тя ревностно започнала да го разпитва за всичко в него, за недалечното село, за промените след изчезването им с Джонатан. Дейвид говорел безспирно, спрял се още и на голямата война в Европа, огромната армия, която кръстосвала континента нашир и надлъж, унищожавайки всичко по пътя си.

— А ти избяга от онази война само за да попаднеш в друга тук? — възкликнало момиченцето.

Дейвид скръбно поклатил глава и се загледал в дългите вълчи редици, целенасочено и организирано прекосяващи долината. Край нямали хищниците, откъм хълмовете отзад се задавали още и още от тях. А, изглежда, и други подкрепления продължавали да пристигат, докато сивите и черните вече заемали позиции около замъка. Също както и Флечър преди известно време, така сега и Дейвид бил най-вече изненадан и разтревожен от реда и дисциплината сред зверовете. В същото време се надявал, че това е нещо нетрайно и крехко, защото без лупите вълчата глутница тутакси би загубила координация и целеустременост. Отделните групи ще се сблъскат и вероятно ще се насочат назад, към домовете и собствените си територии. Но дори и в това се усещала ролята на лупите — но свой образ и подобие те покварявали и обикновените си четириноги събратя. Себе си имали за по-извисени и по-напредничави, но всъщност замисли ли се човек, би могъл да види, че тяхната роля е далеч по-отрицателна. Като порода също били нечисти мутанти — нито човеци, нито истински вълци. И природата им била двояка, две противоположности в постоянна борба помежду си, без да се знае коя ще надделее. А в очите на Лерой играели реално налудничави огънчета — в това Дейвид бил повече от сигурен, вече го бил виждал.

— Джонатан няма да преклони глава пред тях — твърдо рекла Ана. — А те в замъка не могат да влязат. Защо не си тръгват? На какво се надяват.

— На нещо случайно, може би на извънредна възможност — отвърнал Дейвид. — Възможно е също Лерой и лупите около него да имат план. Пък може и да се надяват кралят грешка да направи. Но да се връщат назад не могат. Защото никога вече няма да съумеят да съберат толкова мощна, многобройна армия. А провалят ли се сега, сетне шансът да оцелеят постоянно ще намалява, докато изчезне.

В този миг се отворила вратата на спалнята, влязъл предводителят на кралската гвардия. Дейвид веднага затворил прозореца с надеждата Дънкан да не забележи стъкленицата с Ана.

— Кралят желае да разговаря с теб — рекъл той.

Дейвид кимнал и се върнал при леглото. От страничната колона на балдахина свалил колана с меча и го закопчал на кръста. Смятал, че въпреки крепостните стени и множеството въоръжени войни в замъка сега се полага и той да бъде в тон с обстановката. Пък вече бил свикнал да носи оръжие и без него дори се чувствал странно, все едно не е облечен както подобава. А как само му липсвал мечът по време на краткото посещение в Гърбушковата бърлога. Там — сред вековните уреди за мъчения и причиняване на болка — осъзнал колко е уязвим. Досещал се още, че гърбатият ще забележи отсъствието на Ана, няма как иначе, и веднага ще тръгне да я търси. Едва ли ще му отнеме много време да се досети кой я е отмъкнал. А няма начин да се изправи пред гнева му с голи ръце, нали?

Гвардеецът не възразил срещу оръжието. Дори му казал да вземе и всичките си принадлежности.

— Ти тук едва ли вече ще се завърнеш — рекъл той.

Нещо сякаш мушнало Дейвид право в сърцето и с голяма мъка се удържал да не извърне глава към току-що затворения прозорец.

— А защо? — запитал той с тревога.

— Това ще ти каже лично кралят — отвърнал войнът. — Идвахме преди известно време да те търсим, но тук нямаше никой.

— О, излязох за малко, колкото да надникна…

— Бях те предупредил изобщо да не напускаш помещението.

— Чух вълчия вой, затова излязох — да разбера какво става. Само че хората вече бяха прекалено заети с различни задачи, затова веднага се прибрах обратно.

— От зверовете няма какво да се боиш — рекъл Дънкан. — Тези стени са издържали на какви ли не нападения, никой не е прониквал тук силом. Та сега някаква си животинска глутница ли ще успее в онова, което се е оказвало невъзможно за човешка армия. Но хайде да вървим, че Негово величество чака.

Дейвид набързо събрал нещата си в чантата, без да забравя и намерените в бърлогата под замъка стари дрехи. Сетне последвал гвардееца по пътя към тронната зала. На прага се спрял за секунда и хвърлил отчаян поглед към прозореца. Сторило му се, че съзира Аниното сияние, макар и съвсем слабо.

В гората зад вълчите линии имало голяма заснежена поляна. На нея сред купчинки пръст, трева и снежна вихрушка зейнала дупка, а от нея изскочил Гърбушкото. В ръка държал един от смъртоносните си закривени кинжали — за всеки случай, защото тукашната му работа била повече от опасна. Трудно би могъл да разговаря приятелски с вълците. Техните лидери — лупите — познавали добре силата и възможностите му. Затова му вярвали точно толкова, колкото и той на тях — никак. А носел и отговорност за смъртта на прекалено много техни другари, та едва ли биха му простили. Пък попадне ли случайно в лапите на някоя от множеството събрани в армията глутници, едва ли ще живее достатъчно дълго, че да се опита да се пазари, за каквото и да е.

Тръгнал към ариергарда на вълчата армия бавно и извънредно внимателно и скоро забелязал група двукраки в армейски униформи — ограбени от телата на мъртви войници, разбира се. Това била част от лупите, които пушели с лули и обсъждали начертана направо в снега карта на замъка с военните му съоръжения в опит да намерят начин за проникване. Вече били разпратени множество съгледвачи да оглеждат крепостните стени отвсякъде за възможни пролуки, пукнатини, неохранявани канали или подобни дупки. За отвличане на вниманието на защитниците били използвани сиви и бели вълци и множество от тях намерили смъртта си под градушката отправени към тях стрели. Белите се виждали по-трудно на снежния фон, затова повечето успели да доближат стените и се опитали да намерят някакъв вход. Но задачата била неизпълнима и онези, които оцелели, се завърнали да докладват, че замъкът е непревземаем. Точно така, както изглеждал от разстояние.

Гърбушкото се доближил достатъчно, колкото да чува гласовете на лупите и да подуши смърдящата им козина. Глупави, суетни същества, мислел той. Какво като са се облекли като човеци и имитират маниерите и поведението им — пак от тях се носи вонята на зверове и си остават животни, макар и амбициите им да са съвсем други. Гърбушкото ги мразел много, още повече ненавиждал Джонатан заради играта на въображението му. Всъщност в реалност ги превърнало именно то, създавайки първообраза на момичето с червената шапчица като техен първородител. Наблюдавал развитието им още навремето с все по-нарастваща тревога. Вече се опитвали да имитират членоразделна реч, ръмжали и виели по особен начин, изправяли се на задните лапи и размахвали предните в опит да вървят като хората. Но докато в началото било дори и смешно, сетне нещата станали опасни: муцуните им се видоизменили, интелигентността им нараснала, а най-бързо схващащите и най-будните от тях направили голяма стъпка напред. Опитал се да внуши на Джонатан да ограничи разрастването на новия вид, но било вече късно. Изпратените войници били лесно победени, а местното население — ловци и селяни — се бояло от зверовете и единствено строяло все по-високи и по-високи ограждения и защитни огради около селищата си, а нощем здраво залоствало къщите си. Докато се стигнало до сегашното критично положение: водена от получовеци полузверове вълча армия да напада кралския замък с намерението да убие владетеля и да заграби кралството за себе си.

— Добре, добре — мърморел на себе си гърбавият. Щом ви трябва кралят, вземете си го. Ваш е. Аз и без това от него повече полза нямам.

Направил обход, заобикаляйки заседанието на вълчите военачалници и приближил един от часовите — вълчица била. Внимавал да не го подуши, съобразявал се с посоката на вятъра, помагало му движението на танцуващите във въздуха снежинки. Промъкнал се на достатъчно близко разстояние и тя го усетила, но съдбата й била вече предрешена. Гърбатият скочил върху нея, забивайки кинжала дълбоко в тялото, но без да я убива, само здраво стискал челюстите й, за да не подаде сигнал. Женската рухнала на земята омаломощена, кръвта й бързо обагрила снега. Сега настъпил желаният от кривогърбия миг — освободил челюстите и тя заквичала и завила в агония, привличайки вниманието на глутницата към себе си. Това бил най-опасният момент в Гърбушковия план, по-рискован от всичко друго. Искал да го видят, но не и да го хванат. Четири огромни сиви звяра се подали от гората и надали толкова силен вой, че да предупреди останалите. Зад тях веднага се показал един от лупите, облечен в гвардейска униформа: светлочервена куртка с ширити и позлатени копчета, бели бричове, на места зацапани от кръвта на предишния собственик. На черен кожен колан носел запасана дълга сабя и вече я измъквал от ножницата, търсещ с поглед нападателя на вълчицата.

Гърбушкото го познал веднага — това бил самият Лерой. Звярът, решен да стане крал, най-мразеният и най-опасният сред лупите. И спрял за миг, изкушаван от представената му възможност и близостта на най-големия му враг. Въпреки че постоянно отслабвал и губел подхранваната от Ана живителна сила, въпреки раните гърбатият съществувал много отдавна в този свят, притежавал неизмерими умения и магически опит, затова не бил противник за подценяване. Бърз и точен, знаел, че ще успее да убие четирите сиви звяра, тогава ще остане само Лерой и трофейната му сабя, с която той реален боен опит нямал. А него убие ли, вълчата армия със сигурност ще се разпадне и разпръсне, защото този екземпляр бил истинският й лидер. Той обединявал и координирал отделните глутници с помощта на силната си воля и интелигентност. Останалите лупи не били толкова развити умствено, тях лесно ще догони и убие поотделно. Или пък ще ги довършат воините на новия крал.

Новият крал! Тези слова били ключовите — те го върнали в реалността тъкмо навреме, защото зад Лерой вече се показвали още вълци и лупи, а встрани се прокрадвал и патрул бели зверове. За миг всички те спрели, заковали очи в най-страшния си враг, полунадвесен над умиращата вълчица. Именно тогава Гърбушкото надал победоносен вик, размахал окървавения кинжал в ръка и хукнал да бяга. Вълците мигом го последвали, цялата група полетяла с вой и рев през дърветата, изсипала се на поляната с трескави за кръв очи и провисени, мокри от слюнката езици. Един от белите се откъснал от групата и хукнал да пресече пътя на бягащия. Там теренът бил наклонен, животното бързо набрало скорост и изпружвайки силните си задни крака, се хвърлило към гърлото на гърбатия, широко разчекнало зъбата паст. Само че Гърбушкото бил с прекалено голям опит в тези неща, той се спрял, приклекнал и умело завъртайки острието, разпрал търбуха на летящия към него звяр отдолу. Звярът тупнал мъртъв до него, гърбатият отново побягнал. Вече приближавал дупката в поляната — десет метра, пет, още малко, — когато над главата му силно изсвистяла сабя. Блокирал удара с кинжала, само че лупът се оказал по-точен от очакваното и разпрал дрехата му, а Гърбушкото залитнал от инерцията, почти загубвайки равновесие. Лерой отново вдигнал сабята и сигурно би нанесъл фатален удар, но измамникът не паднал, а само разиграл още един от хилядите си трикове. Преструвайки се, че е сериозно ранен, изпуснал кинжала и залитнал назад към дупката, като притиснал въображаемата рана с лявата ръка. Вълците ги заобиколили в кръг и завили триумфално, очаквайки лидера си да довърши ранения. А Лерой се извърнал към тях и изръмжал страшно — това било знак да замълчат, защото в него вече говорела суетата. Тогава вълчият лидер вирнал глава и се присмял на Гърбушкото.

— Фатална грешка направи — трябваше в замъка да си стоиш. Там щеше да бъдеш в безопасност и да поживееш още малко време, макар че ние непременно ще го превземем и…

Тук гърбатият се изсмял високо в лицето му, което в същия миг с щръкналите си по главата косми и скъсената муцуна почти приличало на човешко.

— Ами, грешката си е твоя! Я се погледни — нито си човек, нито си звяр. Ще попиташ какво си? Ще ти кажа: някакво жаловито, смешно същество между двете. Истинската си природа ненавиждаш, стремиш се да станеш такъв, какъвто всъщност не можеш. Променяш външния си вид, като се преобличаш в разни красиви дрехи, до една откраднати от мъртвите ти жертви. Ама в себе си пак ще си останеш вълк. Но хайде да допуснем, че изцяло се промениш и заприличаш на онези, които преследваш и избиваш. Тогава какво ще стане? Ти ще изглеждаш като човек и глутницата няма да те признава за свой. Значи на гибел те обрича именно онова, към което най-много се стремиш. Защото събратята ти ще те разкъсат и ще те изядат така, както ти си изяждал другите. А до тогава… хибрид жалък… хайде да ти кажа сбогом!

И тогава изведнъж потънал в дупката просто за частица от секундата и изчезнал, а Лерой останал на място зяпнал и няколко секунди не успял да разбере как врагът му го изиграл толкова просто. Вирнал муцуна да изреве от гняв, но от гърлото му излязла само измъчена, подобна на хриптене кашлица.

Сбъднало се именно онова, което Гърбушкото предсказал: трансформацията на Лерой завършвала, вълчият му глас се заменял с човешки. Прикривайки изненадата от загубата на способността да вие, лидерът гневно махнал с лапа на двама от съгледвачите да проверят дупката.

Те неохотно приближили, подушили земята, единият тревожно заврял муцуна в отвора, но бързо я отдръпнал от страх врагът им да не дебне отдолу. Нищо не се случило, опитал пак. Познатата миризма на гърбатия била налице, но бързо отслабвала.

Лерой застанал на коляно, огледал отвора отблизо и се замислил върху възможностите. Въпреки самохвалните закани преди малко отлично разбирал, че едва ли ще намерят лесен начин да проникнат в замъка. А не нападнат ли съвсем скоро, редът ще започне да се разлага, вълчата армия ще стане неспокойна, но най-лошото е, че все повече и повече ще огладнява. Съперничещите си глутници ще се опълчат една на друга, току-виж сериозно се сбили. Ще има много жертви и канибалско изяждане на себеподобни. И в края на краищата вкупом ще се обърнат срещу него и другите лупи. Значи нужно е да се действа, и то незабавно! Изходът е някак да се влезе в крепостта. Тогава вълците ще имат храна достатъчно дълго време, а той и помощниците му ще седнат да съставят планове за нов ред.

И ето го сега този тунел. Врагът им просто е направил грешка, като им го показа, нали? А може би е имал намерение именно него — Лерой — да нападне? Но каквато и да е била причината, сега този проход им дава така дългоочаквания шанс, нали? Вярно, че е доста тесен, колкото да пропусне по един вълк или луп, при това в колона по един. Но една неголяма сила може да проникне оттук в замъка именно по този начин. Сетне членовете й ще се прокраднат до портите и ще ги отворят отвътре. А веднъж армията като нахлуе, лесно ще ликвидира съпротивата и ще се разправи със защитниците. И зарадван от намерения изход, Лерой се извърнал към един от помощниците.

— Веднага изпрати малки групи да атакуват замъка и да отвличат вниманието на воините по стените. Сетне придвижи главните сили напред и нека стоят в пълна бойна готовност за обща атака. А най-опитните сивчовци доведи тук. Хайде действай!